Слънцето току-що бе изгряло. Джоузеф Бернщайн се чувстваше доста отпаднал. Помоли шофьора на таксито, с което пътуваше, да го остави на следващата пресечка. Намираха се в един от кварталите, на който предстоеше да бъде разчистен от стари сгради и подготвен за ново строителство. От двете страни на улицата се виждаха зле поддържани двуетажни къщи. Бернщайн плати на шофьора и му даде бакшиш — нито много голям, нито малък, за да не се отличава по нищо от останалите клиенти. Веднага щом таксито се скри от погледа му, той тръгна първо на юг, после на изток. Имаше чувството, че всеки момент ще рухне от умора като порутените къщи около него. В някои от тях светеха лампи, но той не срещна жив човек по улицата, само едно куче, което дърпаше найлонова торба от една кофа за боклук. При последните къщи зави по напукана циментова алея, която го изведе до олющена порта. Всички прозорци в къщата бяха тъмни. На горната площадка на стълбите бе захвърлена празна кутия от бира — сигнал, че всичко е наред. Почука три пъти на вратата, изчака малко, за да му отворят и влезе вътре.

Ефраим Авидан бързо затвори и заключи след него. Едва тогава прибра пистолета, който държеше скрит под измачканото си сако.

— Имаше ли някакви проблеми?

— Всичко бе точно. Къде са другите?

— Горе са. Спят. Дежурим по двама.

— Не, имах предвид онези. Не създават ли главоболия?

— Слушат и още как — на лицето на Авидан се появи горчива усмивка. — Слагаме им успокоителни в храната.

— Искам да ги видя.

— Не знам за теб, но аз толкова много ги мразя, че гледам да ходя при тях колкото може по-рядко.

— Просто искам да си припомня.

— Твоя воля — и Авидан тръгна по тесен коридор, който ги отведе в мрачна кухня. Подът бе покрит с разкъсан по краищата линолеум. Почука три пъти на една преградна врата от шперплат, отключи, отвори я и се дръпна назад.

Бернщайн погледна плесенясалите стълби, които завършваха най-долу с площадка от оловносив цимент. Слаба крушка освети висок брадясал мъж на около седемдесет години, облечен с дебел вълнен пуловер. Той погледна разтревожено. Беше с пистолет в ръка. Разпозна новопристигналия и свали оръжието, както бе направил преди малко Авидан.

Когато Бернщайн се озова долу, дежурният силно го прегърна. Това бе Давид Гемер, един от най-верните на идеята, понесъл по-голяма част от бремето на гърба си. Заедно с Гидеон Левин бяха издържали досадната и неприятна задача да бъдат пазачи на затворниците цели четири месеца. В приземния етаж на тази порутена къща в Торонто един по един бяха докарвани пленници от всички краища на света — общо единадесет до момента. Вчера се бе завърнала и последната група, която се справи успешно със задачата по откриването и залавянето на набелязаните, и сега спяха на горния етаж.

Бернщайн започна да оглежда обширното мазе. Прозорците бяха заковани с дъски. От тавана висяха три крушки, горе-долу на еднакво разстояние една от друга. Стените бяха облицовани с бели изолационни плочи, за да не прониква влага. Въпреки това бе студено и въздухът сякаш лепнеше. Бернщайн разбра защо Давид носеше пуловер, макар да бе юни. На стените бяха закачени койки, на които лежаха единадесет възрастни мъже, покрити с вълнени одеяла. Някои от тях бяха будни. Погледите им блуждаеха от голямата доза успокоително, която бяха погълнали с вечерята. Повечето спяха дълбок сън. Лицата на всички бяха доста бледи, защото отдавна не бяха виждали слънчева светлина. Ръцете им бяха стегнати в белезници, през които минаваше обща верига, закрепена с халка на стената.

До всяка койка бяха оставени книги и списания. В другия край на стаята се виждаха рафтове с чинии и консерви, до тях малка газова готварска печка и открита тоалетна, доста близо до нея.

— Ей, как сте се подредили — сухо отбеляза Бернщайн. — С всички домашни удобства.

— В сравнение с Аушвиц това е като обетованата земя — отговори Гемер. — През ден ги бръсна, готвя им, помагам им да се мият на умивалника. Хранят се само с пластмасови лъжици, които броя след всяко ядене. До тоалетна ходят един по един, като закачам халката на веригата за умивалника.

— Такава организация сте им създали, че заслужавате похвала.

— От тях се научих. Тези приятел чета са родени с талант в тази област. Понякога така живо си спомням всичко, все едно че съм отново в лагера. Идва ми да… — Гемер вдигна пистолета си и го насочи към най-близкия затворник.

Бернщайн го хвана за ръката.

— Търпение. И аз имам кошмари. Но няма да се наложи да търпим присъствието им дълго. Скоро ще си получат заслуженото.

— Скоро ли каза? — припряно запита той. — Кога?

— Утре.

— Джоузеф се появи отново.

Потънал в мисли за предстоящата през нощта операция „Спасение“, в първия момент Миша Плец не схвана какво точно искаше да каже помощникът му.

— Появи ли се?

— Да, преди два часа.

— Къде? Пак във Вашингтон ли?

— Не. Този път в Торонто.

— Торонто ли?

— Свързал се с един от нашите хора. Избрал е свой бивш ученик, както миналия път. Събудил го в апартамента му в четири и половина сутринта. Предал му съобщение за теб. Нашият служител го кодирал и го изпратил чрез радиовръзка в Тел Авив.

Миша протегна ръка и взе листа хартия, но силно се озадачи, когато го прочете.

— Две имена?

— Аарон Розенберг и Ричард Холоуей — помощникът му подаде и втори лист. — Накратко са записани указанията на Джоузеф. Във връзка с предишното му съобщение — за доставката на оръжие за либийците, които най-вероятно ще го използват срещу нас. Джоузеф настоява да направим довечера така, че либийците да останат с впечатление, че посочените двама са виновни за разкриване на операцията. Някой да им подскаже, че те са получили подкуп от нас и са издали доставката.

— Но ако либийците се хванат, ще искат да си отмъстят — Миша учудено се бе втренчил в листа хартия. — Ще изпратим двамата на сигурна смърт. Защо Джоузеф…?

— Розенберг и Холоуей са търговците на оръжие, които стоят зад тази сделка.

— Значи той иска да нагласим нещата така, все едно, че онези са взели веднъж пари от либийците, за да им продадат оръжието, а след това от нас, като са ги предали? За да ги накажат тези, за които работят, а не ние да си цапаме ръцете. Но защо ще раздава справедливост по този твърде сложен начин? Защо не спомена тези имена още в първото съобщение? Защо изчака? — Изведнъж му хрумна някакво обяснение. — Може би не е искал да ни остави време да проверим тези имена, преди да спрем доставката? Дали Джоузеф не си прави някакви негови сметки, за които ние нищо не знаем?

Помощникът му посочи последния текст в съобщението.

— Казал, че разчита на нашата честна дума. Не желае нищо друго в замяна на важната информация, освен да подхвърлим онези две имена на либийците.

Силно притеснен, Сол бе седнал на една от пейките в северната част на Колизея. До него беше отец Дюсо, който бе в състояние да се движи сам, но все още беше толкова отпаднал, че не можеше да се съпротивлява и правеше каквото му наредят. Сол не бе срещнал никакви трудности да го доведе до мястото на срещата и да го сложи да седне. Никой от многобройните туристи не обърна внимание на залитащия свещеник.

Сол пристигна петнадесет минути преди определената за шест среща, а вече бе шест и десет. Разглеждаше с бинокъл противоположната страна на Колизея и с тревога си мислеше, че размяната може изобщо да не се състои. Бе дошъл сам с отец Дюсо, както му бяха наредили. Но като виждаше как слънцето вече почти залязва, непрекъснато се обвиняваше за това, че не бе спазил едно от условията. Той бе разрешил на Дру и Арлийн да наблюдават размяната от отсрещния хълм Есквилин. Това бе един от седемте хълма на Рим. Най-горе бе разположен дворецът на Нерон, така нареченият „Златен павилион“. Тълпите от туристи, които влизаха и излизаха оттам и се разхождаха из заобикалящия го парк, силно намаляваха възможността някой да разпознае Дру и Арлийн сред тях. Тримата бяха решили, че това е един разумен риск.

Сега му се искаше да не се бе съгласявал. Вече бе шест и двадесет и той бе сигурен, че нещо не е наред. Тълпите от туристи започнаха да оредяват. По едно време пред Сол спря жена със синкава коса и му закри гледката. Възпълният й съпруг застана до нея и изслуша цяла тирада за това как не е трябвало да й позволява да си обуе обувки с високи токчета. Сол се дръпна вдясно, за да може да гледа към отсрещната страна. Изведнъж в окуляра се появи жена, седнала на пътеката, облегната на стената на един от секторите. Побиха го студени тръпки. Едва успя да накара ръцете си да не треперят, за да я разгледа по-добре. Дали е Ерика? Въпреки че бинокълът увеличаваше очертанията й, не можеше да я види ясно, защото главата й клюмаше надолу. Но косата бе дълга и тъмна като нейната, като че ли бе на същата възраст и със същото стройно тяло. Притесняваше го това, че бе облечена в зелено найлоново яке, каквото Ерика нямаше.

Внезапно си спомни какво му бе казал непознатият по телефона — че ще поставят бомба на гърба й, скрита под някаква горна дреха. Един мъж мина покрай нея и остави синя чанта на пътеката. Размяната можеше да започне. С бинокъла започна да разглежда високия мъж с бледо лице, който даде уговорения знак и пое наляво от Сол. Изведнъж онзи спря и също насочи бинокъл към него. „Чака да стана и да тръгна надясно. Няма да мръдне оттам, докато не направя каквото иска“ — помисли си Сол.

Сол не се колеба дълго. Остави свещеника и се отправи надясно. Положи огромни усилия да не бърза. За миг като че ли нещо го преряза, когато си даде сметка за онова, което бе видял — косата на мъжа. Беше рижият.

„О, боже! Нима гласът бе на Сет? Убиецът, син на есесовски убиец, за който му разказаха Дру и Арлийн? Ако е така, то сигурно и русият му колега, Ледената висулка, също е в Колизея.“

Сол не се осмели да разглежда повече тълпата наоколо. Това би могло да разтревожи Сет и той да взриви Ерика, както го бе заплашил. А и в момента онези двамата изобщо не го интересуваха. Само Ерика трябваше да остане жива. С приближаването си до нея, Сол я наблюдаваше с нарастващо безпокойство. Тя продължаваше да седи в същата поза с клюмнала на гърдите глава. Изобщо не бе помръднала. Дали Сет не се бе подиграл с него? Дали Ерика не бе вече мъртва?

