Артър Хейли
Вечерните новини (33)

5

— Рано тази сутрин — започна Теди Купър пред редиците съсредоточени млади лица с вперени в него очи — възнамерявах да се изправя пред вас и да ви омая с небивалици за това как сме ви наели и какво ще работите. И понеже съм професионалист, цялата история щеше да звучи много убедително. Но преди няколко минути, след като поговорих с неколцина от вас, се убедих, че сте твърде умни, за да ви заблуждавам. Освен това смятам, че ако знаете как стоят нещата наистина, ще се заемете с работата още по-усърдно, упорито и старателно. Затова слушайте добре, момчета и момичета. Ще ви доверя цялата истина.

Откровеността му бе възнаградена с дружелюбни усмивки и напрегнато внимание. Беше 9,30, понеделник сутрин. Няколко минути преди това, точно шейсет души млади хора — почти по равно мъже и жени, — се явиха за временна работа в Информационния отдел на Си Би Ей. Чичо Артър бе продължил да телефонира тук и там до неделя вечерта, за да осигури пълен състав. Повечето новобранци бяха около двайсет и две годишни, току-що завършили университети, с добри дипломи. Умееха да се изразяват хубаво, бяха будни и имаха амбицията да влязат в света на телевизията. Около една трета бяха чернокожи и между тях бе момчето, към което чичо Артър бе привлякъл вниманието на Купър — Джонатан Моуни. „Можеш да използваш Джонатан като координатор — посъветва старецът. — Той е завършил журналистика в Колумбийския университет и работи като келнер, за да се издържа. А ако и на теб направи такова добро впечатление, каквото аз вече имам от него, можем да се опитаме да го привлечем в Си Би Ей.“

Моуни, който бе един от най-рано пристигналите тази сутрин, имаше телосложението и гъвкавостта на професионален баскетболист. Чертите на лицето му бяха изящни, а погледът — силен, вдъхващ доверие. С баритоновия си глас казваше само кратки изречения без жаргон. Първият му въпрос към Купър, след като се представи, беше: „Мога ли да ви помогна да подредите всичко това?“ Купър, който веднага го хареса, прие с готовност и му подаде купчината формуляри, които новопристигналите трябваше да попълнят по искане на компанията. Само след няколко минути Моуни настаняваше всеки от тях на разни места и обясняваше съдържанието на формулярите, които бегло бе прегледал миг преди това.

После Купър помоли Моуни да съобщи някои неща по телефона и без да задава повече въпроси, младежът кимна и изчезна. Върна се след няколко минути, за да съобщи: „Окей, мистър Купър. И двата отговора са положителни.“

— Цялата работа е във връзка с едно отвличане — продължи Теди Купър с въведението, след като бе помълчал малко, за да види как ще реагират слушателите му на съобщението, че ще узнаят „цялата истина“. — Отвлечени са съпругата на Крофърд Слоун, синът му Никълъс и баща му Ангъс. Вашата работа ще ни помогне в спасяването им и поради това е изключително важна. Оттук ще ви препратим към редакциите на местни вестници и някои библиотеки, за да изчетете всичко, което е публикувано през последните три месеца. Но не като обикновени читатели, а като Шерлок Холмс, защото ще ви кажа какви следи да търсите, които ще ни отведат до похитителите. Преди да тръгнете, ще ви раздадем журналистически карти от Си Би Ей. Можете да ги запазите като спомен за внуците си.

Колкото до транспорта, навън чакат мотори, които ще превозват по няколко групи на ден и ще оставят всеки един от вас на определеното му място. Оттам нататък ще се придвижвате сами. Имате право на лична инициатива. Използвайте предоставената ви възможност. Ако ви се наложи да пътувате с автобус или влак, разноските се поемат от Си Би Ей. Няма нужда да се връщате тук всеки ден, но трябва да ни съобщавате по телефона докъде сте стигнали и незабавно да ни уведомявате, ако откриете нещо важно.

Джонатан Моуни, силно ентусиазиран, се съветваше през това време с помощниците на Купър. Яви се с голям куп напечатани листи — планът за действие и основните насоки, разработени вчера от Купър и извъртени на машината през нощта. Моуни започна да раздава копията на своите колеги по временно назначение.

