Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (2)

Завръщането на воина

Северно от Беершеба, Израел.

Изневиделица се чуха изстрели. Сол захвърли на земята лопатата, грабна оръжието си и изскочи от канала, който копаеше. Беше започнал работа от сутринта и се потеше под ярките лъчи на слънцето. Удължаваше напоителния канал, който беше построил още първата година, откакто се установи в селото. Това беше преди три години. По това време жена му Ерика беше бременна. И двамата изгаряха от желание да избягат от бъркотията в този свят, да открият спокойно място, където нищо няма да им напомня безсмислието на предишната им професия. Те, разбира се, съзнаваха, че никога няма да могат да се изолират напълно, но поне можеха да живеят с тази илюзия. Бяха създали дом тук, накрай света, където не се чувстваше дори конфликтът между араби и евреи — за себе си и бебето, Кристофър Елиът Бернщайн-Гризман, което се роди скоро след като се заселиха.

Хората от селището се чудеха що за име е това — хем християнско, хем еврейско, пък и с това тире накрая.

Бернщайн беше фамилията на бащата на Ерика, а Гризман — на Сол. Кристофър се казваше ирландецът-католик, с когото бяха израснали заедно в едно сиропиталище във Филаделфия. Елиът беше човекът, който ги осинови. Той имаше тъжни очи, пепеляво лице и винаги носеше черен костюм с червена роза на ревера. Благодарение на него Крис и Сол се сприятелиха. Той беше единственият човек на света, който се бе държал топло и ласкаво с тях, но по-късно ги бе завербувал за разузнаването и по-точно ги бе направил наемни убийци. Накрая се бе превърнал в техен враг. Крис бе намерил смъртта си, а Сол бе убил Елиът.

Горчивината от случилото се, която все още измъчваше Сол — мъката, отвращението, съжалението — това бяха мотивите, поради които пожела да се оттегли от света. Любовта към Крис, който не му беше кръвен брат, а също и към Елиът, въпреки всичко, което бе сторил, го подтикнаха да кръсти бебето на двамата мъже, изиграли най-важна роля в живота му. Ерика го бе разбрала и се бе съгласила. Чудесната, благородна Ерика. Грациозна като олимпийска атлетка. Красива като манекен — висока, спретната и елегантна, с високи скули и дълга черна коса. Но разочарована като самия него.

Сърцето му се сви от изстрелите, които не секваха. Стремглаво се втурна към селото, като първата му мисъл бе, че трябва да предпази сина си. След това си даде сметка, че Ерика е в състояние да защити детето не по-зле от него. Накрая си каза, че ако нещо се случи с тях, ще преследва убийците докато не им отмъсти.

Въпреки че не бе прилагал уменията си, откакто бе дошъл в Израел, у него веднага се пробудиха старите инстинкти. Очевидно някои навици никога не могат да бъдат напълно забравени. Прескочи една каменна ограда и наближавайки селото провери да не би механизмът на пушката му да е замърсен и дали пълнителят е вътре. Въпреки че винаги я държеше заредена, погледна пак, за да бъде напълно сигурен. Чу писъци, скочи встрани и залегна зад купчина камъни.

Изстрелите се чуваха все по-близо и зачестиха. Сол погледна към края на селото и видя нападателите. Те се бяха прикрили зад последните къщи и от там стреляха към центъра. Жените бързо прибираха децата от улицата. Един възрастен мъж залегна на земята и като се претърколи няколко пъти, за да избегне сипещите се куршуми, се опита да стигне до младо момиче, замръзнало от страх в средата на улицата. Граната, хвърлена от отворен прозорец, отнесе главата й. Въздухът се изпълни с дим, взривът засегна една сграда. Чу се женски писък.

Кучи синове! Сол се прицели иззад купчината камъни. Преброи шест огневи точки, но по честотата на стрелбата прецени, че от другия край на селото има поне още толкова нападатели. Канонадата се увеличаваше, включиха се нови стрелци. Оръжията им не издаваха характерния за откосите на автоматите „Калашников“ звук. Новоприсъединилите се със сигурност използваха М–16 — оръжието, на което Сол бе обучил младежите от селото.

