Артър Хейли
Вечерните новини (30)

2

В неделя рано сутринта реактивният самолетът „Лиър Джет 55 ДР“ навлезе във въздушното пространство над провинция Сан Мартин в слабо населената селва, както наричаха джунглата на Перу. На борда му бяха Джесика, Никълъс и Ангъс Слоун, все още в сандъци и под въздействието на упойката. Часовниците сочеха местно време четири и петнайсет сутринта. След пет часа и четвърт полет от „Опа Лока“ във Флорида самолетът наближаваше крайната си цел — импровизираната писта край Сион в подножието на Андите.

В слабо осветената кабина двамата пилоти се взираха в тъмнината пред корпуса. Самолетът летеше на хиляда и сто метра над морското равнище, но само на триста метра над джунглата. Наближаваше високи планински вериги. Преди осемнайсет минути бяха напуснали редовното трасе с надеждните радиомаяци и сега очакваха светлинен сигнал от земята, по който да разберат положението си спрямо просеката за кацане. Значително бяха намалили скоростта си, но все още летяха с петстотин и четирийсет километра в час.

Вторият пилот, Фокнър, пръв видя бялата светлина на земния маяк. Тя блесна три пъти, после изгасна, но Фокнър вече бе успял да вземе курс в посока на маяка.

Капитан Ъндърхил, който забеляза маяка секунда след Фокнър, започна да предава по радиото кодирано съобщение на специална честота. „Внимание, приятели на Хуалага. Говори самолетът «Ла Дорада». Носим ви товара от Писаро.“ Предварително уговореният сигнал бе даден на Ъндърхил още при преговорите за чартърния полет. Паролата бе приета и веднага дойде отговорът. „Говорят приятелите ви от земята. Очакваме ви. «Ла Дорада» може да се приземи. Безветрено е.“

Разрешението за кацане го зарадва, но не и новината, че няма вятър над земята, за да забави скоростта на тежкия „55 ДР“. Докато Ъндърхил предаваше потвърждението, маякът светна отново и продължи да мига непрекъснато. Секунди по-късно отвъд него три силни светлини очертаха импровизираната писта. Ъндърхил бе идвал вече два пъти тук и знаеше, че радиоуредбата е полева, транспортирана вероятно с камиона, който пренасяше прожекторите. Сложното съоръжение не го изненада. Тук често кацаха самолети с контрабанден товар и картелите не пестяха пари за това.

— Аз ще приземя — каза Ъндърхил и вторият пилот му предостави управлението.

Все още на триста метра височина, той прелетя над зоната, за да я огледа доколкото може и да се насочи за кацане. Знаеше, че ще му трябва всеки метър от просеката и че от двете й страни има дървета и храсти, така че трябваше много добре да прецени къде ще опрат. После започна да подхожда, прелетя успоредно на пистата и намали височината.

До него Фокнър проверяваше системите за кацане. При „пусни колесника“ се чу шумът на колелата, а като завиха наляво за приземяване, трите му зелени светлини примигаха.

На финала двата силни фара пронизаха мрака и Ъндърхил намали скоростта на двеста и двайсет километра в час. Как му се искаше сега светлината да е дневна, но горивото им бе твърде малко, за да чакат в зоната до разсъмването към шест. С приближаването към пистата Ъндърхил си даде сметка, че са твърде високо. Намали оборотите на двигателите. В този момент дистанцията до полосата беше по-малко от двеста метра. Спусна клапите, отне мощността, повдигна силно носа нагоре. Готово! Приземиха се върху неравната повърхност с подскоци. Трудно удържаше посоката, а дърветата образуваха петна от сенки пред фаровете му. Включи реверса… Спирачки! Бяха минали половината писта и се движеха по-бавно. Но достатъчно бавно ли бе? Краят на просеката обезпокоително се приближаваше, но и самолетът почти спираше. Трябваше да успеят и наистина успяха… само че на косъм.

— Браво — каза Фокнър. Той не харесваше Ъндърхил особено: смяташе командира си за егоистичен и твърде горделив. Нищо, че беше превъзходен пилот.

Като обърна посоката на самолета и взе да рулира към началото на пистата, Ъндърхил забеляза отстрани камион и няколко движещи се човешки фигури. Зад камиона имаше малка набързо сглобена колиба, а до нея — десетина метални варела.

— Ето го горивото ни — посочи натам Ъндърхил. — Ония момчета ще ти помогнат да заредиш и не се майте, защото искам да се махам оттук, щом пукне зората. — Богота, Колумбия, бе следващата им цел и кулминационната точка на чартърния полет. Веднъж да излетят, щяха да стигнат бързо и лесно.

