Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (5)

Ужаси, ужаси

Виена.

Сол бе застанал почтително назад, хванал Кристофър за ръката, докато Ерика мрачно разглеждаше дневната на баща си. Апартаментът заемаше втория етаж в триетажна кооперация, разположена на тиха уличка недалеч от река Дунав. Денят бе сив поради поройният дъжд, стаята — мрачна, та се наложи Миша Плец да запали лампите, въпреки че бе рано следобед.

Мебелировката бе семпла — един люлеещ се стол, канапе, малка масичка, обикновен тъмен килим, няколко снимки на Ерика, Кристофър и Сол. Сол не видя нито радиоапарат, нито телевизор, но имаше претъпкана с книги библиотека — главно биографии и исторически книги, както и няколко лампи за четене. Ако съдеше по скромната обстановка, човек не би казал, че бащата на Ерика, който бе работил за Мосад, е получавал добра пенсия от Израел. Като се добавеха и дивидентите от няколко скромни вложения, баща й би могъл да си позволи много и далеч по-хубави вещи. Но след смъртта на жена си преди пет години Джоузеф Бернщайн се бе освободил от нейните принадлежности и бе предпочел да живее съвсем аскетично. Единственият разкош, който си позволяваше, бе чашата горещ шоколад сутрин и следобед, който пиеше в едно кафене край Дунав. А също и пушенето на лула, ароматът на която бе попил в мебелите и стените на апартамента. Самият Сол никога не бе пушил — Елиът му бе забранил. Но изтънченият аромат приятно погъделичка ноздрите му.

Въпреки че не се виждаха снимки на бащата на Ерика, Сол си припомни високия, набит, наближаващ седемдесетте мъж, леко прегърбен, с гъста бяла коса, която никога не стоеше сресана, рошави бели вежди и дълъг около два сантиметра белег отдясно на острата му брадичка. Никога не бе отварял дума за белега сам, а ако някой го запиташе, най-много да му отговореше с една дума — „Минало“, без да дава никакви обяснения. И нея едва едва промърморваше, а сивите му очи зад очилата придобиваха тъжно изражение.

Сол от време на време ободряваше сина си, като го потупваше по гърба и гледаше как Ерика бавно мести поглед върху предметите в стаята.

— Разкажи ми отново — помоли тя Миша.

— Преди четири дни — тъжно въздъхна той — Джоузеф не отишъл в кафенето, където сутрин пиел горещ шоколад. Собственикът не обърнал внимание, но следобед той отново не се появил. А баща ти ходел най-редовно, по два пъти на ден, дори и когато не се чувствал съвсем добре.

— А това му се случваше много рядко.

— Да, здравеняк.

— Човек на навика — намеси се Сол.

Миша го наблюдаваше с интерес.

— Предполагам, че собственикът също е от вашите хора, от Мосад.

Миша не отговори.

— Ходил е там не само за да пие горещ шоколад, нали? — попита Сол. — Въпреки че се е пенсионирал, е продължил да следва обичайната си програма, което е улеснявало връзката с него, без да привлича излишно внимание.

Миша отново не отговори.

— Не че някой е имал нужда от услугите му — продължи Сол. — Но кой знае? Понякога един възрастен господин с богат опит, който официално се е оттеглил от разузнаването и от този вид дейност, може да се окаже много полезен за определена задача. А и за самия Джоузеф е било добре да има някаква цел в живота, макар и да бъде резерва. Може би не сте имали реална нужда от услугите му, но сте се отнесли много мило с него, като сте го накарали да не се чувства изхвърлен от играта.

Миша само неопределено повдигна вежди — без да се разбере дали потвърждаваше казаното или е изненадан.

— Освен това… по този начин сте могли да наблюдавате всички… чрез неговия навик да ходи два пъти на ден в кафенето, сте имали чудесна възможност винаги да знаете как е, дали не му се е случило нещо, например сърдечен удар. А също така сте следили дали някой стар неприятел не се опитва да му отмъсти. Така, без да засягате гордостта му, сте го защитавали.

Ерика застана по-близо до Миша.

— Вярно ли е всичко това?

— Мъжът ти е много добър.

— Това ми е известно — отговори тя. — Кажи ми прав ли е Сол?

