Артър Хейли
Вечерните новини (2)

1

В нюйоркската централа на телевизионната компания Си Би Ей научиха за катастрофиралия еърбус „А 300“, който се приближавал в пламъци към аерогарата „Форт Уърт“ край Далас, няколко минути преди да започне първата емисия на централния вечерен осведомителен бюлетин.

В осемнайсет часа и двайсет и една минути източно време шефът на бюрото на Си Би Ей в Далас предаде по телефона на един от дежурните край „подковата“ в Ню Йорк: „Очакваме всеки момент на летището «Форт Уърт» да стане голяма самолетна катастрофа. Еърбус, пълен с пътници, се сблъскал във въздуха с частен самолет. Малкият самолет паднал. Еърбусът гори и се опитва да се приземи. Полицията и линейките крещят като луди по радиото.“

— Какъв ужас! — възкликна някой от „подковата“. — Ще имаме ли снимки?

На „подковата“, това гигантско писалище, около което седяха дванайсет души, се съставяше и осъвременяваше главният информационен блок на програмата всеки делничен ден от рано сутрин до последната секунда в ефир вечер. Конкурентите в Си Би Ес му казваха „аквариума“, в Ей Би Си го наричаха „обръча“, а в Ен Би Си това бе просто „бюрото“. Но предназначението на всички тези работни места бе едно и също.

Смяташе се, че там са събрани най-кадърните във всяка телевизионна компания, способни най-вярно да преценяват и най-точно да решават всякакви въпроси, свързани с информационния поток: отговорният редактор на отдел „Новини“, водещият, редактори, режисьори, репортери и съответните им помощници. Като инструменти в оркестър там бяха подредени половин дузина компютри, телекси, цяла фаланга от телефони, последна дума на дизайна, и телевизионни монитори, на които може да бъде извикано всичко — от нередактиран още филмов материал до приготвена за излъчване част от информационна емисия, или пък някое предаване на конкурентна компания.

„Подковата“ беше на четвъртия етаж в сградата на Си Би Ей сред голямо открито пространство; от едната му страна бяха кабинетите на по-старшите от екипа, където по всяко време на деня те можеха да се спасят от трескавата атмосфера около „подковата“, за да работят на спокойствие. И днес, както обикновено, начело на „подковата“ седеше Чък Инсън, отговорен редактор на отдела. Мършав и с остър език, той беше ветеран в журналистиката, който на младини бе работил на печатарска машина и все още имаше почти патриархално предпочитание към новините от страната пред тези от чужбина. Петдесет и две годишен, по стандартите на телевизията той минаваше за възрастен, макар че не даваше никакви признаци за намаляла енергия дори и след четири години на служба, каквато често изпепеляваше други само за две. Чък Инсън не обичаше да се церемони; не понасяше глупаците и празните приказки. Просто защото при тази напрегната работа нямаше време за тях.

Беше сряда, средата на септември, и точно в този момент, напрежението бе стигнало връхната точка. Цял ден от рано сутрин се осъвременяваше, обсъждаше, поправяше и оформяше централния информационен блок, като се подбираха новините и се подреждаха по значение. Кореспонденти и ръководители на екипи по цял свят бяха направили своите предложения, получили бяха инструкции и бяха отговорили. Докато мине през всичките фази на обработка, информационният поток за деня беше сведен до осем кореспондентски съобщения, средно по минута и половина до две, а към тях две видеохроники с четец и още четири информации без картина, всяка по около двайсет секунди.

А ето че сега изведнъж заради сензационната новина от Далас, пристигнала за по-малко от осем минути преди началото на информационната емисия, целият блок от новини трябваше да бъде пренареден. Макар никой да не знаеше колко още информация ще постъпи и дали ще има снимки, за да се включи съобщението от Далас, трябваше да се махне поне една от заплануваните новини, а останалите да се посъкратят. Поредността по време и по значение изискваше и съществени размествания. Те щяха да продължат и след началото на емисията. Често се налагаше да се постъпва така.

