Брайън Хейг
Убиецът на президента (25)

25.

Залата се опразни за нула време, вероятно за да се отвори място за експертите от различен сорт и калибър, нахлуващи отвсякъде. Сред тях се открояваше величествената фигура на една дама от латиноамерикански произход на име Рита Санчес. Джени ни запозна и ме информира, че специален агент Санчес е експерт на ФБР по плащането на откупи за заложници и други екстремни ситуации, каквото и да означаваше това. Искрено се надявах, че дамата е тук в първото си качество на експерт, а не във второто.

Рита ме огледа от главата да петите, след което подхвърли:

— Ти си шаранът, а?

Трябва да съм реагирал много болезнено, защото тя се засмя и добави:

— Хей, я се отпусни! Всичко ще бъде наред. Плащането на откуп е детска игра, щом не са замесени заложници. Досега съм изгубила… чакай да видя. — Вдигна ръка и започна да свива пръсти. — Един, двама… само трима куриери за цялата си кариера. — Избухна в смях и добави: — А от другата страна продължават да ми изпращат коледни подаръци.

Не знам защо и Джени намери това за адски смешно.

Лично аз обаче бях на мнение, че ролята на утешител не беше от тези, които Рита Санчес владее добре, и ще й се наложи да поработи доста върху нея.

Джени тактично се оттегли и със Санчес се заехме да си разменяме незначителни фрази и откровени глупости. Така продължихме някъде около пет минути. В инструкциите го наричат „установяване на контакт и преки отношения“, докато престъпниците му викат „запознаване с мишената“.

В тази област Рита се оказа много добра. Буквално за нула време станахме приятели, разменихме си домашните телефони и решихме, че в близко бъдеще трябва да отидем на почивка заедно. Е, всичко това не се случи в действителност.

Иначе Рита Санчес говореше с едва доловим испански акцент и беше възпълничка за агент, но аз от опит знам, че в организациите, които държат на външния вид и наблягат на физическата активност — като армията например, — именно изключенията се оказват гениите, които движат нещата напред. Поведението й не беше много шлифовано, но ми направи впечатление на практична жена, която познава реалния живот — онзи, който се води на улицата.

— Сядай — разпореди се агент Санчес и ми посочи близкия стол. — Ще обсъдим няколко неща. Искам да слушаш внимателно и да запомниш всяка дума. Говоря ти сериозно. Изпълниш ли това, което ще ти кажа, довечера ще получиш една хубава пържола за сметка на ФБР.

Златни слова.

Седнах.

— Нека ти опиша онова, което евентуално може да се случи — предложи агент Санчес. — А после ще ти кажа какво ще се случи според мен.

— А не може ли да започнем с това, което аз искам да се случи? — попитах.

Тя хвърли кос поглед към Джени и подхвърли:

— Тоя е сладък, да знаеш.

— Когато е под стрес, винаги става саркастичен — поясни Джени, вдигна ръка към ухото си и добави: — Между другото, Рита, твоите колене ли издават това почукване, което се чува под масата?

Ха-ха.

— Хубаво, а сега да започваме — прибра усмивката си агент Санчес. — Като за начало ще те поразходят. Най-вероятно в границите на града, а може би и из предградията. По този начин искат да се слеят с трафика, за да видят дали нямаш опашка.

Кимнах, а тя продължи:

— Имала съм случаи, при които са разкарвали куриер в продължение на седем-осем часа. Нищо чудно да те прекарат няколко пъти през едно и също място. По-умните се опитват да ни заведат до мястото, докато по-тъпите го използват само за да получат парите. Няма да повярваш какви тъпаци се срещат между тях. — Обърна се към Джени и добави: — В колата му трябва да има жак за мобилен телефон, две-три резервни батерии, сандвичи и напитки. Резервоарът на всяка цена да бъде пълен догоре.

Джени се обърна към агента, който се беше изправил до вратата:

— Заеми се, моля те.

Човекът взе мобилния ми телефон и излезе.

— Познаваш ли добре Вашингтон? — попита ме Рита.

— Кое? — направих се на ударен аз. — А, вероятно имаш предвид онова голямо празно място оттатък реката…

— Не му обръщай внимание — обади се Джени. — Познава всяко кътче.

