Брайън Хейг
Убиецът на президента (8)

8.

Директно пред нас, леко разкривени от челното стъкло на хеликоптера, се извиваха три-четири стълба гъст дим. Точното им местонахождение беше някъде около магистрала 495, която е част от известния околовръстен пръстен на Вашингтон. Дългата и тясна ивица за аварийно спиране под нас чезнеше по посока на Северна Вирджиния.

Пилотът се извъртя назад заедно със стола си и изрева:

— Няма подходящо място за кацане. Ще снижа, за да скочите. Пазете се от глидерите.

Веднага след тези думи придърпа дросела и машината бързо започна да се снижава. След минута увисна на около метър и половина от земята. Аз скочих пръв. Приземих се върху някаква тревна туфа, обърнах се и Джени връхлетя отгоре ми. Едва успях да вдигна ръце и тя се приземи в прегръдката ми. Два метра по-нататък някакво ченге ни гледаше ококорено.

— Хей, какво става тук? — попитах го аз.

— Няма да повярваш, човече — бързо се окопити ченгето. — Някакъв луд стрелял по онази кола… — Пръстът му се насочи към купчина смачкани ламарини, от предната част на които излизаше гъст облак дим. — Тази развалина доскоро е била BMV 745 инжекцион, ако можеш да си го представиш. Шофьорът започнал да се блъска в останалите участници в движението. Скоростта на колоната е била някъде около стоте. И се е получило ей това…

Освен смачканото BMV, „ей това“ включваше още петнайсетина коли, застинали в някакъв налудничав колаж от огънати и разкъсани ламарини, натрошени стъкла и наранени хора. Очевидно разтърсен, полицаят преглътна и добави:

— Сигурно е било изблик на шофьорска агресивност, но… Това вече е прекалено!

Аварийното платно беше задръстено от три пожарни, десетина линейки и неизвестно количество полицейски автомобили с включени аварийни светлини. От тях долитаха неразбираеми реплики, примесени с електростатичен пукот. Вдясно от мен се виждаше доста сериозно смачкан форд ескорт, около който се въртеше екип на Бърза помощ с животоспасяваща апаратура в ръце. Възрастната жена зад волана виеше на умряло, а двама младежи се опитваха да й включат система през прозореца. Вляво от мен няколко все още замаяни участници във верижната катастрофа бяха насядали в линейките. Ризите и роклите на повечето от тях бяха изцапани с кръв. Над главите ни закръжиха още три хеликоптера, които сякаш дирижираха този ужасен хор на разрухата и нещастието.

На двайсетина метра от BMV-то се бяха струпали неколцина полицаи, сред които се открояваше фигурата на висок мъж с телефон в ръка, който раздаваше команди и махаше със свободната си ръка като диригент на невидим оркестър. От цялото му поведение се излъчваше авторитет и чувство за собствено достойнство. Беше самият Джордж Мийни, а жестовете и езикът на тялото му, естествено, не демонстрираха дори искрица задоволство.

— Защо сме тук? — обърнах се към Джени аз.

— Какво? — разсеяно ме погледна тя.

— Откъде знаем, че тази бъркотия е била предизвикана от нашите приятели?

— Ами… — Очите й бяха насочени към старицата във форда, която допреди малко яростно се беше борила със спасителния екип. Проследих погледа й и видях, че тялото на жената беше политнало напред, замръзнало в гротескна поза. Членовете на спасителния екип дишаха тежко, а медицинските техници прибираха апаратурата. Джени направи крачка по посока на колата, но аз я хванах за ръката.

— Недей. Вече никой не може да й помогне.

— Но…

— Знам — съчувствено стиснах лакътя й аз. — Фокусирай се върху преследването на убийците й. А сега пак ще те попитам: защо сме тук?

Джени с усилие преглътна, поклати глава и промълви:

— Да вървим да питаме.

Приближихме се към Мийни, който не ни обърна внимание и продължи да говори по телефона. Успях да доловя някакви откъслечни фрази, за миг откроили се над общата глъч. Бяха изречени без следа от любезност или топлота. На практика Джордж изглеждаше на ръба на паниката, като човек, на когото току-що са съобщили, че са му вдигнали мерника. За част от секундата се почувствах виновен, че не го харесвам.

