Артър Хейли
Вечерните новини (14)

2

Похитителите се бяха скрили като лисици в подземната си дупка — наетото имение Хакензак в Ню Джърси.

Господарската къща и пристройките в двора бяха стари, занемарени, явно неизползвани години наред. След като дълго бе следил обявите във вестниците и бе огледал не едно подобно място, Мигел бе подписал договор за една година с предплата на цялата сума. Прие условията без каквито и да е възражения, за да не се разбере, че наемателите ще пребивават там малко повече от месец. Предимствата на избора му бяха много — слабо населен неприветлив квартал, голяма къща с достатъчно място за седем души, които не се смущаваха от неугледния й вид. Постройките в двора можеха да подслонят и скрият шест автомобила. Наоколо нямаше обитаеми къщи, а дърветата и храстите осигуряваха прикритие. Голямо удобство беше близостта на летището „Титърбъроу“, използвано главно от частни самолети. Отстоящо на по-малко от два километра, то фигурираше като един от основните елементи в плана на цялата операция.

Хакензак се намираше на около четирийсет километра от Ларчмънт. Мигел бе съобразил, че веднага след отвличането на толкова известни хора ще се вдигне голяма врява и полицията ще затвори шосетата, за да претърсва всяка кола. Ето защо би било неразумно да пътуват на дълго разстояние, така че им трябваше временно убежище, някъде около Ларчмънт.

* * *

Все още упоени и в безсъзнание, тримата пленници бяха пренесени в голяма стая на втория етаж. За разлика от останалите порутени и мухлясали помещения, тя бе основно почистена и пребоядисана в бяло. Инсталирано бе флуоресцентно осветление и няколко допълнителни лампи. Подът бе застлан със светлозелен линолеум. Целият този ремонт бе извършен от майстора механик на групата, Рафаел, по препоръките и под контрола на Боделио.

В средата на стаята сега имаше две болнични легла с парапети; на едното лежеше Джесика, на другото — невръстният Никълъс. Ръцете и краката им бяха стегнати към парапетите със специални каиши за в случай, че дойдат в съзнание, но Боделио предвиждаше, че упойката ще им действа поне още половин час. Малко встрани бе и тясното метално легло, поставено в последния момент за Ангъс, чието присъствие не бе предвидено. Той бе вързан с дълго въже. Гледайки го от другия край на стаята, Мигел още не знаеше какво да прави със стареца. Дали да не го убие и да зарови трупа му някъде вън в тъмното? И как да го включи в първоначалния план? Не можеше да отлага дълго решението си.

Боделио вече действаше около трите легнали тела: нагласяше подставките на системите за венозно вкарване на разтвори; на масата със зелена постелка подреждаше инструментите си, опаковки с упойка и метални таблички. Бившият лекар обичаше винаги да има подръка повече неща, отколкото щяха да му бъдат необходими, за да е готов в случай на непредвиден развой. Асистираше му Сокоро, като опитна санитарка.

С гарвановочерна коса, завита в кок на тила, Сокоро имаше стройно и гъвкаво тяло, мургава кожа и хубави черти, но вечно кисело изражение на лицето. Тя изпълняваше всичко, което й нареждаха, не очакваше снизхождение, загдето е жена, и никога не издаваше мислите си. Грубо и категорично бе отхвърлила опитите на някои от мъжете около нея да й се сложат. По тези причини Мигел мислено наричаше Сокоро „непроницаемата“. След като знаеше, че тя е агент на две организации, а „Сендеро Луминосо“ много държеше да бъде включена в групата, той нямаше причини за недоверие към нея. И все пак се чудеше дали продължителният й престой в САЩ не е разводнил предаността й към колумбийските и перуанските й приятели. Работата беше там, че Сокоро и сама не би могла да отговори на този въпрос. Първият отдушник на революционните си страсти бе намерила в колумбийската партизанска група „М–19“, но впоследствие се оказа по-доходно да премине едновременно към картела „Меделин“ и към „Сендеро Луминосо“. Смяташе правителствата на Колумбия и Перу за злодейска управляваща класа, в чието масово избиване би участвала с удоволствие. Беше й внушено, че структурата на властта в САЩ е не по-малко зловредна. Но след като бе живяла там три години, срещайки приятелско отношение и почтеност, когато по-лесно би било да приеме враждебността и дискриминацията, тя бе разколебана в ненавистта и злонамереността си по отношение на американците.

В сегашната ситуация обаче по-лесно би й било, ако мрази с цялото си сърце тези „богати буржоазни отрепки“, защото „състраданието у един революционер е достойно само за презрение“. Надяваше се, че като се махне най-сетне от тази объркваща я страна, ще бъде по-силна и по-последователна в омразата си.

* * *

Килнал назад стола си в другия край на стаята, Мигел наблюдаваше Боделио.

— Какво правиш сега? — Въпросът му прозвуча като заповед.

— Пропофолът е малко рискован препарат. Всеки организъм реагира различно и ако се предозира съдържанието му в кръвта, може да настъпи смърт. Ето защо трябва отначало да се вкарват експериментални количества и внимателно да се следи индивидуалната реакция.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита Мигел.