— Добре — кимна Рита, но в изражението й остана някакво безпокойство. — За всеки случай ще сложим и една карта в колата. Важното е да запазиш спокойствие. Колкото повече те лашкат насам-натам, толкова по-добре. Професионалистите ще лепнат на колата ти електронен уред за проследяване и контактът ще бъде постоянен, независимо дали са решили да те закарат до Финикс и обратно. — Замълча, за да ми даде възможност да осъзная чутото.

— Ясно — кимнах.

— Понякога те изстрелват директно на мястото на предаването — добави тя. — Което не е добре за нас.

— Защо?

— Защото ставаш заложник. По-умните обръщат процеса. Появяват се със свое превозно средство и се опитват да те качат в него. Разбираш ли?

— Да.

— Ще опитат абсолютно всякакви номера и трикове. Например смяна на колите, най-често в тунели или подземни паркинги, и разни подобни гадории. — Извърна глава към Джени и добави: — Трябва да осигурим още един номер, на който да се обадят в случай, че се изнервят или им писне.

— Вече разполагат с моя — увери я Джени.

Не ми хареса тонът, с който бяха разменени тези реплики, затова попитах:

— От какво да се изнервят? От какво да им писне?

Агент Санчес се обърна към мен, но предпочете да не отговаря на въпросите ми.

— Трябва да ти кажа, че рядко се стига до вземане на заложници — подхвърли тя. — Повечето престъпници са тъпи и самонадеяни диваци, които си въобразяват, че могат да ни надхитрят.

Страхотно.

— Въпросът ми беше какво ще стане, като се изнервят или ядосат.

Рита и Джени се спогледаха, след което нещата бяха поети от партньорката ми.

— Шон — започна тя. — Ние знаем, че тези типове са безскрупулни убийци, а вероятно и крадци на оръжие. Но отвличането на хора е съвсем друга работа, за него са необходими други умения и други правила…

Опяването започна да ми писва. Погледнах Джени с нови очи, защото вече не бях сигурен чия линия защитава.

— Хей, ние с теб нали все още си пазим задниците? — попитах.

Тя стисна рамото ми и се усмихна.

Откъдето и да погледнех ситуацията, тя изглеждаше такава, че нищо не ми струваше да попитам Рита:

— А имала ли си случай да ти свитнат куриера?

Веднага усетих, че отново не иска да ме погледне в очите.

— Няма логика в подобен ход — промърмори с леко закъснение агент Санчес. — Защо да те убиват, след като са докопали парите? Само ще усложнят положението си. А като заложник имаш цена само ако си жив и здрав. Нали разбираш? — Замълча за момент, после колебливо добави: — Освен ако… Е, няма как да не те попитам. Случайно да си направил нещо, с което да ги ядосаш?

Бях ли направил такова нещо? Е, нищо особено, ако не броим опитите ми да изпържа мръсните им задници на електрическия стол. Опити, които до този момент не ми бяха донесли успех. Поклатих глава.

— Добре — въздъхна с облекчение тя. — Продължавай в същия дух. Бъди любезен и почтителен. Тези хора ще стават все по-нервни и напрегнати, така че не ги дразни. Запомни: любезен и почтителен.

— Това не са най-силните му страни — промърмори с въздишка Джени.

Ха-ха. Продължихме още известно време в този дух. И двечките се правеха, че става въпрос за дреболия. За някакъв майтап, за който глупавият Шон напразно се тревожи. След което Рита пусна в ход серия анекдоти от предишни случаи, които вероятно й се струваха подходящи за илюстрация. Разбира се, всичките имаха хепиенд.

В залата се шмугнаха трима непознати агенти и сложиха край на първата фаза, която според мен беше озаглавена „Инструктаж и мотивиране на идиота“…

Рита ги представи като колеги, а аз моментално забравих имената им. Единият ме огледа, после бръкна в голямата си торба и ми подаде едно яке в защитен цвят.

— Премери го — рече Рита. — Това е само една предпазна мярка.

Джени издебна подходящия момент, за да ме осведоми:

— Ти не си федерален агент, Шон. И по тази причина не можем да ти дадем оръжие. А и ако хората на Барнс открият, че носиш пистолет, ще си имаш големи неприятности.

— Които могат да бъдат и по-големи, ако нямам — отвърнах не без основание аз.