— Важно за всички! Пренареждаме блока — отчетливо нареди Инсън. — Започваме с Далас. Кроф дава предисторията и развоя. Дойде ли вече телеграма?

— Току-що пристигна по АП — отговори Крофърд Слоун, водещият емисията, който четеше бюлетина на Асошиейтед прес, подаден му от принтера само преди секунди.

Слоун — с изсечени черти на лицето, прошарена коса и издадена напред долна челюст, познат на близо седемнайсет милиона души, които го гледаха почти всяка делнична вечер — заемаше привилегировано място на „подковата“, отдясно на дежурния по емисия. Кроф Слоун беше и ветеран в журналистиката, постепенно изкачил йерархическата стълбица, особено след като се бе отличил като кореспондент на Си Би Ей във Виетнам. След задължителния репортерски стаж в Белия дом, последван от трите години на диспечерския стол за емисия, той се бе превърнал вече в истинска национална институция, един от най-елитните журналисти в средствата за масова информация.

Само след няколко минути Слоун щеше да се отправи към студиото за директно предаване. Междувременно щеше да допълни своята новина номер едно с полученото по телефона, добавяйки и още няколко факта от информацията на Асошиейтед прес. Текстът щеше да си състави сам. Не всички водещи си пишеха сами материалите, но Слоун предпочиташе при възможност да е авторът на онова, което ще чете. Само че сега трябваше да бърза.

Повторно се разнесе високият глас на Инсън. Преглеждайки отново първоначалния ред на новините, шефът нареди на един от тримата си помощници:

— Махни Саудитска Арабия. Съкрати Никарагуа с петнайсет секунди…

Слоун трепна, като чу решението да се махне саудитската новина. Беше важно и професионално издържано съобщение от две и половина минути на близкоизточния кореспондент на Си Би Ей за бъдещите планове на саудитците относно продажбата на петрол. Утре кореспонденцията щеше вече да е неизползваема, защото се знаеше, че и други телевизионни компании я имат и щяха да я излъчат още тази вечер.

Слоун не възразяваше срещу решението Далас да е на първо място, но той би махнал новината от Конгреса за финансовите машинации на един американски сенатор. Законодателят тихомълком увеличил с осем милиона долара и без това гигантската сума по някакъв законопроект, за да се отблагодари на свой личен приятел, участвал активно в предизборната му кампания. Работата излязла наяве благодарение на усърдието, проявено от един репортер.

Макар и по-пъстра, вашингтонската новина беше по-маловажна, тъй като нямаше нищо необичайно в един корумпиран конгресмен. Но подходът на Чък Инсън подразни водещия: отново новина от чужбина, на която Слоун отдаваше значение, щеше да отиде в коша.

Отношенията между двамата — отговорен редактор и водещ, — поначало не много добри, напоследък се бяха влошили поради разногласията от точно такова естество. По всичко личеше, че принципните различия между тях се засилваха, и то не само за подбора на новините с предимство всяка вечер, но и за подхода към тях. Слоун например предпочиташе да се спре само на няколко теми, но да ги представи задълбочено, докато Инсън се стремеше да вмести колкото може повече от събитията на деня, дори и „телеграфен стил“, както обичаше да казва.

При други обстоятелства Слоун би настоял да не се лишават от саудитската информация и вероятно би успял, защото водещият бе също и редактор, така че имаше право да добави и нещо по свое усмотрение. Само че точно сега нямаше време за това.

Забързан, Слоун заби пети в пода и с ловкостта на привичка отблъсна назад стола си на колелца, после го плъзна встрани, докато се озова пред клавиатурата на компютър. Съсредоточи се, изолира се мислено от шумотевицата наоколо си и взе да пише изреченията, с които щеше да започне тазвечершната емисия.

