Артър Хейли
Вечерните новини (10)

9

Бърт Фишър, шейсет и осем годишен, вдовец от десет години, бе стрингер, нещо като дописник, на няколко големи информационни института, които му плащаха малки суми месечно. За всяка информация в писмен вид или по телефона получаваше допълнителен хонорар, но само ако бъде използвана. Но в такъв малък район твърде рядко се случваше нещо, което да намери място по страниците на голям вестник или в емисиите на телевизионна компания, та да му донесе значителен доход, но на Бърт Фишър тази работа му доставяше удоволствие, още повече, че като пехотинец в Европа през войната бе сътрудничил на вестника на американската армия „Старс енд страйпс“^[1]. Оттогава журналистиката бе в кръвта му и той бе щастлив от скромния си принос към нея и сега. Държеше няколко радиоапарата, настроени на вълните на местната полиция, пожарна, линейките и други служби с надеждата, че все може да се появи нещо, което да си заслужава да проследи и предаде на по-голям информационен източник.

* * *

Така улови и разговора между полицейския участък и дежурните коли, а при думата „отвличане“ скочи и грабна лист хартия да записва.

Най-напред реши, че трябва да се обади в местната телевизионна станция на Ню Йорк, престижен филиал на Си Би Ей, който заемаше три етажа в един манхатънски небостъргач на около километър и половина от компанията-майка и имаше многобройна публика. След като го изслуша, проверявайки преди това името му в списъка на външните сътрудници, помощник-редакторът на информационната емисия реши, че заради мъглявото съобщение за „евентуално“ отвличане не заслужава да бъде връщан никой от репортерите, изпратен вече на по-сигурни събития, но за всеки случай прекоси голямата зала, където по нагъсто сместените бюра работеха повече от трийсет души, и предаде току-що наученото на редакторката. Като го изслуша, тя сподели резервираността му, но после се сети нещо и вдигна телефона, свързващ я директно със Си Би Ей. Поиска да говори с Ърни Ласал, завеждащ информацията от страната, с когото често обменяха мнения.

— Сигурно нищо няма да излезе — каза му тя накрая, — но все пак тава дума за Ларчмънт, а нали там живее Крофърд Слоун. Може да познава хората, та не е зле да го уведомиш.

— Благодаря ти — отговори Ласал. — Съобщи ми, ако има нещо ново.

Като прецени потенциалните възможности на ситуацията, той също бе склонен да ги сведе до нула, но все пак…

Инстинктивно посегна към червения телефон, по който се предаваха съобщения из цялата Си Би Ей.

„Говори Вътрешна информация, аз съм Ласал. Току-що получих сведение от Ларчмънт, Ню Йорк, че местните полицейски радиостанции съобщили за възможно отвличане. Още няма подробности. Но нашите приятели от нюйоркския филиал следят развоя и ще ни уведомят.“

Всички, до които стигна съобщението, реагираха по различен начин. Някои се зачудиха защо Ласал ги занимава с такива дреболии, други си казаха, че това изобщо не е тяхна работа, а редакторите около „подковата“ се заслушаха. Един от тях посочи Крофърд Слоун зад стъклената врата на личния му кабинет и отбеляза:

— Ако наистина в Ларчмънт някой е отвлечен, да сме благодарни, че не е Кроф. Стига там да не седи неговият двойник.

Крофърд Слоун също чу съобщението малко след като затвори вратата, за да разговаря на четири очи с председателя на Си Би Ей Лесли Чипингъм, който бе предпочел да се срещне с Крофърд в неговия, а не в своя кабинет. И двамата наостриха уши, а при споменаването на Ларчмънт Слоун си помисли, че при други обстоятелства би излязъл да търси повече подробности. Но точно в този момент не искаше да прекъсва един спор, в който очевидно всичко бе позволено и който — за голяма изненада на водещия — съвсем не се развиваше според неговите очаквания.