Един от нападателите падна, прострелян в гърба. Останалите петима, които бяха откъм страната на Сол, насочиха стрелбата си към корозиралия метален навес, откъдето идваха откосите от М–16. Прикритието стана на решето. М–16 замлъкна.

Останалите защитници, разположени по други сгради, бяха решени да отмъстят за приятелите си. Още един нападател падна, облян в кръв. Сол постави пръста си на спусъка, прицели се и простреля трети. Набеляза нова цел, стреля и улучи врага в главата. Излезе иззад купа от камъни и продължи да стреля.

Уби още един. Останалите араби, разбирайки, че са попаднали под кръстосан огън, се заозъртаха напред-назад и притичаха да се скрият зад ниска каменна ограда, но спряха объркани, защото иззад нея се подаде любимият на Сол ученик и стреля почти от упор, размазвайки главата на един от тях. Свличащото се тяло се обля в кръв.

Като използваше прикритието на стените и окопите, които той и учениците му бяха изкопали за отбрана, Сол се устреми на прибежки към противоположния край на селото. С периферното си зрение забеляза, че защитниците разгръщат позициите си, дочу стрелба от М–16 и в отговор откосите на все повече автомати „Калашников“. В сградата, която бе вече частично засегната от граната, избухна още една. Този път се срути цяла стена, но Сол не чу писъци. Страшно разярен, той продължи към другата група нападатели. Изпразни цял пълнител по тях, грабна автомата, който бе изпуснал един от оттеглящите се араби, изстреля и него и вдигна един М–16, който лежеше до един от простреляните му ученици. След като изпразни и него, победи в ръкопашна схватка нападател, чиито умения очевидно не можеха да се сравняват с тези на обучения да убива Сол. Като си служеше само с длани, удари с всичка сила гръдния кош на противника си, чиито ребра изхрущяха и пронизаха сърцето и дробовете му.

Гърмежите секнаха. Сол хвърли поглед към мъртвия враг в краката си. Учениците му го наобиколиха, въодушевени от победата.

— Не, не се скупчвайте така! Разпръснете се! Прикрийте се! Още не сме сигурни дали сме се разправили с всички!

Самият Сол също се спусна към един изкоп. Съжали, че е толкова праволинеен. Каза си, че няма право да мисли първо за себе си, че преди всичко е професионалист и е обречен да остане такъв. Трябваше да се погрижи за спасяването на селото. Личните грижи винаги оставаха на втори план. Тук саможертвата бе превърната в норма на поведение. Но Сол отчаяно искаше да знае какво се е случило с Ерика и детето.

Принуден да дава пример, той раздели учениците си на групи и заедно с тях методично започна да претърсва селото. Предпазливо се приближаваха и проверяваха всеки вражески труп. Като се ядосваше, че точно той трябва да носи отговорност, наблюдаваше претърсването на всяка сграда, за да се увери, че вътре не се крие никой. Организира и преброяването на жертвите от тяхна страна. Оказаха се десет загинали и петнадесет ранени.

— Къде са санитарите? Свързочниците предадоха ли сигнал за тревога в базата в Беершеба?

Едва когато бяха взети необходимите в такива случаи мерки и спазени всички процедури, Сол си позволи да помисли за семейството си. И отново осъзна, че бе обречен. Съдбата бе пожелала да се върне към предишния си начин на живот. През цялото време бе действал съвсем точно, според придобитите по време на дългогодишното си обучение навици. Но от човешка гледна точка тази правилна реакция изглеждаше абсолютно нелогична, защото влизаше в противоречие с личните му желания и задължения.