— Като стигнете до редакциите на местните вестници — продължаваше наставленията си Купър, — ще поискате най-напред всичките броеве три месеца назад, смятано от миналия четвъртък, или четиринайсети юни. В тях ще търсите рекламите на агенции, търгуващи с недвижими имоти, и ще проверите дали някоя от тях е предлагала под наем малка фабрика или склад, или голяма стара къща. За да ви стане по-ясно, отгърнете първата страница на това, което току-що получихте.

Тъкмо по средата на описанието, което той правеше за предполагаемата база на похитителите, вратата се отвори и посрещнат от ясно доловимо ахване, влезе Слоун, следван от Партридж. Купър ги бе повикал по телефона чрез Джонатан Моуни за по-голям ефект пред младите наемни журналисти.

С подчертана почтителност Купър слезе от катедрата си и без да представя официално водещия вечерния осведомителен бюлетин, просто му направи път.

— Здрасти, Теди. С какво мога да ти бъда полезен?

— Предполагах, че всички искат да се запознаят с вас, сър.

Слоун се наведе към него и едва чуто го попита:

— Кажи ми какво знаят всички тези хора тук.

Партридж се бе приближил до тях и слушаше.

— Почти цялата истина. Реших, че така ще вложат повече усърдие в работата си, а и заслужават доверието ни.

— Съгласен съм с теб — намеси се Партридж.

— И аз — кимна Слоун. Той се приближи към редиците столове със сериозно изражение на лицето; никой не очакваше да се усмихва весело, а когато заговори, гласът му издаваше цялото напрежение, в което беше.

— Дами и господа, през следващите дни всеки от вас ще допринесе пряко за избавлението на моята съпруга, сина ми и баща ми. Ако това наистина стане безметежно, бъдете сигурни, че ще намеря начин да се отблагодаря на всекиго лично. Сега искам само да ви засвидетелствам признателността си, че сте тук, и да ви пожелая успех.

Слоун остана на мястото си, докато повечето от младежите станаха и дойдоха да се ръкуват с него и да му изкажат благопожеланията си. В очите на някои Теди Купър забеляза сълзи. Накрая Слоун кимна за довиждане и си излезе така тихо, както бе дошъл. Партридж, който също стисна ръцете на някои от тях и размени по няколко думи с всеки, го последва.

След като изслуша и се постара да отговори изчерпателно на зададените му въпроси, Купър завърши инструктажа си с няколко свои идеи, които не бе обсъждал с никого, но внимателно бе обмислял предишната нощ.

— Освен търсенето на обява за сграда, каквато ви описах, бих искал да се възползвате от отрупаните пред всеки от вас вестници и да обърнете внимание на всяка страница за неща, които ви се сторят необикновени. Нямам представа какви точно, но запомнете едно: терористите, които се опитваме да проследим, са се таили наоколо поне един, ако не и два месеца преди това. И колкото и да са се старали да бъдат внимателни, не може да не са направили през това време нещо дребно, което е оставило следа. Не е изключено то да е отразено и в печата.

— Доста малка вероятност — обади се някой.

Теди Купър кимна в знак на съгласие.

— Вярно е, че шансовете са едно на хиляда да е било нещо, за което си е заслужавало да пишат вестниците, а още по-малка е вероятността да го откриете. Така че обстоятелствата са против вас. Но не забравяйте, че печалбата от лотарията е едно на един милион. Съветвам ви само да мислите, да мислите и пак да мислите! Гледайте с четири очи, използвайте цялото си въображение. Избрахме ви, защото решихме, че сте умни, така че не ни разочаровайте. Търсете главното, но хвърляйте по едно око и на незначителните подробности.

За голяма изненада на Купър младежите изпратиха последните му думи с аплодисменти, станали на крака.

* * *

Още в началото на работния ден Хари Партридж бе телефонирал на адвоката, който често защитаваше терористи. Реакцията отсреща не бе особено отзивчива.

— О, ти ли си? Нали ти казах в петък, че съм направил някои дискретни проверки, които после повторих, но няма никакъв резултат. Престани да ми досаждаш.

— Извинявай, но… — започна Партридж, но на другия край на жицата явно не го слушаха.