Ъндърхил знаеше и нещо друго: цялата джунгла наоколо бе ничия земя, на която периодически се биеха „Сендеро Луминосо“, перуанската армия и понякога правителствените части за борба с тероризма. Тъй като и трите сили бяха известни с безграничната си жестокост, не бе препоръчително да се мотае тук дълго. Но трябваше да свали пасажерите си, затова даде знак на Фокнър, който се пресегна назад и отвори вратата между пилотската кабина и главния салон.

Мигел, Сокоро, Рафаел и Боделио бяха доволни, че са на твърда земя след снишаването в мрака. Но едновременно с това осъзнаваха, че започва следващият етап от акцията им. Пръв се зае за работа Боделио, който следеше състоянието на хората в сандъците по своите инструменти, и започна да намалява упойката, знаейки, че скоро пациентите му, за каквито той ги смяташе, трябва да се движат.

След няколко секунди самолетът спря, двигателите замлъкнаха и Фокнър стана да отвори херметичната врата. В прохладната кабина нахлу задушната и влажна жега отвън. Докато пасажерите слизаха един по един, цялото внимание на посрещачите бе насочено към Мигел и Сокоро. Очевидно уважението към Мигел се дължеше на водаческата му роля, а към Сокоро — на връзките й със „Сендеро Луминосо“.

Хората на земята бяха осем и дори в мрака личаха светлокафявите им обветрени лица на груби селяни, мършави и кокалести. Най-младият от тях пристъпи напред и веднага се представи за Густаво.

— Имаме заповед да ви осигурим всичко, което е необходимо, сеньор — каза той на Мигел.

Обявил, че е на тяхно разположение, Густаво се обърна към Сокоро с поклон:

— Сеньора, вашите пленници ще бъдат насочени към Нуева Есперанса, на деветдесет километра оттук, повечето от които по реката. Корабчето е готово.

Ъндърхил се появи тъкмо навреме да чуе последните думи.

— Какви пленници ще карате на деветдесет километра оттук?

Мигел не искаше Ъндърхил да знае името на крайната им цел. И без това му беше додеяло от този горделив пилот, който ги бе посрещнал с думите „Закъсняхте, по дяволите!“ и не бе правил усилие да прикрива враждебността си по пътя. Затова тук на земята, където авиаторът нямаше власт, си позволи да му отвърне с пренебрежение:

— Не е ваша работа.

— Всичко, което става в този самолет, е моя работа — тросна му се Ъндърхил. Той хвърли поглед към ковчезите. Първоначално смяташе, че колкото по-малко се интересува от тях, толкова по-добре. Но сега, повече по инстинкт, отколкото с разума си, реши, че е в интерес на сигурността му по-нататък да попита: — Какво има тук?

Без да обръща внимание на пилота, Мигел каза на Густаво:

— Кажи на хората си да разтоварят сандъците внимателно, да не ги клатят много и да ги внесат в колибата.

— Не — заповяда Ъндърхил. Той запрени с тялото си вратата на самолета. — Няма да разтоварвате, преди да отговорите на въпроса ми! — По лицето и по оплешивяващото му теме вече бе избила пот от жегата.

Мигел долови погледа на Густаво и кимна. Изведнъж се чу шумолене, няколко остри щраквания на метал и Ъндърхил се оказа пред дулата на шест „Калашников“, насочени към него със свалени предпазители; пръстите на шестимата селяни бяха опрени на спусъците.

— По дяволите! Добре! — нервно викна пилотът. Отмести поглед от автоматите и го насочи към Мигел. — Разбрах ви. Давайте горивото и да се махаме оттук.

— Махай се от вратата! — изрева Мигел, все едно, че не го бе чул. А когато Ъндърхил се отдръпна, той кимна отново, дулата бяха свалени и четирима от неговите хора влязоха в самолета, посягайки към ковчезите. Вторият пилот им помогна да ги освободят, после ги свалиха един по един и ги отнесоха в колибата. Боделио и Сокоро влязоха след тях.

* * *

Час и половина бе минал от кацането на самолета и сега, няколко минути преди изгрева, пистата се виждаше по-ясно. Междувременно резервоарите бяха напълнени с преносима помпа от варелите и готов за полета до Богота, Ъндърхил търсеше Мигел да го уведоми, че излитат. Густаво му посочи с глава, че всичките са в колибата. Ъндърхил тръгна натам.

Вратата бе полуотворена и чувайки гласове, пилотът я бутна да влезе. Но спря начаса, поразен и ужасен от онова, което видя.

На глинения под седяха трима души с гръб към стената. Главите им се люшкаха, устата им бяха отворени: замаяни, но без съмнение живи. От двете им страни беше поставен по един ковчег, за да ги подпира. Единствената светлина идваше от петролна лампа.

