Артър Хейли
Вечерните новини (29)

1

Артър Нейлсуърт, изискан, достолепен и известен вече на всички като чичо Артър, на младини бе голяма клечка в Информационния отдел на Си Би Ей. За три десетилетия се бе издигнал до няколко началнически поста, между които заместник-директор на „Международни новини“, директор на продукция на вечерния информационен бюлетин и изпълнителен директор на всички информационни редакции. Когато късметът взе да му изневерява, подобно на много преди и след него, той бе избутан на заден план и на петдесет и шест годишна възраст го уведомиха, че времето на големите му отговорности е минало, и му предложиха да избира между преждевременно пенсиониране или дребна службица, колкото да не стои без работа. Изправени пред същите алтернативи, мнозина предпочитаха от гордост да излязат в пенсия. Но Артър Нейлсуърт, който не страдаше от грандомания, а беше философ в живота, предпочете да работи каквото и да е. Компанията не очакваше подобно решение и трябваше да му намери някаква длъжност. Най-напред обявиха, че ще го направят заместник-председател. И както чичо Артър обичаше да разказва по-късно, „тук имаме три вида заместник-председатели — работяги, които честно оправдават парите си, канцеларски плъхове, които нищо не правят, но служат да поемат вината на по-високопоставените, и «бивши величия», които отговарят вече само за кламерите. Та аз бях от третата категория“.

Но за голяма изненада на телевизията, а и за негова собствена, чичо Артър намери достойно приложение на своята длъжност. Пое младите хора, кандидати за работа.

За много от телевизионните началници беше досадно, а понякога и трудно, да отговарят на все един и същи въпрос, задаван им от какви ли не хора: приятели, роднини, политици, лекари, зъболекари, очни лекари, борсови агенти и дори гости — „Бихте ли помогнали на моя син (дъщеря, племенница, внук, кръщелник, ученик, протеже) да получи някаква работа в телевизионната мрежа?“

Понякога, особено в края на университетската учебна година, сякаш цели поколения млади хора се струпваха пред вратите на кабинетите на началниците, опитвайки се да ги разбият и да нахлуят вътре. Част от тях не заслужаваха никакво внимание, но това съвсем не се отнасяше до всички. Преди „епохата на чичо Артър“ началниците в Си Би Ей губеха твърде много време в телефонни разговори помежду си за свободните места, а и после в опитите си да успокоят роднините и покровителите на онези, които не можеха да бъдат настанени на работа. Но това време отмина. Новата длъжност на Артър Нейлсуърт, създадена от немай-къде, спаси ръководството на Си Би Ей от всичките тези грижи. Така че щом някой дойдеше да пита за своето протеже, всеки шеф на Си Би Ей можеше да му отговори: „Разбира се, че ще ви помогна. Имаме специален заместник-председател, който се занимава със способните млади хора. Кажете на вашия човек да му телефонира на този номер от мое име и той веднага ще му насрочи среща.“

Артър Нейлсуърт не беше скъпчия навремето си и канеше на разговор в малкия си кабинет без прозорци всички, които му се обаждаха. Никога преди това не бе имало толкова много кандидати, с които се водеха дълги, понякога едночасови беседи. Задаваше им въпроси от всякакви области, създаваше се взаимно доверие. Така че в края на краищата кандидатът винаги си излизаше с добро чувство към Си Би Ей, дори ако не получеше работа, както ставаше в повечето случаи, а Нейлсуърт добиваше ясна представа за качествата и способностите на множество млади хора, прекарали около час до бюрото му.

Постепенно скептицизмът на всички бе заместен от уважение, което нарастваше заедно с броя на младите журналисти, които, назначени със застъпничеството на чичо Артър, скоро започваха да се издигат по йерархията в Информационния отдел. Така че с времето избраниците на чичо Артър сякаш бяха получили още една диплома.

А тъй като чичо Артър караше вече шейсет и пет и му предстоеше съвсем законно да се пенсионира след пет месеца, между новинарите започна да се надига глас за неговото оставане. Изведнъж се бе оказало, че за всеобща изненада Артър Нейлсуърт отново е „важна клечка“.