— Какво лошо има в това? Грижехме се за него, а също и за нашите работи.

— Нищо лошо — отвърна тя. — Само дето…

— Не е вършил нищо за нас, ако това имаш предвид — каза Миша. — Въпреки че не бих имал нищо против да работя с него. Не нещо опасно, разбира се. Но за проследяване или рутинно събиране на информация за разузнаването той бе все още първокласен служител. Трябва да знаеш, Ерика. Баща ти се оттегли по свое желание, а не по наше.

— Моля?

— Да не искаш да кажеш, че си изненадана?

Тя потвърди с кимване.

— Въпреки възрастта му, бих си позволил да наруша някои правила и да го задържа на работа — продължи Миша. — Нямаме кой знае колко много талантливи служители, та да захвърляме с лека ръка един специалист от такава класа, макар и малко по-възрастен. Но той помоли да се оттегли. Настоя.

— Нещо не разбирам — каза тя. — Работата му означаваше всичко за него. Толкова я обичаше.

— Без съмнение. Работата и страната си.

— Щом е така, защо е избрал да живее тук, във Виена? Защо не в Тел Авив или Йерусалим? — попита Сол.

Ерика се присъедини към въпроса му.

— Това ни измъчваше. Сол, например, се бе споразумял с бившата си служба, разузнаването, за което работеше, да не го закачат, ако се оттегли. Същото важеше и за другите спец-служби. В замяна на информацията, която им даде, те се съгласиха да му простят, че е нарушил правилата. Но само ако останеше да живее в някое затънтено село на края на света. А баща ми не е бил задължен да се установи тук. На няколко пъти го молихме да дойде при нас, да станем едно голямо семейство, да се радва на внука си. Но той все ни отказваше. Не можех да разбера защо. Той не държеше на удобствата на цивилизацията. Стига да имаше горещ шоколад и тютюн, би могъл да се задоволи с всичко останало, където и да е.

— Може би — каза Миша.

— Имаш ли да ни казваш още нещо? — Ерика го гледаше в очите.

— Помоли ме да ти разкажа всичко отначало и аз започнах. След като баща ти не е отишъл на закуска в кафенето, а след това е пропуснал и следобедното си посещение, собственикът — Сол е абсолютно прав, той е наш служител — изпратил човек, който да му занесе сандвичи и шоколад вкъщи, все едно, че баща ти ги е поръчал по телефона. Онзи почукал на вратата. Никой не му отворил. Почукал отново. Разгледал ключалката. Секретът не бил спуснат. Влязъл вътре с изваден пистолет, но нямало никой. Чаршафите — Миша посочи към вратата на спалнята — били пъхнати под дюшека и изпънати по военному.

— Баща ми винаги така си оправя леглото — потвърди Ерика. — Свикнал е на ред. Опъва чаршафите веднага щом стане.

— Точно така — добави Миша. — Което означава, че или не си е лягал предната вечер, когато се е прибрал, или че си е оправил леглото сутринта в деня на изчезването и по неизвестна причина не е отишъл там, както обикновено.

— Става въпрос за двадесет и четири часа — каза Сол.

— Освен това Джоузеф не е бил болен. Нашият служител набързо е заключил, че нещо му се е случило на път за вкъщи или след като е излязъл от апартамента. Например транспортна злополука. Но нито в полицията, нито в болниците е постъпвало сведение за подобна личност.

— Преди малко използвахте думата „набързо“ — въпросително каза Сол.

Миша се извърна.

— Казахте, че служителят ви набързо е решил, че нещо се е случило с Джоузеф, след като е напуснал апартамента. Какво го е накарало да мисли така?

Миша направи болезнена гримаса. Бръкна в джоба си и извади два предмета.

— Открил е това на масичката.

Ерика изпъшка.

Сол се обърна към нея, разтревожен от внезапно пребледнялото й лице.

— Двете любими лули на баща ми — каза тя. — Никъде не излизаше, без да вземе поне едната.

— Значи каквото и да се е случило, станало е тук, горе — каза Миша.

— И не е тръгнал по собствено желание.

 

 

В стаята настъпи тишина. Дъждът заплющя още по-силно в прозорците.