Ъндърхил веднага разбра кои са тримата. Ежедневно слушаше новините по американското радио и четеше американски вестници, които се продаваха по всички летища и хотели. Колумбийските средства за информация също бяха предали съобщението за похитеното семейство на прочут американски телевизионен журналист. Ледени тръпки полазиха Денис Ъндърхил. И друг път бе влизал в територията на престъпния свят, като всеки, който изпълняваше чартърни полети в Латинска Америка. Но никога, никога преди това не го бяха въвличали в такова чудовищно престъпление. Много добре знаеше, че ако стане известна ролята му в транспортирането на тези хора, можеше да получи доживотна присъда.

Знаеше също, че другите в колибата го наблюдават: тримата мъже и жената, неговите пътници от „Титърбъроу“ през „Опа Лока“ до Сион. Те също изглеждаха стреснати от влизането му. Точно в този момент полуупоената жена на земята се размърда. Тя немощно вдигна глава. Погледът й спря право в Ъндърхил, по-избистри се и устните й се раздвижиха, макар да не се чу звук. След миг успя да прошепне:

— Помощ… моля ви, моля ви, помогнете… кажете на някого… — Изведнъж очите й отново помътняха и главата й клюмна.

От другия край на колибата някой бързо се приближи до Ъндърхил. Беше Мигел. В ръката му имаше деветмилиметров „Макаров“.

— Вън! — посочи той с пистолета.

Ъндърхил тръгна пред Мигел и оръжието. Когато излязоха навън в джунглата, Мигел най-спокойно му каза:

— Мога да те убия, без никой да разбере.

Ъндърхил усети, че се вцепенява. Вдигна рамене.

— И без това съм вече мъртъв, негоднико. Направихте ме съучастник на това отвличане и отсега нататък всичко ми е безразлично. — Очите му спряха върху пистолета със свален предпазител. И друг път бе изпадал в безизходица, но сега му се струваше, че няма да се отърве. Познаваше много негодници като тоя Паласиос, ако изобщо това му е истинското име. Човешкият живот нямаше значение за тях. Надяваше се само тоя да има добър мерник. Поне да умре бързо и безболезнено… Защо още се бави?… Внезапно, против здравия разум, отчаян страх обзе Ъндърхил. Потта течеше от него, а той трепереше от студ. Отвори уста да моли за пощада, но слюнката я изпълни и думите не му се подчиниха. Разбра само, че — кой знае защо — човекът пред него се колебае.

Всъщност Мигел пресмяташе. Ако убиеше пилота, трябваше да убие и помощника му, което значи, че самолетът нямаше да може да излети още известно време. А това бе за него излишно усложнение. Знаеше и че колумбиецът, собственик на машината, има приятели в картела „Меделин“. Колумбиецът можеше да му създаде неприятности…

Мигел вдигна предпазителя и заплаши:

— Ако мислиш, че си видял нещо, да знаеш, че не си. През цялото това пътуване нищо не си видял.

В ума на Ъндърхил светна мисълта: „Не знам защо, но няма да ме убият.“ И отговори, припряно и задъхано:

— Точно така! Не съм видял нищо, по дяволите!

— Махай оттук проклетия самолет — изрева Мигел — и си дръж устата затворена. Отвориш ли я, да знаеш, че където и да си, ще те намерим и ще те убием. Ясно ли е?

Разтреперан от облекчение, разбрал, че никога не е бил толкова близко до смъртта, но също и че последната заплаха е истинска, Ъндърхил кимна.

— Ясно. — Обърна се и тръгна към пистата.

* * *

Над джунглата се стелеше утринна мъгла и рехави облаци. Самолетът се издигна над тях. Изгряващото слънце бе размазано от мараня, което бе признак, че хората на земята ги чака още един палещо горещ и влажен ден. Но изпълнявайки механично задълженията си на пилот, Ъндърхил мислеше само за това, което му предстои.

Предполагаше, че Фокнър до него не е видял пленниците от семейството на Слоун и не подозираше нищо за съучастието на Ъндърхил, нито за случилото се само преди няколко минути. Дано да е така! Надяваше се, че вторият пилот ще може по-късно да се закълне в своето и на Ъндърхил пълно неведение относно случилото се. Това бе най-важното, на което Ъндърхил щеше да настоява в случай, че започне разследване, а той не се съмняваше в това: не е знаел. От началото до края не е знаел нищо за тримата Слоун. Дали ще му повярват? Едва ли. Но това не би имало значение, докато никой не докаже обратното.

Спомни си за жената, която бе проговорила. Името й бе Джесика, се казваше в съобщенията. Дали ще си спомни лицето му? Ще го разпознае ли по-късно? Твърде малко вероятно, като се има предвид състоянието й. А колкото повече мислеше, толкова по не му се вярваше тя изобщо някога да напусне Перу жива.

Даде знак на Фокнър да поеме управлението, облегна се назад в седалката и едва доловима усмивка мина по лицето му. Не му и минаваше през ума, че тримата пленници биха могли да бъдат освободени. Нито че той може да съобщи на властите кой ги държи и къде.