Робин Кук
Криза (12)

11.

Бостън, Масачузетс

Сряда, 7 юни 2006 г.

12:30 след обед

 

Алексис, Крейг и Джак откриха малък, шумен магазин за сандвичи, който гледаше към широката еспланада на Гавърнмънт Сентър. Бяха поканили и Рандолф, но той отказа с обяснението, че трябва да се подготвя. Беше красив пролетен ден и улицата бе пълна с хора, измъкнали се от тесните си офиси за малко слънце и чист въздух. Джак си помисли, че Бостън е град, в който всичко е изнесено навън в много по-голяма степен, отколкото Ню Йорк.

В началото Крейг бе в обичайното си мрачно настроение, но започна да се отпуска и се присъедини към разговора.

— Не каза нищо за аутопсията — произнесе внезапно той. — Докъде стигнахме?

— Всичко е в ръцете на директора на погребалния дом в момента — отвърна Джак. — Трябва да занесе необходимите документи в здравното министерство и да уреди отварянето на гроба и транспортирането на ковчега.

— Значи още не е свършил?

— Правим каквото можем — каза Джак. — Надявах се, че това може да стане днес следобед, но тъй като до този момент никой не се е обадил, предполагам, че трябва да се настроим за утре.

— Съдията иска делото да стигне до съдебните заседатели в петък — каза Крейг обезсърчено. — Утре може да се окаже твърде късно. Яд ме е, че трябваше да положиш всичките тези усилия за нищо.

Джак премести очи от него към сестра си.

— Хей, хора, я се стегнете! Не смятам, че усилията ми са били за нищо. И освен това въпросът с цианозата ме интересува сега повече от преди.

— И защо точно? — попита Алексис. — Обясни ми го отново.

— Не го карай да започва пак — прекъсна я Крейг. — Не искам да събужда напразни надежди. По-добре да анализираме сутрешното заседание.

— Не мислех, че искате да говорим за това — каза Алексис изненадано.

— Всъщност, по-скоро ми се иска да забравя за него, но за съжаление не мога да си позволя този лукс.

Крейг и Алексис го изгледаха очаквателно.

— Какво е това? — пусна той слаба усмивка, местейки очи от единия върху другия. — Защо аз?

— Ти можеш да бъдеш по-обективен от нас — произнесе сестра му. — Това е очевидно.

— Как преценяваш сега Рандолф, когато го виждаш в действие? — попита Крейг. — Аз например съм притеснен. Не искам да загубя това дело и не само защото не е имало никаква престъпна небрежност от моя страна. Репутацията ми отива право в канала. Последният свидетел ми е бил настойник в медицинското училище, както сам каза, и аз уважавах този тип и все още го уважавам като професионалист.

— Мога да си представя колко унизително трябва да е — въздъхна Джак. — Но ми се струва, че Рандолф се справя добре. Той неутрализира повечето от онова, което Тони постигна при разпита на д-р Браун. Така че от това, което видях тази сутрин, мога да кажа, че бяха празни приказки. Проблемът е, че макар Тони да е по-занимателен, все пак не е достатъчно, за да пренасочи адвокатите в друг коловоз.

— Това, което Рандолф не неутрализира беше направената от д-р Браун аналогия с пациента на педиатъра и менингита. Той е прав, тъй като това е начинът, по който трябва да се действа с една жена в климактериум, дори когато ти хрумне най-отдалечената мисъл, че може да е получила сърдечна криза. Може би наистина се провалих, защото мисълта за сърдечна криза ми мина през ума.

— Самобичуването е широко разпространена тенденция сред лекарите във всеки случай с неблагоприятен изход — напомни му Джак. — И особено когато има обвинение в лекарска небрежност. Истината е, че бдителността ти е била приспана от тази жена, която всъщност се е възползвала от теб. Знам, че не е коректно да го кажа по този начин, но е вярно. При навика й да вдига фалшива тревога посред нощ, нищо чудно, че си престанал да допускаш вероятността за действително заболяване.

— Благодаря ти — погледна го Крейг. Раменете му бяха отпуснати, а очите му гледаха без блясък. — За мен думите ти значат много.

— Въпросът е Рандолф да накара съдебните заседатели да разберат това. Но не забравяй, че той още не си е отворил вълшебната кутия с изненадите. Ти имаш собствените си експерти, които искат да свидетелстват онова, което току-що ти казах.

Крейг си пое дълбоко дъх и издиша шумно, след което кимна няколко пъти.

— Прав си. Не мога да се предам, но утре ще трябва да давам показания.