— Точно така, сър — каза в мембраната той, избърса потта от горната си устна и добави: — Не… Всъщност да, сър… Разбира се, сър. — Прекъсна линията и вече с различен глас добави: — Какъв кошмар, господи!

— Откъде знаем, че са те? — попита го Джени.

Мийни облиза устни и махна с ръка съм смачканата кола зад гърба ни.

— Виждаш ли онова черно BMV? От направената проверка стана ясно, че е собственост на Мерил Бенедикт.

Никой не се обади. Не беше и нужно. Мерил Бенедикт беше говорителят на Белия дом — бедната душичка, запратена в змийското гнездо, наречено пресслужба на Белия дом, където трябва да изглежда и да звучи така, сякаш отговаря на някакви въпроси, на които всъщност изобщо не отговаря… Беше дребен мъж с вид на денди, някъде около четирийсетте, строен и слаб, с пясъчноруса коса и невинни сини очи. Но трябва да ви кажа, че под тази, общо взето, приятна външност се криеше страхотен лайнар!

— Мъртъв ли е? — обърнах се към Джордж аз.

— И теб да те разрежат на две, и ти ще си мъртъв, Дръмънд! — ядно отсечи онзи.

— Значи той е бил мишената — кимна Джени. — А всички останали… Всички тези невинни хорица са…

Взрях се в нея. Лицето й беше изгубило всякакъв цвят, очите й изглеждаха мрачни и нефокусирани. Явно хаосът и масовото нещастие й се отразяваха зле, както впрочем и на всички нас. Но в такива моменти личните чувства трябва да отстъпят на заден план, лицето ви трябва да бъде като на опитен картоиграч, иначе рискувате да изкарате ангелите на цялата тълпа, която наричаме общественост.

— Според клиничната терминология става въпрос за „странични щети“ — рекох. — Но в случая това едва ли е най-подходящият израз.

— Тъй ли? — погледна ме с леко учудване Мийни. — А кой е най-подходящият според теб, Дръмънд?

— Не мисля, че става въпрос за безразборна касапница — отвърнах аз. — Според мен убийците са я планирали нарочно, за да привлекат вниманието.

— Цял ден се чудя какво ми липсва! — процеди с ледено презрение Джордж. — А то било една скалъпена теория от някакъв несмаслен адвокат! — Усмивката му приличаше по-скоро на заплашително озъбване. — Ако нямаш нищо против, Дръмънд, предпочитам да стигна до някакво заключение, след като се консултирам с професионалистите.

В този момент си спомних защо не го харесвам това копеле.

— Но защо? — намеси се Джени, която очевидно беше чула думите ми. — Защо биха го инсценирали… Аз просто не…

Отговор нямаше. Все още. Настъпи кратка пауза.

— Трябва да помислим по въпроса — промърморих аз.

И за един кратък миг наистина помислихме по въпроса.

Разбира се, имаше поне хиляда по-лесни и по-малко набиващи се в очи начини за ликвидирането на Мерил Бенедикт — например атака на алеята пред дома му или отрова в пастата му за зъби, — начини, при които няма да има свидетели и усложнения, няма да присъства тази безсмислена жестокост. Аз обаче бях сигурен, че ударението е било сложено именно тук — решението да се премахне Мерил Бенедикт посред бял ден, сред най-натовареното движение и в най-лошия час на деня, е имало за цел да предизвика враждебност, да провокира ужас и отвращение. Не може да няма кръгообразни вълни, ако хвърлиш камък във водата, нали? Да не повярва човек.

— До момента убитите са седем — промърмори с леко смайване Мийни. — Двайсет и двама ранени, няколко от тях в критично състояние.

Поправка, рекох си аз. Отпреди миг убитите са осем, а ранените — двайсет и един. Но в такива кошмарни ситуации статистиката едва ли има някакво значение.

— Слава богу, че беше час пик и в колите не е имало деца — подхвърли Мийни.

