Артър Хейли
Вечерните новини (23)

11

На връщане от Уайт Плейнс към Манхатън пътуваха доста по-бавно и спокойно — Партридж на мястото до шофьора, Теди и Рита на задната седалка. Купър, който се бе присъединил към тях в последния момент, бе останал през цялото време само наблюдател и сега изглеждаше някак разтревожен, замислен сякаш над нещо. На Партридж и на Рита също не им се приказваше. Макар многократно да бяха ставали свидетели на терористични акции в чужбина, проникването на терористи в спокойните предградия на американски градове им бе подействало като травма. Ето че варварите най-сетне бяха пристигнали, отравяйки атмосферата, която, при все че никога не е била съвсем стерилна, поне изглеждаше надеждна и подвластна на здравия разум. Днес бе започнала ерозията на основата, предвиждаха те, и тя вероятно щеше да вземе още по-големи размери, без възможност да бъдат поправени нанесените щети.

След известно време Партридж се обърна назад към спътниците си:

— Англичаните бяха убедени, че в страната им никога не ще проникне тероризмът, но това все пак стана. Мнозина тук вярваха в същото.

— От самото начало са се заблуждавали — отвърна Рита. — Винаги е било неизбежно и въпросът бе само „кога“, а не „дали“.

И двамата бяха вече почти сигурни — както бе потвърдил и шефът на полицията в Уайт Плейнс, — че отвличането на тримата Слоун е дело на чужди терористи.

— Но кои, по дяволите, може да са те? — удари Партридж с юмрук по дланта на другата си ръка. — Трябва непременно да намерим отговора на този въпрос.

— Естествено е да помислим най-напред за Близкия изток: Иран, Ливан, Либия и всякакви там религиозни фанатици като „Хизбулах“, Амал, шиити, „Ислямски джихад“, ООП и какви ли не още — каза Рита.

— И аз така мислех — съгласи се Партридж. — Но после се запитах: „Защо им е всичко това? Защо ще си правят труда да действат толкова далеч, поемайки твърде много рискове, след като имат множество удобни цели по-близо?“

— Вероятно за да направят впечатление. За да убедят „Големия Сатана“, че никъде няма сигурно място.

— Може и да си прав — кимна Партридж и погледна Купър. — Теди, ами ИРА не са ли още една потенциална възможност.

Англичанинът се сепна от унеса си.

— Едва ли. ИРА са подлеци, способни на всичко, но не и в Америка, тъй като все още има идиоти американци от ирландски произход, които ги тъпчат с пари. Започнат ли да действат и тук, ще си прекъснат този източник на средства.

— Имаш ли някакви други предположения?

— Съгласен съм с теб, Хари, за гангстерите от Близкия изток. Но защо да не насочим погледите си и на Юг?

— Към Латинска Америка ли? — изненада се Рита. — Не е изключено. Най-вероятна е Никарагуа; Хондурас и Мексико са други две възможности, та дори и Колумбия.

Продължаваха да разсъждават върху различни теории, без да стигнат до някакво заключение.

— Обзалагам се, че в потайното ти съзнание нещо се мъти — каза Партридж на Теди. — Не искаш ли да го споделиш с нас?

— Защо не? — Купър се позамисли и продължи: — Според мен те вече са напуснали страната.

— Похитителите ли?

— И са отвели със себе си тримата заложници — невъзмутимо продължи журналистът следовател. — Знак за това е току-що случилото се в Уайт Плейнс. Целта е била да ни покажат що за хора са и че не си поплюват. Това е предупреждение за всеки, който се осмели да има нещо общо с тях занапред.

— Ако правилно те разбирам — изненада се Партридж, — ти смяташ, че те са преценили след колко време ще бъде открита камионетката, и експлозията е била изчислена да стане след тяхното заминаване?

— Горе-долу така е.

— Но това са само догадки — опитваше се да му възрази Партридж, — може и да грешиш.

— Не догадки, а заключения на разузнавача — поклати глава Купър. — Което за съжаление ще се окаже необоримо.

— Ако наистина си прав — намеси се заинтригувана Рита, — какво следва от това?

— Ами остава да решим — отвърна й Купър — дали ще се заемем със скъпа операция по откриване на леговището им, макар и то да се окаже празно, когато го намерим.

— Ти беше споменал, че ще се опиташ да стигнеш до „главната квартира на бандата“ — напомни му Хари. — Това ли е скъпата операция, за която говориш?

— Може и така да се каже. Освен че ще бъде и много трудна.

— Кажи ни нещо повече — подкани го Рита.

Купър отвори тефтера си и продължи:

— Преди всичко се опитах да установя какво място биха избрали бандитите, за да извършат всичко онова, за което говорихме снощи: паркинг и прикритие за поне пет коли, работилница за пребоядисването им, достатъчно пространство за живеене, спане и хранене на четири души, ако не и поне още двама повече. Били са им необходими и складове, както и надеждно укритие за тримата отвлечени. Да не говорим за евентуалната канцелария, задължителна при подобни разгърнати операции. Така че щабът им не ще да е бил малка къща с любопитни съседи на една педя разстояние.

— Окей — съгласи се Партридж. — Приемам това за начало.