И така, в неделната утрин на третата седмица от септември чичо Артър пристигна в Информационния отдел на Си Би Ей, за да даде своя принос в издирването на Джесика, Никълъс и Ангъс Слоун. Според инструкцията на Лес Чипингъм по телефона предишната вечер той влезе в залата за спешни конференции, където вече го чакаха Партридж, Рита и Теди Купър. Насреща им застана широкоплещест мъж със среден ръст, херувимско лице и гъста, грижливо сресана на път сребриста коса. Той се държеше уверено и свободно. Тъй като не бе обикновен работен ден, вместо обичайния си тъмен костюм чичо Артър бе облечен в кафяво сако от туид, спортни сиви панталони с остър ръб, спортна връзка и огледално лъскави мокасини. Говореше носово, с което напомняше за Чърчил. Някогашен негов колега бе казал веднъж, че изразите на чичо Артър са като гравирани върху каменни плочки.

След като се ръкува с Партридж и Рита, които го представиха на Купър, чичо Артър каза:

— Очаквам най-напред да ме осведомите какви слухове са стигнали до вас досега.

— Това е работа на Теди — отвърна Партридж и кимна към Купър.

Чичо Артър слушаше как английският специалист обяснява направените досега усилия за откриване на похитителите, довели за съжаление до глуха улица. Той спомена и за идеята си да ги търсят чрез рубриките за реклами във вестниците с надеждата да намерят квартирите, които може би са използвали, въз основа на теорията, че такива се наемат обикновено на не повече от четирийсетина километра в радиус от мястото на престъплението.

— Знаем, че е загубена работа, Артър, но до момента нямаме по-добра идея — добави Партридж.

— От опит знам, че като няма нищо по-добро, и загубената работа е нещо — отвърна му чичо Артър.

— Радвам се, че мислим еднакво — додаде Купър.

Той придружи чичо Артър до малката му канцелария, където старецът извади какви ли не папки и картони, докато покри с тях цялото си бюро. След това започна да телефонира — с едни и същи думи, макар и с фамилиарен глас, като на приятели.

— „…Вижте какво, Иън, нали търсехте възможност да влезете в телевизията, независимо на колко скромна работа, и ето че такава възможност сега ви се открива… Не, Бърнард, не мога да ви гарантирам, че след тези две седмици ще бъдете назначен за постоянно, но защо не опитате?… Точно така, Памела, съгласен съм, че тази временна работа не е съвсем журналистическа. Но не забравяйте, че някои от телевизионните асове също са започвали от нищо… Да, Хауърд, прав сте, че пет долара и половина на час не е щедра заплата. Но ако парите са основната ви грижа, откажете се от журналистиката и се насочете към Уолстрийт… Разбирам, че работното време не ви е удобно, Феликс, но тук обикновено е така. Щом искате да станете телевизионна звезда, трябва да сте готов да напуснете и рождения ден на жена си, ако се наложи…“

За един час чичо Артър бе разговарял с дванайсет души, седем от които се съгласиха да постъпят на работа още на следващия ден. Но той продължи търпеливо да търси още имена в списъците си. Само едно не фигурираше в тях и това бе на отдавнашния му приятел, професор Кенет Голдстейн, помощник-декан във факултета по журналистика на Колумбийския университет. Когато му обясни проблема на Си Би Ей, преподавателят веднага прояви разбиране и готовност да помогне. И двамата си даваха сметка, че тежката учебна програма би затруднила студентите от последния курс да се притекат на помощ, но някои от дипломантите вероятно биха проявили интерес и готовност за това. Както впрочем и завършилите неотдавна, които още не са успели да си намерят работа.

— Знам какво ще направя — каза академикът. — Ще го обявя като извънреден случай. И ще се опитам да събера поне десетина имена, които ще ти продиктувам по-късно.

— Да живее Колумбийският университет! — бе отговорът на чичо Артър, след който той набра нов номер.

Междувременно Теди Купър се бе върнал в заседателната зала да приготви работния план за временно назначените, които щяха да започнат работа от следващия ден. Заедно с двамата си помощници той прелистваше годишниците на издателствата, картите на областта и телефонните указатели, отбелязвайки библиотеките и редакциите на вестници, които трябва да бъдат посетени, както и маршрутите и реда на действие. Едновременно с това Купър си записваше и някои подробности, на които младите журналисти трябваше да обърнат особено внимание, докато преглеждат колоните с реклами три месеца назад в около сто и шейсет вестника. Какво всъщност трябваше да търсят?

Освен задължителното условие за радиуса от четирийсетина мили от Ларчмънт Купър набеляза още:

1) Сравнително усамотено място за хора, които не желаят да бъдат център на внимание, и могат да влизат и излизат, без да будят любопитство. Къщи и жилища на оживени или гъсто населени места да не се взимат предвид.

2) Помещението вероятно би било малка изоставена фабрика или склад, но може да е и голяма къща. В третия случай — занемарена или дори полусъборена, за да не буди интереса на други клиенти. Къщата би трябвало да има паркинг или гараж за няколко автомобила и непременно работилница за пребоядисването им. Много е възможно това да бъде селскостопанска постройка.