Главен прицел на нападателите, където бяха хвърлени двете гранати, бе неговата къща. Хората и учениците му го заобиколиха със съчувствие и уважение, изразявайки възхищение от неговото себеотрицание. Сол най-после можеше да си позволи да даде израз на чувствата си. Тръгна към разрушената къща, където вероятно бяха потърсили подслон съпругата и детето му. Дясната стена бе отнесена. Покривът от тази страна се бе срутил.

Спомни си, че когато избухна първата граната, бе дочул женски писък. Изпълнен с лошо предчувствие, той надникна през зейналата на мястото на прозореца широка дупка. Завесите бяха обгорели и разкъсани. Вляво съзря парчета от дървеното камионче, което бе направил на сина си. До тях бяха пръснати изпочупени чинии, паднали заедно с рафта. Отломките от кухненската маса почти ги покриваха. Миришеше на изгоряло дърво, прегорен плат и разтопена пластмаса. Покривът се бе срутил точно в центъра на кухнята.

Поиска да бутне вратата, но тя направо се извади с пантите. Преглътна болезнено и влезе вътре. Движеше се бавно, от страх да не настъпи изкълчен крайник или — направо изтръпваше от тази мисъл — парчета от телата на любимите си. Започна да разчиства, като захвърли настрани парче ламарина, дървена греда, стъпи върху трески от стол, но никъде не видя кръв и сърцето му заби ускорено, изпълнено с надежда.

През зейналата дупка на вратата заизхвърля отломки от покрива. Продължи да разчиства, но не откри следи от кръв. С усилие отмести онази част от покрива, която се бе наклонила, за да разгледа и останалата площ от кухнята, която дотогава оставаше скрита.

Напрегнато се взираше, но не видя никакви тела. Докато се опитваше да отмести капака на скривалището, което се намираше под кухнята, нарани ноктите си. С кървящи пръсти на ръцете повдигна капака, облегна го на стената и впери поглед в тъмното пространство, което се откри под него.

— Ерика!

Гласът му отекна в ямата, но отговор не последва.

— Ерика! Аз съм, Сол!

Без да изчака отговор, той се спусна долу. Обувките му докоснаха земята метър и половина под кухненския под. „Свършено е“ — мислеше си той. С усилие се взираше в мрака. За миг си каза, че може би греши, след това внезапно се досети, че онова, което извика, не беше достатъчно ясен сигнал за Ерика. Врагът би могъл да имитира гласа му. В тази тъмница долу номерът можеше да мине.

— Бебчо Рут и рози.

— Скъпи, крайно време беше да кажеш това. Тъкмо почвах да се тревожа. Чудех се дали наистина си ти или да стрелям — се чу успокояващият, дълбоко чувствен глас на Ерика, идващ от дъното на стаята. — Вярвам, че си им дал да разберат и си ги пратил при дяволите в ада!

— Откога евреите вярват в дяволи и ад — не се стърпя да каже Сол и се засмя.

— В определени случаи е много приятно да си го представиш. Искрено се надявам, че проклетниците ще се пържат в ада за това, че нападнаха селото, нашия дом.

— Тате — обади се синът му в мрака.

— Аз съм, синко. Няма от какво да се боиш повече. Но, Ерика, що за изрази използваш пред детето!

— Още нищо не си чул. Бързо ми кажи защо се забави толкова или изобщо няма да успея да контролирам езика си.

Сол се мъчеше да отгатне по нотките в гласа й дали се шегува.

— Стрелбата престана отдавна — каза тя. — Защо се забави толкова? Отби се да пийнеш някъде ли?

Сега вече Сол бе сигурен, че Ерика се шегува, защото тя много добре знаеше, че Елиът го бе заставил да се откаже от алкохола. Въздъхна с облекчение, не само от радост, че тя и детето бяха живи, но и защото Ерика не му се сърдеше, че е предпочел първо обществения си дълг. Не можеше повече да сдържа сълзите си.

Чуха се стъпки. Ерика и синът му се заизмъкваха от другия край на тунела под земята.

— Сол? — с тревога в гласа произнесе Ерика, съвсем близо до него.

— Тате?

