Робин Кук
Криза (5)

4.

Бостън, Масачузетс

Понеделник, 5 юни 2006 г.

1:30 след обед

 

— Всички да станат! — провъзгласи съдебният пристав.

Съдия Мартин Дейвидсън стремително излезе от кабинета си, размахвайки полите на черната си тога, точно в секундата, когато стрелката на стенния часовник достигна цифрата дванадесет.

Слънцето се бе преместило и няколко щори на огромните прозорци, издигнати над двуметровата ламперия, бяха вдигнати. Открила се бе гледка към част от градския пейзаж и късче синьо небе.

— Седнете! — извика разпоредителят, след като съдията зае мястото си.

— Надявам се всички да сте хапнали — обърна се съдията към журито, което посрещна забележката с одобрително кимане на глави. — И както ви инструктирах, надявам се междувременно да не сте обсъждали случая. — Главите отново закимаха в съгласие. — Отлично. Да чуем сега встъпителната пледоария на защитата. Господин Бингъм?

Без да бърза, Рандолф се надигна, извървя разстоянието до подиума и разстла бележките си върху ъгловатата повърхност; после намести тъмносиньото си сако и поправи ръкавите на ризата си. Изправен в цял ръст, той внимателно обхвана с ръце двете страни на катедрата. Всеки косъм на главата му бе заел предварително определеното място, подстриган до точно определената дължина. Харвардската му вратовръзка с емблеми на тъмночервен фон бе стегната в съвършен възел. В това облекло той бе образец на вродена елегантност и се открояваше сред олющената зала подобно на благородник, случайно попаднал в бордей.

Първоначално внушителното поведение на адвоката направи добро впечатление на Крейг и той дори започна да мисли, че контрастът с Тони Фасано може дори да е в негова полза. Рандолф представляваше бащинска фигура на закрилник, с аурата на президент или дипломат, която интуитивно вдъхваше доверие. Но след това погледът на Крейг се плъзна към журито и с недоверие огледа набития пожарникар, водопроводчика и раздразнения бизнесмен. Всички лица изразяваха инстинктивна досада, тъкмо обратното на реакцията им към Тони Фасано. И дори преди Рандолф да отвори уста, краткият оптимизъм на Крейг се изпари.

При все това тази светкавична мисъл си имаше и добра страна. Тя потвърждаваше думите на Алексис относно настройката, затова Крейг затвори очи и се опита да си пред стави Пейшънс Станхоуп в момента, когато той и Лиона се втурнаха в стаята й. Припомни си с какъв шок беше открил, че тя страда от цианоза, с каква бързина бе реагирал и всяко свое действие до момента, когато вече бе очевидно, че не е възможно да се направи нищо повече. В последните осем месеца многократно бе повтарял тази сцена в ума си и макар че в дългата си лекарска практика понякога му се бе случвало впоследствие да се коригира, в конкретния случай с Пейшънс Станхоуп всичките му действия бяха взети сякаш от учебник. Убеден беше, че ако същата ситуация се повтори с него същия ден, не би направил нищо по друг начин. Небрежност не беше имало и той бе убеден в това.

— Дами и господа съдебни заседатели — бавно и почтително се обърна към съда Рандолф, — току-що чухте едно забележително встъпление от човек, който признава, че няма никакъв опит в съдебни дела за лекарска небрежност. Той си послужи с ярки образи, изобретателно очернящи моя клиент, които предизвикаха усмивка у вас, но не и у мен, тъй като с тактиката си той сам се издаде. Нямам намерение да ви унижавам с подобни ораторски трикове. Ще ви кажа единствено истината, която съм убеден, че ще разберете веднага, след изслушването на свидетеля на защитата. За разлика от адвоката на отсрещната страна, аз имам повече от трийсет години опит в защитата на нашите отлични лекари и болници и мога да ви кажа, че нито един път не съм чувал пледоария, подобна на тази на господин Фасано, която си послужи с всички възможни средства да очерни клиента ми, д-р Крейг Бауман.