Пробиваше си път между групи туристи, без да обръща внимание на гневните им погледи, твърде притеснен, за да им се извинява. Бе само на тридесет метра от Ерика, а тя седеше все така неподвижна. Затича се. Двадесет метра. Никакъв признак на живот. Най-после стигна. Повдигна лицето й и видя, че клепачите й помръднаха. Коленичи, въздъхна облекчено и едва не заплака.

— Ерика, аз съм, Сол — промълви той и я прегърна.

Замръзна от ужас, когато напипа кутията на гърба й.

Постави ръце на кръста й, където наистина имаше метален колан, с който бе закрепена бомбата. Сет не си съчиняваше.

Сол се обърна назад. Видя, че рижият бе стигнал до свещеника, бе го изправил на крака и вече го извеждаше към изхода. Отецът едва се влачеше. Няколко души се извърнаха любопитно към тях, но повечето бяха твърде заети да правят снимки на историческите останки, огрени от лъчите на залязващото слънце. Преди да излязат, Сет се обърна към Сол, вдигна дясната си ръка по стар римски обичай, а в жеста му се четеше ирония. Повече не ги видя.

„Изчакай пет минути преди да тръгнеш“ — му бе наредил онзи по телефона.

Наистина ще бъдат само пет минути. Той се обърна към Ерика и я прегърна.

— Аз съм, Сол — повтори той. — Вече няма нищо страшно. Толкова те обичам. Успокой се — каза Сол и я целуна.

Дру и Арлийн наблюдаваха Колизея от парка край двореца на Нерон. Натовареното движение по „Виа Лабикана“ им пречеше да виждат добре, но все пак бе за предпочитане пред това да чакат някъде другаде и да се притесняват.

От тази позиция можеха да наблюдават само северната и източната страна на Колизея. Дру прецени, че няма да успеят да разгледат онзи, който ще отведе отец Дюсо. Но най-вероятно той щеше да излезе с него откъм „Виа Лабикана“, затова съсредоточи вниманието си натам. Погледна часовника си. Шест и двадесет. Размяната бе предвидена за шест. Трябваше вече да са извели отеца оттам, освен ако не се бе случило нещо непредвидено и операцията не се бе провалила.

Въпреки всичко Дру продължаваше да се взира в изхода. Тримата се бяха уговорили предварително — ако не забележат отеца до седем, Дру и Арлийн да отидат в близката телефонна кабина и да изчакат Сол да им позвъни.

Арлийн го сграбчи за ръката. Бе забелязала долу на улицата един свещеник — отец Дюсо. Някой го извеждаше от Колизея. Едва ги различиха сред тълпата туристи. Сив ситроен се отдели от движението и спря пред входа. Отецът бе набутан на задната седалка. Ситроенът бързо потегли.

Отвличането отне не повече от десет секунди, но те бяха достатъчни за Дру, въпреки многобройните туристи и преминаващите коли, които закриваха интересуващите го обекти. Отец Дюсо бе изведен от червенокос мъж, а шофьорът на ситроена бе рус. Сет и Ледената висулка. Дру освободи ръката си от Арлийн и се спусна към улицата. Тя хукна след него. Съществуваше опасност онези да са си осигурили подкрепление, за да знаят дали някой няма да се опита да проследи ситроена. Ако забележеха Дру и Арлийн, оставаше само да сигнализират по радиотелефона и двамата да изпълнят заканата си да взривят Ерика. Но Дру бе убеден, че в играта не бяха включени други хора. Защото Сет и Ледената висулка бяха действали сами при отвличането на Медичи, при това много успешно. Ето защо предположи, че сега също ще се осланят само на собствени сили, без да се доверяват на никого. Ситроенът бе някъде далеч напред, Дру почти не го виждаше. Това означаваше, че Сет и Ледената висулка също не можеха да видят как Дру пресече улицата и замаха на едно такси да спре. Арлийн бързо притича и скочи вътре след Дру, който припряно започна да дава указания на шофьора. Молеха се да не попаднат в задръстване или онези да не завият по някоя странична уличка, без да ги забележат. Питаха се дали Ерика е вече при Сол и дали всичко е наред.

— Защо се забави толкова? — Ледената висулка се обърна назад без да спира колата. — Имаше ли нещо съмнително?

— Трябваше добре да разгледам навсякъде преди да се покажа. Съпругът бе изпълнил нарежданията съвсем точно. Останах много доволен.

— Е, аз не мога да кажа, че съм доволен, преди да се измъкнем. Ами ако другата двойка — мъжът и жената — са някъде наоколо?

— Дори и да са, ще се държат на разстояние. Знаят, че мога да използвам ето това — той стисна детонатора. — Сега ни остава само да разпитаме свещеника. Не биха го отвлекли, ако не бяха сигурни, че могат да изкопчат важна информация.

— Но не е задължително да е тази, която търсим ние.

— За какво друго ще го разпитват, освен за кардинала? Той бе единственият външен човек в групата, който знаеше миналото на бащите ни и къде са се установили. Ако разберем защо е изчезнал, ще узнаем как „Нощта и мъглата“ са стигнали до нашите бащи. Да, остава само да го разпитаме. Но сега си мисля, че има и още нещо — Сет се ухили. — Спри!

— Трябва час по-скоро да се махаме оттук. Защо?

— Спри ти казах.

Ледената висулка се подчини.

— Кажи ми поне защо?

— Не мога да устоя на изкушението — Сет впери поглед към Колизея през задното стъкло на ситроена. — Е, няма да мога да видя самата експлозия, но поне ще я чуя. Каква суматоха ще настъпи сред туристите! — и той натисна един от бутоните на дистанционния детонатор. Светна червена лампичка.

— Не! — извика Ледената висулка.

— Докога ще я защитаваш? — сопна му се Сет с пламнал поглед.

„Всичко това го прави, за да ме ядоса“ — помисли Ледената висулка. — „За да накаже мен, а не жената“, а на глас запита:

— Какъв е смисълът? И без това излъга мъжа й. След малко той самият ще реши, че вече сме достатъчно далеч и ще се опита да махне колана. Така или иначе тя скоро ще умре.

— Доколкото усещам имаш слаба надежда, че онзи ще успее да свали бомбата, без тя да избухне, така ли?

— И какво, ако е така? Амиталът и без друго бе размътил съзнанието й. Не би могла да ни разпознае.

— Да, но така ще си разваля удоволствието. Освен това откъде накъде ще се грижиш за някаква си кучка?

— Тя не представлява заплаха за нас. Защо трябва да умира?

— Трябва, приятелче. За да ти дам урок. Никога да не ми се бъркаш — и Сет постави пръст върху детонатора.

Въпреки всичко Ледената висулка не би реагирал, ако Сет не бе го изгледал така свирепо. Той побесня. Спусна се като пружина, която внезапно е била освободена, и грабна детонатора, за да го изключи. Заедно с устройството бе откъснал и парче кожа от пръста на Сет.

— Върни ми го веднага — лицето на Сет се изкриви от гняв, особено като видя бликналата от ръката си кръв.

— Рискуваме твърде много, ако се мотаем тук. Ще уредим този въпрос, когато стигнем на безопасно място.

— Не, ще го решим веднага.

В следващия миг Сет извади пистолет. Въпреки че бе със заглушител, ограниченото пространство в ситроена усили звука от изстрела, който сякаш прониза ушите на Ледената висулка. Щом зърна оръжието, той моментално се дръпна доколкото можеше встрани. Куршумът прониза само ръката му, излезе оттам и се заби в контролното табло. Без да мисли за силната болка, той се извърна бързо и хвана цевта, насочвайки я встрани, преди Сет да успее да стреля втори път. Завърза се борба за пистолета.

По ръката на Ледената висулка се стичаше кръв. Въпреки силната воля за победа, раната изсмукваше силите му. Цевта неумолимо се насочваше към главата му.

— Трябваше да те убия още преди. Както направих с баща ти.

Зениците на Ледената висулка се разшириха. „Той е убил баща ми?“ Може би Сет бе казал това с надеждата, че ще отвлече вниманието на противника си, за да може спокойно да се прицели. Но ако действително си правеше такива сметки, дълбоко се излъга. Вместо да се смути, Ледената висулка неистово изкрещя и със страхотна сила насочи пистолета към лицето на Сет като опря заглушителя в челото му. Прехвърли се отзад и стовари юмрука си в зъбите на Сет.

— Мръсник, наистина ли си го направил? — и го удари втори път, размазвайки устните му. — Отговаряй! — крещеше той, като успя да избие пистолета от ръката на Сет. Точно когато поставяше пръста на спусъка, до тях спря такси. Вратите се отвориха. Ледената висулка забеляза мъжа и жената, които бе виждал облечени като свещеник и монахиня в парка на Ватикана.

Сет го удари в стомаха. Той се преви на две и усети, че онзи се опита да му измъкне пистолета. Но не можа да го хване здраво и оръжието тупна на пода. Мъжът и жената отвън се спуснаха към ситроена. Без да има време да разсъждава, Ледената висулка се подчини на инстинкта си — грабна детонатора от предната седалка, отвори вратата откъм тротоара, изскочи и се смеси с тълпата. Чувстваше ужасни болки в простреляната си ръка. Чу изстрел от пистолет със заглушител и трясък от счупен прозорец. Пешеходците се разпръснаха с викове.

Когато Дру видя, че ситроенът внезапно закова на място, извика на шофьора на таксито да спре. През прозореца забеляза двама мъже, които се биеха. В първия момент си помисли, че единият е отец Дюсо, който е дошъл на себе си и се опитва да се освободи. Но след това ясно различи русия и червенокосия, които се боричкаха за нещо, което му заприлича на пистолет. Разбра, че бе спор на живот и смърт. Бяха толкова увлечени, че той реши, че няма да забележат, ако двамата с Арлийн се опитат да ги хванат. Изскочиха от таксито и се спуснаха към ситроена.

Внезапно Ледената висулка обърна глава към тях. Изненадата, която се изписа на лицето му, изведнъж се смени със силна болка, защото другият го бе ударил в стомаха. Той бързо грабна нещо от предната седалка и изхвърча от колата. В същия момент Сет вдигна някакъв предмет от пода, хвърли поглед към Дру и Арлийн, които приближаваха, насочи пистолета към тях и стреля.