„Току-що научихме, че далаското летище «Форт Уърт» ще стане може би свидетел на истинска трагедия. Имаме информация, че само преди няколко минути във въздуха са се сблъскали два пътнически самолета, единият от които тежко натоварен еърбус на авиокомпанията «Мъскегон». Това станало над град Гейнсвил, щата Тексас, северно от Далас, и според Асошиейтед прес другият самолет — малък, както се предполага — е паднал. До този момент няма сведения нито за съдбата му, нито за жертви на земята. Еърбусът е в пламъци, но все още лети, а екипажът му се опитва да го добере до Далас, за да го приземи на «Форт Уърт». Край пистите вече чакат пожарни и линейки.“

Докато пръстите му се надбягваха по бутоните, през ума му мина мисълта, че едва ли някой от зрителите ще изключи апарата си преди края на цялата информационна емисия тази вечер. Но за всеки случай накрая добави с едно изречение и поканата за следващите новини, след което натисна копчето на принтера. Напечатаният текст щеше да излезе и по канала в студиото, така че докато стигнеше до него на долния етаж, информацията му вече щеше да е готова за четене от монитора.

Докато Слоун се запъти с бърза крачка към стълбището за третия етаж, Инсън нервно питаше един от редакторите:

— Къде, по дяволите, има снимки от „Форт Уърт“?

— Никаква надежда, Чък. — Редакторът, притиснал с рамо телефонната слушалка до ухото си, говореше със завеждащия Вътрешна информация в централната зала. — Горящият самолет вече е близо до летището, а нашият снимачен екип е На двайсет мили оттам. Няма да успеят.

Ако раздаваха медали за опасна Служба в областта на телевизионната журналистика, гърдите на Ърни Ласал, завеждащ информацията от страната, щяха да са окичени като коледна елха. Макар и само двайсет и девет годишен, той се бе отличил като специален кореспондент на Си Би Ей по събитията в Ливан, Иран, Ангола, Фолкландските острови, Никарагуа и други горещи точки с високия си професионализъм и безстрашие в най-напечени ситуации. Макар че тях все още ги имаше по света, Ласал следеше сега не по-малко опасната на моменти вътрешна обстановка в САЩ от удобен тапициран стол в стъкления си кабинет, от който се виждаше цялата информационна зала.

Със стегната фигура и дребен кокал, Ласал беше енергичен човек, грижлив и към брадата, и към облеклото си — типичен млад и амбициозен професионалист, биха казали някои. Като завеждащ информацията от страната, той имаше големи задължения и беше един от двамата шефове на информационните екипи. Другият редактор отговаряше за новините от чужбина. И двамата имаха бюра и в залата, където сядаха, щом обстановката около някое събитие се нажежеше особено много, за да го следят отблизо. Случаят с еърбуса ставаше напечен, следователно Ласал трябваше да е на мястото си в залата.

Тя се намираше един етаж по-долу от „подковата“. Там беше и студиото, разположено така, че гледката към „нажежената“ информационна зала да служи за фон на водещия. Апаратната, където режисьорът свързваше отделните части на емисията, се намираше в сутерена на сградата.

Изминали бяха седем минути, откакто шефът на филиала в Далас бе изпратил първото съобщение за пострадалия еърбус, който се приближава към летището. Ласал затръшна един телефон и вдигна слушалката на друг, докато погледът му следеше новото съобщение на Асошиейтед прес, появило се току-що на монитора до него. Докато полагаше най-големи усилия да осигури предаването на всички подробности около новината, той държеше в течение и „подковата“ за развоя на събитията.

Именно Ласал предаде не особено окуражаващата вест за местонахождението на най-близкия снимачен екип на Си Би Ей: все още на двайсет мили от мястото на събитието, колкото и бясно да хвърчат натам, пренебрегвайки всякакви ограничения на скоростта. Защото този ден бе особено натоварен за кореспондентското бюро в Далас и всички снимачни екипи и подвижни телевизионни станции заедно с репортерите бяха по събития, за зла участ все далеч от летището.

Не след дълго щяха все пак да пристигнат някакви снимки, но едва след самото събитие, и на тях нямаше да се види рискованото кацане на еърбуса, което сигурно щеше да бъде забележително и може би катастрофално. Но за първата емисия на вечерния информационен бюлетин, който се предаваше чрез сателит до по-голямата част от Източното крайбрежие и част от Средния запад, едва ли щеше да има видеоматериал. Единственото успокоение беше, че — както бе успял да научи шефът на бюрото в Далас — други телевизионни станции също нямаха снимачни екипи на летището, макар, че и те като Си Би Ей бяха ги изпратили натам.