— Възражение! — извика Тони, скачайки на крака. — Аргументът не е по същество и си служи с обиден език.

— Ваша чест — прекъсна го Рандолф с презрително махване с ръка. — Мога ли да ви кажа нещо?

— Разбира се — отвърна съдията и направи жест на двамата адвокати да се приближат.

— Ваша чест, господин Фасано си позволи твърде голяма свобода в своето встъпление, така че очаквам от вас същото снизхождение.

— Описвах единствено това, което смятам да докажа с помощта на свидетели, както е и редно за встъпителна пледоария, докато вие, господин Бингъм, ме прекъсвахте на всеки десет секунди, опитвайки се да объркате мисълта ми.

— Боже мили! — възмути се съдия Дейвидсън. — Това е дело за лекарска небрежност, а не за убийство първа степен! Още не сме изслушали началните пледоарии и вие вече се сграбчихте за гърлото. Ако я караме така, това дело ще се точи с месеци — каза съдията и направи пауза. — Предупреждавам и двама ви: искам това дело да тръгне бързо, чувате ли? И двамата имате достатъчно опит, за да знаете кое е уместно и поносимо за отсрещната страна, така че ако обичате се овладейте и се придържайте към фактите. А сега по конкретното възражение. Господин Бингъм, вие възразихте срещу обиден език от страна на господин Фасано, но забравяте, че и той има същото право. Господин Фасано, вярно е, че ви бе дадена голяма свобода, така че Господ да ви е на помощ, ако свидетелствата не потвърдят вашите обвинения. На господин Бингъм ще позволим същата свобода в изказването му. Имате ли въпроси? — И двамата адвокати кимнаха отрицателно. — Отлично. Да продължаваме. — Рандолф се върна на подиума, а Фасано зае предишното си място до масата на ищеца. — Възражението се приема — обърна се съдията към стенографа. — Да продължаваме.

— Дами и господа съдебни заседатели — започна Рандолф, — необичайно е мотивацията на лекаря да е обект на съдебен процес за небрежност. Обичайната практика е да се установи дали грижите на лекаря за пациента отговарят на определен медицински стандарт и дали при лечението той е приложил знания и умения, съответни на тези на кой да е друг компетентен лекар при същите обстоятелства. Видяхме, че в началната си пледоария господин Фасано не каза и дума, подсказваща, че д-р Бауман може да не е използвал знанията и уменията си по най-добрия начин. Вместо това господин Фасано започва да ни говори за мотивацията на лекаря, защото вижда, че това е единственият начин да обоснове несъстоятелните си обвинения. Казвам неоснователни, защото моите свидетели ще потвърдят, че от секундата, когато д-р Бауман е разбрал цялата сериозност на положението на Пейшънс Станхоуп, клиентът ми е действал със забележителна скорост и умения, правейки всичко възможно да спаси живота на пациентката.

Алексис кимна одобрително при първите думи на адвоката. Хареса й начина, по който той представи нещата; погледът й се насочи към Крейг. Сега той стоеше изправен, но лицето му не се виждаше от мястото, където бе седнал. След това реши да погледне журито и одобрението й към речта на Рандолф започна да се изпарява. Нещо в позите на съдебните заседатели се бе променило в сравнение с речта на Тони Фасано. Журито изглеждаше твърде отпуснато, дори отегчено. Сякаш за да потвърди подозренията й, водопроводчикът продължително се прозя.

— Доказателството за вина трябва да бъде представено от ищеца — продължи Рандолф. — Работа на защитата е да опровергае обвиненията на ищеца и неговите свидетели. Тъй като господин Фасано заяви, че мотивацията е ключова в неговото представяне на случая, то ние, защитата, ще се съобразим с това и ще представим свидетелства за непоколебимата всеотдайност и себеотрицание на д-р Бауман през цялата му кариера, която го е направила един от най-добрите лекари в света. Дори да се наложи да проследим живота му от момента, когато като дете за пръв път е получил стетоскоп за подарък.