— Вие журналистите никога няма да разберете, че в моя бизнес главата ми постоянно е на дръвника. Клиентите ми имат доверие и не възнамерявам да ги разочаровам. Гарантирам ти, че не им пука за проблемите на други хора, включително твоите и на Крофърд Слоун, колкото и да ги смятате за тежки.

— Разбирам те — запротестира Партридж, — но това все пак е отвличане и…

— Млъкни и ме слушай! Вече ти казах: сигурен съм, че не е замесен никой от моите довереници. Но тъй като съм ти задължен, ще се опитам да направя каквото мога. Само че трябва да действам като в минно поле и да убеждавам всекиго, че е в негова полза да съдейства, ако знае или е подочул нещо.

— Виж какво, извинявам ти се, ако…

Но адвокатът продължи:

— Така че не очаквай да напредвам като с булдозер или с експресен влак. Ясно ли е?

— Ясно е — отвърна Партридж, въздъхвайки наум.

— Дай ми още няколко дни — посмекчи тона си адвокатът. — И не ми се обаждай. Аз ще ти телефонирам.

* * *

Още преди да пристигне в Си Би Ей, Партридж бе взел окончателно решение да не обявява все още в осведомителния бюлетин, че известният колумбийски терорист Улисес Родригес е замесен в отвличането на семейство Слоун. След срещата си с екипа на Купър отиде да уведоми за това специалната група. В залата завари Карл Оуънс и Айрис Евърли, на които обясни:

— Да погледнем нещата от тази страна: до настоящия момент Родригес е единствената следа, с която разполагаме, а на него това все още не му е известно. Ако го обявим по телевизията, има голяма вероятност да стигне до него и ние да загубим следата. Защото по всичко личи, че Родригес добре се е прикривал, и сега ще вземе още повече предпазни мерки. Няма нужда да ви обяснявам колко зле ще се отрази това на шансовете ни да открием къде е… и той, и тримата Слоун.

— Разбирам, Хари — съгласи се Айрис, — но наистина ли мислиш, че такава важна новина, известна вече на поне десет души, ще остане тайна, докато сме готови за действие? Не забравяй, че всички телевизии, вестници и радиостанции са изпратили най-добрите си репортери да събират сведения около случая. Според мен всички ще са узнали след по-малко от двайсет и четири часа.

Рита Ейбръмс и Норман Йейгър бяха влезли и тихичко слушаха.

— Може и да излезеш права — каза Партридж на Айрис, — но по-добре да поемем този риск. Не ме разбирайте погрешно, но според мен не бива да забравяме, че като новинари понякога ставаме и рицари на Светия Граал. Когато новината може да застрашава нечий живот, професионалната ни амбиция трябва да отстъпи.

— Съгласен съм с Хари — каза Йейгър.

— Има и нещо друго — възрази Оуънс. — Да не забравяме и ФБР. Може да си имаме неприятности, ако не им дадем всичката информация, която ни е известна.

— И за това съм помислил и реших да рискуваме. А ако се тревожиш, имай предвид, че аз нося отговорността за всичко.

— Добре — предложи Айрис, — нека да решим така: ако до утре никой не го съобщи, да обсъдим въпроса още веднъж.

— Съгласен съм — каза Оуънс и спорът приключи.

* * *

Хари Партридж се върна при синия си тефтер с имена и телефонни номера, но за разлика от миналата седмица, когато телефонираше главно в САЩ, днес се опита да се свърже с някои хора в Колумбия и съседните й страни — Венецуела, Бразилия, Еквадор, Панама и Перу, както и Никарагуа. Бе действал като кореспондент на Си Би Ей по всички тези места и познаваше хора, готови да му помогнат, на някои от които вече бе правил услуги.

Устремен към следата на Родригес, той отправяше към всички един и същи двоен въпрос: „Познавате ли терорист на име Улисес Родригес и имате ли представа къде е и какво се предполага, че прави?“ Отговорите, които получи този път, бяха почти неизменно „да“ — на първия въпрос, и „не“ — на втория. Както бе разбрал и Оуънс преди него, Родригес очевидно бе изчезнал преди три месеца и оттогава никой не бе го виждал. Само едно интересно нещо се появи в разговора му с отдавнашен приятел в Колумбия, радиорепортер в Богота.