— Нашите хора го търсят — опитваше се да я успокои Миша. — Ще се наложи да помолим за помощ други разузнавателни мрежи. Трудно е да насочим усилията си в определена посока. Не знаем нито кой го е отвлякъл, нито защо. Ако причината е отмъщение за нещо, което е извършил, докато е работил за нас, то защо просто не са го убили?

— Може би не са искали — отвърна Ерика. — За да го тормозят.

— За отмъщение? Но тогава бих помислил, че е нещо лично, а не е свързано с професията му. Имам повече от двадесетгодишен стаж в разузнаването, но не съм чул някой дотолкова да се е поддал на емоции, че да наруши правилата и да започне да измъчва някого, за да му отмъсти. Убийство — да, разбира се, в известни случаи. Но садизъм? — Миша поклати глава. — Ако някой друг от разузнаването разбере за такова нещо, то не завиждам на онзи, който го е извършил — всички ще го оплюят, ще го презират, ще престанат да му вярват и да разчитат на него. Ето, например, ти, Сол — въпреки че имаш причина силно да мразиш Елиът, просто си го убил, не си го измъчвал.

Сол си спомни с горчивина за случилото се.

— Но всички знаем, че в един определен случай мъченията са допустими.

— Да, за да получим информация. Въпреки че медикаментите са по-ефективни. Но това ни връща към въпроса, който зададох по-рано. Кое разузнаване би могло да го търси? Какво биха искали да научат от него? В момента го издирваме. Това е единственото, което мога да кажа засега… Разбира се, веднага щом стигнахме до извода, че става дума за нещо важно, съобщихме на централното управление в Израел. Поради отношенията ни с Джоузеф и с теб — той е един от моите учители, нали знаеш — реших да взема участие в издирването, а не само да го ръководя. Също така прецених, че ще бъде по-добре да дойда лично да ти кажа лошата вест, отколкото да ти изпратя само съобщение. Както се оказа, пак щях да дойда, след като узнаех за нападението над селото. Не можем да пренебрегнем съвпадението. Имам лошо предчувствие.

— Че двете събития са свързани по някакъв начин? Че и ние сме взети на прицел, също както баща ми? Мина ни през ум. Но защо ние? — запита Ерика.

— Не бих могъл да знам, както и защо е изчезнал баща ти. Но няма ли да бъде по-разумно, ако ти и семейството ти заминете някъде, докато разследваме? Ако наистина и вие сте на мушката, няма да можете да действате свободно като нас.

— Мислиш, че мога да не правя нищо, само да чакам, когато баща ми е в опасност?

Миша въздъхна.

— Длъжен съм да те посъветвам да вземеш най-благоразумното решение. Но има още нещо, което искам да знаеш, преди да предприемеш каквото и да било.

Сол разтревожено го погледна.

— Какво намерихме в приземния етаж — продължи Миша.

 

 

За миг всички замръзнаха по местата си. После Сол посегна към бравата, като се канеше да тръгне към стълбището, но гласът на Миша го спря:

— Не, оттук — каза той и посочи към спалнята.

— Казахте в приземния етаж.

— В помещението, за което става дума, не може да се влезе от долния етаж. Само през спалнята. В най-отдалечения десен ъгъл има врата.

— Спомням си — каза Ерика, — че когато за пръв път дойдох тук, си помислих, че вратата води към килер. Опитах се да я отворя, но тя беше заключена. Попитах баща ми защо, а той отвърна, че е загубил ключа. Но, както знаеш, той никога нищо не губеше. Затова продължих да го разпитвам какво има вътре. Той само каза: „Нищо чак толкова важно, че да викам ключар да я отваря.“

— Тогава защо изобщо е трябвало да я заключва?

— Точно това го попитах и аз — отговори тя. — Каза, че не си спомня.

Миша отвори вратата на спалнята. Затрептяха сенки.

