Артър Хейли
Вечерните новини (26)

14

Заседанието на „групата за бързо реагиране“, прекъснато сутринта от експлозията в Уайт Плейнс, бе подновено едва след първата емисия на вечерните новини. Заел отново мястото си начело на масата в заседателната зала, Хари Партридж огледа колегите си — Рита, Норман Йейгър, Айрис Евърли, Карл Оуънс, Теди Купър. На повечето им личеше колко са уморени. Дори Айрис нямаше обичайния си изряден вид: косата й бе поразрошена, а на бялата й блузка личаха петна от мастило. Йейгър, по риза, беше избутал стола си назад, за да опре крака на масата.

— Някой иска ли да съобщи нещо? — попита ги най-напред Партридж.

Йейгър свали крака от масата и доближи до нея стола си.

— Казвай, Норм.

Редакторът ветеран заговори с тихия си образован глас:

— Почти цял ден звъня по телефона на нашите кореспонденти, стрингери и шефове на бюра из Европа и Близкия изток да ги питам дали са чували за нещо ново или необичайно в дейността на терористичните групи в своите страни. Дали има някакво раздвижване на терористите, дали някои от тях, и особено групи, не са изчезвали внезапно напоследък. Защото в такъв случай може да са преместили дейността си в САЩ. — Йейгър спря да се порови в записките си и продължи: — Понаучих това-онова, но в общи линии нищо съществено. Някои членове на ливанските въоръжени революционни фракции щъкали насам-натам и според откъслечни и непотвърдени сведения ги имало и в Париж. Абу Нидал изчезнал от Сирия и се смята, че е в Италия, където според слуховете кроял нещо лошо заедно с „Ислямски джихад“ и „Червените бригади“. Изплъзват се като сенки тия негодници, макар че източниците ми уж винаги са били надеждни.

В този момент в залата влезе Лесли Чипингъм, а малко след него и Крофърд Слоун. Като заеха местата си край масата и Йейгър продължи, Партридж се вгледа в Слоун и му направи впечатление, че той изглежда ужасно, още по-блед и измъчен от предишния ден.

— Агенти на разузнаването също съобщават за движение на терористи, но няма да ви занимавам с подробности, защото става дума само за Европа и Близкия изток. Не било констатирано придвижване на терористи към САЩ или Канада. Иначе не можело да не се подочуе нещо. За всеки случай аз помолих всички да гледат, да слушат и да ми съобщават.

— Благодаря ти, Норм — каза Партридж и се обърна към Карл Оуънс: — Ти нали разпитваше на Юг, Карл? Има ли нещо?

— Нищо положително — отвърна по-младият журналист, без да рови из записките си. Методичен във всичко, което вършеше, той бе резюмирал с равния си почерк всеки разговор на малки правоъгълни листчета, които лежаха подредени по хронология пред него. — Телефонирах в Сан Салвадор, Манагуа, Хавана, Ла Пас, Буенос Айрес, Тегусигалпа, Лима, Сантяго, Богота, Бразилия, Мексико. Както обикновено, терористите там прекосявали почти ежедневно границите, но разузнаването нямало сведения за изчезване или поява на група, каквато ние предполагаме. Натъкнах се само на едно нещо, но още го проучвам…

— Кажи ни го, макар и в суров вид.

— Ами става дума за Колумбия и за някакъв на име Улисес Родригес.

— Той е особено опасен терорист — намеси се Рита. — Чувала съм да го наричат Абу Нидал на Латинска Америка.

— Явно е такъв — съгласи се Оуънс, — защото участвувал в няколко отвличания на хора в Колумбия. Ние не винаги научаваме за тях, но те ставали почти непрекъснато. Преди три месеца същият този Родригес бил в Богота, откъдето внезапно изчезнал. Онези, които познават стила му, са убедени, че действа някъде. Говорело се, че може да е в Лондон, но където и да се намира, явно добре се крие още от юни. — Оуънс млъкна и плъзна поглед по едно от листчетата. — Ето и още нещо. Хрумна ми да телефонирам на една моя връзка в емиграционните служби във Вашингтон и подхвърлих името на Родригес. Малко по-късно човекът ми се обади и каза, че преди около три месеца, горе-долу когато Родригес изчезнал, емиграционната служба била предупредена от ЦРУ, че той може би щял да се опита да влезе в САЩ през Маями. Има заповед за арестуването му, та емиграционната служба и митницата на щата били нащрек. Само че той не се появил.

— Или е успял да мине незабелязано — предположи Айрис Евърли.

— Не е изключено. А може и да е влязъл по обиколен път. През Лондон например, ако са верни слуховете, за които ви споменах. А, още една подробност. Родригес е следвал английска филология в Бъркли и говори без акцент или по-точно — с американски акцент. Което значи, че не е направил впечатление като чужденец.