— Възражение! — каза Тони. — Себеотрицанието и всеотдайността на д-р Бауман през годините нямат нищо общо с конкретния случай.

— Господин Бингъм? — запита съдията. — Свързани ли са показанията на вашите свидетели с всеотдайността и грижата на лекаря към пациентката Пейшънс Станхоуп?

— Разбира се, Ваша чест.

— Възражението се отхвърля — продължи съдия Дейвидсън — Продължавайте.

— Но преди да се насоча към представянето на нашия случай по същество в това съдебно дирене, бих искал да се отклоня за малко и да кажа две думи за практиката на д-р Бауман, несправедливо окачествена от господин Фасано като „обслужваща“, едва ли не поръчкова.

Погледът на Алексис отново се спря върху журито. Питаше се дали заплетените изречения на Рандолф няма да се окажат непреодолими за заседателите и колцина от тях знаят какво означава „дирене“ и „по същество“. Резултатът не беше обнадеждаващ. Физиономиите на заседателите бяха приели израженията на восъчни фигури.

— Обърнете внимание — заяви Рандолф, размахвайки пръст към журито, сякаш говори на група непослушни деца, — обърнете внимание на обстоятелството, че думата „обслужваща“ в обичайния смисъл изразява оказана помощ или услуга без никакви отрицателни конотации. И действително, именно това е причината тя да се свързва с домашната медицина, която изисква малка начална такса. Ще чуете свидетелски показания от различни лекари, които ще потвърдят, че целта на такава практика е лекарят да прекарва повече време с пациента по време на визитата, така че пациентът да може да се радва на вниманието, което всички ние, обикновените хора, бихме искали да ни се оказва. Ще чуете показния, потвърждаващи, че няма разлика между медицината в такава обслужваща практика и медицината, която всеки лекар изучава в университета. Ще разберете също, че произходът на този тип практика се корени в недостатъците на традиционния метод за обслужване, който принуждава лекаря да приема все повече и повече болни на час, за да покрие разходите си. Нека ви дам някои примери.

По-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно Алексис се изправи след смелото настъпление на Рандолф в областта на скучната медицинска икономика. Като се извини, тя се придвижи странично покрай галерията към централния вход. Очите й за момент срещнаха погледа на непознатия, облечен като Тони Фасано. Той седеше точно срещу нея със застинало изражение и втренчен поглед, които й действаха изнервящо, но още следващата секунда образът му напусна съзнанието й. Тя се насочи към вратата, опитвайки се да я отвори колкото е възможно по-тихо, но тежката брава изщрака така, че се чу в цялата зала. Ядосана на несръчността си, тя се измъкна в коридора и закрачи към просторното фоайе с асансьорите. Присядайки на най-близката пейка, Алексис потърси в чантата си за мобилен телефон и го включи.

Наложи се да слезе цял етаж надолу и да излезе на открито, докато телефонът й направи връзка. Денят беше толкова ярък, че тя примижа. За да избегне дима от групата встрастени пушачи, накацали около входа, принуди да се отдалечи, за да остане сама. Закри телефона си с рамене и потърси в указателя му, докато откри името на по-големия си брат. Понеже беше два следобед, реши да позвъни на служебния му номер в Патологическия център в Ню Йорк.

Докато чакаше да вдигнат отсреща, Алексис се опита да си припомни кога за последен път е говорила с Джак. Не можеше да се сети точно, но трябва да бяха минали месеци, може би дори повече от половин година, като се имаше предвид хаосът, настъпил в семейството й. При все това от доста време насам контактите им бяха твърде случайни, което бе жалко, тъй като двамата бяха твърде близки като деца. От петнайсет година насам брат й водеше нелек живот, помрачен от ранната смърт на жена му и двете му дъщери, изгубени в самолетна катастрофа. Пет години по-късно, когато Джак се премести в Ню Йорк сити, Алексис се надяваше, че ще се виждат по-често. Ала надеждите й не се оправдаха, защото всяка визита на Джак се превръщаше в болезнено напомняне за собствената му загуба, особено след раждането на най-голямата й дъщеря — Трейси.

