Артър Хейли
Вечерните новини (24)

12

Теди Купър грешеше. Похитителите и жертвите им не бяха напуснали САЩ. По плана им това трябваше да стане едва след няколко часа. В съботния следобед те все още се спотайваха в Хакензак, където напрежението бе стигнало връхната си точка, а нервите им бяха опънати до крайност. Причина за безпокойството им бе съобщението по радиото и телевизията за станалото в Уайт Плейнс същата сутрин.

Мигел непрекъснато се разхождаше нагоре-надолу със свъсено лице и троснато отговаряше на всякакви въпроси, като изпсува на няколко пъти онези, които му ги задаваха. А когато Карлос, обикновено най-кроткият от петимата колумбийци, гневно отбеляза, че зареждането на нисана с експлозив е било идиотска идея, Мигел го заплаши с нож. Всъщност Мигел сам съзнаваше, че взривът в Уайт Плейнс е бил сериозна грешка. Намерението им беше да отправят с него остро предупреждение и да докажат, че работата е сериозна, но това трябваше да стане след като са заминали.

Мигел бе сигурен, че автомобилът със сменени номера и свалено от прозорците фолио щеше да остане незабелязан в гаража на Уайт Плейнс най-малко пет-шест дни, ако не и повече. Явно не бе преценил правилно. И което е по-лошо, експлозията и последиците от нея отново бяха насочили вниманието на цялата страна към похитителите на тримата Слоун и бе изострило вниманието на полицията и обществеността точно когато те трябваше тихомълком да се измъкнат от САЩ.

Заговорниците непрекъснато си задаваха въпроси като: ще бъде ли подсилена полицейската охрана по пътищата, поотслабнала според съобщенията от четвъртък насам? Дали в такъв случай ще бъдат поставени един или два поста между скривалището им и летището „Титърбъроу“? Ами на летището? Ще има ли и там засилени мерки за сигурност? И дори ако четиримата, които щяха да пътуват заедно с пленниците, успееха да излетят с частния „Лиърджет“, какво ги очакваше на „Опа Лока“ във Флорида?

Никой, дори и Мигел не можеше да отговори на тези въпроси. Единственото, което знаеха със сигурност, бе, че трябваше на всяка цена да заминат: системата за прехвърлянето им бе задействана и те не можеха да поемат повече рискове.

* * *

Хулио щеше да шофира катафалката, Луис — камионетката на погребалната агенция. И двата автомобила бяха натоварени и готови за път. В катафалката бе само ковчегът с Джесика, дълбоко упоена. Ангъс и Никълъс, също в безсъзнание и затворени в ковчези, бяха в камионетката. Върху всеки от ковчезите Карлос бе поставил бели хризантеми и розови карамфили, които предвидливо бе купил сутринта.

Малко преди да потеглят за „Титърбъроу“, се появи Сокоро, неустоимо съблазнителна в черна ленена рокля с подходящо сако, украсено с дантела. Косата й бе прибрана под малка черна шапчица; носеше златни обици и тънка златна верижка на шията. Обилно лееше сълзи, предизвикани от зрънцата пипер под долните й клепачи. Тя постави две и на Рафаел, който отначало протестираше, но Мигел се намеси и грамадният мъж отстъпи. Щом свикна с неприятното усещане, и неговите сълзи рукнаха. Рафаел, Мигел и Боделио в тъмни костюми и с траурни връзки бяха като истински опечалени роднини. В случай че им се зададат въпроси, Рафаел и Сокоро щяха да се представят за брат и сестра на покойната колумбийка, загинала в тежка автомобилна катастрофа по време на гостуването си в САЩ. В тази си роля Рафаел и Сокоро се явяваха и съкрушените от скръб чичо и леля на малкия син на жената, загинал при същите обстоятелства. Третият „покойник“ щеше да бъде обявен за възрастния далечен роднина, придружавал майката и момчето в това пътуване. Боделио бе член от опечаленото семейство, а Мигел — близък приятел.

Алибито бе подкрепено с грижливо подготвена документация: фалшиви смъртни актове от Пенсилвания, където е станала фаталната катастрофа, снимки на такава за доказателство и дори изрезки от вестник „Филаделфия Инкуайър“, напечатани, разбира се, на тайна частна преса. Документите включваха чисто нови паспорти за Мигел, Рафаел, Сокоро и Боделио, както и два резервни смъртни акта. Срещу повече от 20 000 долара един от агентите на Мигел в Малката Колумбия бе осигурил и специално разрешително за прекарване на трите ковчега като общ багаж.

Алибито и фалшифицираните вестникарски изрезки съдържаха и един изключително важен елемент: трите тела са обезобразени и обгорени до неузнаваемост. Мигел разчиташе на това, за да предотврати отварянето на ковчезите при изнасянето им от САЩ.

Двигателите на катафалката и камионетката вече работеха, а Карлос вече седеше зад волана на плимута. Той щеше да ги следва от разстояние, готов да се намеси в случай на нужда. Бяха въоръжени всички, с изключение на Боделио. За десет, най-много петнайсет минути трябваше до стигнат до летището.

Мигел погледна за последен път часовника си, който показваше 19,35, и издаде заповед:

— Всички на борда.

След това сам огледа за последен път къщата и пристройките и остана доволен, че не забелязва видими следи от обитателите им. Само едно нещо го поразтревожи. Там, където бяха заровили телефонните апарати и някои други вещи, земята бе останала доста по-рохкава от почвата наоколо. Хулио и Луис обилно бяха посипали отгоре листа, но все пак личеше, че е копано. Мигел се надяваше това да няма кой знае какво значение, пък и повече нищо не можеше да направи при тези обстоятелства. Най-сетне се качи на катафалката и рязко нареди на Хулио:

— Давай!

Бе паднал здрач и последните отблясъци на залеза останаха вдясно на пътя им за „Титърбъроу“.