— Става интересно — отбеляза Рита. — Имащ ли да ни кажеш още нещо?

— Съвсем малко.

Слушателите му си мислеха, че Оуънс им дава ново доказателство за ползата от широките познанства и усиленото телефониране, когато един журналист трябва да разследва някакъв случай.

— Сред малкото сведения за Родригес е и годината на дипломирането му — 1972-ра.

— А съществува ли негова снимка? — поинтересува се Партридж.

Оуън поклати глава.

— Попитах в емиграционната служба, но ми отговориха отрицателно. И ЦРУ нямало. Родригес явно е бил крайно предпазлив. Но в това отношение ние може би ще имаме мъничко повече късмет.

— За Бога, Карл! Ако ще се правиш на писател, разказвай по-нататък!

Оуънс се усмихна. Това си бе неговият стил и той нямаше никакво намерение да го променя нито заради Ейбръмс, нито заради когото и да било.

— Като узнах за Родригес, се обадих в бюрото ни в Сан Франциско и помолих да изпратят някого в Бъркли да попрегледа какво има. — И като погледна Чипингъм, добави: — Послужих си с твоето име, Лес. Казах, че ти си наредил да действат незабавно.

Председателят кимна и Оуънс продължи:

— Изпратили Фиона Гоуън, която е завършила Бъркли и го познава добре. Провървяло й и още в събота, ако щете, вярвайте, попаднала на един преподавател в катедрата, който си спомнил за Родригес от випуска на седемдесет и втора. Родригес явно странял от другите и нямал близки приятели. Освен това не обичал да го снимат по никакъв повод. Докато най-сетне го взели на подбив и един от състудентите му, който рисувал добре, му направил портрет с въглен, без той да разбере. А когато го показал на другите, Родригес побеснял. Веднага предложил да купи рисунката и я получил срещу много пари. Да, ама художникът бил направил десетина фотокопия и ги раздал сред колегите си. Което Родригес никога не узнал.

— Тези копия… — започна Партридж.

— И това ще чуеш, Хари — усмихна се Оуънс, отказвайки да бъде притесняван. — Фиона се върнала в Сан Франциско и цял следобед въртяла телефоните, защото випускът се състоял от триста осемдесет и осем души. Но успяла да се добере до някои имена и домашните им телефони, откъдето пък узнала други, и малко преди да вляза в тази зала, ми се обади да каже, че е открила следите на едно от копията на рисунката, което ще получи утре. Веднага ще ни го изпрати по факса.

— Благодари на Фиона от мое име — каза Чипингъм.

— Е, нека не се радваме предварително. Засега попадаме само на съвпадения, пък и нямаме никакви доказателства, че Родригес е замесен и в това отвличане. Колкото до портрета-рисунка, той е правен най-малкото преди двайсет години.

— Човек не се променя чак толкова много, дори и за двайсет години — каза Партридж. — Нищо не ни пречи да покажем портрета из Ларчмънт и да попитаме дали някой е виждал такова лице. Някой да се похвали с нещо друго? — И като не видя повече вдигнати ръце, се обърна към Слоун: — Съжалявам, Кроф, но това е всичко, което можахме да направим досега.

— Ако не смятаме идеята на Теди — поправи го Рита.

Слоун като че изведнъж се сепна:

— Каква идея? Нищо не сте ми казвали.

— Нека Теди сам да ти я обясни — кимна Партридж към младия англичанин, който грейна цял от вниманието, насочено към него.

— Имах един план за откриване на мястото, където може би са се криели похитителите, мистър Слоун, макар че те вероятно вече са офейкали.

— Каква полза ще имаме в такъв случай, дори и да го намерим? — попита Чипингъм.

— Няма значение. Искам да чуя тази идея — нетърпеливо каза Слоун.

— Следите остават, мистър Чипингъм — обърна се Купър най-напред към директора. — Хората винаги оставят след себе си нещо, което показва какви са, откъде идват, а може би и къде отиват. — И той повтори по-накратко предложението, което бе направил сутринта пред Партридж и Рита. — Е, наистина шансовете ни не са големи, но все пак…

— Аз бих ги нарекъл никакви — намръщено изкоментира Чипингъм. — И колко хора ще ни трябват за такава операция?

— Опитах се да изчисля — притече се Рита в защита на Теди Купър. — В района, за който става дума, има приблизително сто и шейсет вестника, ежедневници и седмичници. В библиотеките се пазят стари броеве на не повече от пет-шест от тях, така че за останалите трябва да се ходи по редакциите и да се рови из папките. А изчитането на обявите в броевете три месеца назад, както и воденето на записки, е колосален труд. Но щом ще ни бъде от полза, трябва да се направи колкото може по-бързо.