— Когато нашите хора са претърсвали апартамента, проучвайки всичко, което би могло да обясни изчезването на баща ти, са стигнали до тази врата и се е наложило да я отворят, за да разберат какво има зад нея. И така… след известно проучване са узнали, че тази къща има история. Проверили са в градските архиви. Открили са фирмата, която е строила сградата. Попаднали са на няколко бивши съседи, вече доста възрастни хора. Оказало се, че през трийсетте години в къщата живеел някакъв лекар на име Бунд. Доста заможен. С голямо семейство. Седем деца. Обитавали са втория и третия етаж. На първия етаж е бил кабинетът му. В приземния е държал документацията и медикаментите си.

Миша потръпна, разтърсен от онова, което му предстоеше да разкаже.

— Започнала войната. А през 1942 — Холокоста. От грижливо скритите папки, които нашите служители открили под пода на приземния етаж, научили, че много от пациентите били евреи. Нещо повече — и то потвърждава моята вяра в хуманизма, от време навреме подлагана на горчиви изпитания — от документацията ставало ясно, че дори след началото на войната и Холокоста, той продължавал да лекува евреи. Това е невероятно. Искрено вярвал в Хипократовата клетва. Нашият доктор не преставал да полага грижи за тях, докато един ден не дошли от SS и не го откарали заедно със семейството му в концентрационния лагер в Матхаузен.

Сол усети, че го полазиха студени тръпки.

— Но доктор Бунд правел нещо повече от това да лекува болните евреи — продължи Миша. — Той всъщност криел онези, които били най-зле и чието състояние било толкова лошо, че щели да умрат в концлагерите от принудително полагания труд. Бунд — Миша погледна нагоре, — Господ те обича.

— Криел ги е? — прошепна Ерика.

— В приземния етаж. Къщата била планирана така, че Бунд можел да слиза по стълба от спалнята направо в клиниката си на първия етаж. Не се налагало да минава през чакалнята, когато влизал в кабинета си. Приемал ги един по един в „светилището“ си. Но по някое време решил, че нямало да бъде зле да удължи стълбата, та тя да стига до приземния етаж, не само до кабинета му. Така нямало да се налага да минава през чакалнята, за да вземе картона на някой пациент или пък нужното му лекарство. Ефективно, лесно, бързо.

— Но — Ерика поклати глава — в крайна сметка станало причина за смъртта му.

— По време на най-масовите погроми съвестта му се разкъсвала между лекарския дълг и желанието му да оцелее. Преградил приземния етаж на две. В предната част, в която се влизало от вратата на външната стълба, складирал кутии с документация и медикаменти. Бунд знаел, че есесовците, парвенюта по природа, няма да искат да си цапат униформите и да махат една по една кутиите, за да видят какво има отзад. А и как биха могли така наречената „Елитна охрана“ да се покажат пред простолюдието с мръсни петна по ризите? Тази логика спасила живота на доктора за известно време. Всяка вечер слизал в задната част на преградения приземен етаж, където лекувал скритите пациенти евреи. Не знам какви медицински случаи е имал, нито как SS са узнали тайната му, но знам, че е спасил най-малко дванадесетина евреи — мъже и жени, които по някакъв начин са успели да напуснат Европа, преди докторът и семейството му да бъдат заловени. Ето, това е важното в случая. Не само Бунд. Но и семейството му. Неговата жена и децата му. Всички те са приели да рискуват. Отхвърлили са жестоката политика на своята нация. Пожертвали са се заради нас.

— Но откъде знаеш всичко това?

— Нашите хора са открили двама евреи в Израел, които по онова време са били лекувани долу. Ако си послужа с християнската терминология, докторът е бил светец.

— Тогава може би има надежда — каза Сол.

— По-скоро не. Нали той е бил убит? — заключи Миша.

— Точно това имам предвид. Дал е живота си за нас, значи има надежда.

Миша продължи натъжен:

— Не знаем дали Джоузеф е избрал тази къща поради нейната история и връзката й с еврейската кауза или случайно. Ако е последното, то как е разбрал за стълбата зад спалнята — защото SS са запечатали и този вход, и вратата откъм кабинета на първия етаж. Извадили са вратите и са сложили преградни стени. Попитахме собственика за горната врата. Той твърдеше, че преди шест години, когато е купил сградата, там не е имало врата. Разпитахме и някои от предишните наематели. По тяхно време не е имало врата.

— Тогава баща ми е открил запечатания вход и е сложил отново врата — каза Ерика.