— Бих допуснал по-скоро, че го очакваш с нетърпение — вмъкна се Джак. — Ти си човекът, който най-добре знае какво точно се е случило и кога.

— Разбирам го много добре. Проблемът е, че презирам Тони Фасано толкова много, че едва се сдържам. Ти си прочел показанията. Той ми ги даде. Рандолф ме посъветва да не проявявам високомерие; Проявих високомерие. Рандолф ме посъветва да не споря; Влязох в спор. Рандолф ме посъветва да не се ядосвам; Ядосах се. Рандолф ме посъветва да отговарям само на въпроса, който ми е зададен; Аз се отплеснах по допирателната, опитвайки се да обясня честно грешките. Бях ужасен и се страхувах, че това може да се случи отново. Не ме бива в тази работа.

— Погледни на показанията си като на тренировка — посъветва го Джак. — И помни: даването на показания е продължило два дни. Съдията няма да го позволи. Той е този, който иска процесът да приключи в петък.

— Предполагам, че цялото ми напрежение идва от факта, че сам не си вярвам — каза Крейг. — Единственият положителен аспект от цялата тази каша е, че ме накара да се погледна в пословичното огледало. Причината Тони Фасано да ме накара да изглеждам високомерен е, че съм високомерен. Знам, че не е разумно да казвам, но аз съм най-добрият лекар, когото познавам. Убеждавал съм се в това по толкова различни начини. Винаги съм бил един от най-блестящите студенти, ако не и най-блестящият по време на следването и съм пристрастен към похвалите. Искам да ги чувам, ето защо обратното — което слушам по време на целия този процес — е за мен дяволски стресиращо и унизително.

Крейг млъкна след внезапното си избухване. Джак и Алексис стояха занемели, загубили дар слово. В този момент дойде келнерът и отнесе празните чинии.

— Някой да каже нещо! — призова Крейг.

Алексис разтвори ръце и поклати глава.

— Не знам какво да кажа. Не знам как да отговоря — професионално или емоционално.

— Опитай професионално. Мисля, че имам нужда от реална проверка. В момента съм като тяло в процес на свободно падане. И знаете ли защо? Ще ви кажа. Когато постъпих в колежа и си скъсвах топките от работа, си мислех, че това е пълно изстискване и че когато постъпя в медицинското училище ще съм свободен. Е. в медицинското училище беше още по-натоварено, затова започнах да чакам стажа. Сигурно вече схващате картинката. Ами, стажът не приличаше на пикник, а съвсем скоро трябваше да открия и собствена практика. Точно тогава наистина погледнах реалността в очите, благодарение на застрахователните компании и администрираното здравеопазване, както и на всичките онези глупости, които трябваше да се изтърпят.

Джак погледна към сестра си. Беше сигурен, че тя се опитва да отговори на това внезапно откровение и се надяваше, че тя ще успее да измисли нещо, тъй като той не беше в състояние. Бе шокиран от монолога на Крейг. Психологията не беше силната му страна, най-меко казано. Имаше време, когато това беше единственото, което можеше да направи, за да запази разсъдъка си.

— Прозрението ти звучи драматично… — започна Алексис.

— Не ми излизай с покровителствени глупости — сопна се Крейг.

— Повярвай ми, не го правя. Впечатлена съм. Наистина! Това, което се опитваш да кажеш, е, че романтичната ти природа се е измъчвала постоянно при сблъсъка на реалността с идеалистичните ти очаквания. Всеки път, когато си постигал поставената цел, тя се е оказвала не точно това, което си си мислил, че трябва да бъде. Това е трагично.

Крейг завъртя очи.

— Звучи ми глупаво.

— Но не е — възрази Алексис. — Помисли си все пак.

Крейг стисна устни и остана така доста дълго.

— Добре — произнесе той най-накрая. — В това има смисъл. Прилича на дяволски разтърсващ начин да кажеш, че нещата просто не са се получили. А освен това аз никога не съм бил на сесия с психолог.

— Борил си се с доста противоречия — продължи Алексис. — Не ти е било лесно.

— О, нима? — възкликна Крейг с нотка на презрение.

— Хайде, не се дръж отбранително. Ти направо се молиш за професионалния ми отговор.

— Да, бе, права си! Съжалявам! Нека чуя противоречията.

— Най-простото е противоречието между клиничната медицина и изследователската медицина. Това е причинило в теб навремето известна тревожност заради нуждата ти от самоодобрение на сто процента във всичко, което правиш, но в този случай си бил в състояние да постигнеш баланс. По-проблематичен е конфликтът между твоята отдаденост на практиката и отдадеността на семейството ти. Това е причинявало в теб тревожност и страх.

