Брайън Хейг
Убиецът на президента (20)

20.

Паркирахме в подземния гараж и взехме асансьора до фоайето на партера. Жените имат странното качество да планират предварително, затова не бях особено изненадан, когато Джени ме информира, че се е обадила да ни запази стая в „Хаят Риджънси“ на магистралата „Джеферсън Дейвис“, който както можеше да се очаква, разполагаше с фоайе колкото корт за професионален баскетбол, осеяно със скъпи мебели. Пред рецепцията се беше извила дълга опашка от гости за една нощ и бизнесмени с куфарчета в ръце, които равнодушно чакаха да си платят сметката и да се отправят към следващия град на картата. За разлика от тях, ние чакахме да се регистрираме.

Изтече доста време, преди да стигнем до гишето, а ние го използвахме точно по начина, по който го правят двама души на прага на първия си сексуален контакт. Или поне мислят, че са на този праг: държахме се леко свенливо и леко нервно, смеехме се прекалено силно. Слава богу, че поне дишахме нормално, без задъхване.

Но евентуалното погрешно интерпретиране на сигналите от моя страна все още беше възможно. Може би мис Марголд беше само замаяна от облекчението да бъде по-далеч от епицентъра на разследването и от Джордж Мийни. Жените винаги са ме обърквали.

Джени продиктува името си на рецепционистката, която придърпа клавиатурата и го запрати в утробата на компютъра си. След което вдигна глава, изгледа ни поред и пожела да уточни:

— Две стаи, нали?

Джени ми хвърли кос поглед и попита:

— А имате ли стая с две двойни легла?

— Разбира се.

Към мен:

— Имаш ли нещо против?

Дали имах?

— Ами, как да кажа… Вземайки предвид федералния дълг…

— Мисля, че такава стая ще е най-подходящата за нас, защото няма как да се успим — тръсна глава Джени и се извърна към жената зад гишето. — Една стая, моля.

Остави разплащателната карта на ФБР върху плота и рецепционистката се зае с необходимите процедури. А аз стоях на крачка встрани и размишлявах. Две стаи със сигурност означават закуска и здрав сън. Но една? Закуска — може би, но не и сън. И обратно, една стая също може да означава закуска, студен душ и сън. Не бях сигурен в какво точно се забърквам, не знаех дали идеята ще се окаже добра.

Магнитната карта за отключване и разплащателната карта се плъзнаха върху плота и Джени рече:

— Ние сме федерални агенти и сме тук по работа. След четири часа ще ни позвъните, нали?

Усмихнах се на момичето, което любезно ми отвърна. Знаех какво си мисли — че републиката може да бъде спокойна с такива всеотдайни държавни служители като нас.

Прекосихме фоайето и влязохме в асансьора, без да говорим и без да се гледаме. Джени се обади едва когато се озовахме вътре в кабината, натискайки напосоки някакъв бутон.

— Девети етаж.

— Хубав ден, нали? — подхвърлих аз.

— Топъл за сезона — отвърна тя, гледайки право пред себе си.

Е, това не беше точно разговор, предхождащ скок в общото легло.

Излязохме от асансьора и открихме стаята с нашия номер. Това беше добър старт. Джени пъхна магнитната карта в процепа и вратата се отвори.

Направи ми впечатление, че стаята е доста просторна, с две удобни на вид легла и обичайното обзавеждане от столове, телевизор, нощни шкафчета и осезаема атмосфера на нервна несигурност. Пристъпих навътре, свалих палтото и вратовръзката си и ги тръснах на близкия стол. Джени се насочи в противоположна посока, свали сакото си и грижливо го преметна върху облегалката на другия стол.

— Това няма да ти трябва — казах аз и посочих кобура на глока, прикрепен към колана й.

— Дали? — усмихна се тя.

Интересен въпрос. Все пак тя свали пищова и го тръсна върху бюрото.

Отпуснах се на леглото, вдигнах слушалката и набрах румсървиса. За себе си поръчах западняшки омлет от шест яйца, голяма чиния пържени картофи, парче бекон, допълнителен сос и голяма чаша кафе. Бях запомнил, че дамата предпочита чай, но за храната трябваше да попитам.

— Плодово плато и два ягодови йогурта — отвърна тя.

Явно имахме различни концепции за храненето, но аз предадох поръчката й без възражения, след което затворих.

— Петнайсет минути — рекох, после махнах с ръка по посока на банята. — Дамите са с предимство.

— О, нима тук някъде има и джентълмени? — подхвърли тя, докато разкопчаваше блузката си и се насочваше към банята. След което добави: — Не заспивай, ще свърша бързо.

Това също беше интересно.