— Оттук следва, че въпросната обител трябва да е била или малка изоставена фабрика, или празен склад, или голяма къща с допълнително постройки в двора. Но при всички случаи задължителното условие е да е била извън обсега на съседско внимание, някъде встрани, усамотена, и както вече се разбрахме, на не повече от четирийсет километра от Ларчмънт.

— Е, след като вие двамата сте на едно мнение — заключи Рита, — ние ще го приемем, тъй като засега не можем да предложим нищо по-добро.

— Въпросът обаче е там — възрази все пак Партридж, — че в радиус от четирийсет километра може да има поне двайсет хиляди обекта, отговарящи на описаните условия.

— Точно затова ще се заемем най-напред с проучването на обявите за продажба или даване под наем на недвижими имоти, публикувани във всички местни вестници през последните три месеца — се зае да обяснява Теди Купър. — Обявите, които ще търсим, ще имат една особеност: стояли са известно време във вестниците и после изведнъж са изчезнали.

Рита направо ахна.

— Ти имаш ли представа колко вестника, ежедневни и седмични, и колко хора…

— Не знам точно колко, но сигурно ще са цели купища — вдигна рамене Купър. — Затова ще наемем хора, съобразителни млади журналисти, които да обикалят и да ги прелистват. Разбрах, че имало един справочник — и Купър надникна отново в записките си, — „Международен годишник на изданията“, в който фигурира всеки вестник, от най-големия до най-малкия. Ще започнем от него. След това ще отидем в библиотеките, където се пазят теченията на вестниците, някои от които на микрофилм. Оттам ще стигнем в редакциите им и ще поискаме последните броеве. Ще са ни нужни много чифта очи и ръце, а и бързи крака или коли, докато не са заличени следите.

— И ти мислиш, че периодът от три месеца е достатъчен… — опита се да му възрази Партридж.

— Виж какво, нали знаем, че престъпниците са следили семейство Слоун в продължение на около месец. Но преди да започнат, обзалагам се, че скривалището им е било готово. Така че три месеца са разумен срок.

Настана мълчание, докато Партридж и Рита осмислят чутото. Пръв отсъди Партридж.

— Поздравявам те за оригиналната идея, Теди, но ти сам каза, че това е като прицелване в много далечна мишена, и аз съм съгласен с теб. Дори по-далечна, отколкото си мислиш. А на този етап просто не виждам как ще осъществим плана ти.

— Откровено казано — подкрепи го Рита, — и аз мисля, че се опитваш да направиш невъзможното. Преди всичко поради броя на вестниците, който е безкраен. А на второ място хората, които ще ти трябват, биха стрували цяло състояние.

— И нима не си заслужава усилието и парите, за да върнем на мистър Слоун близките? — обърна се и към двамата Купър.

— Разбира се, че си заслужава, но твоят план няма да ги върне. В най-добрия случай ще даде известна информация, което също не е много сигурно.

— Така или иначе — реши Партридж да сложи край на разговора, — ние не можем да взимаме решения тук. Тъй като става дума за много пари, Лес Чипингъм ще си каже думата. На срещата ни днес с него Теди ще изложи отново своя план.

* * *

Репортажът от две и половина минути, подготвен от Айрис Евърли от мястото на събитието в Уайт Плейнс и излъчен в съботния вечерен осведомителен бюлетин на Си Би Ей, бе наситен с драматизъм, потресаващ и натуралистичен. Както винаги Мин Ван Кан бе дал творческа свобода на камерата си. А на монтажната маса Боб Уотсън бе създал малък шедьовър на информационна драма.

Айрис и Партридж го бяха намерили в монтажната му кабина, за да изгледат заедно с него всички видео-ленти, заснети сутринта в Уайт Плейнс. Айрис си записваше основните моменти от съдържанието на всяка касета. В една от последните, която нямаше как да не използват, бе заснето пристигането на агентите на ФБР на мястото, където бе станала експлозията. Запитан дали имат някаква вест от похитителите, най-висшият представител на ФБР посочи с жест опустошенията наоколо и мрачно отвърна: „Само това.“ На другите касети бяха зарегистрирани различни места с поражения от взрива и интервютата, взети от Партридж на местопроизшествието. Като прегледаха всичко, Айрис предложи:

— Според мен най-добре да започнем с тази купчина горящи коли, след това да покажем къде е пропаднал подът на гаража, а после да преминем към изнасянето на убитите и ранените.

Партридж се съгласи и те се заеха да обсъждат отделните моменти на репортажа.

Едва тогава на мишпулта бе записан гласът на Партридж и коментарите му към отделните сцени. Той започваше с думите: „Днес по най-жесток начин бяха опровергани и последните съмнения в това, че похитителите на тримата Слоун са безогледни и крайни терористи…“

Същата вечер за пръв път от няколко дни Партридж отново щеше да бъде в обичайната си роля на кореспондент, а информационният блок щеше да се води от Тириса Той, очарователна и популярна американка от китайски произход. Тя бе пожелала да получи от Партридж и Айрис най-обща информация за съдържанието на репортажа им, след което се бе оттеглила, за да не пречи на работата на двама от най-големите професионалисти в телевизията.

След записа на Партридж Айрис и Уотсън работиха още три часа, за да получат онзи продукт, който телевизионните зрители получават в завършен вид, без да си задават въпроса как се е стигнало до него.