Робин Кук
Криза (17)

16.

Нютън, Масачузетс

Сряда, 7 юни 2006 г.

9:55 вечерта

 

— Време беше! — произнесе Лори отсечено.

Джак примига. Поздравът й беше на 180 градуса от предишната вечер, възвестявайки типа разговор, от който той се страхуваше.

— Вече е почти десет! — оплака се Лори. — Защо не се обади? Минаха осем часа от малодушното съобщение, което си ми оставил на гласовата поща.

— Съжалявам. — Джак се опита да вложи колкото се може повече разкаяние в гласа си. — Беше странна вечер.

Въпреки, че такъв коментар беше умишлено подценяващ, това едва ли бе типът саркастичен хумор, на който бе способен. Правеше съзнателни усилия да устои на тази тенденция, която се бе превърнала в рефлекс с този негов непукистки подход към живота след сполетялата го семейна трагедия. Като си подбираше думите и се стремеше да е възможно най-кратък, Джак разказа на Лори за взлома, за тормоза над децата и посещението на полицаите, благодарение на навременната намеса на Лу. После спомена за Тони Фасано и заплахите му, включително за вчерашния епизод.

— Направо не мога да повярвам! — каза Лори след известно време. Гневът бе изчезнал от гласа й. — Добре ли си?

— Устната ми е подута и имам няколко разкъсани капиляри на бузата, но ми се е случвало да пострадам доста по-зле на баскетбол. Така че съм добре.

— Този Франко ме притеснява. Прилича ми на луд.

— Според мен, дори си е много добре — каза Джак. Поколеба се дали да спомене оръжието, но реши да не я плаши повече.

— Доколкото разбрах, смяташ, че Тони Фасано стои зад нападението над децата.

Той повтори част от разговора, който бе провел с Лиъм.

— А децата как са?

— Справят се забележително добре, като се има предвид какво са преживели. Може би има нещо общо с това, че майка им е психолог. Алексис се държи страхотно с тях. Сега ги заведе при родителите на Крейг за няколко дни.

— Извинявай, Джак, но може ли да поговорим малко за нас? Кога все пак смяташ да се върнеш в Ню Йорк?

— В най-лошия случай утре вечер — отвърна той. — Ще направя аутопсията, ще напиша резултатите каквито и да са, и ще ги предам на адвоката на Крейг. Дори и да исках, той не смята, че може да ме изправи на подиума като свидетел, така че за това не може и да става дума.

— Значи, според теб, си към края — каза Лори. — Но ако ме оставиш сама до олтара, знай, че никога няма да ти го простя.

— Казах „в най-лошия случай“. Може би ще съм при теб още следобеда.

— Обещай ми, че няма да правиш нищо глупаво.

Джак можеше да измисли достатъчно остроумни отговори, но се въздържа. Вместо това каза:

— Ще бъда внимателен. — След което добави, за да прозвучи по-успокоително: — Полицията в Нютън обеща допълнително наблюдение над къщата.

Убеждавайки се, че Лори е достатъчно омилостивена, той й изпрати целувки и й пожела лека нощ, след което проведе още два бързи телефонни разговора. Един с Лу Солдано, за да му благодари за помощта и за да му напомни да дойде в църквата в петък, и друг с Уорън, за да каже, че Дейвид е не само добър баскетболист, но и че му е спасил задника тази вечер. Е, вече можеше да се отпусне. Изведнъж умората го връхлетя. Лунният сърп се бе издигнал малко по-високо в небето и осветяваше тъмните силуети на дърветата. Забелязваха се и няколко плахи звездици, въпреки целия разхитителен блясък, който нощен Бостън изпращаше към небесата. Той вдиша дълбоко хладния, свеж въздух. Някъде далече излая куче. Този мир и спокойствие го накараха да се запита какво ли ще донесе сутринта. Дали на ексхумацията щеше да има някакви ексцесии? Нямаше представа, но беше доволен, че Лиъм го накара да задържи оръжието. Той потупа джоба си. Солидната му тежест го накара да се почувства по-сигурен, макар да знаеше, че статистиката твърди обратното. С чувство на фатализъм, че каквото има да се случва ще се случи независимо какво прави, Джак сви рамене, обърна се и се насочи към къщата.

