Робин Кук
Криза (4)

3.

Бостън, Масачузетс

Понеделник, пети юни 2006 г.

12:05 след обед

 

Макар че дългата редица посетители вече се изнизваше от галерията на съдебната зала, Алексис Степълтън Бауман не се и помръдна. Наблюдаваше съпруга си, който беше се свил в стола подобно на спъхнат балон веднага след излизането на съдията. Рандолф се бе навел над него и говореше с приглушен тон. Съветникът му, Марк Кавендиш, беше застанал от другата страна на Крейг и прибираше разни разпилени книжа и един лаптоп в отвореното си куфарче. На Алексис й се стори, че Рандолф сякаш се опитва да убеди Крейг в нещо, и се питаше дали е редно да се намеси или е по-добре да изчака. За момента сякаш бе по-уместно да се изчака, така че вниманието й се насочи към ищеца, Джордан Станхоуп. С безизразна физиономия, неангажирано поведение и консервативен, но скъп костюм, той се насочи без думи към подобно облечена млада жена, с която си приличаха като две капки вода.

В качеството си на болничен психолог, Алексис бе присъствала многократно на съдебни процеси, най-често като вещо лице, и знаеше, че подобни дела са притеснителни за всички участващи, особено когато ставаше дума за лекарска небрежност, а днес съпругът й сякаш бе по-уязвим от всякога. Делото срещу Крейг бе кулминацията на едни особено трудни две години, така че от него зависеше много. Отчасти поради професията си, отчасти и поради способността си да остава обективна дори в личния живот, тя беше наясно както със слабите страни на Крейг, така и с качествата му, така че сега със съжаление виждаше, че ако той не успее убедително да отхвърли съмненията в това публично разследване на способностите му като лекар, впоследствие едва ли щеше да успее да нареди живота си, впрочем достатъчно объркан и без това. Той бе преди всичко лекар и за него пациентите бяха най-важното — нещо, което тя бе открила още в самото начало на тяхната връзка и бе приела с уважение и дори възхищение като даденост, защото по собственото й мнение — подплатено със солидния опит на болничен лекар — лекарската професия бе едно от най-трудните, взискателни и неблагодарни занимания на този свят.

Проблемът обаче идваше от това, че дори според самия Рандолф, бе твърде вероятно на първото разглеждане да загубят процеса, независимо че доказателствата за лекарска небрежност си оставаха в най-добрия случай съмнителни. Дълбоко в себе си Алексис беше уверена, че небрежност не е имало и не би могло да има — потвърждаваше го не само разказът на Крейг, но и собственият й опит с него, когато често се случваше заради някой пациент да ги събудят в три часа през нощта. Ситуацията се усложняваше и от психическото разстройство на мъжа й, ненадейно обзет от криза на средната възраст. Не беше чудно обаче, че две така неприятни събития съвпадаха, защото по правило лекарите не идваха в нейната практика — за един лекар поначало е твърде несвойствено да търси медицинска помощ, камо ли помощ от психолог. И за съжаление Крейг беше пример именно за такова лекарско себеотрицание. Още от самото начало тя му предложи да се подложи на терапия, особено като се има предвид как реагираше на показанията на Лиона и на вещите лица на обвинението, но той отказа категорично. По подобен начин почти се скараха седмица по-късно, когато вече не можеше да се скрие, че той става все по-потиснат от ден на ден.

Докато Алексис продължаваше да се пита дали да се намеси в разговора на Крейг и Рандолф, или да остане на мястото си, изведнъж забеляза още един човек, останал в галерията, след като всички излязоха. Това, което привлече вниманието й, бяха дрехите му — почти идентични по стил, цвят и кройка с тези на адвоката на ищеца. Приликата в облеклото, подобното ръбато чело и тъмна коса сякаш им придаваха повърхностна прилика като на братя близнаци — повърхностна, защото ако застанеха един до друг, ставаше ясно, че човекът в галерията е поне двойно по-едър от Тони Фасано, но не тъй набит, и за разлика от Фасано имаше следи от грубо акне, което придаваше на лицето му вид на полуизгорено.

В този момент Фасано прекъсна разговора със своята помощничка, грабна куфарчето от щраусова кожа и се втурна през вратата към галерията. Явно беше загрижен за грешката по повод решението на трибунала. Алексис се питаше защо реагира така бурно, след като началната му пледоария бе твърде ефикасна и несъмнено бе в дъното на настъпилото униние от страна на Крейг. Помощничката на Тони безволево последва началника си. Без дори да погледне настрани, Тони махна на човека в галерията да го последва и го извика по име — очевидно непознатият се казваше Франко; след секунда той го последва и двамата изчезнаха зад вратите, които рязко се хлопнаха зад гърба им.

