Робин Кук
Криза (14)

13.

Нютън, Масачузетс

Сряда, 7 юни 2006 г.

3:30 след обед

 

— Нека да погледнем отново плана на партера — каза Реналдо на Мануел. Те седяха в черен Шевролет Камаро, паркиран на една странична улица близо до къщата на семейство Бауман. Бяха облечени в безлични кафяви работни дрехи. На задната седалка лежеше брезентова пътна чанта, подобна на онези, в които водопроводчиците държат инструментите си.

Мануел подаде скиците на Реналдо, който седеше на шофьорското място и той бързо започна да ги разгъва.

— Тук е вратата, през която трябва да влезем — посочи той. — Ориентира ли се?

Мануел се протегна и надникна.

— За успокоение — обясни Реналдо. — Не е толкова сложно.

— Ориентирах се — кимна Мануел.

— Това, което трябва да направим, е да открием много бързо къде са трите момичета, така че никое от тях да не успее да предупреди останалите. Разбираш какво ти казвам, нали?

— Има си хас.

— Те ще са или в дневната, където сигурно гледат телевизия — той посочи мястото в плана, — или всяка ще е в спалнята си. — Пръстите му бързо измъкнаха следващата страница, преди чертежите да успеят да се свият на руло. — Спалните са в задната част на къщата. Ето тук е стълбището. Схвана ли? Не трябва да се лутаме, трябва да действаме бързо.

— Разбрах. Но те са три, а ние сме само двама.

— Няма да е трудно, след като се изплашат. Ще видим малко повече зор може би с най-голямата, но ако не се справим, значи не сме за тая работа. Хватката е да ги открием бързо. Наистина бързо. Не искам никакви писъци. Щом като ги вържем, запушваме им устата и тогава започва интересното. Окей?

— Носиш оръжие, нали?

— Разбира се, че го нося. — Той измъкна тридесет и деветкалибровия си пистолет от джоба.

— Прибери го за всеки случай — озъби се Реналдо. Очите му обходиха пространството навън, за да се увери, че никой не се мярка наоколо. Мястото беше тихо. Всички бяха на работа. Огромната къща изглеждаше пуста.

— Ами маските и ръкавиците?

Мануел ги извади от другия си джоб.

— Добре — кимна Реналдо и погледна часовника си. — Това е. Да тръгваме!

Докато Мануел излизаше от колата, Реналдо се протегна към задната седалка за брезентовата чанта. После двамата отидоха до пресечката и завиха надясно. Не бързаха и не говореха. Балдахинът от листа бе обгърнал в сенки всяка къща, и въпреки това сякаш самият въздух над уличката блестеше в зелено на ярката слънчева светлина. Възрастна жена разхождаше куче, но се намираше достатъчно далече от тях. Една кола се приближи и отмина, без да спира. Шофьорът не им обърна внимание.

Като се изравниха с къщата на Бауман, двамата мъже спряха и огледаха двата края на улицата.

— Всичко изглежда наред — каза Реналдо. — Хайде!

Като поддържаха равномерна крачка, те пресякоха ливадата. Приличаха на работници, извикани по работа. Навлязоха между редицата дървета, отделящи двете съседни къщи, отминаха ги и погледнаха назад. Оттук можеха да видят вратата, през която възнамеряваха да влязат. Беше на около четиридесет крачки напряко през обляната от слънцето ливада.

— Така — прошепна Реналдо. — Време е за маските и ръкавиците.

Справиха се бързо. Реналдо отвори брезентовата чанта, за да се увери, че е взел всичко. Подаде на Мануел ролката тиксо и му кимна:

— Да го направим!

Прекосиха бързо ливадата и прекрачиха през вратата безшумно. Вътре се поколебаха за миг и се ослушаха. Откъм хола един телевизор изригваше тенекиен смях. Реналдо направи знак с ръка на Мануел да се придвижи напред. С тихи, но бързи стъпки минаха покрай кабинета и се спуснаха към централния коридор. До сводестата на врата на хола спряха и Реналдо надникна: очите му обходиха първо кухнята, след което, без да бързат се преместиха навътре. Когато забеляза момичетата, рязко се отдръпна назад. Вдигна два пръста, което трябваше да покаже, че момичетата са две. След това направи с ръка широк кръг, което означаваше, че трябва да минат през кухнята и да се приближат към дивана изотзад. Мануел кимна. Двамата мъже извадиха от джобовете си по едно руло тиксо.

Бяха готови.

Движеха се тихо, но бързо по предварително набелязания маршрут. Главите на момичетата стърчаха над облегалката на дивана. Звукът, който идваше от телевизора, бе доста силен и това улесняваше работата им. Можеха да се придвижат спокойно иззад нищо неподозиращите момичета.