— Затова пък е имало доста родители — добавих аз. Излишно беше да обяснявам, че много деца нямаше да дочакат мама или татко да се приберат у дома, но в замяна щяха да се запознаят с мрачната физиономия на някой детектив, получил ролята на лошия вестоносец. Улових погледа на Джени, която побърза да ми обърне гръб.

Преместих очи върху Джордж и попитах:

— Очевидци?

— Какво?

— Имам предвид очевидци, Джордж…

— О, да… Полицията снема показания. — Извърна се към Джени и подхвърли: — Виждаш ли онази жена до линейката? Със синята пола… — Обърнахме се едновременно и видяхме кого има предвид. — Мисли, че е видяла нещо. Хайде, свършете някаква полезна работа и проверете какво са успели да измъкнат ченгетата от нея.

Двама детективи вече разпитваха въпросната жена. Джени им показа картата си на федерален агент и любезно им предложи да се разкарат. А аз останах леко изненадан от факта, че те не възразиха и покорно се оттеглиха. Но и ситуацията на тази магистрала беше далеч от нормалното: локвите кръв, ранените хора и обезобразените трупове предполагаха изпълнение на заповедта, според която всички по-тежки инциденти и катастрофи да се докладват на ФБР, но масовата инвазия на агенти на същата институция, включително и по въздуха, говореше за нещо доста по-необичайно. На местните ченгета постепенно започваше да им светва, че инцидентът е нещо много по-тежко от обикновено хулиганство.

В отговор на въпроса на Джени жената каза името си: Карол Бландън. Възраст шейсет и една, адрес Монтгомъри, Мериланд. И така нататък, по въпросника… Личните й данни изобщо не ни интересуваха, но при разпит на свидетел те са от особено важно значение. С трепереща ръка мисис Бландън притискаше окървавена марля към лявата си вежда. Личеше, че е дълбоко разстроена, но умът й — слава богу беше съвсем бистър, а разказът й — логичен и достоверен, макар и леко накъсан от вълнение. С успокоителен и вдъхващ доверие тон Джени я помоли да разкаже подробно това, което е видяла.

— Ами, как да ви кажа… Карах в третото платно. Както знаете, тук платната са общо четири… Мисля, че бях на три коли разстояние от онази черната кола там… — Очите й се заковаха в купчините ламарина, които доскоро се бяха наричали BMV и бяха принадлежали на бедничкия Мерил Бенедикт. — Бях пуснала радиото, но не помня какво предаваха… После видях как един мъж се изправя и се показва през шибедаха на колата си.

Това беше много важна подробност.

— Видяхте ли го да се изправя? — попитах аз.

— Май вече се беше изправил — колебливо отвърна мисис Бландън. — Каква е разликата?

— Права сте — рекох. — Няма разлика.

На практика обаче имаше: току-що мисис Бландън бе напуснала категорията „ключов свидетел“, за да попадне в далеч по-непрестижната й посестрима „контекстуален свидетел“, която можеше да влезе в действие само в съда — разбира се, при положение, че се стигне до съд.

— Спомняте ли си как изглеждаше? — попита Джени.

— Не. Всичко стана много бързо.

— А спомняте ли си марката на колата?

— Ами… Аз… Не знам…

— Цвят, брой врати, степен на проходимост… Всичко, което си спомните в тази насока, ще бъде полезно за нас.

— Беше на една от вътрешните ленти и колите между нас го скриваха от погледа ми… Но аз по принцип не познавам колите и едва ли бих била полезна…

Джени ме стрелна с поглед.

— Добре, разкажете ни какво се случи.

— Ами… Както вече ви казах, този младеж стърчеше от шибедаха на колата си. Беше странна гледка. В първия момент реших, че е някакъв гимназист. — Главата й бавно се поклати. — Но после сложи нещо на рамото си… Не беше голямо. Някаква тръба, от която изригна огън…

— Не пушка, а тръба, така ли? — пожелах да бъда сигурен аз.

Тя ме погледна втренчено, помълча малко и кимна.

— Да, тръба беше… А после… После се отприщи адът и аз трябваше да отместя очи. Колите започнаха да се удрят една в друга. Натиснах спирачката и някой ме тресна отзад… Ох, мили боже! Беше ужасно!