— Колко пъти ти казах да престанеш да ме тормозиш, Солдано! — рече Джак, без дори да си прави труда да я поздрави. Казах ти, че нищо не мога да свърша днес.

— Джак, обажда се Алексис.

— Алексис, извинявай! Помислих, че е моят приятел, детектив от Нюйоркската полиция. Обажда се вече за десети път и всеки път телефонът му прекъсва.

— Важно ли е? Мога да се обадя по-късно.

— Не, ще говорим по-късно. Знам какво иска, но още не сме готови. Добре сме го свикнали да разчита на патолозите, но не може всеки път да очаква незабавен резултат. Какво става при теб? Не очаквах да се обадиш по това време.

— Извинявай, че те търся в службата. Подходящо ли е да говорим сега, когато приятелят ти се опитва да се свърже с теб?

— Честно казано, имам цяла чакалня с пациенти, но ще почакат, понеже нито един не е жив.

Алексис се засмя. Саркастичният хумор на Джак бе нещо ново за нея, но все пак бе нещо по-добро от унилото му настроение, продължило с десетилетия.

— Как е при вас в Бостън? Доста необичайно да се обадиш през деня. От работа в болницата ли се обаждаш?

— Всъщност не. Да ти кажа, доста съм смутена, че не си спомням кога за последно сме говорили.

— Някъде преди осем месеца. Крейг тъкмо се беше върнал при теб и доколкото помня, имах сериозни съмнения дали нещата трябва да продължават по същия начин. Никога не съм схващал Крейг като човек за семейство, макар и да е отличен лекар. Съжалявам, ако това те е засегнало.

— Изненадах се, но не се засегнах.

— Мислех си, че си се обидила, защото не се обади толкова време.

Можеше да се обадиш, ако си бил толкова загрижен, помисли си Алексис, но не каза нищо.

— Щом питаш, да ти кажа, че нещата тук не вървят особено добре.

— Жалко. Надявам се пророчеството ми да не се е сбъднало.

— Не, Крейг е все още с мен. Но не знам дали ти казах, че го съдят за лекарска небрежност.

— За пръв път чувам. Кога стана?

— Това е трудно време за всички ни — отговори Алексис, игнорирайки въпроса на Джак.

— Представям си, но не мога да си обясня как е възможно при неговата всеотдайност към пациентите. Макар че, честно казано, както е тръгнало, май няма лекар, който да не е застрашен.

— Процесът започна днес.

— Е, тогава късмет! Предполагам, че при всичките му усилия да се издигне до номер едно, такъв удар по репутацията се преживява твърде трудно.

— Нещо повече, за всеки лекар подобен процес е труден, но самочувствието на Крейг е засегнато повече от всякога. Той винаги залага само на една карта и това е медицината. Така че последните осем месеца бяха просто невъзможни.

— Как сте вие с момичетата?

— Не е лесно, но се оправяме някак, освен може би Трейси. Да си на петнайсет е трудна възраст, а и тези съдебни неприятности не я правят по-лека. Мисля, че тя още не може да прости на баща си за това как ни напусна с една от секретарките си. Нейната представа за мъжете изглежда е пострадала от всичко това. Меган и Кристина понасят всичко стоически. И без това Крейг никога не е намирал време за тях.

— А как са отношенията ви? Може ли да се каже, че са се нормализирали?

— Засега съм оставила всичко за след края на делото. И без това неприятностите са твърде големи. Впрочем, затова се и обаждам.

Алексис си пое дъх.

— Ако имаш нужда от пари, да знаеш, че не е проблем — предложи Джак.

— Не става дума за пари. Проблемът е, че Крейг ще загуби доброто си име. А и след този обществен отглас, мисля, че е твърде вероятно той да не издържи и да получи нервна криза. А ако се стигне дотам, не виждам как ще оправяме отношенията си. Това би било трагедия за всички ни.

— Значи все още го обичаш?