Задното стъкло се пръсна на парчета. Пешеходците се разпищяха. Дру и Арлийн залегнаха на улицата. До този момент Дру не бе вадил пистолета си, за да не плаши шофьора на таксито, но сега се приготви за отбрана. „Детонаторът“ — трескаво мислеше той. — „Трябва да вземем детонатора.“ Но изведнъж погледна към отдалечаващия се в тълпата рус мъж и разбра, че правоъгълният предмет в дланта му е точно дистанционното устройство. Бе го грабнал преди да излезе от колата. Но той забеляза и друго — че от лявата ръка на бягащия се стичаше кръв.

Проснат на улицата, Дру насочи вниманието си обратно към ситроена, като се целеше в строшеното задно стъкло. Бе готов да натисне спусъка веднага щом червенокосият се покаже. Но Сет бе залегнал на седалката и се прикриваше зад отворената откъм тротоара врата. След това внезапно излетя навън и се смеси с тълпата. Дру не можеше да стреля по никакъв начин, защото имаше опасност да улучи някой минувач. Безсилен да направи каквото и да е, той наблюдаваше отдалечаващия се Сет.

Дали онзи искаше да избяга? Изглежда нямаше никакво намерение да се крие, а по-скоро се бе спуснал след Ледената висулка. Русият тичаше по „Виа Лабикана“ и зави надясно, като се скри зад един ъгъл. Другият го следваше с пистолет в ръка.

Какво ли се бе случило между тях, та ги бе превърнало във врагове?

Дру погледна към ситроена. Свещеникът лежеше превит на задната седалка.

— Арлийн, изведи го оттам. Внимавай да не би някой да те проследи. Върни го в хотела.

— А ти?

— Аз ще се заема с тях — отговори през рамо Дру и се спусна след Сет и Ледената висулка.

„Кучият син е по петите ми!“ — мислеше Ледената висулка. — „Почти го нокаутирах. Откъде има сили да ме преследва. Решил е да ме убие!“ Той дори не бе забелязал, че е грабнал детонатора, когато изхвърча от колата. Направил го бе по-скоро инстинктивно. Разбра, че държи нещо в ръка едва когато посегна да извади собствения си пистолет, закачен отзад на колана. Детонаторът, досети се той. Премести го в ранената си лява ръка, измъкна пистолета и сви надясно от „Виа Лабикана“. Очакваше, че Сет ще стреля по него, но не за да го убие на място, поне не веднага. Целта му е да го обезоръжи и да го накара да гледа как натиска бутона. Не се бяха отдалечили много от Колизея и взривът щеше да се чуе. Едва тогава, след като си доставеше удоволствието да му покаже, че е победител, Сет щеше да го застреля и да избяга.

„Не мога да допусна това!“ — ядосано си мислеше Ледената висулка. — „Ако не беше онази жена, нямаше да се скараме! Сет нямаше да ми каже, че е убил баща ми! Щяхме да сме вече на достатъчно безопасно разстояние оттук! Каква ми е тя? Защо ми трябваше да я защитавам?“ Но след това си спомни арогантното поведение на Сет, неговото високомерие и омраза, заради които загуби контрол и започна да тормози Ледената висулка. Така и двамата се бяха лишили от възможността да разпитат свещеника и да намерят бащите си. „Той е по-луд, отколкото си представях.“

Както тичаше по страничната улица, усети пронизваща болка в дясното рамо. Тя го извади от равновесие и той залитна, като едва не падна на тротоара. Плисна кръв. Дясната ръка не се подчиняваше на волята му — пръстите сами се разтвориха и пистолетът падна на паважа. Стисна детонатора още по-здраво в лявата си ръка, притисна я към гърдите си и затича още по-силно. Но загубата на кръв си казваше думата. Погледът му се размъти, краката му започнаха да се преплитат. Не бе чул изстрела, защото пистолетът бе със заглушител. Предполагаше, че нямаше да чуе и следващия, но Сет непременно щеше да стреля отново, този път в краката му.

„Аз съм му на мушка. Трябва да се скрия някъде. Да се махна от тази улица.“ Вдясно пред себе си видя голяма сграда, която хвърляше сянка на улицата. Бе стара църква. Спусна се към нея, като събра всичките си останали сили. В същия момент Сет стреля отново, но куршумът не успя да го улучи и се удари в циментовите стъпала.

Ранените му ръце пулсираха болезнено. Той разбра, че ако влезе по широките стълби през главния вход на църквата, би се изложил на твърде голям риск да бъде застрелян. Подмина го. Целият бе плувнал в пот. Стигна следващата пресечка и отново зави надясно.

Тук видя един страничен вход към същата църква и надпис отгоре — Базилика „Свети Климент“. В това време Сет също зави по улицата и отново се прицели. Ледената висулка разбра, че няма друг избор и се пъхна в страничната врата, като едва я отвори. Щом влезе вътре, бързо затвори и се опита да заключи, но нямаше с какво. Остави я така и хукна навътре. Видя, че се намира в голяма зала. По стените имаше фрески, изобразяващи Христос и апостолите. Други две зали бяха отделени от главната с колони. Отнякъде се появи екскурзовод, който му обясни, че базиликата е затворена за туристи след шест и половина. Ледената висулка изобщо не му обърна внимание. По-скоро усети, отколкото видя, че олтарът бе някъде далеч вляво. Поиска да се скрие зад преградата, която изглежда служеше за изповедалня, но екскурзоводът отново му викна да излезе. Когато чу, че страничната врата изскърца, разбра, че екскурзоводът можеше да насочи Сет към него с протестите си. „Трябва да си намеря друго място“ — помисли си той. Вдясно видя стълби, които се спускаха надолу. Започна да слиза по тях точно когато външната врата хлопна. Забързаните стъпки на Сет отекнаха в тишината. Може би Сет не бе успял да го забележи, но лесно щеше да се ориентира по кървавите следи.

Ледената висулка стигна до една площадка, откъдето се спусна по други стълби вдясно. Когато слезе долу, изохка не толкова от болка, колкото от отчаяние, защото видя, че се бе оказал в дълъг коридор. Чу стъпките на Сет зад гърба си и се пъхна в една врата вдясно. Влезе в нещо като втора базилика.

Удари го силен мирис на плесен. Сградата бе от преди четиринадесет века. Проникващата слаба светлина едва разпръскваше мрака. Не можеше да се скрие дори и в най-тъмния ъгъл, защото следите от кръвта по пода щяха да го издадат. Залитайки, мина покрай стенописи, на които се виждаха римски благородник и слугата му, заслепени от сиянието, излъчващо се от някакъв светец. Чу стъпките на Сет по стълбата отвън. Втренчи се в олтара и му се стори, че отстрани има изход. „Ако мога да стигна до него, преди Сет отново да стреля по мен, сигурно ще намеря начин да го изненадам. Той е толкова самоуверен, че изобщо не очаква да го нападна в това състояние.“

Всъщност, няма защо да се заблуждаваш. Нямаш достатъчно сили. Освен това си изпусна пистолета.

Но нали имаш нож.

Ледената висулка се дръпна рязко встрани и избегна един куршум, който се заби в стената и изкърти част от стенописите. Стъпките приближаваха. Внезапно влезе екскурзоводът и започна да крещи по тях да се махнат по-скоро оттам. Сет го застреля без да се замисли.

Сет се прицели и стреля напосоки в преддверието. Ледената висулка бе вече близо до изхода вляво от олтара. Бързо влезе вътре, а зад гърба му отново се чу изстрел. Видя стъпала, водещи още по-надолу в земята. Нямаше друг избор и заслиза по тях. Стигна до някаква площадка и видя коридор, който завиваше надясно. Спъна се в издаващи се над пода развалини, които вероятно бяха стари колкото самата Католическа църква. Точно под олтара на базиликата, която бе напуснал преди малко, забеляза останки от римски сгради и нещо като храм помежду им. Най-изненадващото бе, че той не бе християнски, а езически. В центъра му имаше олтар, в който се виждаше статуя на римски бог с гладко обръснато лице и изключителна красота. Той изпълняваше някакъв свещен ритуал — пробождаше гърлото на един бик. Куче, скорпион и змия се мъчеха да убият бика, преди богът да е довършил свещенодействието.

Ледената висулка разбра, че попадна в капан. Чу Сет, който се спускаше след него по стълбите, затова избра единственото възможно място за скривалище — зад олтара. Кръвта му багреше каменните плочи на пода, все едно че от пронизаното гърло на бика действително се стичаше алена струйка. Сложи детонатора в джоба и с подвижната си лява ръка измъкна нож, пристегнат около десния глезен. Сдържайки дъха си, избърса потта от челото си, конвулсивно потръпна от болка и зачака. Сет се появи в храма.

— Кръвта те издава. Знам къде си.

Подметките му стържеха по древните каменни плочи. Над олтара се надвеси сянка.

Ледената висулка погледна нагоре и видя червенокосия Сет. Устните му бяха подути, със засъхнала по тях кръв. Никога не бе виждал очите му да святкат така.

— Детонаторът — протегна ръка той.

— Скрих го преди да се спусна тук долу.

— Тогава няма да имаш нищо против да те претърся — и Сет пристъпи към него.

Ледената висулка се дръпна назад.

— Дай ми го и може да те оставя жив.

— Знам, че ще ме убиеш, но преди това ще ми покажеш как ще натиснеш копчето.

— Няколкото дни, които прекарахме заедно, бяха нещо като дългогодишен брак. Добре си ме опознал. Давай детонатора — приближи се още повече Сет.

— Ще трябва да си го вземеш сам — на свой ред се отдръпна Ледената висулка.

Сет поклати глава.

— Не позна. Ще те прострелям преди да се приближа, но този път в корема. Ще останеш жив, за да видиш как ще натисна бутона, но няма да имаш сили да се съпротивляваш — каза Сет и насочи пистолета.

Ледената висулка трескаво мислеше какво да каже, за да отвлече вниманието на противника си.

— Истината ли каза в колата?

Сет не отговори веднага.

— Питам те ти ли уби баща ми?

— Защо да те лъжа, след като истината е толкова приятна за мен? Разбира се, че да.

— Защо?

— Холоуей реши, че и ти трябва да участваш в издирването. Казах му, че нямам нужда от помощ, но той настоя. Само че твоят баща още не беше изчезнал. Имаше вероятност той да е следващият, но не можех да губя ценно време в чакане. Затова сам свърших тази работа — Сет се опита да изобрази нещо като усмивка на размазаните си устни. — Убих го в магазина ви в Австралия. Използвах заглушител. Застрелях баща ти и продавача, докато ти беше на среща с емисаря на Холоуей. Завих тялото на баща ти в мушама и го натоварих в багажника на колата си. Направих го посред бял ден пред очите на всички на плажа. Никой не ми обърна внимание. Дали изобщо някой на някого обръща внимание? Върнах се в магазина и го подпалих. Качих се на колата и избягах най-спокойно. Все едно, че се разтворих във въздуха.