От репортерското си бюро Ърни Ласал, който все още се занимаваше с телефоните, наблюдаваше и подготовката за предаването на живо от ярко осветеното студио, където тъкмо влизаше Крофърд Слоун. У телевизионните зрители, които го гледаха, докато чете новините, се създаваше илюзията, че водещият се намира в самата информационна зала. Но всъщност между тях имаше дебело стъкло, изолиращо звука, така че не му пречеха никакви шумове, освен когато режисьорът нарочно ги пускаше за фон.

Часът беше 18,28, две минути преди първото включване в ефир.

* * *

Щом Слоун зае мястото си на водещ с гръб към залата и с лице към трите камери в центъра, се появи гримьорната. Само десет минути по-рано го бяха гримирали в малката стаичка до кабинета му, но след това се бе изпотил. Момичето попи челото му, напудри го, прекара гребен през косата му и я пръсна с лак.

— Благодаря, Нина — измънка той с леко нетърпение и насочи вниманието си към материалите в ръцете си, за да провери дали думите, с които смяташе да започне съобщението си, бяха същите, изписани вече и на монитора пред него, от чийто екран щеше да чете, за да изглежда, че гледа право в зрителите. Четци с по-малък опит понякога обръщаха и напечатаните листа пред себе си, но само като предохранителна мярка за в случай, че компютърът откаже.

— Една минута! — отчетливо се чу гласът на режисьора в студиото.

Все още на бюрото си, Ърни Ласал внезапно се сепна, наостри уши, едва не скочи. Само минутка преди това шефът на бюрото в Далас се бе извинил, че прекъсва за момент, защото му звънял другият телефон. Докато чакаше, Ласал чуваше гласа на колегата си оттатък, но не отличаваше думите. Но ето че шефът в Далас се бе върнал и съобщението му предизвика широка усмивка по лицето на завеждащия Вътрешната информация.

Ласал вдигна слушалката на червения вътрешен телефон върху бюрото, свързващ го с мястото на всеки, който участваше в подготовката на информационната емисия.

— Говори завеждащият „Вътрешна“, Ласал. Добри вести. Ще получим картина от „Форт Уърт“ в Далас. Партридж, Ейбръмс и Ван Кан са вече на летището и чакат транспорт до пистата. Ейбръмс току-що съобщила в бюрото в Далас, че са на мястото на събитието и ще предават. Освен това една от колите с подвижна сателитна антена е вече на път към летището, където ще пристигне всеки момент. Запазено е и време по сателитния канал Далас-Ню Йорк. Очакваме снимките да се получат още за първата емисия.

Колкото и да се опитваше да бъде лаконичен, Ласал не можеше да прикрие задоволството в гласа си. Сякаш в отговор сподавено ликуване се издигна от „подковата“ нагоре по отвореното стълбище. В студиото Крофърд Слоун се извъртя със стола си и радостен, махна на Ласал с вирнати палци.

Един от помощниците постави пред завеждащия „Вътрешна“ изписан лист, той го погледна и добави в микрофона:

— Ейбръмс изпраща и следното съобщение: „Двеста осемдесет и шест пътници в еърбуса са в беда. Сблъскването е станало с частен «Пайпър Шайен», който е паднал в Гейнсвил, и всички в него са загинали. Има пострадали и сред населението, но не се знае нито броят им, нито колко тежко са ранени. Единият от двигателите на еърбуса се е откъснал и той се опитва да се приземи само с другия. Кулата съобщава, че пламъците са от мястото на липсващия двигател.“ Край на съобщението.