Крейг я погледна, но не каза нищо.

— По очевидни причини не мога да бъда обективна — продължи Алексис. — Но искам да те окуража да разкриеш тези свои прозрения за себе си с професионалист.

— Не обичам да моля за помощ — произнесе Крейг.

— Знам, но дори от това твое отношение можеш да научиш нещо ценно за себе си. — Алексис се обърна към Джак: — Ти ще добавиш ли нещо?

Джак вдигна ръце.

— Нищо. Това е област, в която не съм добър. — Всъщност, това, което премълча, беше че се е борил достатъчно дълго сам с противоречията в себе си: дали да започне нов живот с Лори, което бе решил да направи в петък. В продължение на много години си го бе отказвал, не си позволяваше да бъде щастлив, страхувайки се, че едно ново семейство би означавало подценяване на първото. После пък с годините се бе страхувал да изложи Лори на риск. Беше се борил с ирационалния страх, че като обича някого го подлага на опасност.

Разговорът премина към по-незначителни теми и Джак използва момента, за да се извини и да използва телефона си. Той излезе навън и набра номера на Патологическия център. Възнамеряваше да остави съобщение на секретарката на Калвин. Надяваше се, че Калвин ще е излязъл на обяд. За съжаление, случаят не беше такъв. Секретарката беше на обяд и телефона вдигна Калвин.

— Кога, по дяволите, се каниш да се върнеш? — изрева той, когато чу гласа на Джак.

— Нещата не вървят добре — отвърна Джак. Наложи се да отдалечи телефона от ухото си, докато Калвин сипеше ругатни по негов адрес и го наричаше безотговорен. Но след като чу: „Дявол да го вземе, все пак какво правиш?“, той реши да обясни за предстоящата аутопсия. Каза на Калвин, че се е запознал с шефа на патолозите в Бостън, д-р Калвин Карсън.

— Сериозно? Как е старото момче?

— Добре ми изглежда. Работеше по един случай, когато се запознахме, така че не говорихме много.

— Пита ли за мен?

— И още как! — излъга Джак. — Поръча да те поздравя.

— Ами, кажи му че и аз го поздравявам, ако се видите отново. И се връщай по-скоро. Не е нужно да ти напомням, че си стоварил всичко на раменете на Лори, а големият ден вече чука на вратата. Не се каниш да се появиш в последната минута, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Джак. Знаеше, че Калвин е един от хората, за които Лори бе настояла да бъдат поканени. Ако зависеше от него, нямаше да покани никого, освен Чет, колегата му по стая. В службата вече знаеха прекалено много за личния им живот.

Той побърза да затвори и да се върне при Алексис и Крейг, след което тримата се отправиха към съда. Джордан Станхоуп вече седеше на масата с Тони Фасано и Рене Релф. Сигурно Тони даваше последни съвети на Джордан, преди показанията. Макар, че гласът му се изгуби в общата врява в залата, устните му се движеха бързо и той жестикулираше с две ръце.

— Имам натрапчивото чувство, че този следобед ще е истински театър — каза Джак, докато си проправяха път към местата, на които седяха сутринта.

— Боя се, че си прав — съгласи се Алексис и пусна чантата до стола си.

Джак седна, намести се на седалката и очите му обходиха безцелно пълните с юридическа литература рафтове зад стола на съдията, след което се спряха на една черна дъска на колелца, сложена явно по време на почивката до масите на ищеца и защитата. Когато обърна очи надясно, очите му срещнаха вторачения мънистен поглед на Франко.

За разлика от сутринта и благодарение на сегашното положение на слънцето, можеше да види дълбоките им тъмни хлътнатини. Приличаха на две блестящи топчета за игра. Джак се изкуши да му махне за втори път, но разумът му надделя и той се въздържа. Достатъчно се бе забавлявал тази сутрин. Нямаше защо да се държи провокативно.

— Коментарът на Крейг по време на обяда и теб ли изненада толкова, колкото мен? — попита го Алексис.

Доволен, че се налага да отмести очи от Франко, Джак извърна лице към сестра си.

— Може би „учуди ме“ е по-правилната дума. Не искам да бъда циничен, но това не ми се връзва. Нарцистичните личности дават ли си сметка, че са такива?

— Обикновено не, освен ако не са на терапия или нещо ги е подтикнало. Разбира се, в момента имам предвид човек с реално дисфункционално личностно разстройство, а не просто личностна черта, в която графа попадат повечето лекари.