— Добре съм, синко. Аз само…

— Какво има, Сол? Нещо не е наред ли? — прегърна го силно Ерика.

— Аз… — опитваше се да обясни той, като триеше с ръка сълзите си. — Избихме ги всичките. Но, ако… — самообладанието му се възвръщаше. — Ако веднага след като всичко приключи бях дошъл първо тук, за да видя какво се е случило с вас, с теб и Крис, то тогава онова, на което се опитвах да науча младежите в селото… да поставят интересите на групата пред личните… би се оказало само една лъжа. Още при следващата атака щяха да се погрижат първо за себе си, вместо…

Крис се гушна в него.

Ерика го прегърна още по-силно.

— Ама че си глупав!

— Какво? — с изненада запита той.

— Ние сме професионалисти. Или поне бяхме такива. И двамата знаем как стоят нещата по време на нападение. Личните желания са лукс. Ако групата не се защитава като цяло, нито едно отделно семейство няма шанс да оцелее. Веднага щом започна стрелбата хванах Крис с едната ръка, а в другата грабнах това оръжие. Казах си, че ако си жив, ще изпълниш обществения си дълг, както направих и аз. В моя случай това означаваше да скрия и спася нашия син. В твоя — да направиш всичко, което е по силите ти, за да защитиш селото. Виждаш че сълзите са излишни. Толкова те обичам! Моят дълг изискваше да опазя семейството, твоят — да помогнеш на групата. Нямам причини да съм недоволна от теб. Дори, ако искаш да знаеш, се гордея с теб. Всичко беше както трябва.

— Обичам те.

— След като селото се успокои, като поставим часови и сложим Крис да спи довечера, ще ми покажеш точно колко ме обичаш!

 

 

Двадесет минути по-късно израелски боен хеликоптер закръжи над каменистите поля край селото, като претърсваше местността за оцелели нападатели. По неравния път се носеха два камиона, пълни с войници. Спряха в покрайнините. Наскачаха от камионите, огледаха опустошенията и застанаха мирно, когато един капитан започна да им дава заповеди. Бяха добре обучени и дисциплинирани. Заеха отбранителни позиции в очакване на ново нападение. Един отряд претърси джобовете на избитите врагове.

Задуха горещ вятър, който вдигна прахоляк.

Капитанът, чието лице бе силно набраздено като издълбан от порои склон, се доближи до Сол.

— Вашите свързочници докладваха, че атаката е била отблъсната — посочи към труповете той. — Като че ли по-точната дума е „смазана“.

— Ами, — вдигна рамене Сол — те ни нападнаха и ние им го върнахме.

— Очевидно — запали цигара капитанът. — Ако добре съм осведомен, лошо му се пише на онзи, който реши да ви дразни. Вие сте Гризман, нали? Сол Гризман? Американец? Бивш служител на ЦРУ?

— Това притеснява ли ви?

— О, не. Особено като гледам как добре сте се справили. А това трябва да е Ерика.

Сол се обърна. Не беше чул Ерика да се приближава.

— Кристофър е у съседите — съобщи му тя. — Все още е уплашен, но обеща да затвори очи и да се опита да заспи. Те ще го наглеждат.

Тя обърна глава към капитана.

— Вие сте работили за Мосад? — запита я той. — Изненадан съм, че тук не умирате от скука.

— Особено днес със сигурност не.

Капитанът извърна глава към младежите, които все още държаха оръжията си в ръце.

— А къде са мъжете?

— В армията — отговори тя. — В Йерусалим или може би в Тел Авив. В това село са останали само вдовици, сираци и жени, чиито мъже са в армията. Едва-едва се държаха, когато се заселихме тук.

— Всъщност точно това търсехме — добави Сол. — Закътано място на края на географията. След това решихме да подсилим гражданската отбрана.

— Да не искате да кажете, че тези момченца, макар и с помощ от ваша страна, са се погрижили за онези там?