След късо кимване двамата мъже застанаха от двете страни на дивана и се хвърлиха върху тях. Бяха безцеремонни и действаха решително, хванаха децата през шиите и заровиха лицата им в меките възглавници почти без да усетят съпротива. С помощта на зъбите си откъснаха парчета от залепващите ленти и овързаха ръцете им на гърба. След което почти едновременно ги претърколиха. Момичетата се опитваха да си поемат въздух, очите им бяха разширени от ужас. Реналдо сложи пръст пред устата си, за да им покаже, че трябва да мълчат, но нямаше нужда, тъй като изглеждаха парализирани от страх.

— Къде е сестра ви? — изсъска Реналдо, но нито една не му отговори — гледаха нападателя си немигащо. Той щракна с пръсти към Мануел и посочи към Меган, която трепереше в хватката му.

Мануел измъкна един парцал от джоба си и грубо го натъпка в устата на момичето, след което залепи устата й с тиксо. Тя въртеше глава бясно на всички страни, но без полза. Бързо беше залепено и второ парче лента, което я принуди да диша шумно през нос.

Виждайки какво се случва на сестра й, Кристина се опита да сътрудничи:

— На горния етаж е, къпе се.

Реналдо побърза да запуши и нейната уста, след което овързаха стегнато и краката им, преди да ги изправят и да ги вържат с гръб една към друга. После Реналдо ги блъсна и те се строполиха на пода, мъчейки се да си поемат дъх.

— Стойте мирно! — изръмжа той, набута ролката с тиксо в джоба си и тръгна бързо по стъпалата. Оттук се чуваше плисъкът на вода в банята. Далечен, тих, шипящ звук, който той последва, преминавайки покрай няколко спални с отворени врати. Третата отдясно разкриваше стая, уникална в безпорядъка си. Дрехи, книги, обувки и списания, хвърлени хаотично по пода, както и по всички хоризонтални повърхности. На мраморния праг към банята се търкаляха черни прашки и сутиен. Отвътре се носеха облаци пара на талази.

С нарастващо очакване, Реналдо бързо влезе в стаята, опитвайки се да избягва нещастните останки. Провря глава в банята, но не видя нищо през гъстата пара. Огледалото беше напълно замъглено.

Банята беше малка, със сложена на поставка мивка, тоалетна и ниска вана, над която имаше и душ. От една греда, боядисана в сребристо, се спускаше матовобяла завеса на черни морски кончета, която се издуваше от плискащата се вода и парата, както и от движенията на момичето зад нея.

Реналдо бързо обмисли как е най-добре да действа в тази ситуация. След като се справиха с останалите две сестри, всъщност проблем не съществуваше. А фактът, че момичето е голо, правеше нещата още по-лесни. Той измъкна тиксото и го остави на края на мивката. Не се сдържа и се усмихна при мисълта, че му се плаща да направи нещо, за което иначе той би трябвало да плати. Знаеше, че момичето под душа е на петнайсет, но това, което видя при втория поглед зад завесата, го накара да си помисли, че си струва.

След като обмисли няколко възможности, включително да я изчака да свърши с къпането и да излезе, той хвана завесата и я дръпна настрани. Движението му се оказа по-рязко, отколкото бе възнамерявал и завесата, заедно с пръчката, на която бе закачена, се оказаха в един миг на пода.

В момента, в който това се случи, Трейси бе с гръб, подложила глава под силната струя. Не беше чула шума, но сигурно усети по-хладния въздух, тъй като се измъкна изпод водата и отвори очи. При вида на мъжа с черна скиорска маска тя изпищя.

Реналдо се протегна, хвана я грубо за косата и я измъкна от ваната. Босите й крака се спънаха в ръба и тя падна по очи на пода. Той отпусна мокрия й кичур и притисна коляно в гърба й, докато се опитваше да я хване за китките. Стисна ги здраво на гърба й, грабна тиксото и по същия начин, както бе направил преди малко долу, откъсна със зъби едно парче. Няколко бързи движения — и китките й бяха здраво вързани.

През това време Трейси надаваше писъци, но те бяха заглушени от плисъка на водата, която продължаваше да се излива от душа. Реналдо я обърна по гръб. Извади един парцал от джоба си, нави го на топка и започна да го тъпче в устата й. Трейси бе доста по-силна от сестрите си и се мяташе, докато Реналдо я бе възседнал, като извиваше глава и се криеше в коленете му. Накрая успя да ухапе пръста му, което го разяри.

— Кучка! — изрева той и разцепи устните й. Тя не преставаше да се съпротивлява, което го накара да я удари още няколко пъти през устата и да сложи още няколко ленти тиксо отгоре. После се изправи и я погледна. Изглеждаше ужасена.