Включих телевизора и потърсих новинарския канал „Фокс Нюз“, който предлагаше „само честни и балансирани новини“, за разлика от концепцията „всички годни за печат новини“ — каквото и да означава това. В момента течеше реклама, на която възрастен мъж с позната физиономия обясняваше нещо за нарушенията в ерекцията. За момента това не беше мой проблем, тъй като се вслушвах в плисъка на вода в банята и полугласното тананикане на Джени.

Първият сексуален контакт и битката на бойното поле имат изненадващо много общи неща помежду си. На първо място е атмосферата. Тя е наситена с нетърпение и напрежение, никой не знае какъв ще бъде крайният резултат, нито пък дали всъщност иска да участва.

Вратата на банята се отвори и Джени се върна в стаята. Беше по евино облекло, ако не броим бялата кърпа около бедрата й. Насочи се към прозореца, обърна ми гръб и започна да подсушава косата си с друга кърпа.

Като всеки добре възпитан джентълмен извърнах глава и отместих поглед от стройната й фигура, но после любопитството ми надделя и надникнах. Спокойно мога да кажа, че агент Марголд е била гордостта на гимнастическия отбор на ФБР. Бедрата й бяха по-дълги, отколкото предполагах, а изправената й фигура с широки рамене не съдържаше нищо излишно. Кожата й беше млечнобяла, въпреки че забелязах няколко малки белега по краката и ръцете й. Част от тях приличаха на бенки по рождение, но други очевидно бяха причинени от остри предмети. Но като цяло Джени нямаше от какво да се срамува, а аз усетих някакво особено гъделичкане в корема, а може би и малко по-долу.

— Оставих водата да тече — подхвърли през рамо тя и ме замери с кърпата, с която беше подсушавала косата си. — Хайде, побързай.

Влязох в банята, свалих обувките, чорапите и безумно скъпия костюм от „Брукс Бръдърс“, след което застанах под душа. Минута по-късно бях покрит с гъста пяна, но въпреки това чух, че вратата се отваря. Зад матираното стъкло се очерта стройната фигура на Джени. По принцип не обичам да се къпя сам и затова подхвърлих:

— Ще ми насапунисаш ли гърба?

Тя избухна в смях, после поясни:

— Храната е пред вратата, дойдох да си взема портмонето.

— В такъв случай ще се насапунисам сам — промърморих.

— Няма как — каза тя и се оттегли с портмонето си.

Три минути по-късно вече бях навън, увил друга кърпа около кръста. Джени седеше на по-отдалеченото легло и белеше банан — действие, в което неизменно се долавя някакъв скрит смисъл. Особено когато си облечен само в кърпа.

Количката на румсървиса беше паркирана между двете легла. Седнах на свободното, сипах си чаша кафе и се замислих върху положението. Без съмнение бяхме двамата най-голи гости на хотела, разполагащи с четири часа за убиване, разделени от един метър мокет, количка за храна и — може би — различни намерения. В крайна сметка си спомних за пирамидата на потребностите на Маслоу, според която храната е на доста по-основно място от секса, макар и невинаги.

Джени посочи към телевизора и попита:

— Нещо ново за убийствата?

— Преди малко един дядо говореше за сексуалните смущения — отвърнах.

— Близка ли ти е тази тема?

— Категорично не.

— Сигурен ли си?

— Аз имам обратния проблем.

— Говорех за друго — усмихна се тя. — Имах предвид проблем с телевизионните реклами, засягащи сексуалните смущения, противозачатъчните или дамските хигиенни продукти.

Ухилих се и забих нос в пържените картофи.

— Изнервяш ли се от разговорите за секс? — попита тя.

— Напоследък да си гледала някой хубав филм? — отвърнах.

— Бъди сигурен, че темата е абсолютно здравословна. Мъжете проявяват известна свенливост към нея, но по принцип всеки възрастен човек трябва да я дискутира съвсем спокойно.

— Точно така мисля и аз — ведро кимнах аз. — И затова ще ти задам един въпрос: на коя партия си привърженик — на Демократическата или на Републиканската?

— Държиш се шантаво.

Тя протегна ръка да включи радиото, завъртя копчето и бързо попадна на хубави романтични балади в изпълнение на Пит Сигър.

Аз довърших омлета си.

— Обичам тази песен — прошепна тя, изпъна се по гръб върху матрака и добави: — Имам нужда да полегна.

И тъй, тя отговори на нуждата си, а аз сторих същото едва след като ликвидирах пържените картофи в огромната купа. Помълчах известно време, после попитах:

— Откъде са всичките тези белези?

— Открай време съм си мъжкарана, винаги си играех наравно с момчетата.