— Ако се съмняваш, можеш спокойно да си вземеш другиго вместо мен — отвърна Боделио не без сарказъм. Но тъй като Мигел не му каза нищо повече, той продължи: — Щом ще ги пренасяме в безсъзнание, трябва да сме сигурни, че няма да има опасност от повръщане и аспириране с дробовете. Затова, докато чакаме, ще ги държим гладни, а за да не се обезводнят, ще им вкарвам течности венозно. След два дни ще са готови за поставяне там. — И той посочи с глава стената зад гърба си, на която бяха опрени два отворени погребални ковчега — единият по-малък от другия, — изработени и облицовани отвътре с коприна.

* * *

Според изричното нареждане на „Меделин“ и „Сендеро Луминосо“ жената и момчето трябваше да бъдат отвлечени и по възможно най-бързия начин прехвърлени в Перу в погребални ковчези, а за пред американските митнически власти бе измислена трогателна история, която да предотврати отварянето им. Щом пристигнеха в Перу, „Сендеро Луминосо“ щеше да ги използва като висок залог за изпълнението на изключителни искания, чието естество още не бе известно. Но дали непредвидената поява на стария Слоун щеше да увеличи залога или риска?

Мигел би искал да получи отговор на този въпрос от шефовете си, но ако го направеше по някой от радиотелефоните, разговорът неизбежно щеше да бъде записан. Всички в Хакензак знаеха, че тези телефони са само за връзка между колите и от тях до щаба им и че за нищо на света не бива да избират с тях други номера. В редките случаи, когато това се налагаше, използваха обществените телефони. Така че решението трябваше да вземе сам. Струваше ли си да се излага и на допълнителната опасност да купува трети ковчег?

От опит знаеше, че щом откупът бъде обявен, един от заложниците ще бъде убит, а тялото му хвърлено така, че да го намерят. Това бе един вид доказателство за сериозните намерения на похитителите. Ангъс Слоун можеше да послужи точно за тази цел, а жената и детето да останат за в случай, че се наложеше да се дава второ доказателство.

— Имаш ли достатъчно медикаменти за трети човек? — отново попита Мигел.

Бившият доктор Боделио винаги обичаше да се запасява с повече опаковки и инструменти за всеки случай. Но присъствието на Мигел точно сега го изнервяше. Причината бе в това, че предишната вечер бе допуснал сериозна грешка, излагайки на риск всички в къщата. В момент на непоносима самота и униние си бе позволил да телефонира в Перу въпреки строгата забрана. Искаше да чуе жената, с която живееше, единственото човешко същество, макар мърляво и занемарено, което все още държеше на него и чиято пиянска компания болезнено му липсваше.

— Имам предостатъчно — отвърна той на въпроса.

Притеснението забавяше реакциите му, което скоро щеше да му струва скъпо.

* * *

В няколкото мига на ужас, докато се бореше с похитителите си пред супермаркета, Джесика бе успяла да схване цялата чудовищност на онова, което ставаше, преди упойката да проникне в кръвта й и съзнанието й да потъне в мрак.

Но ето че сега, без да има представа колко време е прекарала така, тя идваше на себе си и паметта й се възвръщаше. Смътно долови отнякъде говор. Опита се да мръдне, да се обади, но установи, че не е в състояние да го направи. Насочи цялото си усилие към очите, но и те не можеха да се отворят. Сякаш се намираше на дъното на кладенец и се опитваше да направи нещо, каквото и да е, но не успяваше.

Най-сетне отвори клепачи. Постепенно започна да усеща и тялото си, но не разбираше защо не може да раздвижи ръцете и краката си. Чак тогава видя, че лявата й ръка, която бе по-близо до тялото, е вързана за парапета на нещо като болнично легло. Така бяха хванати и краката й, а и дясната й ръка.

Боделио, Сокоро и Мигел бяха с гръб към нея.

Джесика леко извъртя глава и замръзна, ужасена от онова, което видя. На второ легло като нейното бе вързан Ники, а зад него — Ангъс! На стената… О, не! О, Боже!… Тя забеляза два отворени ковчега, единият по-малък от другия — явно за нея и Ники. Изведнъж взе неистово да пищи и да се мята, успявайки да освободи едната си ръка.

Тримата заговорници рязко се извърнаха, но Боделио, който трябваше незабавно да предприеме нещо, остана като вцепенен.

Джесика се дърпаше отчаяно и се мъчеше да докопа предмет, с който да защити себе си и Ники. Масата с медицинските инструменти бе точно до нея. Пръстите й напипаха нещо като малък кухненски нож. Беше скалпел. В същия момент Боделио вече се втурваше към нея, за да хване и върже с помощта на Сокоро освободената й ръка. Но Джесика бе по-бърза и осъзнала безсилието си, замахна светкавично и поряза бузата на Боделио и ръката на Сокоро; от първоначално червените резчици шурна кръв.

Без да обръща внимание на болката, Боделио се мъчеше да обуздае ръката на пленницата, но се намеси Мигел, грубо я удари и двамата заедно отново я вързаха, изтръгвайки скалпела. Джесика избухна в сълзи.

След като залепи временна превръзка на ръката си и помогна на Боделио да направи същото на лицето си, Сокоро стегна турникет над лакътя на Джесика, за да й направи Боделио венозна инжекция с пропофол. Тя продължи да пищи, безпомощна, докато очите й се затвориха и отново изпадна в безсъзнание.

Боделио и Сокоро се приближиха до леглото на Ники, който междувременно също се бе събудил и правеше опити да се освободи. След инжекцията и той потъна пак в сън.

Само Ангъс още не бе дошъл в съзнание, но за да не поемат излишен риск, сложиха и на него нова доза упойка.