— Имаха нужда само от малко увереност в собствените си сили — засмя се Сол и прегърна две от най-близкостоящите момчета.

— Казаха ми, че имате причина да искате да се изолирате от света — обърна се капитанът към Сол.

— А казаха ли ви каква е?

Капитанът поклати отрицателно глава.

— Алергия.

— Да, ясно. Знам също, че вие — той се обърна към Ерика — не сте имали причина да напускате Израелската разузнавателна служба. Досието ви е чисто. Не е имало нужда да идвате в това затънтено място.

— Напротив — отговори му тя. — Имах, при това много важна.

— Каква?

— Да бъда до него — тя посочи към Сол.

— Е, добре — капитанът продължаваше да пуши. — Имам да изясня няколко въпроса във връзка със случилото се.

— Разбирам — отвърна Сол. — И аз също.

— Нападателният отряд не е бил само банда от аматьори. Били са добре въоръжени. Съветски оръжия. Атаката им не е била случайна, а предварително планирана — шестима нападатели от единия край на селото и още толкова от другия. Никак не е лесно толкова голям брой хора да преминат незабелязано покрай граничните постове — необходима е отлична подготовка, смелост и дяволски важна причина за нападение. Ако ставаше дума за селище в спорните територии, щях да си помисля, че искат да го завземат. Ако представляваше някаква стратегическа цел — например въздушна база или склад за боеприпаси, една изненадваща, макар и рискована атака, пак би имала обяснение. Но да нападнат селище, в което са останали само вдовици, сираци и жени, чиито мъже са в армията? На петдесет километра навътре от границата? Опитвам се да си обясня какво става.

— Точно това ме безпокои и мен — отвърна му Сол.

 

 

Към залез слънце Сол чу двигател на кола и видя да пристига прашна лимузина. Беше се разположил със семейството си до останките на онова, което до неотдавна бе негов дом, край огъня, който беше запалил с треските от изпочупените мебели. Вечеряха суха пилешка супа с фиде. Ерика даваше от нея и на Кристофър.

Сол вдигна поглед и видя, че на пътя изскочиха войници и махнаха на шофьора да спре, преди да е влязъл в селото. Колата беше твърде далеч, предното й стъкло толкова замърсено, че той не успя да види кой седи зад волана. Войниците размениха няколко думи с шофьора, провериха му документите и посочиха към къщата на Сол. Колата потегли.

— Знаеш ли чия е? — запита той Ерика.

— Не, а ти? — тя погледна към пътя и поклати глава.

— Става доста населено тук.

Колата спря на около шест метра от тях. Хората от селото подозрително наблюдаваха през отворените си врати. Шофьорът изключи двигателя, който изхриптя. От нея слезе някакъв мъж. Той беше висок, слаб, раменете му бяха леко приведени. Костюмът му бе доста измачкан, най-горното копче на ризата му бе разкопчано, а възелът на вратовръзката му разхлабен. Беше с мустаци и късо подстригана коса. Сол прецени, че пристигналият наближава четиридесетте. Реши, че е слаб поради ускорена обмяна на веществата, бързо изгаряща калориите, които приема с храната, въпреки че вероятно работеше зад някое бюро, за което говореха приведените му рамене.

Мъжът се приближи, като се усмихваше. Сол не го бе виждал никога преди това, но благоразположението, което се четеше в погледа на новопристигналия, означаваше, че онзи го познава.

Сол веднага разбра грешката си. „Той не се усмихва на мен, а на Ерика“. В очите й личеше същата радост, както и в тези на непознатия. Тя се усмихна лъчезарно и със силно вълнение в гласа прошепна:

— Миша!

— Ерика.

Тя се спусна към него и го прегърна.

— Миша! — извика зарадвана тя отново.

Когато чу името, Сол се успокои. Ако правилно се досещаше, това би трябвало да бъде Миша Плец. Никога преди това не се бяха срещали, но Сол му бе много признателен за помощта, която бе оказал на него и на Крис преди три години по молба на Ерика.