Джак прехапа език, не му се искаше да влиза в спор с Алексис към коя група спада Крейг. Вместо това промени темата:

— Този вид проникновение, или не знам още как го наричате вие, психолозите, временен отговор на стреса ли е или реална промяна на самопознанието?

— Времето ще покаже — отвърна тя. — Но аз поне се надявам. Може да се окаже нещо много позитивно. Реално погледнато Крейг е жертва на системата, която го е тласкала към състезателност и стремеж към самоизтъкване и единственият начин да разбере кога наистина превъзхожда останалите е бил моментът на получаване на похвала от неговите преподаватели, като например д-р Браун. Както той сам призна, направо се е пристрастил към този вид одобрение. После, когато е завършил следването си, е бил като наркоман, лишен внезапно от дрогата на избор, докато в същото време се е чувствал разочарован от медицината, която е бил принуден да упражнява.

— Мисля, че това се случва с много лекари. Те се нуждаят от похвали.

— Но на теб не ти се е случило. Как така?

— Имаше го и при мен в някаква степен по времето, когато работех като офталмолог. Рандолф накара д-р Браун да признае, че състезателният елемент е заложен в структурата на обучението по медицина. Но когато аз бях студент, не съм бил толкова вманиачен, колкото Крейг. Имал съм и други интереси освен медицината.

В този момент Джак усети, че клетъчният му телефон вибрира и се опита бързо да го извади от джоба си. По неизвестна за него причина телефонът винаги го стряскаше.

— Тревожи ли те нещо? — попита Алексис, забелязвайки френетичните му движения.

— Проклетият телефон! — изруга той, когато най-сетне успя да го измъкне. Погледна екранчето. Кодът беше 617, което означаваше, че го търсят от Бостън. След това се сети кой е номерът. Беше погребалният дом.

— Ей сега се връщам — прошепна Джак, изправи се и мина приведен между редиците. Забеляза с периферното си зрение, че Франко го гледа втренчено, но не си направи труда да отвръща на погледа му. Вместо това побърза да излезе от съдебната зала и натисна бутона за връзка.

За съжаление в този момент отсреща изключиха. Той бързо взе асансьора за първия етаж и след като излезе, набра номера. Миг по-късно чу ясния глас на Харолд от другата страна на линията.

— Имам добри новини — уведоми го мъжът. — Документите са готови, разрешителното е подпечатано, всичко е уредено.

— Страхотно! — не се сдържа Джак. — Кога започваме. Днес следобед?

— Не! Това ще е направо чудо. Ще започнем утре, преди обяд. Това е най-доброто, което можах да направя. И катафалката, и багерът днес са заети.

Разочарован, Джак поблагодари на директора и затвори. Остана така няколко минути, колебаейки се дали да позвъни на Лори, за да я уведоми за деня на предстоящата аутопсия. Макар да знаеше, че моментът е подходящ, не беше особено ентусиазиран, тъй като предполагаше каква ще е реакцията й. Хрумна му по-малодушна идея. Вместо да й звъни на стационарния телефон, можеше да й остави съобщение на клетъчния, тъй като тя рядко го поглеждаше през деня. Така щеше да избегне непосредствения й въпрос и да й даде възможност да свикне с новината, преди да й се обади през нощта. Когато връзката се осъществи, той изпита облекчение, че е попаднал на гласовата поща.

След като свърши тази не особено приятна задача, той се върна на мястото си в съдебната зала и седна до Алексис. Джордан Станхоуп седеше в ложата на свидетелите, Тони беше на подиума, но никой не говореше. Тони ровеше из документите си.

— Какво пропуснах? — наведе се Джак към Алексис.

— Нищо. Джордан току-що се закле и всеки момент ще започне да дава показания.

— Аутопсията ще е утре преди обяд. Трупът ще бъде ексхумиран сутринта.

— Това е добре — кимна Алексис, но реакцията й не беше онова, което Джак очакваше.

— Не ми звучиш особено ентусиазирано.

— И как бих могла? Както Крейг каза на обяд: утре може да е твърде късно.

Джак сви рамене. Правеше всичко, каквото можеше.

— Знам, че ви е трудно — извика Тони с патетичен глас, така че всички в залата да могат да го чуят. — Ще се опитам да съм кратък и да го направя колкото е възможно по-безболезнено, но журито трябва да чуе показанията ви.

Джордан кимна. Вместо изправената стойка, с която до преди малко се извисяваше на масата, сега раменете му бяха сведени надолу, а неутралното му до преди миг изражение вече изглеждаше унило и отчаяно. Беше облечен в черен копринен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. От малкото джобче на сакото му се подаваше върхът на черна кърпичка.