Дръпнах Джени на няколко крачки и понижих глас:

— Жената описва преносим противотанков гранатомет, с който се стреля от рамо. Убиецът се е подал от шибедаха, защото в противен случай възпламенените газове биха го изпържили.

Джени кимна и посочи към изхода на магистралата, която се намираше на стотина метра от нас.

— А оттам по всяка вероятност са изчезнали. Изстрелват снаряда и моментално напускат магистралата. След което си карат спокойно, все едно, че нищо не се е случило.

— Точно така. Може би са били видени от някой, който е бил редом с тях, или друг, който вече е в болница. Длъжни сме да установим дали е така.

Тя сложи ръка на лакътя ми и каза:

— Ще помоля Джордж да накара ченгетата да свършат тази работа. Ще се обърнем и към местните радио– и телевизионни станции с молба за помощ.

Мобилният й телефон звънна и тя се оттегли няколко крачки встрани, оставяйки на мен да благодаря на мисис Бландън за неоценимата помощ.

— Да, чувам… Какво?! О, мамка му! Сигурно се шегуваш!

Обърнах се и срещнах погледа й.

— Добре де, не го казах в буквалния смисъл! — продължи тя. — Да, ясно… А сега ми разкажи всичко, което знаеш… Добре, всичко, което мислиш, че знаеш…

Замълча, притискайки апаратчето да ухото си. От време на време изхъмкваше и подхвърляше по едно „разбирам“. Така изтече една цяла минута, после тя каза:

— Най-малко един час. Хеликоптерът си отиде. Не, не мога. Най-добре се свържи с Марк Бътърман и виж дали той може да отскочи. Искам максимално подробен оглед.

Прекъсна връзката, изпусна въздуха от дробовете си и мрачно промърмори:

— Това вече няма да го повярваш!

— Пробвай ме — рекох аз, докато очите ми отново обходиха касапницата около нас.

— Солидната и красива къща на съдията Файнбърг експлодирала в момента, в който той бил пред входната врата. В седем нула-нула тази вечер.

— Филип Файнбърг ли имаш предвид?

— Да. Знаеш ли нещо за него?

— Знам някои неща… Но как… Всъщност един член на Върховния съд би трябвало да се движи с охрана, нали?

— Върховният съд има своя собствена охрана, която включва както пенсионирани ченгета, така и федерални агенти. Да си докарат по нещо допълнително, нали се сещаш? Моята служба извършва проверките и процедурите, свързани с назначенията. А след това координира съвместната дейност. — Направи къса пауза, после добави: — По принцип са добри професионалисти, но не са бодигардове. И по тази причина не са очаквали, че…

— Какво?

— Оперативният на мястото не е много сигурен… — В гласа й се промъкна гняв. — Писна ми да контактувам с агенти юристи, да знаеш! Задаваш му един обикновен въпрос, но получаваш отговор с десетина „ако“ и други условности. Предполагам, досещаш се какво имам предвид.

Добре де, досещам се.

— И какво ти каза тоя?

— Агентът, който шофирал колата на съдията, казал, че експлозията била пред входа, щетите на сградата били незначителни. Дори входната врата оцеляла. Единствената жертва е Файнбърг.

— Вероятно улучен от шрапнели — подхвърлих.

— Да, нещо такова. Според него става въпрос за осколъчен заряд, който почти прекършил на две тялото на съдията.

Обмислих чутото и тихо промълвих:

— Експлозивът е бил поставен пред вратата.

— Точно така.

Тя ми хвърли проницателен поглед и добави:

— Явно потегляш в правилната посока. Да продължавам ли?

— Разбира се — рекох. — Къщата била ли е оборудвана със сигнално-охранителна инсталация?

— Да. Електронна система за наблюдение. Вътре сензори, вън камери. Всичко последна дума на техниката, по всяка вероятност добре защитено от посегателства. След единайсети септември всички членове на Върховния съд са оборудвани с такива.

— Камерите записващи ли са или само наблюдателни?

— Записващи. Касетите се съхраняват в продължение на двайсет и четири часа, след което се използват отново.

— Убийците положително са извършили предварително разузнаване.