— Какво направи с тялото? — на Ледената висулка му се повръщаше от чутото.

— Наех лодка. Влязох по-навътре. Хвърлих го на акулите да си направят банкет.

Ледената висулка болезнено изхриптя.

— Тялото трябваше да изчезне — продължи Сет. — Все едно, че е дело на „Нощта и мъглата“. Само така можеше да се присъединиш към нас в търсенето на останалите.

— А пратеникът на Холоуей? Той къде изчезна?

— Изчаках го в хотела. Представих му се. Излязохме заедно да се поразходим с колата ми. Застрелях и него. Хвърлих го за храна на акулите, както и баща ти. Исках да изглежда така, сякаш Холоуей е виновен за изчезването и на двамата. За да те накарам да потърсиш Холоуей.

— А когато го направих, се оставих като глупак да ме убедите, че нямате нищо общо с изчезването на баща ми. И започнах да ви помагам.

— Трябва да си призная, че наистина имаше някаква полза от теб, когато заловихме Медичи. Но всъщност Холоуей грешеше — нямах никаква нужда от помощта ти. Никога не бихме могли да се разбираме. Баща ти бе откраднал жената, която бе обичал моят баща. Твоята майка би могла да бъде и моя. А теб можеше изобщо да те няма. Ако баща ми все още е жив, страшно ще се зарадва, когато научи, че съм убил не само неговия враг, но и сина му. Каква ирония на съдбата, нали? Скарахме се за една жена, също както и бащите ни. Дай ми детонатора. Обещавам ти, че няма да те оставя да се мъчиш много, след като видиш как ще натисна бутона.

Загубата на кръв замъгляваше съзнанието му. Чувстваше, че му се доспива. „Съсредоточи се. Недей да оставяш този мръсник да тържествува.“

— Даваш ли ми дума? Че ще ме убиеш без да ме измъчваш?

— Имаш я.

Ледената висулка бръкна в джоба с дясната си ръка, която почти не можеше да контролира, и извади детонатора.

— Остави го на пода. Избутай го към мен — нареди му Сет.

— Нямам сили.

— Не ти вярвам.

Напълно отчаян, Ледената висулка изпълни заповедта. Детонаторът изтропа по каменния под.

— Отлично — каза Сет и се наведе да го вдигне. Свали поглед от Ледената висулка само за секунда.

Тази секунда бе единственият шанс за него. Той мигновено запрати с всичка сила ножа, който стискаше в лявата ръка зад гърба си.

Сет вдигна глава. Свирепо го погледна и се прицели. Но закъсня. Ножът се заби в гърлото му, острието разкъса адамовата ябълка. Върхът достигна чак до вратните прешлени, като се чу странно пристъргване. Само дръжката остана да стърчи от гръкляна.

Сет политна назад с изкривено от болка лице. Кожата му изглеждаше бяла като тебешир на фона на яркочервената струя, която бликаше от гърлото. Ледената висулка знаеше, че раната в адамовата ябълка ще причини подуване, което ще спре притока на въздух по трахеята. Сет щеше да умре от задушаване преди да изтече кръвта му. Но това нямаше да стане моментално.

С ужас видя, че Сет вдигна поглед към него. Очите му като че ли казваха: „Мислиш, че си победил. Но не си. Все още имам сили да те застрелям. И двамата ще умрем. Но преди това трябва да видиш нещо.“

Сет сграбчи детонатора и натисна първия бутон.

Ледената висулка изкрещя и се хвърли към него, за да му попречи да натисне и втория бутон, но се подхлъзна и падна в локвата кръв пред него.

Сет се дръпна назад и отново насочи пръста си към бутона.

От вратата влетя един мъж — преоблеченият като свещеник в парка. Непознатият се хвърли към Сет и издърпа детонатора заедно с пистолета от ръката му.

Сет се обърна към неочаквания си нападател. Хриптейки, той се опита да извади ножа от гърлото си, но мъжът отново заби цялото острие до дръжката. Този удар разшири предишната рана в адамовата ябълка. Рукна алена кръв. Тялото му се затресе в конвулсии. Сет политна към олтара. Той се опита да се хване за статуите, но се свлече надолу и падна на пода без да мръдне повече. Кръвта му се стичаше по острието на ножа, с който римският бог правеше жертвоприношение, пробождайки гърлото на бика.

Ледената висулка все още не можеше да повярва на очите си и само наблюдаваше непознатия, без да реагира. Той изключи детонатора. Вдигна пистолета на Сет и го насочи към него. На лицето му бяха изписани отвращение и гняв.

— Изведи ме оттук преди да е дошла полицията — примоли се Ледената висулка. — Нямаме много време. Ако ми помогнеш, ще ти помогна и аз — той усещаше, че всеки момент може да загуби съзнание. Опита се да събере обърканите си мисли. — Ще ти кажа всичко, което поискаш. Баща ми е мъртъв. Това преследване вече не ме интересува. Холоуей трябва да бъде наказан.

— Холоуей ли? А кой е Холоуей?

— За бога, трябва да се махнем оттук. Жената, която отвлякохме в парка… Сет постави колан с експлозив на кръста й.

— Знам.

— Но мъжът й смята, че ще може безопасно да го свали, щом излезе от радиообхвата. Сет го излъга. Бомбата ще избухне при всички случаи, когато някой се опита да прекъсне жиците.

— Ще можеш ли да вървиш сам? — припряно запита непознатият.

— Мисля, че да — Ледената висулка едва не припадна от болка, когато Дру му помогна да се изправи.

Той го наметна със сакото си, като му каза:

— Ще скрие кървавите петна.

Ледената висулка се облегна на него, но не можа да повдигне крака си и се препъна. Дойде на себе си в базиликата, разположена под земята. След това вече не си спомняше нищо — как бяха изкачили последната стълба, как бяха минали през голямата базилика горе. Видя само, че е на открито. Последните лъчи на слънцето го заслепиха. Дочу вой на полицейски сирени.

— По-бързо — подкани го непознатият.

Стигнаха до някакъв ъгъл и завиха в обратната посока на тази, от която се чуваха сирените. След това започнаха да криволичат из улиците, като из лабиринт.

— Не издържам повече — обади се Ледената висулка.

— Почти стигнахме.

Намираха се в парка на юг от „Арката на Константин“. Слънцето бе почти залязло, но хвърляше последни лъчи към великолепната извивка на древния паметник. Все още се виждаха туристи, които се възхищаваха на прекрасната гледка. Непознатият го сложи да седне на земята и го облегна на едно дърво. Сакото му служеше за прикритие. „Докато кръвта не избие отгоре, няма да привличам чужди погледи“ — успокои се той.

— Чакай ме тук. Ще се върна — нареди му непознатият.

— Кажи на мъжа на онази жена да не се опитва да маха колана.

Но другият вече се бе отдалечил в тълпата.

— По дяволите, Ромул, предупредих те да не ми играеш номера. Къде е свещеникът? Дадох ти два часа да го разпиташ насаме. Връщам се, а в стаята няма никой. Нито дума на проклетия магнетофон — Галахър беше вбесен.

Той нервно крачеше из хотелската стая, когато Сол, подкрепяйки Ерика, влезе. Искрено се бе надявал да види Дру и Арлийн там, а не Галахър. Бе изчакал малко, когато излязоха от Колизея, надявайки се те да се появят от отсрещния парк. След като не дойдоха, се опита да се свърже с тях по телефона, както се бяха уговорили. Първият път никой не вдигна слушалката, а при втория — ядосан женски глас го запита дали е Луиджи и защо я кара да чака. Вече минаваше седем — това бе предварително уговореният последен час за контакт. Изпълнен с лоши предчувствия, той реши, че хотелската стая е единственото място, където те евентуално биха се върнали, за да разберат какво е станало. Освен това не би могъл да махне експлозивите от гърба на Ерика по пътя на открито. Помагайки й да върви, махна на едно такси и бързо се прибраха в хотела.

А сега, като че ли не му стигаше това изпитание, ами трябваше да дава обяснения и на Галахър.

— Свещеникът не ме интересува. Помогнах на жена си, тя е отново при мен и за нищо друго не ме е грижа.

— Да не искаш да кажеш, че си го разменил за нея?

— Да. И ако трябва да избирам отново, пак бих постъпил така! Все пак успях да го разпитам. Не се бой! Ще спазя уговорката! Ще ти разкажа доста интересни неща! Но първо трябва да се заема с това! — Сол свали якето от Ерика и показа на Галахър металната кутия, закачена на колан за кръста й.

— Мили боже, но това е бомба! — възкликна Галахър.

Ерика промърмори нещо неразбираемо. Ефектът от лекарството бавно отминаваше. Сол я постави да седне на леглото и започна да разглежда устройството, закрепено за гърба й.

— Трябва да счупя ключалката или да разрежа колана. Но поясът е свързан чрез жици към кутията. Всичко заедно — ключалка, колан, кутия — образуват непрекъсната електрическа верига.

— Бомбата ще избухне, ако се получи късо съединение.

— Сет ми каза, че мога да я сваля веднага щом излезем от радиообхвата.

— Сет ли? Кой, по дяволите, е Сет?

— Ще ти обясня по-късно. Първо ще трябва… — Сол посегна към жиците, но изтръпна, когато чу, че на вратата се почука. Обърна се и разтревожено погледна натам.

Галахър отиде да отвори.

— Не! Почакай! — каза Сол. Предположи, че са Дру и Арлийн, а не искаше Галахър да ги види.

— Какво има, Ромул? Още някоя тайна ли?

Галахър отвори. Предположението на Сол бе само отчасти вярно. На прага стоеше Арлийн и подкрепяше омаломощения свещеник.

— Коя сте вие, дявол го взел? — настойчиво запита той.

Сол се свлече в едно кресло.

Арлийн се дръпна леко назад, но след това не се опита да се съпротивлява, когато Галахър я дръпна вътре заедно с отец Дюсо.

— Ромул, веднага ми кажи коя е тази жена! — настоя Галахър, като заключи вратата.

— Една приятелка.

— Това обяснение не ме удовлетворява.

— Не ти трябва да знаеш повече. Нали имаш свещеника! Само той те интересува. Можеш да й благодариш. Но не й задавай въпроси!

Арлийн помогна на отеца да стигне до леглото и го сложи до Ерика.