— Предполагам, че усещате липсата на съпругата си? — започна Тони. — Била е чудесна, любяща, културна жена, която е обичала живота, нали?

— Как пък не! — прошепна Джак. — Когато го посетих вкъщи, направо ме отврати. Но Рандолф ме изненадва. Не съм адвокат, но това са определено насочващи въпроси. Защо не направи възражение?

— Каза ми, че показанията на един вдовец или вдовица са винаги най-проблематичните за защитата. Той смята, че най-добрата стратегия е да бъдат оставени на свидетелската банка за възможно най-кратко време, което означава, че адвокатът на защитата ще получи доста свобода.

Джак кимна. Болката от загубата на член на семейството беше емоция, която всеки в един или друг момент от живота си бе изпитал.

Джордан започна да преувеличава качествата на Пейшънс — колко чудесна била, как съвместният им живот приличал на роман и колко много я обичал той. Тони задаваше допълнителни насочващи въпроси, когато Джордан се запънеше.

Когато досадната тирада продължи да се точи, Джак обърна глава и огледа галерията с наблюдателите. Видя Франко, но мъжът се бе втренчил в свидетеля, което бе слабо облекчение. Очите му преминаха по-назад и тогава я забеляза. Чарлийн. Жената изглеждаше очарователна в черния си сутрешен тоалет. Джак поклати глава. Имаше случаи, когато направо не можеше да повярва до каква степен може да деградира едно човешко същество. Макар само за лице, тя не би трябвало да е тук в този момент.

Той усети, че вече не издържа. Не можеше да стои тук и да слуша глупостите на Джордан. Потърси с очи Крейг. Зет му седеше неподвижен, като в транс и Джак си помисли какво ли е да попаднеш в такъв кошмар. Отмести очи към сестра си. Изглеждаше концентрирана и само очите й бяха леко присвити. Искаше да й помогне и съжаляваше, че не може да й предложи повече.

Точно когато реши, че е крайно време да напусне залата, Тони смени посоката.

— А сега нека да поговорим за осми септември 2005-а година — каза той. — Предполагам, че съпругата ви не се е чувствала много добре в онзи ден. Бихте ли ни разказали със свои думи какво точно се случи?

Джордан прочисти гърлото си. Изпъна рамене и се изправи.

— Беше някъде преди обяд, когато разбрах, че не се чувства много добре. Извика ми да отида в спалнята й. Заварих я в тежко състояние.

— От какво се оплакваше?

— Болки в корема, газове и подуване. Каза ми, че кашляла повече от обичайното, че не била спала цяла нощ и че не издържа повече. Поръча ми да телефонирам на д-р Бауман. Каза, че искала той да дойде веднага и че не е в състояние да отиде до кабинета му.

— Имаше ли и някакви други симптоми?

— Боляла я главата и й било топло.

— Значи така, да обобщим симптомите: коремни болки, газове, кашлица, главоболие и горещина.

— В най-общи линии да. Искам да кажа — тя винаги се оплакваше от много неща, но това беше основното.

— Бедната жена — произнесе съчувствено Тони. — Било е трудно и за вас, предполагам.

— Правехме всичко по силите си, за да се справим — каза Джордан сковано.

— Така, извикахте доктора и той дойде.

— Да, дойде.

— И какво се случи?

— Д-р Бауман я прегледа и й препоръча да взема лекарствата, които вече й бе предписал за храносмилателната система. Препоръча й също така да стане от леглото и да спре пушенето. Каза й, че му изглежда по-неспокойна от друг път и предположи, че е взела малка доза от антидепресанта, който трябва да взема вечер преди сън. Каза също така, че това било добре.

— Беше ли удовлетворена Пейшънс от тези препоръки?

— Не. Тя искаше антибиотик, но д-р Бауман отказа. Обясни, че нямало нужда.

— Тя спази ли лекарските препоръки?

— Аз не знам какви лекарства е вземала, но в края на краищата тя стана от леглото. Помислих си, че прави добре. След това, около пет, тя ми каза, че отива отново да си легне.

— Какво се случи после?

— Към седем внезапно ме извика в спалнята си. Искаше отново да се обадя на доктора, тъй като се чувствала ужасно.

— Имаше ли същите оплаквания, както сутринта?

— Не, бяха определено по-различни.

— Какви? — попита Тони.

— Гръдна болка, каквато бе получила час преди това.

— Различна от коремната болка, от която се е оплаквала сутринта?

— Съвсем различна.