— Логично е — кимна тя, замисли се за момент и стигна до подходящото заключение: — Ще прегледаме записите и ще видим дали са попаднали на тях.

— След видяното тази сутрин трябва да допуснем възможността, че са запознати със системите за сигурност като цяло, а може би и със съответните детайли.

— Неправилно предположение — тръсна глава Джени. — Тайните служби и охраната на Върховния съд нямат нищо общо.

— Представи си какво може да се купи със сто милиона долара — подхвърлих аз. — Или кого…

— Добре — отстъпи тя. — Няма да го изключа като възможност.

Направих опит да възстановя събитията, при това по най-елементарния начин — като си представих как бих го извършил аз.

— Като преглеждаш записите, обърни специално внимание на доставчиците, ако съществуват. „ФедЕкс“, Ю Пи Ес…

— Невъзможно — поклати глава тя.

— Защо?

— Цялата поща, включително специализираните доставки, се подлага на стриктен скрининг за експлозиви и отрова. Включително и пратките, които пристигат директно по домовете им. След нападенията с антракс и рицин това е стандартна предохранителна мярка.

— Казах ли, че бомбата е била вътре в някой пакет? — присвих очи аз.

— О, нима искаш да кажеше, че…

— Да. Човекът на фирмата използва доставката като повод да заложи бомбата някъде около входната врата.

— Но как?

— Много просто. С едната ръка оставя пакета до вратата, а с другата спокойно слага бомбата.

Тя се замисли за момент, после кимна.

— Възможно е.

— Мястото е идеално за целта — добавих аз. — Главно защото Файнбърг трябва да бъде неподвижен поне няколко секунди, за да си отключи.

— Хм… За това не бях помислила.

— Ако наоколо има храсти, експлозивът би могъл да е скрит и там. Но ти казваш, че почти го е разкъсал на две.

— Агентът докладва, че експлозията е била на височината на кръста.

— Това са глупости. Нормалният експлозив или мина ще му откъсне краката най-много някъде до колената. — Замълчах, защото в главата ми изведнъж изплува представата за противотанковия снаряд, който беше използван тук, на магистралата. — Освен ако не е била използвана „подскачащата Бети“.

— „Подскачаща Бети“ ли? — погледна ме учудено Джени.

— Противопехотна мина.

— Разкажи ми нещо повече за нея.

— Доста разпространено оръжие… Малко трудно за откриване с просто око, особено когато е замаскирано. Заравя се в земята, като горната му част остава да стърчи около пет сантиметра. Най-често се задейства чрез настъпване. Първоначално се включва малък експлозив, който я кара да подскочи около половин метър във въздуха и едва тогава се взривява.

— Но това означава, че Файнбърг би трябвало да стъпи върху нея.

— Те са настроени фабрично да експлодират при натиск, но могат да бъдат модифицирани и да се задействат на принципа на капана или пък дистанционно.

— Значи биха могли…

— Именно. Един човек заема позиция на улицата и наблюдава. И гадната „госпожа“ подскача в секундата, в която ръката на Файнбърг докосва бравата.

— Господи! Но как се предпазва човек от такова нещо?

— Мисля, че именно върху това наблягат.

— Върху кое?

— Върху това, което пише в бележката им: че не можем да се предпазим.

Тя кимна, след което подхвърли:

— Но има и още нещо, което е важно. Нещо, което пренебрегваме. Не мисля, че… — Очите й се извъртяха към потрошеното BMV. — Противотанкови снаряди, подскачаща Бети… Това са все оръжия, използвани от армията, нали?

— Е, и?

— Въпросът е как тези хора стигат до подобни оръжия, разбира се.

Разбира се.

Джени се насочи към Мийни, за да го информира за новото нещастие, предположенията ни относно оръжието на престъплението и евентуалните улики.

Бръкнах в джоба си за мобилния телефон вероятно защото нямаше какво друго да правя. На екранчето светна съобщение, според което от номер с код 703 бяха ме търсили поне десетина пъти. Между другото и ЦРУ, подобно на армията, предпочита тъй наречената „стъпаловидна система за информация“ и навременните комуникации. Разбира се, като адвокат аз предпочитам да оперирам самостоятелно. Вземам решения по съвест и не се отчитам на никого, с изключение на клиентите и съда, който ме е назначил. По тази причина ми беше малко трудно да се върна към стъпаловидната система, за която споменах по-горе.