— А след това я е заключил — учудено каза Сол. — Нищо не разбирам. Какво е пазил зад нея?

— Ще трябва вие сами да разгадаете. Да проверите всичко отначало, както направих аз — без да си поставяте предварително задача какво да търсите, без да се поддавате на предчувствия. Може би ще разберете онова, което аз не успях.

— Но каквото и да открием, мислиш ли, че ще бъде свързано с изчезването на баща ми? — попита Ерика.

— Не знам още. Ако онези, които са го отвлекли, са търсили нещо определено, сигурно биха се заинтересували от заключената врата. Щяха да проверят какво има зад нея. Но няма никакви признаци за насилствено отваряне. Ако са влизали, сигурно са махнали бравата като нас или са накарали баща ти да им каже къде е ключът. След като са свършили, отново са я заключили и са оставили апартамента точно така, както са го намерили. Но аз предполагам, че ако са открили какво е криел там баща ти и то е било същото, което са търсили, са го взели или унищожили. Между другото, можете да оставите сина си тук при мен. Като че ли му се спи.

— Искаш да кажеш, че не бива да вижда онова, което е долу.

— Никой не трябва да го вижда.

 

 

Сол хвърли поглед към Ерика. Влязоха в спалнята, изпълнени с безпокойство. В нея също миришеше на тютюн за лула. Чаршафите бяха гладко изпънати. На тоалетката имаше само носна кърпичка и гребен.

Сол отбеляза тези детайли с периферното си зрение. Умът му бе изцяло зает с вратата. Ерика вече опитваше ключалката. Дръпна я и тя веднага се отвори, но не се чу да скърцат панти. Обгърна ги мрак. Тя прокара ръка по стената, но не откри ключа за осветлението. С обувката си закачи някакъв предмет на пода. Повдигна го. Беше електрическо фенерче.

Включи го. Лъчът му освети стъпала, които водеха надолу. Стените не бяха боядисвани и бяха покрити с плесен. По тавана висяха паяжини; стълбите тънеха в прах и само по средата личаха стъпки.

Гъстият слой прах раздразни ноздрите на Сол. Той едва потисна желанието си да кихне. Погледна надолу и видя преграда. Както им бе казал Миша, предишният вход, водещ към първия етаж, е бил запечатан чрез преградна стена. Дори прахът и плесента не можеха да прикрият контраста между по-тъмните стени и по-светлата нова дървена преграда. В апартамента, например, тази разлика би могла да се заличи чрез смяна на тапетите или боядисване. Но тук не бе направен никакъв опит да се заличи мястото, където е имало врата.

Сол слезе надолу. Дървото на средната преграда бе същото, което есесовците бяха използвали, за да запечатат лявата врата. Въпреки че бе покрито с прах, личеше, че е бор. Сол побутна преградата в средата — стори му се солидна. Прокара показалец по нея и откри, че е съединявана на две места, на разстояние колкото да се провре човек. Мушна джобното си ножче в цепнатината и го използва като лост, за да извади една дъска. Дръпна я към себе си и я постави вдясно. Ерика насочи фенерчето в процепа и освети останалата част от стълбите.

Започнаха да слизат надолу. На светлината на фенерчето видяха бетонен под. Още по-силна миризма на прахоляк и влага подразни ноздрите на Сол. Когато стигнаха най-долу, той се обърна наляво, накъдето Ерика насочи фенерчето.

Сол тежко въздъхна. Тясната ивица светлина подчертаваше ужасната гледка. Всеки предмет, осветен от лъча на фенерчето, бе заобиколен от мрак и придобиваше по-зловещ вид, отколкото ако се разглеждаше на фона на многото, натрупани на куп вещи. Ерика местеше лъча и един след друг се явяваха все по-страховити сенки. Черният мрак като че ли ставаше още по-злокобен поради зловещите образи, които искаше да скрие, но те постепенно изплуваха пред тях.

Ерика спря да шари с фенерчето. Въпреки че още не бяха огледали всичко в приземния етаж, тя не издържаше повече. Наведе го надолу и видя разхвърлена маса, върху която имаше газена лампа и кибрит. Сол се приближи, запали клечка, а с нея фитила. Пламъкът заигра, хвърляйки отблясъци. Постави стъклото върху лампата и тя се разгоря по-силно.