— Имам свещеника ли? — запита Галахър. — Не, не ме интересува самия той.

— Надявам се, че ще размислиш.

— Не ми трябва той, а онова, което знае. След като науча достатъчно за Братството, ще гледам да се отърва от него колкото може по-бързо.

— Той е убил кардинал Павелич. Той е саботирал Братството отвътре. Освен това може да ти каже къде да намериш една дузина нацистки военнопрестъпници.

Галахър беше изненадан от потока информация.

— Радвам се да те видя отново — обърна се Сол към Арлийн. — Когато не можах да се свържа с вас… Но как успяхте да върнете свещеника? А Дру? Къде е той?

— Тръгна след Сет и Ледената висулка.

— Ледена висулка? — Галахър изглеждаше съвсем озадачен. — Дру?

Сол и Арлийн не му обърнаха внимание.

— Как е тя? Добре ли е? — запита Арлийн.

— Все още няма никакви сили. Струва ми се, че не са я малтретирали.

— Много е красива.

— Да, така е. Много е силна. Дори повече от мен — във всяко отношение. Не знам какво бих правил без нея.

— Някой ще ми обясни ли какво става? — отново запита Галахър.

— След Втората световна война кардинал Павелич помагал на нацистки военнопрестъпници да избягат от възмездието на Съюзниците — отговори Арлийн. — Но след това не изпуснал следите на бившите си клиенти. Изнудвал ги да му плащат, за да мълчи. Неговият секретар — Арлийн посочи отец Дюсо — разкрил какво върши. Той също е член на Братството, но постепенно намразил каузата им. Използвал своето положение в тази организация, за да я разтури отвътре. А в лицето на кардинала виждал един нагледен пример за ширещата се корупция в Католическата църква. Премахнал не само него, но решил да накаже и онези, които на времето той е спасил от справедливо възмездие.

— Да ги накаже ли? Но как?

— Отец Дюсо предал информацията, с която разполагал, на оперативен служител от Мосад. Членовете на семейството му били намерили смъртта си в Дахау, а той едва останал жив. Свещеникът разсъждавал по следния начин — само човек, изпитал такава скръб, при това с нужните познания в разузнаването, би могъл да накаже виновниците по подходящ начин, без да разчита на съдебни процеси, които могат да се проточат с години.

— Наказание ли? Може би е по-точно да се нарече отмъщение? — обади се Галахър. — Дали отец Дюсо е смятал, че служителят от Мосад ще убие бившите нацисти?

— Не мога да кажа как точно са се развили нещата по-нататък — отговори Сол. — Предполагам, че агентът на Мосад, на име Ефраим Авидан, е решил да потърси помощ. Свързал се с други бивши концлагеристи, които в последствие са получили подходяща школовка в израелските тайни служби и организирали своя група. На години всички те са възрастни хора, вече пенсионери. Мнозина са останали вдовци. Имали са възможност и свобода — политическа и лична, да вършат каквото пожелаят. Във Виена наш човек от Мосад ни даде списък с имена. Всички хора от него отговаряха на характеристиките, които току-що описах. През последните няколко месеца те до един са изчезнали, без да се обадят на никого. Предполагам, че са се оттеглили някъде, за да се подготвят за мисията си.

— Изчезнали са? — заинтригувано запита Галахър. — Звучи ми познато.

— Моят тъст — отговори Сол. — Мисля, че и той е с тях.

Стаята като че ли стана тясна за всички.

— А какво ще ми кажеш за двамата, които преди малко спомена — Сет и Ледената висулка?

— Професионални убийци. Синове на нацистки убийци. Предполагам, че бащите им са двама от бившите клиенти на кардинала. Ако хората на Авидан вече са предприели нещо срещу тях, Сет и Ледената висулка са тръгнали да търсят виновниците. Решили са, че кардиналът е ключът към загадката. Ако открият какво е станало с него и защо е изчезнал, ще разберат защо бащите им са попаднали под прицел след толкова години.

— А вие каква връзка имате с всичко това? — обърна се Галахър към Арлийн. — Кой е Дру?

— Хайде, стига толкова въпроси — намеси се Сол. — Сега трябва да помогна на Ерика. Да сваля тази адска машинка от нея.

Преди да отиде на срещата, Сол бе помолил Арлийн да купи метална пинсета. Според Сет тя щеше да му е нужна, за да свали бомбата, когато излязат от обхвата на дистанционното управление. Арлийн бръкна в чантата си и му я подаде. Той се наведе над колана, но се замисли.

— Арлийн, може би трябва да излезеш от стаята заедно с Галахър и отеца. За всеки случай, да не би това чудо да избухне.

— Ако мислиш, че е толкова опасно, не прави нищо.

— Представи си, че Сет не е излязъл от обхвата — поклати глава Сол. — Каза, че Дру е по петите им. Сет би могъл само да натисне копчето.

— Най-добре е всички да излезем — предложи Галахър. — Ще се обадя да изпратят специалисти по обезвреждане на експлозиви.

— Докато дойдат, може да е твърде късно — Сол разглеждаше жиците, които минаваха през колана и металната кутия. — Освен… Да, сигурно ще свърши работа — и той бързо отиде да вземе нощната лампа. С потни от напрежение ръце измъкна жицата от основата на лампата и откачи щепсела в другия й край.

— Какво си намислил? — попита Галахър.

Сол бе прекалено зает и съсредоточен над онова, което вършеше, за да му отговори. Внимателно оголи проводника от двата края, а след това махна цялата изолация. Върна се при Ерика и закрепи единия край за голата жица, която свързваше металната кутия с колана. Другия край на проводника омота около втората жица, която също излизаше от кутията към колана. Сега дори и да прережеше колана, електрическата верига нямаше да се прекъсне, защото проводникът на лампата играеше същата роля, както поясът. На теория би могъл да махне колана.

На теория.

— Мисля, че всички трябва да напуснете стаята — каза Сол.

Арлийн вдигна свещеника от леглото.

— Галахър, хайде да се поразходим малко — предложи тя.

— Ромул?

Сол ги чакаше да излязат.

— Пожелавам ти късмет.

— Благодаря.

— Ти си съвсем различен от останалите — опита се да го окуражи Галахър.

Сол остана насаме с Ерика. Той стисна проводника на колана с пинсетата и го прекъсна.

Телефонът иззвъня точно в мига, в който бомбата би могла да избухне, ако Сол не бе преценил всичко както трябва. Острият звук прониза мозъка му. Сърцето му подскочи.

— Дяволска работа!

Телефонът отново иззвъня.

Той се опита да се съсредоточи. Работеше максимално бързо, доколкото му позволяваха мерките за безопасност, които трябваше да спазва. Свали колана и като внимаваше да не прекъсне жиците, които беше прикрепил, постави устройството на стола.

Телефонът продължаваше да звъни.

Той грабна слушалката.

— Дру е! За бога, недей да сваляш колана! Сет те е излъгал! Нагласил е всичко така, че да избухне, ако прекъснеш жиците!

Сол се отпусна върху леглото и започна да се смее.

— И ми го казваш едва сега?

— Какво ти е?

Сол не можеше да спре истеричния си смях. Знаеше, че ще го помислят за луд, но по този начин се разтоварваше от напрежението, след като всичко свърши благополучно.

— Всичко е наред. Бомбата вече не е на нея.

— О, мили боже, как го направи?

В смеха му се появиха нотки на симпатия към Дру. Възклицанието на приятеля му прозвуча едновременно като въпрос и молитва за благодарност.

— С помощта на жицата на нощната лампа. Ще ти кажа като се видим. А ти как си? От Арлийн разбрах, че си тръгнал след Сет и Ледената висулка.

— Да. Сет е мъртъв. Ледената висулка го уби.

— Какво?

— Ледената висулка е ранен. Обещава да ни разкаже всичко, което знае, ако му помогнем.

— Къде да се срещнем? — Сол стана от леглото.

— В парка южно от „Арката на Константин“. Там оставих Висулката. Ще те чакаме на „Виа ди сан Грегорио“.

— Мислиш ли, че можем да му имаме доверие?

— Да. Той ми каза за бомбата. Никой не го е молил да ни предупреждава, нито да спасява Ерика. Може би ще даде отговор на последните въпроси, които все още не сме си изяснили.

— След двайсет минути съм при теб — Сол остави слушалката и изхвърча от стаята. Минавайки покрай Арлийн, Галахър и отеца в коридора, каза:

— Арлийн, моля те, погрижи се за Ерика. Остани при нея — и изтича към асансьора.

— Почакай за минута, да те вземат мътните — извика след него Галахър. — Още не сме свършили с теб. Къде си хукнал?

— Трябва да се видя с един приятел и да доведем тук Ледената висулка. Кажи на лекарския си екип да дойде. Ще имаме нужда от тях — Сол не можа да изчака асансьора и се затича надолу по стълбите.

Спусналият се мрак и хаосът от заслепяващите фарове на колите попречиха на Сол да забележи Дру и Ледената висулка, когато премина покрай Арката на Константин по „Виа ди сан Грегорио“. Тротоарите бяха задръстени от тълпи пешеходци. „Трябваше да попитам Дру от коя страна на улицата ще ме чака“ — помисли си той. Но изведнъж точно пред себе си забеляза Дру, прикрепящ Ледената висулка, който бе преметнал ръка през рамото му, както се хващат пияниците, за да не паднат. Сол насочи колата към тях. Зад него сърдито засвириха клаксони. Спря до тротоара. Дру помогна на Ледената висулка да се качи отзад, след това и той се метна вътре и колата потегли.

Висулката бе облечен със сакото на Дру. Лицето му бе така пребледняло, че почти се сливаше с изрусялата му от слънцето коса. По ръкавите на дрехата се забелязваха кървави петна.

— Лошо ли е ранен? — запита Сол.

— В двете ръце. Единият куршум е излязъл, но другият е останал в рамото. На моменти губи съзнание.

— Холоуей — промърмори Висулката.

— Кой е Холоуей? — попита Сол, като се обърна назад към Дру.

— Още не знам. Но със сигурност Висулката не го обича.

— Искам да си отмъстя на този кучи син — едва промълви той.

— За какво? — попита Дру.

— Изпратил е Сет да убие баща ми.

— А за какво му е било на този Холоуей…? Той евреин ли е?

— Не — горчиво се засмя той.

— Нещо не схващам смисъла — Сол зави на една пресечка. — Ако Холоуей не е евреин, то защо ще участва в групата, която преследва бивши нацисти?

— „Нощ и мъгла“ — прошепна Ледената висулка.