Ласал си помисли колко професионална е информацията, получена от Далас през последните няколко минути. И нищо чудно, като се има предвид кой я предава: Ейбръмс, Партридж и Ван Кан бяха един от елитните екипи на информационния отдел на Си Би Ей. Рита Ейбръмс, която бе започнала като репортер, а сега бе редактор, се отличаваше както със способност бързо да преценява обстановката, така и с изобретателност при гонене на новината до дупка, без оглед на трудности и пречки. Хари Партридж пък беше един от най-добрите кореспонденти в бранша. Негова специалност бяха репортажите от бойни действия (и той като Крофърд Слоун беше отразявал войната във Виетнам), но на него винаги можеше да се разчита, че ще се представи отлично и във всяка друга ситуация. А операторът Мин Ван Кан, виетнамец, но вече с американско поданство, беше известен с великолепните си кадри, заснети нерядко с риск за живота му, който той винаги пренебрегваше. Щом и тримата бяха на мястото на събитието в Далас, доброто му отразяване беше гарантирано.

Вече бе шест и трийсет и една и първата емисия на вечерния осведомителен бюлетин бе започнала. Ласал се пресегна към командния пулт зад гърба си, включи звука на монитора над главата си и чу гласа на Крофърд Слоун с новина номер едно за „Форт Уърт“ в Далас. В кадъра се появи ръката на някого от репортерите, която му подаде написан текст. Това явно бе допълнителното съобщение, продиктувано току-що от Ласал, и след като му хвърли поглед, Слоун го вмъкна в предварително подготвения си текст — нещо, което му се удаваше превъзходно.

Съобщението на Ласал се бе отразило и върху настроението около „подковата“ горе. Въпреки напрежението и припряността там всички се оживиха и обнадеждиха, че събитията в Далас са в добри ръце и че скоро оттам ще пристигнат снимки и повече подробности. Скупчени заедно, Чък Инсън и останалите наблюдаваха екраните, спореха, взимаха решения, цепеха секундата на две, правеха нови допълнителни съкращения и размествания. Очевидно съобщението за корумпирания сенатор ще падне в края на краищата. Личеше си, че всеки се занимава с онова, което най-добре умее да прави, за да се направи максималното за минимум време. Разменяха се кратки реплики, изпъстрени с думи от професионалния жаргон.

— Към тази информация няма видеоматериал.

— Това го свий колкото можеш — само да се маркира.

— Съобщи в апаратна: сваляме номер шестнайсет, „Корупция“. Но ще го върнем, ако не получим нищо повече от Далас.

— Последните петнайсет секунди от това тук са стара песен. Няма да занимаваме хората с познати неща я.

— Бабите в Омаха едва ли го знаят.

— Толкова по-зле за тях. Махай го.

— Готов съм с първия блок. Ще отхапя от рекламите. С четирийсет секунди сме в повече.

— Конкуренцията с какво разполага от Далас?

— С предисторията, като нас.

— Трябва ни един буфер и незабавно съкращение на наркоинформацията.

— Махни този параграф. И без това нищо не казва.

— Трудно ще вместиш кофа лайна в яйчена черупка.

Ако някой случайно попадне на тази сцена, би си помислил: „Хора ли са това? Нямат ли сърца? Не изпитват ли съчувствие, поне капчица тъга? На никого ли не минава през ума, че в оня самолет, дето лети към Далас, има триста ужасени човешки същества, които може скоро да умрат? Никой ли не се интересува от тях?“

Но който знае как се правят новините, ще му отговори: „Много от хората тук ги интересува, разбира се, и те ще тъгуват, вероятно веднага след излъчването на емисията. Други ще бъдат разтърсени от ужаса едва като се приберат у дома и може дори да поплачат. Само че точно сега никой няма време за това. Такива са новинарите. Работата им е да отразяват парада на текущите събития, лоши или добри, при това бързо, изчерпателно и толкова ясно, че да го «прочете и онзи, който тича», както гласи едно старо журналистическо правило.“

Ето защо в 18,40, десет минути след началото на половинчасовия централен осведомителен бюлетин, главният въпрос пред всички около „подковата“, а и за онези, които бяха в залата, в студиото и в апаратната, беше: дали ще пристигне скоро репортаж от „Форт Уърт“ в Далас?