Сол отново огледа цялата стая, изпълнен с лошо предчувствие, като реши, че е сгрешил в първоначалната си преценка. Мракът, който заобикаляше поотделно осветяваните предмети, не бе причина те да изглеждат по-зловещи. Впечатлението би било същото, дори и да се намираха на светло.

Започна да разглежда фотографии — големи и малки, черно-бели и цветни, помътнели и на петна, от вестници и списания, книги и архиви. Те бяха закачени с кабъри по една от стените, която бе дървена, а не от бетон като останалите. Това бе преградата, издигната от доктор Бунд, за да крие пациентите си евреи. Тя бе широка десет метра и висока три. Цялата бе покрита с фотографии — до една от концентрационни лагери. На затворници с изпити лица. Газови камери. Трупове. Пещи. Ями, пълни с пепел. Камиони, натъпкани с дрехи, обувки, бижута, човешки коси и зъби. На една от тях бяха снимани есесовски офицери, върху черните униформи на които ясно се забелязваха отличителните им знаци — светкавица и череп. Те бяха застанали в редица, прегърнати през раменете и ухилени като за снимка, на фона на потресаващо огромна пирамида от трупове.

Сол се препъна в потрошен стол, поставен до масата. Посегна, хвана ръката на Ерика и силно я стисна.

— Но какво е правил баща ми тук? — питаше се Ерика. — Никога не ми е споменавал… Не знаех, че е бил обзет от мания за… Но това не е станало изведнъж. През цялото време е слизал долу в тази стая.

— Лудост, заобиколена от лудост.

Сол продължи да разглежда останалата част от стаята. Беше задръстено с картонени кутии. Насочван като че ли от неведома сила, той приближи към един куп, отвори капака на някаква кутия и отвътре се показаха документи. Някои бяха оригинали. Други — циклостилни, фото и ксерокопия. Пожълтели и овехтели листове се редуваха с по-бели. Бяха на различни езици — английски, френски, немски, еврейски. Сол владееше добре френски и немски, а Ерика знаеше отлично еврейски. Успяха да попрегледат документите и да преведат достатъчно, за да схванат общата тема. Това бяха сведения за концентрационните лагери. Списъци на офицерите от SS, на евреите концлагеристи, военни досиета. Отчети за това колко души са унищожавани всеки ден, седмица, месец във всеки отделен лагер. Имаше списъци на малкото оцелели от концлагерите евреи, както и на сравнително неголемия брой осъдени след войната нацисти за участието им в Холокоста.

От взиране в избелелите машинописни страници и разчитане на неравни почерци го заболяха очите. Обърна се към Ерика.

— Виждал съм се с баща ти само веднъж, когато се оженихме. Нямах възможност да го опозная. Да не би да е бил в някой от тези лагери?

— Баща ми и майка ми почти не говореха за онова, което са преживели през войната. Но веднъж, когато бях малка, случайно ги чух да споменават нещо. Не разбрах нищо, затова започнах да ги тормозя с въпроси. Понякога ми разказваха за погромите, за преследванията. Искаха да знам всичко за Холокоста в подробности, като част от историята. Но не за самите тях… И двамата са били във варшавското гето, когато нацистите го обсадили.

Сол си спомни случилото се и по лицето му се изписа болка. През 1943 година немската армия обградила варшавското гето. Всички евреи били натикани вътре, но никой не можел да напуска, освен онези, които натоварвали на групи и изпращали в концлагери. От 380 000 евреи останали само 70 000. Именно те възстанали срещу нацистите. Защитата продължила четири седмици, но в крайна сметка нацистите смазали въстанието и сринали до основи гетото. От останалате живи евреи 7 000 били екзекутирани на място. 27 000 — изпратени в трудови лагери.

— Майка ми и баща ми са били в групата, откарана в Треблинка.

Сол потръпна. Треблинка не е бил обикновен трудов лагер, а по-скоро лагер на смъртта, възможно най-лошият случай. На откарваните там е оставало не повече от час живот след пристигането им.

— Но как са могли да оцелеят майка ти и баща ти?