Очевидно Рита Санчес имаше опит в подобни ситуации, тъй като махна с ръка да отхвърли възраженията ми и каза:

— Сега е моментът да извадим торбата с номерата. Ще бъдеш зад волана на голям шевролет събърбан и именно той ще е твоето оръжие. Оборудван е с турбо двигател с 450 конски сили, напълно блиндиран е срещу куршуми и почти защитен от бомби. Тежи над четири тона и може да отмести почти всичко, което се изпречи на пътя ти. Тъй че ако нещата се сговнят, натискаш бутона за турбо компресора, който подава в мотора азотен окис, скачаш на педала и изчезваш.

— Предпочитам пистолет, благодаря.

Тя ми се усмихна, после се обърна към един от асистентите си и каза:

— Дай свещичката.

Агентът отвори едно малко куфарче, измъкна от него тънък метален цилиндър и го вдигна пред очите ми.

— Хей, да не вземеш да ми забиеш това нещо в задника! — дръпнах се аз.

Рита щеше да се пукне от смях.

— Едно време го правехме — изхълца тя, — но ми писна да гледам задници и помолих Бюрото да ми достави нещо друго. И те ми предложиха ето това, което се гълта. — Както може би се досещате, облекчението ми беше огромно. — Вероятно се досещаш, че става въпрос за уред за проследяване. Специално този модел е разработка на нашите приятели от Управлението. Шпионите са особено подозрителни и прибягват до специални електронни детектори за засичане на предавателите. В днешно време всеки може да си ги купи по интернет, ето защо това бебенце спи, докато не му изпратим специален сигнал. Можем да го включваме и изключваме по желание. Обхватът му е осемдесет километра и стои в тумбака ти до поредното раздвижване на червата. Ще го активираме само в случай, че те вземат за заложник.

И още куп бози от тоя сорт. Според плана трябваше да отида там, където ме поиска Джейсън, да демонстрирам никога недокосвани върхове на любезността и цивилизоваността, да му предоставя пратката, която нямаше да бъде един пакет, а някъде към петнайсет големи куфара „Самсонайт“, натъпкани с петдесет милиона долара в употребявани банкноти.

Вариант А беше куфарите да бъдат стоварени на посоченото от тях място, след което Шон си тръгва с непокътнат задник. При вариант Б Шон трябваше да придружава парите малко по-дълго от очакваното.

Никой не прояви желание да навлезе в подробностите на вариант Б, а това беше един доста тревожен сигнал.

След двайсетина минути мъка телефонът на Джени иззвъня. Мисис Хупър я уведоми, че президентът дал съгласието си за операцията, благословил ме и ми пожелал късмет.

Страхотно. Последната ми надежда за измъкване току-що излетя през прозореца. Но ако всичко това завърши добре, може пък аз да го помоля за някоя служба. Естествено, ако не завърши добре, няма да имам проблеми с никаква служба, докато неговите тепърва ще започват.

Рита и Джени за пореден път ме увериха, че всичко ще бъде наред. Цяло племе агенти щяло да ме следи отблизо, а небето над главата ми щяло да потъмнее от хеликоптери. В операцията бил включен и полицейският комисар на Вашингтон, който в този момент провеждал учения със специалните подразделения за блокиране на пътищата, които били готови да затворят всеки изход на града, независимо дали е малък или голям.

До това изобщо няма да се стигне, уверяваше ме Рита. При малко вероятния развой на събитията, при който бих се оказал заложник, а също така и при почти изключения вариант лошите копелета да подхлъзнат цялата тая банда от експерти, Рита щеше да щракне копчето и коремът ми щеше да се превърне в предавател. И в момента, в който се озова лице в лице с лошите, техните часове стават преброени.

В армията има един лаф: предварителното планиране предотвратява пикаенето накриво. Аз знаех, че агент Рита Санчес и екипът й имат опит в подобни ситуации, защото говореха така, сякаш са им ясни всички залози и вземането на съответните мерки не им е никакъв проблем. Но не можех да забравя, че не само ние сме тези, които планират предварително. По всяка вероятност противникът беше чертал своите планове месеци наред и отдавна беше готов за решителния момент.

Един твърде дълъг ден заплашваше да се превърне във вечност.