Артър Хейли
Вечерните новини (21)

9

В базата на похитителите в Хакензак телефонът иззвъня в 7,30 в неделя сутринта. Мигел отговори от стаята си на първия етаж. До него винаги бе единият от шестте радиотелефона, предназначени за специални разговори. Номерът му бе известен само на онези, които имаха право да го използват.

Следвайки инструкциите, човекът, който се обаждаше, говореше от обществен телефон. Мигел очакваше това позвъняване още от сутринта. Най-напред чу в слушалката уговорената предварително парола „Tiempo?“, на която отвърна „Relampago“. Това бе един от двата възможни отговора на въпроса „Времето?“. Ако бе казал „Гръмотевица“ вместо „Светкавица“, щеше да значи, че по някаква причина групата му иска двайсет и четири часово отлагане. Но сега той бе предал само с една дума следното: „Готови сме за тръгване. Кажете мястото и времето.“

Последва очакваният отговор: „Sombrero profundo sur 2000.“ Което означаваше: „Южният вход на летище «Титърбъроу» в осем часа вечерта.“ Това бе времето и мястото, където похитителите и техните жертви щяха да се качат на очакващия ги „Лиърджет 55 ДР“ с колумбийска регистрация. Мигел знаеше, че „петдесет и пет“ означава по-голяма машина от познатите му с цифрите двайсет и трийсет от същата серия. А „ДР“ бе съкращение на дълъг радиус. Той даде краткият отговор „Lo comprendo“ (разбирам) и разговорът приключи.

Беше му се обадил друг дипломат, този път аташиран към генералното консулство на Колумбия в Ню Йорк. Той му служеше за свръзка през последния месец. Както перуанският, така и колумбийският дипломатически корпус гъмжеше от изменници, симпатизанти било на „Сендеро Луминосо“, било на картела „Меделин“, понякога и на двете, които извършваха двойни услуги за огромни суми, изплащани от контрабандистите в Латинска Америка.

Веднага след разговора Мигел мина по всички помещения в къщата и уведоми останалите, че започва подготовката за заминаване, в която всеки член на групата знаеше ролята си. Мигел, Боделио, Сокоро и Рафаел щяха да пътуват заедно с трите ковчега със самолета; Хулио щеше да остане в САЩ и да премине отново в „летаргия“, очаквайки нови заповеди от „Меделин“; Карлос и Луис незабелязано трябваше да напуснат страната в срок от няколко дни, като вземат различни самолети за Колумбия. Но и тримата имаха още едно задължение след излитането на самолета: да откарат в различни посоки и на големи разстояния останалите автомобили и да ги изоставят. Регистрационните номера на петте коли бяха сменени след преследванията и отвличането, така че придвижването с тях и изоставянето им беше вече съвсем безопасно.

На двора Мигел видя Хулио и Луис, които копаеха дълбока яма между няколко дървета. В нея щяха да закопаят всички телефонни апарати, както и някои от инструментите и медикаментите, използвани от Боделио. Като я запълнеха, щяха да покрият ямата с нападали листа, за да не личи какво има отдолу.

В една от пристройките Карлос вече гореше хартии в печката. Млад и добре образован, Карлос бе организатор на документацията по време на едномесечното наблюдение, той бе правил и снимките на всички посетители в дома на Слоун през това време. Сега трябваше всичко това да изчезне в огъня.

До печката имаше и купчина дрехи; Мигел, Рафаел и Боделио щяха да бъдат облечени в тъмни костюми за пътуването. Трябваше да се правят на опечалени пред американските гранични и митнически власти, които щяха да заблудят с грижливо скалъпена измислица.

* * *

Един от ковчезите, по избор на Боделио, щеше да бъде транспортиран до летището в катафалката. Другите два щяха да бъдат пренесени с камионетката, пребоядисана както подобава и с два надписа АГЕНЦИЯ „ВЕЧЕН ПОКОЙ“. Мигел знаеше, че самолетът разполага с врата за товарното отделение, достатъчно голяма да минат през нея два ковчега. Третият вероятно щеше да създаде затруднение, но някак си щяха да го преодолеят. По идея на Карлос щяха да се снабдят и с цветя, за да направят алибито си по-убедително. На „Титърбъроу“ трябваше да минат през полицейски пост, който вероятно щеше да бъде подсилен поради всеобщата тревога след отвличането, и сигурно щяха да им задават въпроси за ковчезите и тяхното съдържание. В „Опа Лока“, откъдето щяха да напуснат САЩ, той не очакваше да възникнат проблеми.