Той почтително изчака Ерика да пусне Миша от прегръдките си. След това се приближи, като държеше Кристофър в лявата си ръка, а дясната протегна към пристигналия.

— Добре дошли. Гладен ли сте? Искате ли супа?

Миша силно стисна ръката му.

— Не, благодаря. Изядох две консерви в колата и сега имам киселини.

— Често съм се питал как изглеждате.

— Както и аз. Моите съболезнования за брат ви.

Болезнена тръпка премина през тялото на Сол.

— Миша, а защо не си във Вашингтон? — запита Ерика.

— Преди две години ме преместиха в Тел Авив. Честно да си призная, аз помолих за това. Изпитвах носталгия по родината, по родителите си. Преместването ми бе свързано и с повишение. Не мога да се оплача от нищо.

— А с какво поръчение си тук? — попита го тя.

— Как си, момче? — Миша хвана ръката на Кристофър, който се засмя.

Това, че той избегна въпроса на Ерика, накара Сол да застане нащрек.

— Какво сладко момченце — каза Миша, като разглеждаше руините от къщата зад слабия огън. — Реконструирате ли я?

— Днес ни бяха на гости специалистите по вътрешно обзавеждане — отговори в същия шеговит стил тя.

— Чух за това.

— Не ни се понрави как работят, затова се наложи да ги премахнем.

— И това знам.

— Затова ли сте тук? — запита го Сол.

— Може би не е зле да хапна малко супа, все пак — погледна го Миша.

Всички се разположиха край огъня. Слънцето бе почти залязло и в пустинята започваше да става студено.

Миша хапна само няколко лъжици супа и заразказва на Ерика:

— Още когато бях в Ню Йорк разбрах, че си дошла тук. А като се преместих в Тел Авив, продължих отблизо да следя как се развиват нещата при теб.

— Значи вие сте информационният източник на капитана — каза Сол, като посочи към офицера, който стоеше на пост в покрайнините на селото и разговаряше с един войник.

— Мислех, че няма да е зле, ако му съобщя, че може да разчита и на двама ви. Казах му, да не ви безпокои, но ако вие го потърсите по някакъв повод, да обърне внимание на онова, което ще му кажете. Това не е опит за намеса във вашите работи.

Сол напрегнато го наблюдаваше.

— След случилото се тук днес — каза Миша — бе напълно естествено той да ме потърси, особено като се вземат предвид някои твърде странни обстоятелства. Не само безсмислието да се напада село във вътрешността, далеч от границата, без всякакво стратегическо или географско значение.

— Имате предвид изнежените им пръсти ли? — размишляваше на глас Сол.

— Значи забелязахте? А защо не споменахте за това на капитана? — повдигна изненадано вежди Миша.

— Исках да разбера дали е добър професионалист, преди да реша доколко мога да му се доверя.

— Той е много опитен — каза Миша. — Прояви достатъчно благоразумие, като сподели само с мен подозренията си, преди да реша какво да предприема.

— Предлагам да престанем да си говорим с недомлъвки. Ясно е, че нападателите не бяха типични партизани. Да оставим настрана това, че по оръжията им имаше следи от заводска грес, че дрехите им бяха старички, но обувките им — съвсем нови. Човек би помислил, че наскоро са се преекипирали. Но видяхте ли ноктите им? Бяха си поначернили малко ръцете, но за беда мръсотията не беше проникнала отдолу. Ама че глупава самонадеяност. Да не би да са си въобразявали, че никой от тях не може да бъде убит? И че добре поддържаните им нокти няма да ни направят впечатление? Това не бяха терористи. Това бяха професионални убийци, докарани специално отнякъде. Избрани са за тази задача, защото са араби. Но не пустинята е обичайното им място на действие, а Атина, Рим, Париж или Лондон.

Миша кимна в знак на съгласие.

— Вече три години, откакто сте тук, а професионалните ви навици не са притъпени.