— И какво друго?

— Беше вяла, повръщаше й се. Едва успя да седне, каза че се сковава и има чувството, че се носи в безтегловност и че диша трудно. Беше много зле.

— Положението изглежда наистина е било лошо. Сигурно сте се изплашили.

— Чувствах се объркан и разтревожен.

— Така-а-а — проточи Тони за повече драматизъм. — Вие се обадихте на доктора и какво ви каза той?

— Казах му, че Пейшънс е много болна и че трябва да постъпи в болница.

— И как отговори д-р Бауман на настойчивата ви молба да отидете в болницата незабавно?

— Поиска да му опиша симптомите й.

— И вие го направихте? Изредихте му ги така, както сега ги казахте пред нас?

— Почти дума по дума.

— И какъв беше отговорът на д-р Бауман? Каза ли ви да позвъните за линейка и да се срещнете с него в болницата?

— Не. Продължи да ми задава още въпроси, както и това, че трябва да се върна при Пейшънс и да я питам.

— Нека да видим дали съм разбрал правилно. Вие му казвате, че съпругата ви е в ужасно състояние, а той ви кара да се връщате при нея безброй пъти, за да разберете отделни подробности. Това ли ни казвате?

— Точно това.

— През целия този период на разпитване и отговаряне, докато тече ценно време, изразихте ли отново мнението си, че тя трябва да бъде откарана в болница без отлагане?

— Да, направих го. Бях ужасен.

— Не би могло да е иначе, тъй като съпругата ви е умирала пред очите ви.

— Възражение! — каза Рандолф. — Спорно и преднамерено спрямо клиента ми.

— Приема се — каза съдията. Той погледна към журито. — Моля да пренебрегнете последното изречение на господин Фасано и то да не оказва влияние върху решенията ви по делото. — Той насочи вниманието си към Тони: — Предупреждавам ви, адвокат, няма да толерирам подобни коментари.

— Извинявам се на съда — каза Тони. — Емоциите затъмняват преценката ми. Няма да се повтори.

Алексис се наведе към Джак.

— Тони Фасано ме плаши. Хитър е. Знаеше много добре какво прави.

Джак кимна. Това тук приличаше на уличен бой.

Тони Фасано се приближи към масата на ищеца и си взе чашата с вода. Погледът на Джак улови бързото му намигане към Рене Релф.

Когато се върна обратно на подиума, Тони продължи:

— По време на телефонния ви разговор с д-р Бауман, докато съпругата ви е била смъртно болна, той спомена ли пред вас думата „сърдечна криза“?

— Да. Каза, че според него е налице сърдечна криза.

Джак забеляза, че Крейг се навежда към Рандолф и шепне нещо на ухото му. Рандолф кимна.

— Така — кимна Тони. — Когато д-р Бауман е дошъл в къщата ви и е видял Пейшънс, той е действал по-различно, отколкото по телефона. Вярно ли е?

— Възражение — каза Рандолф. — Насочване.

— Приема се — кимна съдия Дейвидсън.

— Господин Станхоуп, бихте ли ни казали какво се случи, когато д-р Бауман дойде в къщата ви през нощта на осми септември миналата година?

— Беше шокиран от състоянието на Пейшънс и ми каза да извикам незабавно линейка.

— Беше ли се променило драматично състоянието на жена ви между телефонния ви разговор с д-р Бауман и пристигането му у вас?

— Не, всъщност не.

— Каза ли д-р Бауман нещо, което ви се е сторило неуместно?

— Да. Упрекна ме, че не съм описал състоянието на Пейшънс адекватно.

— Това изненада ли ви?

— Разбира се, че ме изненада. Бях му казал колко е зле и бях настоявал многократно, че трябва да бъде откарана директно в болница.

— Благодаря ви, господин Станхоуп. Мога да разбера как се чувствате в момента, когато разказвате това трагично събитие. Имам само още един въпрос. Когато д-р Бауман пристигна в онази фатална нощ как беше облечен? Можете ли да си спомните?

— Възражение: — извика Рандолф. — Няма отношение.

Съдия Дейвидсън завъртя химикалката си и погледна Тони.

— Свързано ли е с въпроса, или са по-скоро щрихи?

— Категорично свързано — побърза да го убеди Тони, — както ще бъде доказано от показанията на следващия свидетел.

— Възражението се отхвърля — произнесе съдията. — Свидетелят може да отговори на въпроса.

— Д-р Бауман дойде облечен в смокинг заедно с млада жена, облечена в къса рокля.

Някои от съдебните свидетели се спогледаха.