— Били са млади и силни. Съгласили се да вършат най-мръсната работа — да изваждат труповете от газовите камери и да ги изгарят — което дори есесовците не са могли да издържат. Затова родителите ми не говореха за войната. Оцелели са за сметка на други евреи.

— А нима са имали друг избор? Щом като не са сътрудничили на нацистите и не са участвали в умъртвяването на хора, направили са каквото могат, за да оцелеят.

— Баща ми спомена за лагера един единствен път. Каза, че само с ума си би могъл да оправдае онова, което е вършил, но не и със сърцето си. Винаги съм си мислила, че затова реши да работи за Мосад и посвети живота си на Израел. За да се опита да изкупи вината си.

— Но дори ужасната работа, която са вършели е могла само временно да ги запази живи. Нацистите почти не са хранили затворниците и са ги третирали като роби. Вероятно твоите родители бързо са загубили сили и не са могли да се справят. Есесовците в такива случаи убивали негодните и ги заменяли с нови пленници.

— Треблинка — каза тя. — Спомни си какво се е случило там.

Той изведнъж се сети. Лагеристите от Треблинка бяха възстанали срещу пазачите. Повече от петдесет души, въоръжени с лопати и пръти, бяха премахнали охраната и успели да избягат.

— Твоите родители са участвали във въстанието?

— Да. Първо във Варшава, после в Треблинка — горчиво се усмихна тя. — Трябва да им признаеш, че са много упорити.

Сол почувства гордостта в нейните думи и стисна ръката й. Отново погледна към стената.

— Преследван от лудост. Останала му за цял живот. А ти дори не си подозирала.

— Никой не е предполагал. Не би могъл да работи за Мосад, ако са знаели какво таи в себе си. Нямат доверие на фанатици — каза тя и се замисли.

— Какво има?

— Майка ми почина преди пет години. Точно тогава той реши да се оттегли от Мосад и се премести от Израел тук, като тайно е започнал да подрежда тази стая.

— Смяташ, че майка ти до известна степен го е контролирала?

— Да, потискала е лудостта му. А когато почина…

— Отново е взела връх — на Сол започнаха да му се привиждат духове. — Господ да му е на помощ.

— Ако е жив все още.

— А тази стая? Открихме ли защо е изчезнал?

— Като че ли, да. Но дали е отвлечен? — попита Ерика. — Или сам е избягал?

— От какво?

— От миналото си.

Ерика помръкваше все повече, а Сол без да се усети, я запита:

— Мислиш, че… се е самоубил?

— Ако някой ми кажеше преди час подобно нещо, щях да му отговоря, че баща ми е много силен и не се предава лесно, че е твърде смел, за да избяга по този начин. Но вече не съм сигурна. Тази стая… Вината, която е чувствал, трябва да е била непоносима.

— Или омразата му към тези, които са го принудили да върши всичко това.

Вниманието на Сол бе привлечено от една книга, която лежеше отворена на рафта. Тръпки го полазиха, когато прочете заглавието — „Орденът на черепа: История на хитлеровия SS.“ Книгата бе на немски, публикувана през 1966, с автор Хайнц Хьон. Върху отворената страница бе подчертан с черно един пасаж. Сол си го преведе наум.

Сензационното, наистина ужасяващото при унищожаването на евреите бе, че хиляди германци, уважавани глави на семейства, бяха превърнали убийството в свой занаят. Когато не бяха на работа, се превръщаха в най-обикновени, зачитащи законите граждани, на които дори и през ум не им минаваше да се отклонят от общоприетите добродетели. Главното командване на SS не одобряваше садизма. Максимата на Химлер гласеше, че масовите екзекуции трябва да се извършват чисто, на трезв ум; дори когато се подчинява на заповед за извършване на убийство, есесовецът е само „добър патриот“.

— Добър? — промълви Сол.

С черно мастило и неравен почерк на две места в полето бяха написани няколко думи на еврейски.

— Почеркът на баща ми — обади се Ерика.

— Ти си специалистка по еврейски.

— Това са цитати. Мисля, че са от Конрад, „Сърцето на мрака“. На първия ред пише: „Ужаси, ужаси.“

— А на втория?

Тя се замисли.