Алексис погледна пак към мъжа си. Не беше помръднал, но сега Рандолф гледаше към нея и очевидно се опитваше да й направи знак да дойде. Е добре, щом я канят, какво пък. Когато най-после си проправи път до тях, лицето на мъжа й изглеждаше точно тъй унило, колкото и позата му.

— Трябва да говорите с него — нареди Рандолф, като за миг патрицианското му хладнокръвие с израз на ерудираност го напусна. — Не може да продължава така. С това унило и мрачно изражение на спипан престъпник, като нищо ще вземе да убеди целия съдебен състав в собствената си вина. Мислете каквото искате, но аз съм убеден, че всеки съдебен заседател има вътрешен усет за вина и усеща настроението на подсъдимия, като после си прави съответните изводи.

— Искате да кажете, че могат да отсъдят срещу Крейг само защото е потиснат?

— Именно това твърдя. Трябва да му кажете да се стегне, защото ако продължава да се държи по такъв компрометиращ го начин, рискува съдът наистина да си помисли, че е проявил небрежност. Не казвам, че журито няма да се вслуша в показанията или че ще игнорира доказателствата, но то ще е само колкото да се види дали те потвърждават първоначалното му впечатление. Подобно поведение автоматично превръща неутралния съдебен състав в предубеден и прави така, че вместо обвинението да представи доказателства за виновност, както е редно, ние от защитата трябва да представяме доказателства за невинност.

Алексис погледна Крейг, който търкаше слепоочията си, закрил очи с ръце и облакътен на масата. Дишането му беше неритмично, с уста, отворена като на риба на сухо. Да се стегне такъв човек нямаше да е лесно. През последните осем месеца преди процеса периодически бе изпадал в депресия, и сякаш единствената причина да се прояви малко по-оптимистично в дните преди делото бе възможността всичко най-сетне да свърши. Но сега, след започването на съдебното дирене, явно възможността за неприятен изход все повече натежаваше в ума му. Депресията беше естествено продължение на тази мисъл.

— Защо не отидем на обяд и там да обсъдим положението — предложи Алексис.

— Г-н Кавендиш и аз ще пропуснем обяда. Трябва да подготвя началната си пледоария.

— Нима не сте я подготвили предварително? — изуми се Алексис.

— Естествено, че съм я подготвил — отвърна раздразнено Рандолф. — Но след като съдия Дейвидсън позволи такава свобода на г-н Фасано в неговото встъпление, се налага и аз да променя моето.

— Изненада ме пледоарията на ищеца.

— И правилно! Защото това си беше чиста проба, опит за очерняне, тъй като е ясно, че нямат никакви медицински доказателства за небрежност. Единственото хубаво нещо е, че този съдия вече сам по себе си ни дава основание да обжалваме при нужда, особено с този евтин номер на г-н Фасано по повод решението на трибунала.

— Не смятате, че се касае за непреднамерена грешка?

— Едва ли — изсумтя презрително Рандолф. — Наредих да прегледат някои от предишните му дела. Това е пример за адвокат от най-долна проба. Без никаква съвест, макар че не съм и очаквал, като се има предвид що за дела е поемал.

Алексис не бе толкова сигурна. Като гледаше тирадата на адвоката към неговата помощничка, човек оставаше с впечатление, че ако това наистина е само театър, то той определено заслужаваше „Оскар“.

— Значи ми казвате да се стегна, а вие самите вече говорите за обжалване? — въздъхна Крейг, проговаряйки за пръв път от идването на Алексис.

— Човек трябва да е подготвен за всичко — отвърна му адвокатът.

— Защо не отидете да се подготвите — предложи Алексис на Рандолф. — А пък ние с д-р Бауман ще поговорим.

— Великолепно — заяви Рандолф. Беше облекчен, че се освобождава, и махна на помощника си да го последва. — Значи ще се видим в уречения час. Ако не друго, съдия Дейвидсън поне е точен, така че очаква същото и от останалите.

Алексис наблюдаваше как Рандолф и Марк си проправят път през залата и хвърлят поглед към Крейг, преди да изчезнат в коридора. Той я гледаше мрачно, докато тя заемаше мястото на адвоката.

— Какво ще кажеш да вземем да хапнем? — предложи тя.

— Само това ми липсва, за да ми прилошее съвсем.

— Хайде тогава да излезем навън. Да се отдалечим за малко оттук.

Крейг не отвърна, но се изправи. Алексис го поведе навън от залата, покрай секцията за посетители, коридора и фоайето с асансьорите. Хората се бяха събрали на групи, някои разговаряха полугласно. Съдът излъчваше атмосфера на враждебност от всяко ъгълче и пукнатинка. Крейг и Алексис мълчаливо изчакаха асансьора и излязоха навън в светлия, слънчев ден. Пролетта най-сетне превземаше Бостън. За разлика от потискащия, внушителен интериор на съда, въздухът тук излъчваше ведрина и надежда.