Помисли си, че без децата и Алексис вкъщи, прилича на натрапник. След като затвори предната врата, тишината стана толкова пълна, почти осезаема, въпреки че можеше да чуе глухите гласове на Крейг и Рандолф, които идваха откъм библиотеката. Влезе в голямата стая и се насочи към хладилника. Имаше достатъчно продукти и той си направи сандвич. Отвори си бира и се настани на дивана, после включи телевизора и затърси новинарския канал. Ядеше без да усеща никакъв вкус, втренчен в екрана. Не че имаше нещо кой знае какво.

Скоро в чинията останаха само трохи и той надигна кутийката с бира. Гласовете от библиотеката станаха по-силни. Явно спореха. Джак увеличи звука, за да не чува. Няколко минути по-късно входната врата се трясна толкова силно, че той усети вибрациите. На прага на стаята застана Крейг и от начина по който си напълни чашата с ледени кубчета и затръшна вратата към кабинета, личеше, че е бесен. Той отпи една здрава глътка скоч, после взе чашата и бутилката и се премести на дивана.

— Не възразяваш, нали? — погледна той Джак, докато се настаняваше до него.

— Не, разбира се — отвърна Джак, питайки се защо ли си дава труда да го пита. Той се дръпна в другия край и изключи телевизора. Крейг отпи поредната едра глътка скоч, втренчил поглед в празната камина.

— Как мина репетицията? — попита Джак, опитвайки се да завърже някакъв разговор.

Крейг се изсмя презрително.

— Чувстваш ли се подготвен? — настоя Джак.

— Предполагам, че съм подготвен, както съм бил винаги.

— Какво те посъветва Рандолф?

Крейг отново се разсмя.

— Нали знаеш, обичайното. Да не си виря носа, да не говоря прекалено силно, да не се присмивам на съдията.

— Питам те сериозно — каза Джак. — Бих искал да знам.

Крейг го погледна. Част от напрежението, изписано върху лицето му, се оттегли.

— Обичайните предупреждения, които споменах по време на обяда и може би още едно-две неща. Да не съм заеквал и да не съм се смеел. Можеш ли да повярваш? Тони Фасано ме напада с думи, а се иска от мен да съм спокоен. Можело да изглеждам наранен, но не и ядосан, така че да предизвикам симпатиите на съдебните заседатели. Представяш ли си?!

— Според мен звучи разумно.

Крейг присви очи и го погледна.

— Според теб, но не и според мен.

— Без да искам чух, че повишавате тон. Карахте ли се?

— Всъщност не — каза Крейг. — Просто ме ядоса. Разбира се, точно това се опитваше да направи. Разиграваше театър като Фасано. Виждаш ли, проблемът е там, че когато застана на подиума, аз ще съм се заклел, а Тони Фасано няма да е. Това означава, че ще може да си приказва каквото му хрумне и да твърди каквото си иска, а аз трябва да съм с дебела кожа и да се правя, че не ми пука. Което не ми е възможно. Ядосах се дори на Рандолф. Направо съм отчаян.

Джак го гледаше как пресушава чашата си, как после си налива поредната напитка. Знаеше, че често личностните качества на наистина добрите лекари като Крейг, които ги правят докачливи в един процес за лекарска небрежност, ги правят лоши свидетели на собствената им защита. Знаеше също, че и обратното е вярно: Наистина лошите лекари полагаха усилия край леглата на болните, за да компенсират професионалния дефицит и да избегнат евентуален процес, а ако такъв все пак се повдигнеше, правеха такива представления, за да отърват кожата, че направо бяха достойни за „Оскар“.

— Просто не виждам кое му е доброто — продължи Крейг, повече мрачен, отколкото ядосан. — И продължавам да се безпокоя, че Рандолф не е правилният човек, независимо от опита му. Дяволски префърцунен е. А Тони Фасано е хитър и лукав, и журито го гледа в устата.

— Журито в края на краищата ще прогледне през мъглата — успокои го Джак.