— Познавахте ли младата жена?

— Да, бях я виждал в кабинета на д-р Бауман и той ми беше казал, че му е секретарка.

— Помислихте ли си, че официалното им облекло е странно или забележително?

— И двете — отговори Джордан. — Беше странно, защото се предполагаше, че са по служебна работа, пък и знаех, че д-р Бауман е женен, а забележително, защото се запитах дали това облекло има нещо общо с решението на д-р Бауман да дойде на посещение вкъщи, вместо да ни посрещне в болницата.

— Благодаря ви, господин Станхоуп — каза Тони и започна да събира листовете си. — Нямам повече въпроси.

— Господин Бингъм — Съдия Дейвидсън кимна към Рандолф.

Рандолф се поколеба за момент. Беше ясно, че мисли за нещо. Дори когато се изправи и се приближи до подиума, изглеждаше сякаш се движи по-скоро по инстинкт, отколкото съзнателно. Залата беше притихнала в очакване.

— Господин Станхоуп — започна Рандолф. — Ще ви задам само няколко въпроса. Всички ние от масата на защитата, включително д-р Бауман, скърбим за вашата загуба и можем да разберем колко трудно е за вас да се връщате към онази злощастна вечер, така че ще бъда кратък. Нека се спрем на телефонния разговор, който сте провели с д-р Бауман. Спомняте ли си да сте казвали на д-р Бауман, че ако не ви лъже паметта, Пейшънс никога преди не се е оплаквала от болки в гърдите?

— Не съм сигурен. Бях много разтревожен.

— С господин Фасано споменът ви за същия телефонен разговор изглеждаше впечатляващо пълен.

— Възможно е да съм казал, че тя никога не е имала гръдни болки. Просто не съм сигурен.

— Трябва ли да ви напомня, че в показанията си сте го казали? Да ви ги прочета ли?

— Не. Щом е записано, значи е истина. И сега, след като ми припомнихте, вярвам, че наистина съм казал, че тя никога не се е оплаквала от болки в гърдите. Все пак оттогава са минали осем месеца, а и аз бях под стрес. Показанията бяха наскоро след събитието.

— Разбирам го, господин Станхоуп. Но ми се иска да се поразровите из паметта си за отговора на д-р Бауман. Спомняте ли си какво ви каза той?

— Мисля, че не.

— Той ви поправи и ви припомни, че съпругата ви се е оплаквала от болки в гърдите няколко пъти преди, заради което ви е посещавал в дома ви.

— Може би да.

— Значи излиза, че паметта ви за онова, което е било казано по време на телефонния разговор, не е толкова ясна, колкото бяхме накарани да повярваме само преди няколко минути.

— Телефонният разговор се състоя преди осем месеца, а аз не бях на себе си по онова време. Не мисля, че е неестествено.

— Определено не, още повече щом сте сигурен, че д-р Бауман специално е казал, че Пейшънс има сърдечна криза.

— Той каза, че това би трябвало да се изключи.

— Подборът ви на думи предполага, че не д-р Бауман е човекът, който е повдигнал въпроса.

— Аз го повдигнах. Попитах го дали мисли, че става дума за това. Предположих го от въпросите, които ме караше да задавам на Пейшънс.

— Да се каже, че това трябва да се изключи е много по-различно, отколкото да се твърди, че съпругата ви е имала сърдечна криза. Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че д-р Бауман никога не е използвал думите „сърдечна криза“ във вашия разговор?

— Говорихме за това. Спомням си го.

— Вие сте говорили. Той е казал единствено: „Тази възможност трябва да се изключи“. Изобщо не е употребил термина „криза“.

— Да, може и така да е станало, но каква е разликата?

— Уверявам ви, че разликата е много голяма. Смятате ли, че когато някой — например самият вие — получи гръдни болки и е извикан лекар, той би могъл и да изключи вероятността от сърдечна криза?

— Така предполагам.

— Значи, когато сте казали на д-р Бауман, че Пейшънс има гръдни болки, не е изненадващо, че д-р Бауман би могъл да си помисли, че тази вероятност трябва да се изключи, макар и шансовете да са много, много малки.

— Предполагам, че не.

— А онези предишни домашни посещения, когато д-р Бауман е дошъл да прегледа Пейшънс в отговор на оплакване от гръдни болки — каква беше крайната диагноза при всяко от тези посещения?

— Чревни газове.

— Точно така! Чревни газове в разположения до далака мускул на дебелото черво, за да сме точни. Не е било сърдечна криза, нито сърдечна болка, тъй като електрокардиограмата и ензимите са били нормални и са оставали нормални при следващите изследвания.