След като прекосиха малък, застлан с тухли площад между съда и сърповидната сграда на Правителствения център, Крейг и Алексис слязоха по няколко реда стълби. Пресичайки с известно усилие четирите платна на оживената „Кеймбридж стрийт“, те най-накрая се озоваха пред обширната еспланада пред Сити Хол^[1]. Площадът бе пълен с хора, излезли за глътка въздух от тесните офиси. Пред няколко щанда за плодове се редяха опашки.

Разхождайки се наслуки, двойката неусетно се намери пред входа на бостънското метро. Седнаха лице в лице на гранитния парапет.

— Слушай, аз нямам начин да те заставя да се стегнеш, освен ако ти сам не поискаш — рече му Алексис.

— Сякаш не знам!

— Но поне мога да те изслушам. Може би просто трябва да ми кажеш какво ти е.

— Да бе, как пък не! Винаги терапевтът, готов да се притече на помощ на нещастните малоумни! Защо пък ти не ми кажеш как се чувстваш? — подигравателно я изимитира Крейг.

— Стига, Крейг, да не се обиждаме. Знаеш, че вярвам в теб и съм на твоя страна в това дело.

Той не отвърна, загледан в две деца, заиграли се на фризби. Въздъхна, после се обърна към Алексис.

— Извинявай. Знам, че си на моя страна. Така е, връщам се при теб като куче с подвита опашка, без да ме питаш нищо. Оценявам го, наистина го оценявам.

— Ти си най-добрият лекар, когото познавам, а аз познавам мнозина. Имам и известна представа какво преживяваш, което парадоксално е свързано именно със способностите ти като лекар. Това те прави по-уязвим. Но като оставим това настрана, ние имаме някои неща за изясняване. Това трябва да е ясно, и въпроси ще има, но не сега. Ще имаме време да обсъдим връзката си, но първо трябва да те измъкнем от това грозно дело.

— Благодаря — рече искрено Крейг. Челюстта му затрепери, но борейки се със сълзите, той потърка очи с кокалчетата на пръстите си няколко секунди, докато се успокои. Щом почувства, че отново се взема в ръце, погледна Алексис със зачервени и мокри очи. После прокара нервно ръка през косата си.

— Проблемът е, че това грозно дело става все по-грозно. Страхувам се, че ще загубя процеса. Дявол го взел, колкото повече мисля за поведението си по време на злополуката, толкова повече се срамувам. И фактът, че сега всичко това излиза наяве, е позор и за двама ни и обида за теб.

— Значи огласяването на тази история е всъщност част от това, което те потиска?

— Една част, да. Но има и друго. Най-голямото унижение ще е журито да заяви пред света, че практикувам медицина небрежно. Ако това се случи, едва ли ще мога да продължа като лекар. Сякаш и без това не е достатъчно трудно. Сега всеки пациент ми изглежда като бъдещ ищец, всеки медицински случай — бъдещо дело. Това е кошмарно!

— Но е разбираемо.

— Ако не мога да практикувам медицина, закъде съм? Не разбирам от нищо друго. И винаги съм искал да бъда именно лекар.

— Би могъл да се захванеш с научна работа. И без това клиничната медицина винаги е била в конфликт с тези ти интереси.

— Действително, това е идея. Но се страхувам да не изгубя желанието си да се занимавам с медицина изобщо.

— Значи тогава трябва да направиш всичко възможно да спечелим. Рандолф казва, че просто трябва да се стегнеш.

— Господи, до гуша ми дойде вече от този Рандолф! — оплака се Крейг, загледан в далечината. — Не го знам що за човек е. Като гледах изказването на Фасано тази сутрин, започвам да се чудя дали това е най-подходящият адвокат. Ще има да се надлъгват с журито, докато Фасано е вече направо техен човек.

— Щом е така, не може ли да поискаш друг адвокат от страна на застрахователя?

— Не знам, възможно е.

— При все това, въпросът е дали си заслужава?

— Кой знае — замислено рече Крейг, — кой, кой знае…

— Добре тогава, да видим какво ни остава. Нека изслушаме първо пледоарията на Рандолф, а пък сега първо да помислим как да пооправим вида ти.

— Лесно е да се каже. Имаш ли идеи?

— Естествено, само „стегни се“ не става за съвет, но защо не се съсредоточиш върху невинността си? Я се замисли за малко. Ясно е колко сериозно е било състоянието на Пейшънс Станхоуп; направил си всичко, което е по силите ти. Дори си се качил в линейката, за да помогнеш, ако сърцето й спре. Боже, Крейг, съсредоточи се върху това и върху твоята всеотдайност към медицината, и ги предай на околните! Какво повече би могло да се иска от теб? Какво ще кажеш?

