Артър Хейли
Вечерните новини (18)

6

Почти месец по-рано, наскоро след като бе влязъл с фалшиви документи в САЩ, Мигел се бе опитал да купи два погребални ковчега за транспортирането на онези, които трябваше да бъдат отвлечени и закарани в Перу. Според плана, разработен много преди това, той смяташе, че покупката ще стане бързо и незабелязано. Оказа се обаче, че тя съвсем не е проста работа.

В продължение на два дни той обиколи погребалните агенции в Бруклин, избягвайки нарочно да действа близо до Малката Колумбия в Куийнс. Навсякъде обаче отказваха да му продадат само ковчези. Трябвало да бъдат в комплект с гробовете и цялата погребална церемония. Обяснението му, че по настояване на възрастните си родители иска да им осигури ковчези, за да са спокойни в случай, че… бе посрещано с прекалена отзивчивост от страна на любезните погребални агенти, които му предлагаха изгодно места в гробищата и подобаващи за случая тържествени подробности. На всички той обеща да си помисли и да се върне отново.

Разтревожен, че може би е направил вече твърде силно впечатление, той реши да смени периметъра си на действие и да поиска съдействие от своите хора в Малката Колумбия. След няколко дни те го изпратиха в малка и неугледна погребална къща в Астория, недалеч от Джаксън Хайтс. Там го посрещна Алберто Годой, обслужващ очевидно по-бедна клиентела, което личеше не само по обстановката, но и по външния му вид.

Нисък, плешив и с пожълтели от никотин пръсти, Годой бе подпухнал от пиянство. Петна имаше и по униформата му, състояща се от черен жакет и сиви раирани панталони. Говореше дрезгаво и често се давеше от кашлица на пушач.

— Казвам се Новак и идвам за информация — представи се Мигел.

— Знам — кимна Годой.

— Двамата ми родители са възрастни…

— О, такава ли била работата?

Мигел невъзмутимо повтори репетираната история, докато Годой го слушаше със смесица от досада и недоверие. Накрая го попита само:

— Как ще платите?

— В брой.

— Заповядайте насам — поведе го той, вече доста по-любезно.

Влязоха пак в подземие със складирани най-различни ковчези, макар и не така много и разнообразни. Мигел бързо се ориентира към онова, което му бе необходимо — един средна големина и един по-малък.

— За стандартния три хиляди долара, а за детския — две и петстотин.

Определението „детски“ не фигурираше никъде в историята, разказана от Мигел, и бе тревожно близо до истината. Но той не му обърна внимание. В този момент мислеше, че сумата от пет хиляди и петстотин долара е поне два пъти по-голяма от истинската цена на ковчезите, но реши да не се пазари. Плати в стодоларови банкноти. Годой поиска и още четиристотин петдесет и четири долара за данък върху оборота, изискван от Нюйоркската община, и Мигел ги добави, макар силно да се съмняваше, че парите щяха да стигнат до данъчната хазна.

После закара наскоро купената затворена товарна кола до специалната рампа на склада и под зоркия поглед на Годой ковчезите бяха натоварени.

Ето че сега, почти месец по-късно, се връщаше на същото място за трети ковчег.

* * *

Мигел си даваше ясна сметка, че поема сериозен риск. Не бе забравил как Годой нарече по-малкия ковчег „детски“. Съществуваше реалната опасност собственикът на погребалната къща да е свързал вчерашното отвличане на жената и момчето с купените месец по-рано от него ковчези. Но след като бе решил да пренесе и третия заложник в Перу, Мигел нямаше друг избор, освен да прибегне до услугите на Годой. Професията му на терорист включваше и такива рискове.

Малко повече от час, след като напусна ООН, Мигел нареди на Луис да паркира катафалката една пресечка преди погребалната къща на Годой. Секретарката го повика по уредбата, а после въведе Мигел в кабинета на собственика.

Зад облак цигарен дим дебелият мъж подозрително погледна Мигел.

— Пак ли вие? Вашите приятели не ме предупредиха, че ще дойдете.

— Никой не знаеше.

— Какво искате сега?

Каквито и да бяха мотивите на Годой за сделката му с Мигел предишния път, сега ясно личеше, че има известни резерви.

— Помолиха ме да направя услуга за един стар приятел. Той видя ковчезите, които купих за родителите си, идеята му допадна и ме помоли дали не бих…

— Ay, ay, няма нужда от това! — Годой се наведе да се изплюе в старомодния плювалник, поставен до бюрото му. После отново захапа цигарата. — Вижте какво, мистър, хич не си губете времето с тия врели-некипели. Попитах ви какво искате.

— Един ковчег. Ще платя както преди.

Годой го наблюдаваше с присвити очи.

— Аз съм бизнесмен. Понякога върша услуги на вашите приятели и те ми отговарят със същото, но сега искам да знам няма ли да ме въвлечете в някоя мръсна работа.

— Няма никаква мръсна работа. Стига да ми съдействате. — Мигел вложи малко заплаха в гласа си, която подейства.

— Добре, съгласих се — каза Годой доста по-кротко. — Но за един месец цените се покачиха. Този път стандартният модел ще струва четири хиляди.

Без да възразява, Мигел отвори пакета, получен току-що от Салавери, и започна да брои стодоларовите банкноти. Като му подаде четирийсет, Годой каза:

— И още двеста и петдесет за данък.

— Вън ме чака кола. Изкарайте ковчега до рампата.

Годой с изненада установи, че колата е всъщност катафалка. А предишните два ковчега бяха взети с товарен автомобил. Все още подозрителен към своя клиент, Годой се опита да запомни цифрите и буквите върху регистрационните табели на катафалката. А като се върна в кабинета си, ги записа, без сам да знае защо. Пъхна листчето в чекмеджето си и веднага го забрави.

При все че бе убеден в съучастието си в нещо, за което по-добре да не знае подробности, Годой се усмихна сам за себе си, като прибра четирите хиляди долара в сейфа. Част от сумата, получена от същия клиент още преди месец, бе там, но Годой не само нямаше намерение да плаща данък на Ню Йорк за двете продажби, но и не смяташе да ги декларира. Лесно щеше да нагласи така сметките си, че трите ковчега просто да не фигурират във финансовите му книги. Мисълта за това го развесели и той реши да направи подобаващото за такива случаи — да се отбие до близкия бар за едно питие.

Там го посрещнаха няколко от постоянните посетители. Съвсем скоро, размекнат от трите уискита, той им разказа как някакъв чудак купил два ковчега и ги занесъл на родителите си, да са им подръка, а после се върнал за трети — все едно, че купува столове или чаши за чай. Докато слушателите му се заливаха от смях, Годой им довери, че е надхитрил глупака, като му е взел три пъти повече пари, отколкото струват ковчезите. При тези думи един от присъстващите вдигна наздравица и накара Годой, забравил вече за подозренията си, да ги черпи по още едно.

Край бара се случи и един колумбиец, вече американски гражданин, който по-късно написа дописка за почти никому неизвестния седмичник на испански език, излизащ в Куийнс. Все щеше да падне някоя пара, по-мисли си авторът.