— Какво ти е?

Ерика не отговори.

— Не можеш да го преведеш ли?

— Мога.

— Е?

— Пак от „Сърцето на мрака“… — „Унищожете зверовете.“

 

 

След един час престой долу бяха все така объркани, както и в началото. Сол не издържаше повече в мрачната стая. Трябваше да се махне оттам.

Ерика затвори кутията с документи.

— Как е могъл баща ми непрекъснато да слиза долу, да забожда снимки по стените и да прелиства тези сведения? Този постоянен сблъсък с фактите сигурно му е оказал някакво влияние?

— Но това не е доказателство за самоубийство.

— Нямаме данни и за обратното — мрачно отвърна Ерика.

Загасиха лампата и се отправиха към стълбите. Изведнъж Сол се сети за нещо и дръпна Ерика за ръката.

— На едно място не проверихме — и я поведе обратно като осветяваше пода с фенерчето.

— Но какво…?

— Миша не ни каза какво ще открием тук долу. За да не се настройваме предварително и да градим хипотези. Но без да иска, все пак спомена нещо. Че през войната докторът е криел най-тежко болните си пациенти тук, а също и картоните им.

— Да, чух. Но как… — гласът й пресекна. — О!

— Да. Докторът е държал картоните под пода — каза Миша. — Трябва да има скривалище.

Сол внимателно изучаваше пода. В ъгъла, зад купчина кутии прахът му се стори поразбутан. Опипа с пръсти, попадна на тънък процеп и повдигна неголяма бетонна плоча. Оказа се съвсем малък тайник. Лъчът на фенерчето освети някаква тетрадка.

Сол я отвори. Въпреки че бе писано на еврейски, си личеше, че е някакъв списък.

С имена.

Десет фамилии.

Всичките еврейски.

 

 

Дъждът продължаваше. Кристофър спеше на канапето. Миша бе седнал до него и се взираше в отворената врата на стаята.

Сол прекрачи прага, като размахваше ядосано тетрадката.

— Значи сте я намерили — каза Миша.

— Без малко да не я видим — още по-ядосано рече Ерика с влизането си. — Чудя се дали изобщо искаше да я открием.

— Не бях сигурен.

— Дали искаше? Или дали трябваше?

— Има ли значение? Намерили сте я.

— За първи път започвам да се съмнявам в теб — каза тя.

— Ако не я бяхте открили, а ти все още настояваше да издирваш баща си, щях да се противопоставя — каза Миша.

Кристофър се размърда в съня си.

— Постави се на мое място. Откъде бих могъл да зная дали не сте излезли от форма в пустинята?

— Би могъл да опиташ някой ден — отговори му Ерика.

— Алергичен съм към пясъка.

— А към истината?

— Не ви излъгах. Само ви изпитвах.

— Приятелите не се изпитват един друг.

— Но професионалистите трябва да го правят. Ако не разбираш това, значи все пак пустинята ви е повлияла.

— Е, добре. След като го открихме — Сол стисна още по-здраво тетрадката, — разкажи ни останалото. Какво означава този списък с имена?

— Това не са фамилиите на пациентите евреи, които докторът е криел през войната — каза Ерика. — Тетрадката е прашна наистина, но хартията не е пожълтяла. Освен това там е и името на баща ми. Но почеркът не е негов.

— Правилно. Тетрадката е моя.

— Какво общо има между този списък и онова, което се е случило с баща ми?

— Нямам представа.

— Не ми се вярва. Не би изготвил списъка, ако между хората в него нямаше връзка.

— Да не би да съм казал, че няма? Знаем миналото им, техните адреси, навици, последната им работа.

— Последната?

— Всички те са работили за Мосад и са се пенсионирали. Попита какво е общото между всички тях и случилото се с баща ти, но още не съм го открил.

— Да не би да твърдят, че не познават баща ми? Или не искат да отговарят на въпросите ти? Какъв е проблемът?

— Изобщо не съм имал възможност да разговарям с тях.

— Пак започваш. Отбягваш да отговориш — каза Ерика.

— Не е вярно. Тези мъже имат още общи неща помежду си. Оцелели са от нацистки концлагери и…

— И?

— Всички те са изчезнали.