— Трудно е да се каже. Нека се изразя така: той е бащата на децата ми. Може и да не е бил най-добрият баща, нито добрият съпруг от книгите, но винаги се е грижил за нас, и действително мисля, че ни обича. Доктор е в пълния смисъл на думата. Женен е за медицината и в известен смисъл е жертва на конкурентната система, която на всяка стъпка поставя нови и нови предизвикателства за преодоляване. Пред него винаги има ново изпитание и ново предизвикателство, така че той никога не може да насити чувството си за професионално одобрение. Традиционният успех в обществото вече няма същото значение за него. Но така е още от първия ден, когато се запознахме. С две думи: нищо ново.

— Смятала ли си, че той ще се промени?

— Всъщност не. Обожавах го за себеотрицанието и грижите му, но това няма значение в момента.

— Няма да спорим сега за това. И аз мисля същото за него, имайки предвид, че имаме еднакво образование и сме преживели еднакъв стрес. Но никога не съм успявал да го изкажа толкова ясно, колкото ти. Може би се дължи на опита ти на психолог.

— Така е. Отдавна се занимавам с разстройства на личността и още преди да се оженим забелязах, че той има някои нарцистични черти. Възможно е с времето това да е прераснало в разстройство, но дори сега не мога да го убедя да се подложи на лечение. Което впрочем не ме изненадва, като имам предвид характера му.

— Пациенти с нарцисизъм не обичат и да им се помага, защото виждат зависимостта си от лекаря като признак на слабост — добави Джак. — Знам го от собствен опит, тъй като повечето лекари притежават поне малко от тази черта.

— При Крейг е по-силно изразено и може би именно затова му е толкова трудно да се справи с настоящия проблем.

— Какво да кажа, всичко това е много неприятно, но гледам, че тези мои умрели пациенти взеха да стават нещо неспокойни и не искам да си тръгнат, преди да съм ги прегледал. Става ли да ти се обадя тази вечер?

— Извинявай, че се разприказвах — бързо вметна Алексис, — но трябва да те помоля за доста голяма услуга.

— Да? — въпросително произнесе Джак.

— Не можеш ли да дойдеш при нас да помогнеш?

— Да помогна? С какво именно? — засмя се Джак.

— Казвал си ми колко често свидетелстваш при съдебни дела. С целия този опит би могъл да ни окажеш безценна помощ. Адвокатът, назначен от застрахователя, е опитен и изглежда компетентен, но не може да осъществи контакт с журито. Говорихме с Крейг дали не си струва да вземем друг защитник, но така и не можем да преценим. И двамата сме отчаяни и изпаднали в песимизъм.

— Повечето пъти съм свидетелствал в криминални дела, но не и в граждански.

— Не смятам, че това има значение.

— Имай предвид, че в единствения случай за лекарска небрежност, когато съм свидетелствал, давах показания в полза на ищеца.

— Според мен това няма особено значение. С твоя опит и доказано нестандартно мислене само ти ще можеш да направиш малкото чудо, от което имаме нужда. Така ми подсказва интуицията.

— Алексис, действително не виждам как бих могъл да помогна. Не съм адвокат, дори не ме бива особено да приказвам с адвокати. А и не ми допадат.

— Джак, винаги си ми помагал като по-голям брат. Имам нужда от помощта ти. Казвам ти, че сме отчаяни и дори да ни окажеш само психологическа помощ, пак ще се радвам да те видя. Хайде, не съм те канила вкъщи, откак се премести в Ню Йорк. Знам, че не ти е било лесно и че срещата с дъщерите ми ще ти напомни за ужасната ти загуба, но все пак…

— Откъде знаеш?

— Това е единственото възможно обяснение. Освен това, забелязала съм, че още като дете винаги си избягвал емоционално натоварени ситуации, пред възможността да се изправиш срещу тях. Уважавам характера ти, но сега се налага да те помоля да оставиш всичко това настрана и да дойдеш при нас.

— Колко време ще отнеме процесът?