След като уведоми всички за предстоящото им заминаване, Мигел отиде да разговаря с Боделио.

— Ще бъдем готови — увери го бившият лекар, който изглеждаше по-болнав от всякога и действаше с видимо усилие.

По настояване на Мигел той го осведоми за точните количества пропофол за всеки от тримата упоени, установени след ден и половина експериментиране. Сведенията бяха необходими на Мигел за времето, когато „пациентите“ щяха да пътуват без лекарско наблюдение в затворените си ковчези. Според Боделио те реагирали задоволително и на наложения им пълен глад, който до заминаването щеше да бъде вече петдесет и шест часов. Предотвратил по този начин повръщането и аспирирането на течности, Боделио бе взел и допълнителни мерки срещу задавяне и задушаване. В гърлата на тримата бе пъхната по една тръба за въздух, а телата бяха обърнати настрани, преди да сложат капаците на ковчезите. Една венозна инжекция с течност на всекиго трябваше да предотврати обезводняването им. Системи с гликоза все още бяха включени към вените на тримата упоени. Мигел се вгледа в тях. Изглеждаха спокойни, а жената дори бе красива, помисли си той. Мъжът излъчваше някаква достойнство, като стар, почиващ си воин. Момчето бе съвсем крехко с почти прозрачна кожа на лицето: навярно продължителното гладуване го бе изтощило, но това нямаше значение, стига да бъде доставено живо в Перу. Доволен, Мигел им обърна гръб.

Ковчезите, в които Ангъс, Джесика и Ники щяха да бъдат прехвърлени малко преди да тръгнат за „Титърбъроу“, сега бяха поставени в хоризонтално положение на подпори. Под ръководството на Боделио Рафаел бе пробил във всеки от тях малки, почти невидими отвори за въздух.

— Какво е това? — посочи той буркана с някакви кристали, поставен до тях на земята.

— Гранули — отвърна Боделио. — Посипват се вътре, за да неутрализират въглеродния двуокис от дишането. Ще поставя и по един кислороден контейнер, който ще регулирам отвън.

— Нещо друго? — попита Мигел, съзнавайки, че през тежките часове, които им престояха, медицинските познания на Боделио щяха да бъдат жизненоважни за всички.

Бившият лекар кимна на Сокоро.

— Обясни му, нали ще ми помагаш?

Сокоро само бе гледала и слушала до този момент с непроницаемо както винаги лице. Мигел все още таеше известни съмнения относно лоялността на тази жена, но днес вниманието му бе отклонено от предизвикателното й тяло, от чувствените движения и цялата й дръзка сексуалност. Четейки сякаш мислите му, тя като че ли го подразни с гласа си.

— Ако някой от тях трябва да пикае, макар и в безсъзнание, може да се размърда и да издаде звук. Така че, преди да сложим капаците, ще им пъхнем катетри. Нали знаеш къде?

— Известно ми е какво значи катетъризация — отвърна Мигел загадъчно, едва сдържайки се да издаде, че баща му е лекар. Моментна слабост, въздействието на една жена — и той едва не разкри подробности за себе си, което никога не допускаше да се случи. Затова бързо смени темата.

— Ако се наложи, можеш ли да плачеш? — попита той Сокоро.

Това бе част от спектакъла на опечалените роднини.

— Si — бе краткият отговор.

Боделио добави с професионалната гордост, която понякога му личеше:

— Смятам да поставя по едно зрънце пипер под долните й клепачи. Същото ще направя и на себе си. Това предизвиква обилно сълзене, докато не се отстрани пиперът. Мога и на теб да ти сложа.

— Ще видим — отвърна неопределено Мигел.

Боделио издекламира и останалата част от плана си.

— И накрая във всеки от трите ковчега ще има по един апарат за електрокардиограма, който ще регистрира дишането и степента на упоеност. Свързал съм ги с устройство навън, на което ще следя данните. Дозите пропофол също могат да се регулират отвън.

Сега оставаше само да чакат уречения час. Времето дотогава им се струваше безкрайно.