— Другото, с което Рандолф ме вбеси, е, че продължава да приказва за обжалване. Това окончателно ме вбеси тази вечер. Не мога да повярвам, че повдига въпроса. Да, знам, че трябва да го обмисля. Както трябва да помисля какво ще правя през остатъка от живота си. Ако изгубя делото, сигурен съм, че няма да мога да продължа да практикувам.

— Това е двойна трагедия — каза Джак. — Професията не може да си позволи да се лиши от най-кадърните си клиницисти, нито пък пациентите ти.

— Ако изгубя, никога няма да мога да погледна пациент, без да се тревожа, че може да ме осъди и да ме подложи отново на подобен род преживявания. Това бяха най-лошите осем месеца в живота ми.

— Но какво би могъл да правиш, ако не практикуваш? Имаш малки деца!

Крейг вдигна рамене.

— Може би да работя в голяма фармацевтична компания. Съществуват много възможности. Познавам няколко души, които тръгнаха по този път. Друга възможност е да подновя научните си изследвания.

— Смяташ ли, че това ще те удовлетворява?

— Защо не? Проблемите са интересни.

— За да завършим темата — каза Джак, — докато бях навън преди малко, се сетих за нещо и се запитах дали да не се кача при вас горе.

— За какво?

— За Пейшънс Станхоуп. Получих всички папки по делото, които съм прочел няколко пъти. Включително твоите протоколи. Единственото нещо от болницата, обаче, е документът от спешното.

— Да. Тя така и не се съгласи на никакви други изследвания.

— Знам, но няма никакви лабораторни изследвания, освен споменатите в бележките, няма и предписания. Това, което се питам е дали в болницата може да се случи голяма грешка, като например даване на погрешно лекарство или предозиране. Ако е така, отговорният за това човек може отчаяно да се опитва да прикрие следите и да е дяволски щастлив, че те е натопил ти да отговаряш. Знам, че е само теоретична възможност, но не е чак толкова абстрактна, колкото идеята за заговора. Ти какво мислиш? След станалото днес следобед е съвършено ясно, че някой силно, много силно е против правенето на аутопсия и ако не можем да държим отговорен за това Фасано, причината може да е нещо друго, освен пари.

Крейг се замисли за известно време.

— Поредната безумна мисъл, макар и да е интересна.

— Предполагам, че по време на разследването, всички свързани със случая протоколи от болницата са били получени.

— Така мисля — каза Крейг. — Ето ти един аргумент срещу подобна теория — аз бях там с пациентката през цялото време. Щях да усетя, ако имаше нещо такова. Ако е имало предозиране или даване на погрешно лекарство, обикновено е налице видима промяна в статуса на пациента. А такава нямаше. От момента, когато за пръв път я видях в дома й, до момента, в който бе обявена за мъртва, тя просто гаснеше, не реагираше на нищо, което правехме.

— Добре — кимна Джак. — И все пак ще имам едно наум, когато се захващам с аутопсията. Независимо от всичко съм планирал токсикологично изследване, ако има шансове за свръхдоза или погрешно лекарство, това е много по-важно.

— Какво ще покаже подобно изследване?

— Обичайните лекарства, дори някои не толкова обичайни, ако са в достатъчно висока концентрация.

Крейг пресуши втората си чаша, погледна към бутилката и си помисли дали няма да е добре да си налее трета. Той се изправи.

— Съжалявам, че не съм добър домакин, но имам среща с любимия си хипнотичен агент.

— Не е добра идея да смесваш алкохол с приспивателни.

— Нима? — произнесе Крейг с пресилена усмивка. — Не съм и подозирал.

— Ще се видим сутринта — каза Джак, преструвайки се, че не долавя предизвикателния му поглед.

— Да не би да се боиш да не дойдат лошите момчета? — попита язвително Крейг.

— Не, не се боя.

— Нито пък аз. Не и докато аутопсията не е направена.

— Имаш ли нещо наум? — вдигна вежди Джак.

— Разбира се, че имам, особено след като ти ми каза, че шансовете да се открие нещо са малки, а Рандолф заяви, че независимо какво бъде намерено, то няма да повлияе решението на съда.

— Казах, че шансовете са малки, преди някой да нахълта в къщата ти, за да те предупреди да не се захващам да търся. Но това не е аргумент. Зависи от теб и Алексис.

— Тя е убедена.