— Не повече от седмица според общата преценка.

— Забравих да ти кажа, че има нещо ново край мен, което не съм ти казал още. Ще се женя.

— Но, Джак, това е чудесно, удивително! Защо не ни каза по-рано?

— Видя ми се необмислено с оглед на ситуацията в семейството ти.

— Какво толкова! Познавам ли я?

— Срещала си я при единственото си идване при мен в Ню Йорк. Казва се Лори Монтгомъри. Тя също е патолог.

Алексис усети тръпка на отвращение. До отиването си в работата на Джак никога не бе посещавала морга. И макар че той винаги наблягаше на факта, че сградата е всъщност Патологически център и моргата е само една малка част от него, това различие така и не й се струваше убедително. За нея то така си и остана чисто и просто място на смърт и сградата го потвърждаваше с вида и миризмата си.

— Радвам се — отвърна му тя, докато се питаше за какво ли си говорят на закуска един патолог и жена му. — Особено ме радва, че си могъл да превъзмогнеш скръбта си по Мерилин и децата и да продължиш напред. Мисля, че това е върховно.

— Не е възможно човек да преодолее такава скръб напълно, но все пак ти благодаря.

— Кога е сватбата?

— Този петък следобед.

— О, боже, съжалявам, че ти искам услуга в такъв напрегнат момент.

— Не си виновна ти, това поне е сигурно. И макар че това усложнява нещата, не мисля, че е невъзможно. Не аз правя всички приготовления за тази сватба, всъщност трябваше да уредя само медения месец и това вече е готово.

— Значи ли това, че ще дойдеш?

— Ще дойда, освен ако не ти се обадя в следващите няколко часа, но е по-добре да дойда възможно най-бързо, за да мога да се върна навреме. Иначе Лори може да си помисли, че търся начин да се откажа.

— С удоволствие бих й обяснила ситуацията.

— Няма нужда, ето какво ще направя: ще хвана самолета още този следобед или вечерта след работа. Ясно е, че трябва първо да поговоря с Лори и с шефа, след което да поразчистя офиса, но веднага щом стигна в хотела, ще се обадя у вас. Ще искам да ми предоставите цялото дело, всички свидетелски показания, речи, копия или описания на веществени доказателства.

— В никакъв случай няма да допусна да останеш на хотел — рече решително Алексис. — Това е пълен абсурд. Ще останеш вкъщи — има достатъчно място. Трябва да говоря лично с теб и освен това така би било най-добре за момичетата. Моля те, Джак.

Настъпи пауза.

— Чуваш ли ме? — попита Алексис.

— Да, чувам те.

— Виж, след като така или иначе ми правиш услуга, искам поне да останеш у нас. За всички ще бъде от полза, макар че може би мисля твърде егоистично и само за себе си.

— Добре де — неохотно се съгласи Джак.

— Все още не сме стигнали до свидетелски показания. В момента защитата още изнася началната пледоария и делото е съвсем в началото си.

— Колкото повече материали ми предоставите, толкова по-голяма е вероятността да бъда полезен с нещо.

— Ще видя дали не мога да ти осигуря встъплението на ищеца.

— Добре, става. Значи ще се видим по-късно.

— Благодаря, Джак. Друго си е като знам, че ще дойдеш.

Алексис затвори телефона и го пъхна обратно в чантата. В крайна сметка дори Джак да не окажеше никаква помощ, тя все пак се радваше, че ще дойде. Той можеше да я подкрепи емоционално като член на семейството и това бе достатъчно. Тя се запъти обратно към съдебната зала и взе асансьора към третия етаж. Докато влизаше в залата и с голямо усилие накара тежката врата да се затвори без шум, тя забеляза, че Рандолф окончателно се е заплел в дебрите на медицинската икономика. Като зае най-близкото свободно място до журито, от погледите на съдебните заседатели й стана ясно, че те вече почти не обръщаха внимание на речта. Алексис се почувства още по-радостна, че Джак идва. Това поне й даваше усещането, че прави нещо.