— Където и да е — каза му той, — почти мога да гарантирам, че не е в тази страна. В края на краищата той е колумбиец и макар засега да е недосегаем от закона, твърде добре известен е, за да не се разчуе, ако е на родна земя. Обзалагам се, че е другаде.

Партридж имаше известни подозрения за Никарагуа, където сандинисткият режим се бе прочул със своето двуличие и тирания, както и с враждебността си към САЩ. Дали не бяха съучастници и на това престъпление, надявайки се да извлекат още никому неизвестна полза? Но от близо половин дузина разговори със столицата Манагуа се убеди, че Родригес не е и в Никарагуа.

Оставаше Перу. Партридж се обади на няколко души и там. Един от разговорите му даде основание да се позамисли. Беше с друг стар познат, Мануел Леон Семинарно, собственик и редактор на седмичното списание „Есцена“, издавано в Лима.

Като разбра, че Хари му се обажда от Ню Йорк, собственикът редактор не скри разочарованието си.

— Тъкмо се надявах, че утре ще обядваме заедно в „Ла Пицериа“. Уверявам те, че сервират все така хубави неща. Защо не вземеш самолета да дойдеш?

— С удоволствие бих го направил, Мануел, но за жалост съм потънал до уши в много важна работа. — И Партридж му обясни ролята си в разследването на отвличането на тримата Слоун.

— Не думай! Трябваше да се сетя. Много неприятна история. Следим отблизо развоя и следващата седмица ще излезем с цяла страница. Има ли нещо ново да добавим?

— Има — каза Партридж — и точно за това ти се обаждам. Но засега си мълчим, така че ще те помоля да не го пишеш.

— Ами… — Гласът отсреща стана предпазлив. — Стига да не е информация, която вече притежаваме.

— Нали си имаме доверие, Мануел. Разбрахме се, че… нали?

— Щом сме се разбрали, окей.

— Имаме основание да смятаме, че е въвлечен Улисес Родригес.

Настъпи мълчание, след което редакторът отвърна по-тихо:

— Опасни неща приказваш, Хари. Тук това име буди страх и ужас.

— Защо чак страх и ужас?

— Тоя човек е заподозрян в организиране на отвличания и снове напред-назад от Перу и Колумбия да върши работата на други. Така действат нашите революционери престъпници. Както знаеш, в Перу сега отвличанията са станали почти стил на живот. Предпочитаните обекти са богати бизнесмени или техните семейства. Много от нас наемат телохранители или карат блиндирани коли с надежда да се опазят.

— Известно ми е — каза Партридж. — Само че просто не бях се сетил досега.

— Не си единствен, приятелю — шумно въздъхна Семинарио. — Западният печат не обръща много внимание на Перу. А за вашите телевизионни новини все едно, че не съществуваме.

Партридж знаеше, че в думите му има известна истина. Не можеше да разбере защо, но американците като че ли не се интересуваха от Перу толкова много, колкото от други страни. Ала по телефона каза само:

— Да си чувал напоследък, че Родригес е в Перу, точно сега може би или напоследък… че работи за някого?

— Ами… не.

— Колебаеш ли се?

— Не за Родригес. За него не съм чувал нищо, Хари. Иначе щях да ти кажа.

— Тогава какво?

— В последните няколко седмици на революционно-престъпния фронт цари някакво странно затишие. Почти нищо не се случва. Поне нищо съществено.

— Какво значи това?

— Подобно нещо съм наблюдавал и преди. Мисля, че е характерно за Перу. Когато има затишие, в повечето случаи после става нещо голямо. Обикновено неприятно и съвсем неочаквано. — Гласът на Семинарно изведнъж се промени и той заговори по-високо и делово:

— Драги ми Хари, толкова се радвам, че си поприказвахме, и ти благодаря, че ми се обади. Но трябва да вървя, защото няма кой да редактира „Есцена“. Заповядай някой път на гости в Лима и не забравяй поканата ми за обяд в „Ла Пицериа“.

До края на деня Партридж все си спомняше думите му: „Когато има затишие, после става нещо голямо.“