— Освен това е ясно, че атаката не е била насочена към цялото село — Сол посочи с ръка останките от дома си. — Най-много пострада нашата къща. Главната им цел сме били ние.

Ерика мина зад Миша и постави ръка на рамото му.

— Но защо все пак дойде, стари приятелю?

Миша тъжно я погледна.

— Кажи ми, какво има?

— Ерика, баща ти е изчезнал.

 

 

Равновесието на неусетно изнизалите се три години бе внезапно нарушено. Чувството за безметежно съществуване бе безвъзвратно отминало. То бе заменено отново с напрегнатото ежедневие на предишния му начин на живот, което означаваше да бъде винаги нащрек, с изопнати нерви, изпълнен с подозрителност. Бягството от света се оказа невъзможно. Дори и тук не можа да намери търсеното спокойствие. Онова, от което се стремеше с всички сили да избяга, се върна с неподозирана настойчивост.

През нощта Сол и Ерика разговаряха, седнали край огъня пред развалините на своя дом. Кристофър спеше у съседите, а Миша в колата си.

— Ако целта на нападателите сме били ние — подхвана Сол, — а не се съмнявам, че е точно така, в най-скоро време можем да очакваме нови гости.

Ерика упорито разбутваше огъня с пръчка.

— Няма да е честно от наша страна да оставаме в селото и да излагаме жителите му на опасност — допълни Сол.

— И какво да направим според теб? Да поставим табела с надпис: „Хората, които искате да премахнете, не живеят вече тук.“

В очите й се отразяваха отблясъците от огъня.

— И сами ще разберат, че сме заминали — по същия начин, по който са узнали, че сме тук.

— Но какво искат от нас?

— Три години са твърде много време, не виждам причина да се захващат отново с нас — поклати с недоумение глава Сол. — Освен това се разбрах с бившите си шефове от ЦРУ да не ме закачат, ако се покрия някъде.

— Нали точно това направихме — горчиво каза тя — дойдохме на края на света.

— Затова мисля, че нападението няма нищо общо с миналото.

— Значи причината е някъде другаде.

— И още не знаем каква е.

— Мислиш ли, че е съвпадение?

Подтекстът на въпроса не беше много ясен, но той се досети какво имаше предвид Ерика.

— Изчезването на баща ти ли?

— Да, вчера.

— А днес — нападението?

— Лошите новини никога не идват сами, но все пак…

— Не, не вярвам да е съвпадение. Не можем да пренебрегнем очевидните факти. Не бива да оставаме слепи пред нещо, което само ти се набива в очите.

— Тогава да не оставаме.

— Но ти знаеш какво означава това.

Тя започна още по-усърдно да разбутва огъня.

— Още една причина да напуснем дома си. По-скоро онова, което е останало от него.

— Как да не побеснее човек от яд? — Сол си мислеше за напоителните канали, в които бе вложил толкова труд, като ги построи и разшири.

— Е, добре. Щом толкова лесно можем да се откажем от всичко това, значи не си е заслужавало да го имаме.

— Но нямаме никакъв шанс срещу преследвачите си, които и да са те, ако не вземем инициативата в свои ръце.

— Що се отнася до баща ми, нямам намерение да стоя със скръстени ръце. Идването ни тук, в това изолирано от света място, означаваше, че няма да мога да го виждам, а това ми струваше твърде много.

Огънят пращеше. Ерика рязко стана.

— Нашите нападатели без да искат ни направиха услуга. Ще имаме по-малко неща за носене. По-добре да не губим време.

— Час по-скоро трябва да разберем какво се е случило с баща ти.

— И да си отмъстим на онези, които ни изгониха от нашия дом.

— Цели три години — неуверено каза Сол. — Не съм сигурен дали все още сме достатъчно добри професионалисти, въпреки комплиментите на Миша.

— Дали сме добри? О, мисля, че просто съм си починала през тези три години. Бъди сигурен, че горчиво ще съжаляват онези, които са отвлекли баща ми, когато разберат с кого си имат работа.