— Това вече съвсем не го разбирам. Нощ и мъгла е тактика за провеждане на терор, измислена от нацистите по време на Втората световна война — каза Сол.

— Чудна работа… Като че ли той току-що ни обясни по какъв начин евреите ще се опитат да си отмъстят — каза Дру.

Тръпки полазиха Сол. На следващата пресечка отново зави.

— Мислиш, че ще използват тактиката на самите нацисти, за да се разправят с тях? Отвличат военнопрестъпници и правят така, че семействата им да страдат по същия начин, както са страдали роднините на евреите по време на Холокоста, без да знаят какво се е случило с близките им? Дали и бащата на Ерика е замесен в това безумие?

— Жажда за отмъщение — каза Дру. — Познато ми е това чувство още от убийството на родителите ми. Знам какво е да мразиш. В продължение на дълги години аз бях изтъкан от омраза. Знам още, че когато си служиш с методите на твоя враг, се превръщаш във враг на самия себе си. Започваш да изпитваш отвращение и към собствената си личност.

Сол си спомни с каква ненавист бе преследвал и убил осиновителя си, за да отмъсти за смъртта на Крис. Но това не му бе донесло удовлетворение, а само една огромна празнота. „Трябва да намеря бащата на Ерика. Да му попреча да извърши каквото е намислил.“

— Холоуей — за пореден път изпъшка Висулката.

— Кой е той? — попита Дру. — Щом не е евреин, тогава…?

— Синът на Художника.

— О, Господи — възкликна Сол. — Художника — това е прякорът на помощник-коменданта на лагера на смъртта Майданек. Той „управлявал“ — така се изразявал за работата си — „системата или по-точно поточната линия за разглобяване“. През деня хиляди затворници са били натиквани в газовите камери или пещите. А през нощта Художника рисувал идилични пейзажи с гори и ливади.

— Бащата на Холоуей бил ли е помощник-комендант на Майданек? — запита Дру.

— Да.

— Защо Холоуей е изпратил Сет да убие баща ти?

— За да ме накара да им помогна в издирването. Да ме заблудят, че „Нощта и мъглата“ са отвлекли баща ми.

— Къде е сега този Холоуей?

Той не отговори.

— Ако час по-скоро не извадим куршума от рамото му и не му прелеем кръв, никога няма да научим отговора на този въпрос — каза Дру.

— Прав си. Ще умре. Сакото му е подгизнало от кръв. Няма да успеем да го вкараме незабелязано в хотела. Трябва да намерим друго безопасно място. Галахър ще ни го посочи и ще има грижата да изпрати лекарски екип там — Сол спря колата и отиде да телефонира.

В това време Дру отново попита Висулката къде е сега Холоуей.

— Кичънър. Близо до Торонто. В Канада.

Миша Плец имаше киселини в стомаха, но изпи още една чаша силно кафе и едва се удържа да не отиде при свързочниците в приземния етаж на Главната квартира на Мосад в Тел Авив. Бе единадесет вечерта. Операция „Спасение“ трябваше да започне след час, а междувременно беше спряно подаването на всякакви радиосигнали. „Само ще им преча там. Вече свърших каквото зависеше от мен. Проверихме няколко пъти плана за действие.“

Въпреки всичко той все още се притесняваше дали информацията на Джоузеф е достоверна. Нямаше начин да потвърдят от друг източник времето и мястото на контрабандната доставка, нито разпознавателните кодове. Все пак Миша не би рискувал, ако съобщението не бе изпратено лично от Джоузеф и ако пратката не представляваше заплаха за сигурността на Израел. Реши, че при дадените обстоятелства по-голям риск е да не предприема нищо. Началниците му се бяха съгласили доста неохотно.

Вратата на стаята се отвори. Помощникът му влезе запъхтян. Чертите на лицето му бяха изопнати от вълнение.

— Ромул току-що се обади.

— Надявах се, че ще го направи. Къде е той?

— В Рим.

— Как е влязъл във връзка с нас?

— Чрез ЦРУ — помощникът му подаде листче хартия с написан телефонен номер. — Настоява да му се обадиш час по-скоро.

Съобщението го озадачи. Когато Миша за последен път бе видял Сол, някой се бе опитал да го убие, най-вероятно ЦРУ. Но дори и да не бяха те, Сол бе обещал да не търси помощ от никого. Защо сега ще използва техните връзки с Мосад? Дали не си е довлякъл някоя беля? Дали това съобщение не е някакъв номер?

Въпреки недоумението Миша се зарадва на листчето. От една страна, щеше да чуе Сол и Ерика, а от друга, щеше да се поразсее малко, докато чака новини за хода на операция „Спасение“. Вдигна слушалката и набра номера. Телефонът звънна само веднъж. Сол веднага го вдигна. Миша чу звучния му глас.

— Ало.

— Тук Пясъчната змия. Можеш ли да говориш спокойно от този телефон?

— В ЦРУ съм. Смятат, че никой не ги подслушва.

— Загазил ли си?

— Не. В момента си сътрудничим. Твърде дълго е, за да ти обяснявам. Научих някои много тревожни факти за бащата на Ерика.

— И аз — отговори Миша. — Вчера ми изпрати съобщение, днес също. Знам със сигурност, че е жив. Видели са го. Кажи на Ерика. Баща й е жив и не е отвлечен. Но не иска да знаем къде е отседнал. Направил е така, че да не можем да го проследим. А що се отнася до информацията…

— За нацистите ли? — прекъсна го Сол. — Нима ти е казал?

— Какви нацисти? — Миша доближи слушалката до ухото си. — За какво говориш?

— Военнопрестъпници. Заради тях е изчезнал. Той, Ефраим Авидан и други бивши служители на Мосад от списъка, който ни даде, са научили къде се крият бивши нацистки престъпници. Образували са група за отмъщение.

Миша онемя от изненада.

— Ако не ти е казал за това, то тогава какво ти е предал? — запита настойчиво Сол.

— Дори и по най-сигурния телефон не мога да ти кажа. Информацията му е от жизненоважно значение за Израел. Засега само толкова. Утре ще мога да ти обясня.

— Но утре ще бъде вече късно. Джоузеф е на път да извърши нещо, за което ще има кошмари до края на живота си. Заради него, заради Ерика, трябва да му попречим. Каза, че отново е изчезнал. Нямаш ли представа къде би могъл да бъде?

— В движение е. Обадил се е първо от Щатите, после от Канада.

— Канада ли каза?

— Важно ли е за теб?

— Къде по-точно? — настоятелно запита Сол. — От кой град?

— Торонто.

— Така си и мислех!

— Защо? Кажи ми? — попита Миша. — Защо е там?

— Синът на един от бившите нацисти живее там. На Художника, помощник-комендант на Майданек. Фамилията му е Холоуей.

Миша тежко въздъхна. Би могъл да каже на Сол, че това е името на един от търговците на оръжие, за които бе получил съобщение от Джоузеф. Но тайната на операция „Спасение“ не може да бъде разкрита преди успешния й край. Когато участниците в нея се завърнат на безопасно място в родината, ще подаде информация на либийците, че Холоуей е замесен в провала. Едва тогава ще може да разкаже на Сол онова, което сметне за нужно.

— Трябва да свършваме. Ще ти се обадя утре по обяд. Много е важно. Не предприемай нищо дотогава. Чакай да ти позвъня. Ще ти дам информация, която ще ти бъде от полза.

Миша затвори телефона.

Чу се свободен сигнал. Доста объркан Сол също затвори и се загледа в скромно мебелираната стая в тайната квартира, която им посочи Галахър — една ферма извън Рим. В момента изпълняваше функциите на лазарет. Ледената висулка бе толкова пребледнял, че напълно отговаряше на прякора си. Бяха го сложили да легне, във вената му бяха забили игла със система, по която течеше кръвна плазма. Същият лекар, който преди това бе свестил отец Дюсо, вече бе направил нужната дезинфекция и шиеше раната на лявата ръка. Превърза я с марля и бинт.

— А сега идва по-трудната част — каза лекарят. Започна да разглежда данните за състоянието на пациента върху портативни монитори. — Сърцето му не бие равномерно. Кръвното налягане е ниско. Дишането му… Продължавайте с кислорода — обърна се той към асистента си.

— Мислите ли, че има опасност за живота му? — запита Сол.

— С две огнестрелни рани той е на път да постави рекорд, че изобщо е жив все още. Всяка крачка за него е означавала загуба на кръв. Дали ще умре? Ще бъде истинско чудо, ако оцелее. Освен това трябва да му направя операция, за да извадя куршума от втората рана.

— Не трябва да умира!

— Всички сме смъртни.

— Трябва да изкопча още информация от него!

— В такъв случай сега е моментът. Преди да го приспя. След петнадесет минути няма да бъде в състояние да ви каже нищо до утре вечер.

Сол се наведе над Ледената висулка. Лекарят и двамата му асистенти се въртяха около ранения, Галахър нервно се разхождаше напред-назад. Дру бе застанал неспокойно на прага, а зад него се виждаше Арлийн, която следеше състоянието на Ерика и отец Дюсо в другата стая. Сол избърса със салфетка потта от лицето на Ледената висулка, на което бе изписана силна болка.

— Чувате ли ме?

Той леко помръдна глава.

— Лекарят казва, че може да не оживеете. Но ако не умрете, ви гарантирам, че ще ви пуснат, щом оздравеете.

— За бога, не е твоя работа да обещаваш — обади се Галахър.

— Готов съм на всичко, стига той да ми помогне — обърна се към него Сол. — Още в началото ти казах, че това е личен проблем. Но вече не се отнася само за тъста ми, а и за жена ми. Щом разбере какво се кани да направи баща й, никога няма да ми прости, че не съм му попречил с всички възможни средства. Не се опитвай да ме възпираш, защото…

— Какво ще ми сториш? И в какво ще се превърнеш след това? Ново издание на баща й ли? — запита Галахър.

Сол се замисли, като си призна, че Галахър имаше право. Но чувствата му към Ерика надделяха и той настоя да му позволят да действа, както е намислил.

— Не, има разлика — каза Сол. — Тук не става дума за омраза. А за любов.

— Може би това още повече влошава положението.

— Виж какво, съжалявам наистина. Нямах намерение да те заплашвам. Но ти трябва да ме разбереш — Сол отново се наведе над Ледената висулка. — Кажи ми всичко, което те питам. Аз трябва да знам истината. Събери силите си. Ти ще оживееш. Ще бъдеш отново свободен. Готов съм да те защитя.

— Какво… искаш да знаеш? — облиза пресъхналите си устни Ледената висулка.