Не е имало сърдечна криза.

Д-р Бауман е посещавал многократно Пейшънс. Всъщност, болничните картони показват средно едно посещение седмично за период от осем месеца. Спомняте ли си?

Джордан кимна, което предизвика напомняне от страна на съдията:

— Свидетелят да говори ясно и високо за пред протокола.

— Да — извика Джордан.

— Предпочиташе ли Пейшънс да бъде преглеждана в къщи?

— Да. Не обичаше да ходи в лекарския кабинет.

— Обичаше ли болниците?

— Ужасяваше се от тях.

— Значи като е правел домашни посещения, д-р Бауман е удовлетворявал нуждите и желанията на съпругата ви?

— Да, така е.

— Тъй като прекарвате по-голямата част от времето си вкъщи, сте имали често възможност да контактувате с д-р Бауман при многобройните му домашни посещения.

— Наистина — съгласи се Джордан. — Разговаряли сме при всяко негово идване и бяхме доста близки.

— Предполагам, че винаги сте присъствали, когато д-р Бауман е посещавал съпругата ви.

— Или аз, или домашната ни прислужница.

— При всеки от тези разговори с д-р Бауман, които — предполагам — са се отнасяли главно до Пейшънс, споменаван ли е терминът хипохондрия!

Джордан погледна по посока на Тони, след което се върна върху Рандолф.

— Да, споменаван е.

— Предполагам, че знаете какво означава.

Мъжът сви рамене.

— Мисля, че да.

— Има се предвид човек, прекалено съсредоточен върху нормалните усещания и функции на организма си и убеден, че показват тежки проблеми, които изискват лекарско внимание. Това ли е вашето разбиране на термина?

— Не съм в състояние да го дефинирам по същия начин, но да, така го разбирам.

— Употребявал ли е някога д-р Бауман термина по отношение на Пейшънс?

— Да.

— Използвал ли е термина в пренебрежителен контекст?

— Не, не го е правил. Каза, че е важно да се помни винаги, че хипохондриците могат да имат и реални заболявания, така както и психологически и че дори въображаемите им болести да не са реални, те въпреки това страдат.

— Преди малко, когато господин Фасано ви разпитваше, вие казахте, че състоянието на Пейшънс не се е променило драматично в периода между телефонния разговор и пристигането на д-р Бауман.

— Точно така.

— По време на разговора ви сте казали на д-р Бауман, че сте убеден, че Пейшънс има затруднения с дишането. Спомняте ли си?

— Да, спомням си.

— Казахте също, че е изглежда посиняла. Това спомняте ли си го?

— Не знам дали това са точните ми думи, но смисълът е този.

— Аз твърдя, че казахте точно това. В показанията си се съгласихте, че е било изключително близо до думите ви. Искате ли да прочетете тази част?

— Ако съм казал, че е било изключително близо до думите ми, значи е било така. Но не си спомням.

— Когато д-р Бауман е пристигнал, е заварил Пейшънс напълно посиняла и трудно дишаща. Бихте ли казали, че положението се е различавало силно от описанието, което сте дали по телефона?

— Опитвах се да направя най-доброто, което мога в трудна ситуация. Казах му съвършено ясно, че тя е много зле и че трябва да бъде прегледана в болницата.

— Още едни въпрос — каза Рандолф и изправи рамене, което подчерта внушителния му ръст. — Като вземем предвид дългата хипохондрична история на Пейшънс заедно с безброй предишни епизоди с гръдни болки, предизвикани от чревни газове, смятате ли, че вечерта на осми септември 2005-а година, д-р Бауман е предполагал, че съпругата ви е имала сърдечна криза?

— Възражение! — изкрещя Тони и скочи на крака. — Предположения.

— Приема се — съгласи се съдията. — Въпросът може да бъде поставен на самия подсъдим по време на неговия разпит.

— Нямам повече въпроси — каза Рандолф.

— А вие? — обърна се съдия Дейвидсън към Тони.

— Не, Ваша чест.

Когато Джордан слезе по стъпалата от свидетелската ложа, Джак се обърна и погледна съдебните заседатели. По-голямата част, приведени допреди малко напред в столовете си, сега се бяха облегнали и седяха със скръстени пред гърдите ръце, с изключение на помощник адвоката. Той изглеждаше направо бесен.

— Ищецът, можете да извикате следващия свидетел! — нареди съдия Дейвидсън.

Тони се изправи и изрева:

— Госпожица Лиона Ратнър зад катедрата, моля.