— Вместо да си стоиш при куклите?

— Ами да. Но би трябвало да хвърлиш едно око и на техните белези.

— Сигурно.

Мълчание.

— Това е малко… как да кажа… неудобно — подхвърли Джени. — Не трябваше ли да вземем две стаи?

— Какво очакваш да отговоря? — сериозно се засегнах аз. — Все пак сме партньори.

— Аз не го правя често. Дори с партньори.

— Дано да е така.

Мълчание.

— Защо не си се омъжила? — попитах аз.

— А защо трябва да се омъжвам?

— Елизабет е на мнение, че трябва да се омъжиш и да имаш пълна къща с деца. Толкова много, че да ги превозваш с автобус.

— Елизабет да си гледа нейната работа — отвърна тя, замълча за момент, после попита: — А ти?

— Питай Елизабет.

Тя се засмя, обърна се на една страна и ме погледна.

— Виж какво, искрено ти се радвам като партньор. Ти си умен и бърз, освен това станахме приятели.

— Точно така. А аз мисля, че…

— Млъкни и ме остави да свърша. Ние с теб се познаваме едва от вчера. Оттогава насам сме подложени на непрекъснат натиск, изживяхме тежки моменти и може би по тази причина сме малко превъзбудени. Ако направим… хм… и следващата стъпка, която, честно си признавам, възприемам като възможна… Как да ти кажа, Шон… Просто не го правя ей така.

— Това Елизабет не ми го съобщи.

Една ягода отскочи от челото ми.

— Престани, моля те!

— Винаги изпращам цветя.

Тя се усмихна, а аз изпитах чувството, че сме на ръба. Може би. До този момент бях безупречният джентълмен. Не забравих да сваля дъската на тоалетната, дори заех другото легло. Не бях привърженик на идеята да се нахвърлям на жените, а тя току-що ми беше обяснила, че не обича да увисва на мъжки вратове. Което означаваше две неща: или единият от нас надмогва себе си и прави първата стъпка, или и двамата напускаме стаята с непокътнати убеждения. И така, аз надмогнах себе си и поех към мястото, което, надявах се, малко мъже бяха посещавали. Иначе казано, станах и направих една крачка към леглото й.

В следващия миг и двамата подскочихме от острото жужене, изпълнило просторното помещение. Спогледахме се в миг на недоумение, после тя кимна.

— Моят е.

— Не — уточних. — И двата звънят.

— Мамка му! — Хукнахме едновременно към дрехите си с надеждата да открием час по-скоро мобилните си телефони. Джени ме изпревари.

— Марголд!

Секунда по-късно и аз докопах моя.

— Дръмънд!

— Къде си? — прозвуча в ухото ми гласът на Филис.

— Ами… Наблизо.

— Те… Те отново удариха, Шон. Грозна работа.

Вече го бях усетил по тона й. Всъщност гласът й видимо трепереше. Имах чувството, че плаче.

— Кажи за какво става въпрос.

— Трябваше… Трябваше да го предвидим, но не го направихме. Изобщо не се сетихме да охраняваме…

— Семействата! — ахнах аз.

Филис не каза нищо, а това означаваше, че съм улучил.

— Чие семейство?

— Ами те… Съпругата на Марк Таунзенд.

— Мамка му!

Почувствах се пълен глупак. Стана ми гадно. Как беше възможно да не се досетя?

— Моля те, тръгни веднага — обади се Филис. — Иди при него. В такъв момент Марк трябва да знае, че ние от Управлението, че ние всички сме…

Финалът на фразата бе заменен от продължително мълчание. После:

— Познавам Марк и Джоун от близо двайсет години. Имат една дъщеря, която учи в колеж. Джанис.

— Тръгвам! — скочих на крака аз. — Непременно ще открия тези типове, Филис! Обещавам.

— Направи го, моля те — простена тя и прекъсна връзката.

Започнах да се обличам. С едната си ръка Джени придърпваше пликчетата си, а с другата притискаше телефона към ухото си, попивайки подробностите на атентата.

Вече знаех какво се беше случило — както в буквален, така и в преносен смисъл: бяха ни хванали със смъкнати гащи. Най-сетне разбрах какво ме беше глождило през цялото време, но за съжаление твърде късно. За Джейсън Барнс това беше вендета — колкото лична, толкова и безгранична. Като омразата между фамилиите Хатфийлд и Маккой — кръвопролитна и разпростираща се далеч отвъд държавните служители, които според него са били пряко отговорни за самоубийството на баща му. Барнс бе човек на вярата, твърд фундаменталист, който без колебание би се подчинил на библейския постулат „зъб за зъб и око за око“. Или майката за бащата, родителят за разгневения син.