— По пътя в колата ми каза, че Холоуей живее близо до Торонто. В Кичънър. Спомни си къде. Как да стигна до него? Къде е…?

— Кичънър ли? — гласът на Ледената висулка бе станал дрезгав. — Той живее — раненият болезнено си пое въздух — извън града. Магистрала 401, западно от Торонто, осемдесет километра… път номер…

Сол се напрягаше да запомни всяка дума.

Полунощ. Средиземно море. На юг от Крит, на север от Либия.

Капитанът на товарния кораб „Медуза“ разтревожено се загледа в сигналните светлини не много далеч от кърмата. Срещата с либийския кораб трябваше да се състои едва след три часа. Не бе уведомен за промяна в програмата. От единадесет часа вечерта трябваше да спре подаването на радиосигнали, също както и либийците, освен ако не се получат някакви тревожни съобщения. Значи дори и да имаше промяна, нямаше как да я научи. Защото светлините пред него подаваха уговорените сигнали. Той даде заповед да потвърдят, че са ги видели, изчака и си отдъхна, когато либийците продължиха със следващия сигнал. Каза си, че тази промяна в програмата е добре дошла, тъкмо ще се отърве по-бързо от опасния товар.

От мрака изплуваха очертанията на кораб, който спря на близко, но безопасно разстояние от мястото, където „Медуза“ бе пуснала котва. Екипажът спусна моторни лодки, които разцепиха тишината. Капитанът на „Медуза“ нареди да опънат въжени стълби и да приготвят крана за разтоварване.

Лодките наближиха „Медуза“. Хората от тях се заизкачваха по въжените стълби. Любезната усмивка на капитана, с която искаше да ги приветства, бързо се стопи, когато видя, че на лицата си имат маски, а в ръце държат автоматични оръжия, че превземат кораба и откарват екипажа към спасителните лодки. Някой постави пистолет на слепоочието му. Той изкрещя.

Долу от лодката капитанът гледаше как корабът му се отдалечава в нощта, заедно с товара на стойност сто милиона долара — пистолети, автоматични оръжия, портативни миномети… Две моторници следваха „Медуза“. Може би онова, което бе взел за либийски кораб, бе само бутафория. Предположи, че външността на „Медуза“ също ще бъде променена, за да не може никой да я познае. Ще изпишат ново име върху старото. До утре сутринта пиратите сигурно ще са вече на безопасно място в някое пристанище. Капитанът се хвана за главата. Чудеше се какво ще отговори на либийците, когато стигнат до брега, като междувременно нареди на екипажа да гребе с всички сили. Но накъде? Нямаше значение. Само да бъде по-далеч от това място. И от либийците, които едва ли щяха да проявят разбиране и щяха да се разправят най-безмилостно с тях.

Ерика най-после бе дошла в съзнание и се опитваше да схване онова, което й разказваше Сол — как се бе срещнал с Дру и Арлийн, как бяха решили да действат заедно и какво се бе случило след отвличането й. Учудването й бе заменено от силно вълнение.

— Група за отмъщение ли? Баща ми, Авидан и останалите… седемдесетгодишни старци… изчезват, за да отмъстят на мъчителите си от нацистките концлагери?

— Може би не само това.

— И по-лоши намерения ли имат?

— В колата Ледената висулка спомена за „Нощта и мъглата“ — Дру реши да й обясни вместо Сол. — Но нямаше предвид нацисткия декрет, а… Може би баща ти и другите искат да накажат не само военнопрестъпниците. Решили са да тероризират и децата им. Да отмъстят на бащите по същия начин, по който те са ги измъчвали на времето.

Изведнъж Ерика се досети нещо и скочи в леглото.

— Не мислите ли…? Ако целта е била да тероризират бащите, като си отмъщават на децата, тогава бащите сигурно са още живи. В противен случай удовлетворението няма да е пълно. Нацистите трябва да научат, че децата им са подложени на тормоз. Те ще страдат, ако знаят, че и децата им страдат. Затова мисля, че не всичко е загубено. Трябва да ги спрем преди да са ги убили.

— Сол бе прав като каза, че си страхотна — усмихна се Дру.

— Е, може би. Но ако е така, защо искам да попреча на баща си? Честно казано някъде в дъното на душата си желая той да си отмъсти.

— И с мен е така — обади се Сол. — Точно затова ставам толкова нервен, когато се опитвам да ги защитя.

— Така е — потвърди Дру. — Човек винаги жадува за отмъщение, дори и да крие това желание дълбоко в себе си. В случая аз съм безпристрастен. Нямам роднини, които са загинали в Холокоста. Но когато си помисля за зверствата на есесовците, така побеснявам, че ми се ще да… — Дру въздъхна. — Някои от тях дори не са били така луди, че да вярват в правотата на каузата, но са вършили всичко онова, което са им нареждали. Просто са се примирили с цялото това безумие. Начин на оцеляване. За да изхранят семействата си. Ако повечето от тези лицемери се бяха възпротивили…

— Хората не са толкова смели — каза Ерика.

— Но ние сме — продължи Дру. — Ето защо се противопоставяме на това да се използват нацистки методи срещу нацистите. Ние не искаме да се превърнем в нацисти. Нали затова имаше Нюрнбергски процес? Не отмъщение, а законен съд. Повярвайте ми, аз искам тези престъпници да бъдат наказани. Не ме интересува колко години са минали оттогава. Те трябва да получат заслуженото. Според мен наказанието не може да бъде друго освен смърт. Но не лично отмъщение, а безпристрастен съд на обществото.

— Но как…? — Ерика се олюля и седна на леглото.

— Добре ли си? — Сол отиде при нея и я прегърна.

Тя кимна и побърза да зададе въпроса си:

— Но как ще попречим на баща ми?

— Той сигурно е в Торонто — отговори Сол. — Холоуей живее наблизо. За последен път са видели баща ти там. Мислиш ли, че ще имаш сили да пътуваш?

— Винаги бих ти отговорила с „да“. За да помогна на баща си.

— Но имаш ли наистина сили?

— Да. Купи два билета за първия самолет до Торонто.

— Четири — обади се Дру.

Ерика го изгледа учудено.

— Присъединявам се към Дру — обади се Арлийн, която дотогава мълчаливо бе слушала разговора, и пристъпи напред. — Четири билета. И ние ще дойдем с вас.

— Но вие…

— Нямаме причина? Това ли имаш предвид?

— Нямате нищо общо с тази история — Ерика махна с ръка, ядосана на себе си. — Прозвуча доста грубо. Не исках да ви обидя. Все пак той е мой баща.

— Да, нямаме никакъв мотив — намеси се Дру. — Но бихме желали да дойдем.

— Дори не ме познавате.

— Ще се опознаем.

Джоузеф Бернщайн седеше сам в тъмния хол на превърнатата в затвор къща в Торонто. Опитваше се да си почине преди изпитанието, което го очакваше на другия ден. Поне няколко минути покой.

„Вече съм на седемдесет“ — мислеше си той. „Моите приятели също са доста поостарели и спят горе. Бившите ни врагове, на години колкото нас, са наши пленници. Утре, след повече от четиридесет години, аз ще изпълня клетвата, дадена на младини. Да отмъстя за семейството си. Да ги накажа по същия начин.“

Самолетът на канадските авиолинии се приземи в Торонто малко след два следобед. Сол все още бе настроен на римско време. Там слънцето вече залязваше, а тук преваляше пладне. Беше спал малко предната нощ и се чувстваше изтощен. Краката го боляха от дългото седене на едно място.

Арлийн и Дру също бяха доста уморени, докато Ерика сякаш преливаше от енергия. Мисълта за баща й не й даваше покой. Веднага след като минаха през емиграционната служба и митницата, тя побърза да намери кола под наем и двадесет минути по-късно четиримата вече бяха напуснали района на летището. Излязоха на магистрала 401.

Движението беше натоварено. Повечето шофьори пренебрегваха ограничението на скоростта, което тук беше 100 км/ч. Но Ерика не желаеше неприятности с полицията и независимо от нетърпението си, не превишаваше разрешения максимум. Следобедното слънце приличаше. Тя включи климатичната инсталация. Стремеше се да гледа само напред, без да обръща внимание на полята, които се простираха от двете страни на магистралата. Сол следеше табелите и след около петдесет минути посочи:

— Ето го. Тръгни по този път.

Той съжаляваше, че не можа да дочака обаждането на Миша Плец в Рим. Миша настояваше, че трябва да му предаде нещо важно, което най-вероятно беше свързано с Холоуей. Но когато се наложи да избира дали да чака в Рим или да вземе първия самолет за Торонто, необходимостта от спешни действия му продиктува второто решение.

— Завий наляво — каза Сол.

Ерика излезе от магистралата. След пет километра той отново й каза да свие вляво. Слънцето огряваше невисоки хълмове, по които се редуваха горички, пасища и царевични ниви.

— Предполагам, че сме доста близо — каза Сол. Шосето правеше завой. Той посочи с ръка надясно към посипана с чакъл алея. От двете й страни бяха засадени дървета. Пътят се виеше през тучна ливада и извеждаше най-горе на хълма до имението. — Това трябва да е. Съвпада с описанието на Ледената висулка. Да, ето и нарисуваната на пощенската кутия сива хрътка.

— Мнозина си украсяват пощенските кутии с рисунки на кучета — предупреди го Дру.

— Ледената висулка спомена, че близо до имението има мост.

— Вече съм сигурна, че е тук — каза Ерика след минута, минавайки по моста. — Да не губим ценно време.

Тя сви по един черен път.

— Ако оставим колата близо до реката, няма да събуди подозрение. Все едно, че някой е харесал мястото и е отишъл да лови риба.

— Ех, ако бяхме въоръжени сега — каза Сол.

— Невъзможно е да пренесем оръжие през митническия контрол на летището. Щяхме да сме още в Рим. И най-вероятно в затвора — отвърна му Дру.

— Казах го просто така. Но ще почувстваме ужасно силно липсата му, когато проникнем в имението.

— Човек никога не знае. Може и да не ни потрябва — обади се Арлийн. — Ако Холоуей се окаже един обикновен бизнесмен.

— Не забравяй връзката му със Сет и Ледената висулка. По-добре да се настроим за неприятности.

Слязоха от колата. Дърветата покрай пътя ги закриваха, така че никой от имението не можеше да ги види.