Въпреки всичко реших, че няма смисъл да усложнявам нещата, и набрах номера на Филис. Имах чувството, че върша грях, защото използвам открита линия. Но при информацията, която предаваха трите хеликоптера над главите ни, и един разкъсан пред дома си съдия от Върховния съд конфиденциалността беше последното нещо на света, за което бих се тревожил.

Филис беше много ядосана и прибягна до няколко цветисти израза, за да ми напомни, че не само аз работя по този случай, и разни други неща от сорта. После обаче се овладя и търпеливо изслуша информацията, с която я залях, и зададе няколко въпроса. На някои от тях успях да отговоря, на други — не. Заключителният й коментар прозвуча приблизително така:

— Не си спомням да съм имала по-тежка вечер.

Ами 11 септември? — понечих да попитам аз, но навреме се озаптих. Доколкото си спомням, на въпросната дата ЦРУ не излезе на манифестация по Конститюшън Авеню, размахвайки победни плакати. Но тя може би имаше право. На 11 септември вечерта най-лошото вече беше отминало. Оставаха шокът, погребенията, разчистването и отмъщението. Докато днешните копелдаци съвсем не бяха приключили. На практика най-лошото все още предстоеше.

— И сутринта не беше лека — промърморих в опит за съчувствие аз.

— Сутринта беше само предястието — запази мрачния тон тя.

— Правилно — рекох, след което подхвърлих: — А утре може би ни чака ново нападение.

— Би било грешка до очакваме някаква предвидимост от тези типове — скръцна със зъби тя. — Досега не са показали такова нещо.

— Би ли се обзаложила?

— Не, не бих — отвърна тя и побърза да смени темата: — Цялата работа е много объркваща. Ясно е защо убиха Мерил Бенедикт, нали?

— Според мен само изглежда ясно — рекох. — Подобно на Белнап, той също е доверено лице на президента, особено ако вземем предвид поста, който заемаше. При всички случаи на утрешния брифинг в Белия дом ще се усети липсата му.

— Ще се усети, разбира се. А какво става с Файнбърг?

Добър въпрос. За следствието е адски важно да направиш връзките, доколкото има такива. Да не говорим за случаите, при които те са единственото, с което разполагаш. Обмислих въпроса от всички страни и открих, че е малко подвеждащ.

Съдията Филип Файнбърг не беше близък с никой от моите познати. И макар че не обичам да говоря лошо за мъртвите, тук съм принуден да направя едно откровено признание: този човек беше пълен гадняр. На възраст около седемдесет, юридически идол, цъфнал преди два президентски мандата от Юридическия факултет на Йейл, за ужас на всички президенти оттогава насам. Пресата го третираше с подчертана доза уважение и деликатност, наричайки го „свадлив иконоборец“ — един таен журналистически код, който на практика означава „задник, облечен в съдийска тога“. Той беше ужас за всички адвокати, имали нещастието да се явят във Върховния съд — включително и онези, които пледираха за подкрепяни от него каузи.

Американската адвокатска асоциация спокойно би могла да пусне в продажба билети за всички, които имаха желание да му пикаят на гроба. Повечето от юридическите му становища бяха ирационални, а известността си дължеше на това, за което го ненавиждаха — представеното в писмена форма несъгласие с всякакво мнение — и на мнозинството, и на малцинството, при това изразено по крайно обиден начин. Осемте му братчета от същото котило биха дали мило и драго да се отърват от него завинаги, претрепвайки го на някоя тъмна уличка. Само че някой ги беше изпреварил.

На практика убийството на Файнбърг със сигурност щеше да се превърне в повод за кротко празнуване по места, но аз не виждах никакъв друг смисъл в него.

— Е, какво ще кажеш? — обади се Филис. — Има ли някаква връзка, или той се е оказал удобната мишена?

— Не мисля, че има пряка връзка.