Крейг се усмихна неуверено пред ненадейния ентусиазъм на Алексис.

— Чакай, чакай малко. Значи да се съсредоточа върху собствената си невинност и да предам това чувство на журито?

— Чу какво каза Рандолф, а той има голям опит в това и е убеден, че съдебните заседатели усещат нагласата на подсъдимия. Защо не се опиташ да им я предадеш, в никой случай не може да ти навреди.

Крейг въздъхна. Не беше уверен, но нямаше сили да се бори с ентусиазма на Алексис.

— Добре де, добре, ще опитам.

— Така. И още нещо: използвай лекарската си способност за концентрация. Виждала съм те как го правиш многократно. Докато мислиш какъв добър лекар си и как си дал всичко от себе си, за да помогнеш на Пейшънс Станхоуп, не мисли за нищо друго.

Крейг само кимна и сведе очи.

— Не си убеден, така ли?

Той поклати глава. Загледан в ъгловатата, постмодерна сграда на кметството, издигаща се над площада като замък на кръстоносец, той мислеше как нейната унила масивност сякаш въплъщава бюрократичната грамада, която го притиска. Отне му известно усилие да откъсне поглед от нея и да погледне жена си отново.

— Най-лошото в цялата работа е, че се чувствам толкова безпомощен. И тотално зависим от някакъв адвокат, служебно назначен от застрахователя. Всеки друг път съм се измъквал с допълнителни усилия, а сега сякаш колкото повече усилия полагам, толкова повече затъвам.

— Да се съсредоточиш на невинността си също иска усилие. Концентрацията — също. — Алексис си помисли колко парадоксално е, че Крейг сега се оплакваше точно както пациент — от лекар.

Крейг кимна.

— Нямам нищо против да опитам. Значи да вляза в контакт с журито. Но да имаше нещо по-осезаемо, по-видимо за опитване.

— Мислех си и за още нещо.

— Така ли? Какво?

— Дали да не се обадя на брат ми Джак да дойде от Ню Йорк за помощ.

— Да бе, ще помогне, как не — рече Крейг саркастично. — Изобщо няма да дойде. Вие никога не сте били близки, и освен това, никога не е можел да ме понася.

— Разбираемо е да му е трудно да общува с нас и трите ни дъщери, при положение, че е загубил и двете си деца. Сигурно е твърде болезнено за него.

— Възможно е, но това не обяснява неприязънта му към мен.

— Защо говориш така? Казвал ли ти е някога нещо обидно?

Крейг се загледа в Алексис. Сам се бе вкарал в ъгъла и сега не можеше да измисли какво да каже. Действително, Джак Степълтън никога не бе казвал нещо обидно, просто Крейг имаше чувството, че не му допада.

— Жалко, че смяташ така. В действителност той се възхищава от теб и дори изрично ми го е казвал.

— Възможно ли е? — изуми се Крейг, убеден тъкмо в обратното.

— Да, Джак ми е казвал, че ти си бил тъкмо от този тип студенти-медици, които той е отбягвал. Които винаги знаят всичко, четат учебника от кора до кора и могат да цитират наизуст цели пасажи от последния брой на „Ню Ингланд Джърнъл ъв Медисин“. Наистина, това уважение породило и известна неприязън, но тя е била всъщност насочена към самия него, като укор, че той не е могъл да се посвети на науката с такова себеотрицание.

— Твърде ласкателно. Нямах си представа! Но не знам дали чувствата му не са се изменили след кризата, която преживях. И дори да дойде, с какво би могъл да помогне? Да му поплача на жилетката? Ами че от това бих се почувствал още по-зле, ако това изобщо е възможно.

— След като стана съдебен медик, Джак придоби доста голям съдебен опит. Пътува из цялата страна като експертен свидетел за главния офис в Ню Йорк и твърди, че много му харесва. Струва ми се доста изобретателен, макар и откъм отрицателната страна, защото е малко нещо развейпрах. Но както си се отчаял, може би с непринудената си изобретателност ще те ободри?

— Честна дума, не проумявам как.

— Аз също, всъщност затова и не го предложих по-рано.

— Е добре, в края на краищата той е твой брат. Реши сама.

— Ще помисля — погледна тя часовника си. — Нямаме много време. Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш нещо?

— Всъщност, откак излязохме от съда, стомахът ме свива от глад. Май ще взема набързо един сандвич.

След като станаха, Крейг прегърна жена си и я задържа в обятията си. Не очакваше такава ненадейна подкрепа след възмутителното си поведение преди делото. Но тя беше права, че той има дарба да отделя и класифицира. Беше успял напълно да раздели служебния живот и семейството си, докато службата го овладее напълно. Дано след всичко това съдбата му оставеше шанс да си възвърне загубеното равновесие.