3) Жилищни помещения за най-малко четири или пет души. Но тъй като обитателите им не са придирчиви, в рекламата може и да не се споменава изрично „спалня“. Достатъчно е жилището да разполага с повече стаи (с това уточнение Купър имаше предвид място за арест на похитените, но избягна уточнението).

4) Мястото и помещенията вероятно не са привлекателни за онзи, който иска да открие канцелария или да ги обитава. Затова да се обърне специално внимание на всички реклами, задържали се по-продължително време, преди да изчезнат. Което ще значи, че след липсата на клиенти обектът изведнъж е бил нает или купен за цели, непредвидени при обявяването му.

5)Размерът на наема или цената на продажбата не е фактор в рекламата. Хората, които търсим, разполагат с много пари.

Това бе достатъчно, реши Купър. Той искаше да даде само най-обща представа, без да ограничава или обезсърчава личните хрумвания. Възнамеряваше и да разговаря с екипа на чичо Артър, който щеше да пристигне на следващия ден, та помоли Рита да му намери подходящо помещение. На обяд Купър и чичо Артър се видяха в кафенето на Си Би Ей. Тъй като беше неделя и в сградата работеха по-малко хора от обикновено, двамата можеха да останат сами на масата. Още щом седнаха, Купър заговори:

— Бих искал да ви помоля…

— Английското ви възпитание ме ласкае — спря го с жест чичо Артър. — Но тук сте в страната на голямото равноправие, където поданиците се обръщат и към краля си на „Джо“ или „Хей, вие!“, и все по-малко хора пишат „мистър“ върху пощенските пликове. Тук всички ме познават по име.

— Добре, Артър — съгласи се малко неловко Купър. — Просто исках да те питам какво мислиш за телевизионните новини сега в сравнение с…

— …с едно време, когато и аз имах думата ли? Ще те изненадам с отговора си. Сега всичко е много по-хубаво. И репортерите, и говорителите са много по-добри професионалисти, отколкото по мое време, без да се смятам за изключение от това. Може би защото отразяването на новините просто става все по-качествено. Което е естествено.

— Много хора мислят иначе — въпросително вдигна вежди Купър.

— Защото ги е запекла носталгията, драги ми Теди. Имат нужда от душевно разслабително. Могат да го намерят в Музея на радиото и телевизията в Ню Йорк, за да видят как през шейсетте години са били предавани новините. В сравнение с днешните критерии тогавашните ще им се сторят слаби, дори дилетантски, като нямам предвид само техническото им качество, но и журналистическия подход.

— Някои от нашите критици сега казват, че сме ровели твърде надълбоко.

— Мога да се съглася с тях само ако имат какво да крият. — Чичо Артър продължи разпалено, докато Купър, смаян, цъкаше с език. — Най-вярното мерило за по-добрата журналистика е, че все по-малко неща остават скрити. Всяка злоупотреба с общественото доверие излиза наяве. Случва се и порядъчни общественици да страдат от това. Най-малкото с прекалена популярност. Но в края на краищата това е в интерес на обществото.

— Значи не смяташ, че едновремешните новинари са били по-добри от днешните?

— Не само това, но повечето не бяха нито безмилостни, нито безстрашни пред властите, нито готови да избродят джунглите, в които днес крачат първокласните репортери. Ако можеха да ни видят отнякъде, старите величия сигурно биха върнали ореолите, с които ги увенчахме.

— Ореоли ли? — любопитно сбърчи чело Купър.

— Ами да. Не знаеш ли, че ние, заклетите новинари, служим на професията си като на религия? Смятаме, че вършим свещенодействие. Обявяваме миналото за „златна ера на телевизията“ и канонизираме звездите на журналистиката. В Си Би Ес например си имат свети Ед Мъроу. Скоро ще си имат и свети Кронкайд, макар че, боя се, Уолтър ще трябва най-напред да умре. Защото на живите не се полага такава чест. След време и по-младите компании ще си имат светци. В Ей Би Си неизбежно ще канонизират свети Арлич. В края на краищата Рун има най-голяма заслуга от всички за модернизирането на новините там.

Чичо Артър се изправи.

— Много ми е приятно да разговаряме, драги ми Теди, но трябва да се връщам към всемогъщия господар на живота ми, наречен телефон.

Преди да се стъмни, чичо Артър обяви, че петдесет и осем от неговите „телевизионни надежди“ ще се явят на работа в понеделник сутринта.