По всяка вероятност съм бил обект на проверка, тъй като тя здравата ми се сопна:

— Напъни си мозъка, Дръмънд! Този град е пълен с мишени. Трябва да има причина, за да изберат именно него. Така е, нали?

— Така е.

— Не съм ти поверила тази задача, за да правиш предположения. Убийците никак не са глупави, следователно и ти не можеш да си позволиш този лукс!

И тъй, напънах си мозъка. В резултат се роди следното гениално предположение:

— Файнбърг може би е само средство за отвличане на вниманието.

— С каква цел?

— Да се посее съмнение и объркване. Да бъдем заблудени, да пилеем ценно време и ресурси в преследване на призраци. Има и такива случаи, знаеш.

— Знам — отвърна тя и направи малка пауза. — Във Вашингтон има куп известни личности, а нашите възможности да ги защитаваме са ограничени. Те вероятно са наясно и ни принуждават да се разпръснем, за да им бъде по-лесно.

— Вярно е — рекох аз и превключих на прослушване. Дамата имаше право и със сигурност не беше свършила.

— Те ни принуждават да изиграем козовете си — продължи Филис. — Трима важни държавни чиновници за един ден! Едва ли можем да мълчим до безкрайност, нали? Налага се да информираме обществеността какво се е случило.

— Може би вече трябваше да сме го направили — промърморих аз.

— Не бъди наивен. Имахме съвсем основателни причини да изберем това поведение.

— За да избегнем евентуалните затруднения?

— О, моля те! По-скоро нелицеприятната новина за случилото се тази сутрин. За да избегнем онова, от което всички се опасяваме — истерията. Защото тя ще настъпи в момента, в който обявим какво се е случило, и всеки тип с някаква титла пред името си ще поиска да го охраняваме. Което неизбежно ще доведе до някакво пресяване.

— Продължавай.

— Много чувства ще бъдат наранени, много врагове ще бъдат създадени. Но трябва да разбереш едно — намираме се в навечерието на изборите и президентът иска на всяка цена да избегне подобен развой на събитията.

Предполагам, че в това имаше логика. Спомних си за времето на Студената война, когато шепа избраници от Пентагона получиха специални пропуски, позволяващи им да бъдат евакуирани с предимство в случай на опасност от ядрена атака. Те бяха получили привилегията да избягат от големия катаклизъм в недрата на една издълбана планина, намираща се бог знае къде, и да излязат оттам едва след като гайгеровите броячи престанат да получават сърдечни удари. Това беше най-пълноценният пропуск на света, осигуряващ бягство от затвора; съвременен еквивалент на билет за Ноевия ковчег. А за нас, останалите — само един печат, удостоверяващ правото да бъдем похарчени. За щастие големият катаклизъм така и не се случи, затова не се стигна до сръдня. Сякаш някой щеше да има време да се сърди.

Но този път не беше така. Президентът беше ангажиран в една колкото важна, толкова и деликатна предизборна кампания, а и враговете му никак не бяха малко.

— Разбрах — рекох на глас аз.

— Не би трябвало да ти обяснявам тези неща — рече тя.

Съвсем вярно.

Никога не е приятно, когато шефът те захапе за задника. А на мен ми беше особено неприятно да влизам в конфликт с тази дама, която спокойно можеше да напои пурата ми с цианид или нещо подобно. И ако ми позволите един малко мрачен каламбур, въпросната дама не би се поколебала да ми приложи мъртва хватка. Камарата трупове расте, а единственият принос на Шон Дръмънд е свързан с разясненията как става това. Всъщност важният въпрос беше защо, а от неговия отговор можеше да стигнем и до кой…

Помолих я да ме информира за развоя на събитията във връзка с обявената награда, на което тя отговори, че напредък все още няма. Но машината била задействана, вече започнали да пристигат съобщения от различни точки на света. Ако имало нещо важно, тя щяла да ме информира. Казано иначе — изчезвай и не ми досаждай!

За десерт ме информира, че Джени, Мийни и аз трябва да се явим във временния център за управление точно в девет, тъй като за този час е насрочено заседанието на надзорната комисия.

След което сериозно започнах да се питам ще има ли край този отвратителен ден.