— Някой ще ми каже ли все пак колко души ще са нужни за всичко това? — Чипингъм вече почти нервничеше.

— По моя преценка около шейсет — уточни Рита. — А ще трябва и някой да ги ръководи.

Сега Чипингъм се обърна направи към Партридж:

— Хари, сериозно ли смяташ, че е разумно? — А тонът му казваше: „Не би могъл да си толкова побъркан!“

— Да, Лес, смятам и го препоръчвам. Според мен трябва да опитаме всичко. Особено след като засега няма по-добра идея.

— Хари, боя се, че ще наложа вето върху подобно безсмислено начинание. Просто не си заслужава.

— Като казваш, че не си заслужава — започна Крофърд Слоун с вледеняващ глас, — нямаш ли предвид икономическата страна на въпроса?

— Е, тя винаги има значение, но в случая това съвпада и с моето мнение. Идеята просто не ми харесва.

— Защото може би имаш по-добра?

— Засега не.

— Тогава ще ти задам един въпрос, но искам да ми отговориш съвсем откровено. Маргот Лойд-Мейсън ли наложи мораториум върху разходите, свързани с нашата дейност около това отвличане?

Чипингъм се смути.

— Ние само обсъждахме бюджета. — И добави малко припряно: — Може ли да поговорим с теб насаме?

— Не! — почти изрева водещият и скочи на крака, вперил разлютен поглед в Лес Чипингъм. — Нищо насаме за оная безсърдечна кучка! Отговори на въпроса ми пред всички: има ли мораториум?

— Почти няма. Само че трябва да телефонирам в „Стоунхендж“ за всеки по-значителен разход.

— Аз пък още тази вечер ще свикам тук пресконференция — изправи се Слоун разярен. — За да кажа на целия свят, че докато моето семейство е някъде из ада, тази богата телевизионна компания гъмжи от счетоводители, които ровят из бюджета и се скъпят за пенита.

Норман Йейгър също се изправи, за да изрази своя протест по най-кроткия начин.

— Съгласен съм с Хари да опитаме по плана на Теди Купър.

— И аз — подкрепи го Карл Оуънс.

— Присъединявам се към вас — каза Айрис Евърли.

— Аз също смятам да го направя — колебливо се обади Рита, проявявайки разбиране и към Чипингъм.

— Окей, окей… Защо е тази истерия? Връщам си думите назад, Кроф. Сигурно не съм прав. Да действаме тогава.

Чипингъм разбра, че не е дооценил положението, че и в двата случая той ще е губещият, и мислено изпсува Маргот. Реши да не иска от нея разрешение, защото от самото начало знаеше как ще му отговори. Ще подпише сметката и ще поеме отговорността.

— Още тази вечер ще телефонирам на чичо Артър и ще го помоля да дойде още утре, за да се заеме с набирането на кадри.

— Чудесно! — искрено се зарадва Слоун.

— Кой е пък тоя чичо Артър? — тихичко попита Теди Купър седящия да него Йейгър.

— Не познаваш чичо Артър? — загадъчно се покашля Йейгър. — В такъв случай утре, приятелю, те чака голямо преживяване.

* * *

— Аз черпя — обяви Чипингъм, като се настаниха плътно един до друг на двойно повече столове, отколкото се побираха около масата в „Сфуци“, ресторант с бар близо до центъра „Линкълн“. Заведението в псевдоромански стил бе посещавано най-често от работещи в телевизията, но препълнено дори в събота вечер.

Решил, че питиетата ще заличат обидите, Чипингъм се обърна към Хари Партридж:

— Хари, знам че обикновено работиш по интуиция. Какво ти подсказва тя в този случай?

— Съвпада с предчувствието на Теди, че нашите птички са излетели от гнездото си. Но моят инстинкт ми казва и друго. Че сме близо до някакъв важен развой, който ще дойде или в резултат на нашите действия, или от хода на самите събития. И тогава ще узнаем кои са похитителите и къде се намират.

— И тогава?

— Щом това стане, аз веднага ще тръгна на път. Накъдето и да водят следите, искам да съм там бързо и първи.

— От мен ще имаш цялата подкрепа, която ти е необходима — обеща Чипингъм.

Партридж се разсмя и огледа всички около масата.

— Запомнете това, което току-що чухте.

— Разбира се. И ще ти го напомняме, Лес, ако се наложи.

— Няма да има нужда — поклати глава председателят.

Докато разговорът продължаваше, Рита се направи, че търси нещо в чантата си, за да надраска няколко думи на късче хартия. После го пъхна дискретно в ръката на Чипингъм под масата.

Той почака, докато вниманието на останалите се отклони от него, и прочете бележката. „Лес, люби ми се. Искаш ли да си тръгваме?“