— Добре, а ти? Трябва да ми кажеш, Крейг. Искаш ли да правя аутопсията?

— Не знам какво да мисля, особено след двата двойни скоча.

— Защо не ми кажеш окончателното си решение утре — предложи Джак. Вече губеше търпение. Крейг не беше най-лесният човек дори и без двата двойни скоча.

— Що за човек трябва да е, за да тръгне да тероризира три малки деца? — избърбори Крейг.

Джак вдигна рамене. Беше от онези въпроси, които не се нуждаеха от отговор. Пожелаха си лека нощ и се разделиха.

Джак остана на дивана и се протегна назад, загледан в изкачващия се по стъпалата Крейг, който залиташе несигурно. Дали пък не трябваше да отиде по някое време през нощта и да го провери как е?

Той се изправи и се протегна. Усети тежестта на револвера и отново го заля приятното чувство за сигурност. Погледна часовника си. Беше прекалено рано да си ляга. Хвърли поглед към черния екран на телевизора: и без това нямаше нищо интересно. Поради липса на по-добър план, реши да вземе папката по делото и да я занесе в кабинета. Като човек с навици, той седна на същия стол, на който седеше и предишния път. Светна стоящата лампа и започна да се рови из многобройните листове, опитвайки се да открие болничния протокол от спешното.

Измъкна листа и се облегна назад в стола. Беше го преглеждал преди, особено онази част, която се отнасяше до цианозата. Сега реши да прочете всичко отново. В този миг очите му се спряха на старомодната докторска чанта на Крейг. Внезапно му хрумна интересна мисъл. Ами ако фалшивият позитивен резултат се дължеше на биомаркерния комплект?

Първо отиде до вратата, за да прецени дали би могъл да чуе, ако някой тръгне по стълбите. Макар Крейг да бе казал, че не се сърди, задето Джак е бъркал в чантата му, Джак изпитваше неудобство. Но когато се убеди, че всичко е спокойно, той смъкна кожената чанта от рафта и извади принадлежностите за биомаркера. Отвори кутията и прочете, че технологията е базирана на моноклонални антитела, които са силно специфични, което на свой ред означаваше, че шансът за погрешен позитивен резултат е близък до нула.

Е, добре, промърмори той полугласно, докато прибираше инструкцията обратно в кутията, а кутията — обратно на дъното на чантата при трите празни ампули. Толкова усилия за поредната умна идея.

Върна се на стола си и взе отново листа от спешното. За съжаление, там нямаше нищо съмнително и както бе забелязал и първия път, най-интересната част се отнасяше до цианозата.

Внезапно телефоните на двете бюра започнаха да звънят едновременно. Той се стресна. Настойчивото звънене продължи и той си помисли, че Крейг явно не го чува, затова стана от стола. Включи лампата на бюрото на Алексис и погледна кой се обажда. Беше Леонард Бауман.

След седмото позвъняване реши най-после да вдигне. Оказа се Алексис.

— Слава богу — произнесе тя в слушалката, като го чу.

— Изчаквах Крейг да ти се обади, но явно комбинацията му от алкохол и лекарства го е завела по-навътре в страната на сънищата.

— Всичко наред ли е при вас? — попита Алексис.

— Цветя и рози — отвърна Джак. — А при вас?

— Доста добре. Кристина и Меган вече спят, Трейси гледа някакъв стар филм по телевизията. Налага се всички да спим в една стая, но предвид обстоятелствата, смятам, че това е добра идея.

— Крейг май има нещо против да правя аутопсията.

— Защо? Мислех, че всичко е решено.

— Страхувал се за момичетата, но ми го каза след два двойни скоча. Щял да ми каже окончателно утре сутринта.

— Ще му се обадя утре. Според мен аутопсията трябва да се направи, независимо от всичко. Още повече, че момичетата в момента са тук. Готви се. Ще го накарам да се съгласи.

След като размениха още няколко думи, двамата затвориха.

Джак въздъхна и се опита да се концентрира върху папката по делото, но не успяваше. Продължаваше да се чуди колко много неща предстояха да се случат през следващите няколко дни и да се пита дали щеше да има някакви изненади. Даже и не подозираше какво ги чака.