— Не е лошо — подсмихна се той при вида на стройната й фигура и пиърсинга на пъпа й. Очите му се спряха на малка татуировка във формата на змия близо до пубиса й. — Вече се бръснем, а? Даже и татуировчица си успяла да си спретнеш. Питам се само дали майчето и татенцето знаят. Не избързваш ли малко, мойто момиче?

Той се наведе и провря ръка под едната й мишница и я изправи грубо на крака, но в този момент тя бързо се завъртя и се измъкна от банята. Това го завари неподготвен. Трябваше да я хване, преди да се е измъкнала от спалнята си.

— Не бързай толкова, сестричке — изръмжа той и я обърна с лице към себе си. — Ако си умна и не се дърпаш, няма да те нараня. Ако ли не — гарантирам ти, че много, ама много ще съжаляваш. Разбра ли?

Трейси го гледаше дръзко с немигащи очи.

— Правим се на смели, а? — попита той насмешливо. Погледът му се плъзна по гърдите й, които му се сториха сега доста по-предизвикателни в тази изправена поза. — Пък сме и секси. Колко змии имаш още в тази змийска дупка? Обзалагам се, че са много повече, отколкото си мислят родителите ти, нали? — Той кимна с глава разбиращо.

Трейси продължи да го гледа. Гърдите й се издигаха и спускаха от притока на адреналин.

— Нека сега ти кажа какво ще стане. Двамата с теб ще слезем долу в дневната при сестрите ти. Ще те завържем при тях и ще сте едно голямо щастливо семейство. После ще ти кажа няколко неща, които искам да съобщиш на баща си и майка си. След което ние си отиваме. Звучи ли ти като един добър план?

Той я блъсна по посока към коридора, като продължаваше да я държи над лакътя.

В дневната Мануел послушно пазеше Меган и Кристина. Меган хлипаше тихо от време на време, тялото й потръпваше. Кристина стоеше като онемяла с широко отворени от ужас очи.

— Добра работа — каза Мануел, когато Реналдо бутна на дивана голата Трейси.

— Сложи малките да седнат в двата края на дивана, обърнати с гръб една срещу друга — нареди Реналдо. След това с бързи движения завързаха трите момичета заедно.

— Слушайте ме добре, сладурани — каза Реналдо на момичетата, като не изпускаше от очи Трейси. — Искаме да предадете едно съобщение на родителите си. Но нека първо ви попитам нещо. Знаете ли какво е аутопсия? Кимнете с глави, ако знаете.

Трейси не помръдна. Дори не мигна.

Реналдо отново я удари през устните. Тънка струйка кръв се плъзна по брадичката й.

— Няма да питам повторно. Кимнете или поклатете глави!

Трейси кимна бързо.

— Чудесно! Това е съобщението за мама и тате. Никаква аутопсия! Схванахте ли? Никаква аутопсия! Кимнете, ако сте разбрали.

Трейси покорно кимна.

— Добре. Това е главното съобщение: никаква аутопсия. Бих го написал, но не мисля, че ще е умно предвид обстоятелствата. Кажете им, че ако игнорират това предупреждение, ние пак ще ви посетим и няма да е толкова приятно. Разбирате ли какво ви казвам? Ще бъде лошо, не като този път, тъй като сега е само предупреждение. Може да не е утре, може да не е следващата седмица, но няма да се размине. А сега искам да съм сигурен, че сте схванали. Кимнете с глави, ако сте разбрали какво ви говоря.

Трейси кимна. Някаква част от дързостта в очите й бе изчезнала.

— И последната част от съобщението. Кажете на родителите си да държат полицията далеч от тази работа. Това е нещо само между нас и родителите ви. Ако отидат в полицията, ще се наложи да ви посетя отново когато и да е, където и да се намирате. Не се съмнявайте. Ясен ли съм?

Трейси отново кимна. Виждаше се, че е също толкова ужасена, колкото и по-малките си сестри.

— Чудесно! — каза Реналдо. После смъкна ръкавиците си и забоде пръст в гърдите на Трейси. — Хубави гълъбчета! Кажи на родителите си да не ме принуждават да се връщам.

След като обходи с очи бързо стаята, Реналдо махна на Мануел. И пак така бързо, както бяха влезли, те излязоха, като взеха пътьом брезентовата чанта и свалиха в движение маските и ръкавиците си. Затвориха внимателно вратата след себе си и се върнаха по същия път до улицата. На път към колата се разминаха с няколко деца на велосипеди, но това не ги разтревожи. Те бяха просто двама работници, които се връщаха, след като бяха свършили работата си. Влязоха в колата и Реналдо погледна часовника си. Цялото упражнение беше траяло по-малко от двайсет минути, което не беше никак лошо за хиляда долара.