Горичката, през която тръгнаха, бе доста гъста. Слънчевите лъчи само тук-там пробиваха през клоните на дърветата. Миришеше на влажна земя. Дру прескочи един повален дънер и пое нагоре, където растителността се сгъстяваше. Погледна през рамо назад и не можа да не се възхити от грациозната походка на Арлийн и лекотата, с която преодоляваше трудния терен. „Ще ни се отрази добре, ако отидем в някое затънтено скалисто място и потренираме отново алпинизъм. Само двамата, за две-три седмици“ — помисли си той.

Когато всичко свърши.

Но сега не беше време да мечтае за бъдещето и Дру съсредоточи вниманието си върху трудното изкачване. Когато стигна най-горе, изчака Арлийн и нежно я докосна по рамото. Оттам нататък започваше голо място, а вдясно от тях, на същата височина, се намираше имението. Сол и Ерика бяха пред тях, скрити в някакви храсти.

Въпреки че бе на около стотина метра от къщата, Дру забеляза, че отпред се разхождаха най-малко половин дузина въоръжени мъже. Всички те бяха насочили вниманието си към входа на имението. В двора бяха паркирани около десетина различни марки автомобили. От имението излезе мъж в син анцуг и внезапно спря, ужасен от онова, което видя. По посипаната с чакъл алея се зададе камион, който вдигаше облак прах зад себе си.

Предната вечер Холоуей бе почувствал силна нервна преумора. Безпокоеше се за предстоящата операция. Ето защо реши да рискува и да навести семейството си, което бе оставил в безопасното имение в Кичънър. Когато в Либия бе три часа посред нощ, в Онтарио бе девет вечерта. Ако се пресметнеше времето за пренасянето на оръжието от „Медуза“ на либийския товарен кораб и придвижването му към най-близкото пристанище, то не би могло да се очаква никакво съобщение за развоя на събитията по-рано от следващата сутрин.

Холоуей не вярваше в бога. Но се молеше за успеха на операцията, защото споделяше опасенията на Розенберг, че „Нощта и мъглата“ може би са разкрили тайната доставка. Ясно беше, че враговете им знаят твърде много, за да могат да ги тероризират така. Затова нищо чудно да бяха узнали и за „Медуза“. Но Холоуей не можа да измисли по какъв начин да предупреди либийците за евентуалното изтичане на информация, без сам да загази. Бе сигурен, че щяха жестоко да се разправят с него, задето е дал сигнал за започване на операцията въпреки опасенията си. Ето защо реши изобщо да не предупреждава клиентите си и да изчака, като се надяваше, че няма да има усложнения.

На обяд вдигна тост с чаша вино, като се опита да изобрази нещо като усмивка на лицето си. С тържествен глас съобщи на семейството си: „Знам, че се притеснявате за онова, което става. През изминалите няколко месеца всички бяхме подложени на сурови изпитания. Искате да се върнете у дома. Охраната около вас ви изнервя. Но понякога се случва хората, които се занимават с международни сделки, да си създадат врагове. Бих искал да ви успокоя, че наближава краят на това изпитание. И да ви благодаря за вашето търпение и разбиране“. Той отпи глътка вино и добави наум: „И за успеха на «Медуза».“

Погледна часовника си и видя, че е точно девет вечерта, т.е. средиземноморската операция трябваше да започне в този час. В столовата влезе човек от охраната и му донесе телеграма. Холоуей разкъса плика и я извади. Трябваше да я прочете няколко пъти, за да схване смисъла на казаното.

ВСИЧКИ ПРОБЛЕМИ РЕШЕНИ. БАЩА ТИ СПАСЕН. ВРЪЩАМЕ СЕ УТРЕ. ТРИ СЛЕДОБЕД ВАШЕ ВРЕМЕ. ТВОЕТО ИМЕНИЕ. ЛЕДЕНАТА ВИСУЛКА И СЕТ.

Холоуей облекчено въздъхна. За първи път от няколко месеца почувства прилив на енергия, напрежението му поспадна. Първоначално доста се изненада, че Сет и Ледената висулка бяха изпратили телеграма и то на този адрес, вместо да телефонират. Но след това се свърза с имението извън града и научи, че току-що и там бе пристигнала телеграма. Помисли си, че за по-сигурно бяха изпратили съобщение и на двете места. Може би смятаха, че телефонният разговор е по-опасен. Съобщи на охраната в имението, че утре очаква гости.

— Дядо ви скоро ще се върне — каза той на децата. Погледна жена си усмихнат и си сипа втора чаша вино, което не му се случваше често.

Едва издържа до обяд на следващия ден. Очакването го изнервяше. Качи се на колата заедно с охраната и се върна в другото имение. Там вече бе пристигнал един автомобил. Преизпълнен с радост, той се спусна към него.

Но вместо баща си, видя Розенберг.

— Какво правиш тук? — Холоуей замръзна от изненада.

— Как? А телеграмата?

— Телеграма ли?

— Не си изпращал?

— За бога, не съм!

— От твое име е — Розенберг извади къс хартия от джоба на сакото си.

Холоуей изстина, когато я прочете.

НЕ ИСКАМ ДА ПОЛЗВАМ ТЕЛЕФОНА. ВСИЧКИ ПРОБЛЕМИ РЕШЕНИ. БАЩИТЕ НИ СА СПАСЕНИ. УТРЕ ТЕ ЧАКАМ. ТРИ СЛЕДОБЕД МЕСТНО ВРЕМЕ. МОЕТО ИМЕНИЕ. ХОЛОУЕЙ.

— И си повярвал на това? — той смачка телеграмата.

— А какво друго ми оставаше? Да взема да ти се обаждам, когато ми съобщаваш, че телефонът не е безопасен? Или да си остана в Мексико, след като знам, че баща ми ще бъде тук в Канада?

— Абсолютен глупак! Аз също получих телеграма! С почти същото съобщение! Че и моят баща ще ме чака тук.

— В такъв случай, ти си не по-малък глупак от мен!

— Само те са! — Холоуей се обърна към входа на имението — Те ни погодиха този номер!

— Те? — Розенберг усети, че коленете му се подкосиха. — „Нощта и мъглата“?

— А кой друг? И сега сигурно ни наблюдават отнякъде!

Холоуей и Розенберг тръгнаха към къщата.

Но Холоуей се обърна назад, защото чу шум от приближаваща се по пътеката кола. Охраната се спусна натам. Зад волана бе Милер.

— Казах ти да не идваш тук! — извика Холоуей.

Милер удари спирачки и изскочи ядосан от колата.

— А пък аз ти казах, че тръгвам! Ти си знаел какъв е бил баща ми! И всички останали от групата! Опитвах се да си внуша, че ще падна до твоето ниво, ако просто дойда тук и те удуша. Но, Господ да ми е на помощ, дори когато научих за престъпленията на баща си, исках той да се върне! А след това получих твоята телеграма! Баща ми! Пишеш, че е тук! Къде е?

Холоуей грабна листа, който архитектът сърдито размахваше. Съобщението бе същото като изпратеното до Розенберг.

— Те са тук — закрещя Холоуей. — Сигурен съм. Няма съмнение. Те са някъде тук!

— Някъде тук ли? — ядосано запита Милер. — За какво говориш? Някъде тук? Кой по-точно?

— Трябва да се скрием. Бързо. Влизайте вътре — Холоуей се спусна към стълбите. Извика на началника на охраната: — Събери хората! Концентрирайте силите си тук! Защитавайте къщата!

Но отново се обърна към пътеката, защото чу шум от двигател.

„О, боже! Стигат ми толкова!“

В следващите два часа продължиха да пристигат коли, от които изскачаха мъже, размахващи телеграми. Всички те бяха повикани тук от цял свят — Мексико, Америка, Англия, Франция, Швеция, Египет и Италия. Идваха, за да се видят отново с бащите си, но разбраха, че са били измамени. Холоуей бе поканил всички в кабинета си и бе наредил на охраната да отбранява къщата. Мъжете бяха страшно ядосани. Викаха, крещяха, обвиняваха, оплакваха се.

— Отивам си!

— Опасно е!

— Не по-малко опасно е да стоим тук!

— Какво ще се случи в три часа?

— Защо е посочен точно този час?

— Ами ако бащите ни наистина се върнат?

— А ако някой ни нападне?

Посоченото в телеграмите време мина. Холоуей чу да пристига поредната кола. Изтича навън, като се надяваше, че греши в предположението си за „Нощ и мъгла“ и се молеше това да са Сет и Ледената висулка.

Но вместо кола, по пътеката се движеше камион. Каросерия с дървени прегради, покрита с брезент.

Холоуей изтръпна.

Приличаше на камион за превозване на животни.

„Господи, имай милост към нас“ — мислено рече той, изпълнен с ужасно предчувствие. Надвисналата опасност му изглеждаше още по-страшна, защото не знаеше какво точно са намислили непознатите противници. Но в едно бе сигурен — краят на тази история наближаваше.

— Какво става там? — запита Сол, клекнал до Ерика, Дру и Арлийн, когато видя носещия се към къщата камион. В двора бяха паркирани девет коли. Мъжът в синия анцуг истерично крещеше на охраната, която насочи оръжието си към камиона.

— Трябва да се придвижим по-близо — каза Дру.

— Сега му е времето, когато охраната се занимава с камиона — обади се Ерика.

Висока до кръста мрежа от бодлива тел отделяше храстите, в които се криеха, от ливадата. Ерика тръгна към оградата. Не се виждаха електрически проводници, нито снимачни камери. Може би по земята бяха разположени детектори на звук и натиск, но се налагаше да рискуват. Тя се прехвърли от другата страна и запълзя.

На около стотина метра вдясно се виждаше мъжът със синия анцуг. Крещеше заповеди на хората от охраната, насочили оръжие срещу камиона, който най-после изкачи височината и приближи паркираните пред къщата коли.

Ужасно предчувствие я накара да запълзи по-бързо. Обърна глава към Сол, който се придвижваше в нейната посока. Дру и Арлийн останаха малко по-вляво. Бяха се пръснали така, че да не ги забележат.

Слънцето приличаше в гърба й. Тя изтича към един отрупан с атрии цветарник, зад който се скри. Изведнъж спря. Двама души от охраната притичаха край нея и се присъединиха към останалите, които стояха с насочени срещу камиона оръжия. Той бе обърнат така, че каросерията гледаше към къщата. Ерика се възползва от ситуацията и се придвижи още по-близо. Но вляво от себе си забеляза часови. Скри се зад един храст. С готово за стрелба оръжие, той се опита да заеме удобна позиция, но падна като подкосен. Силно озадачена, Ерика забеляза двама възрастни мъже, които се появиха зад него. Единият държеше особен вид оръжие, чиято форма й бе позната — използваше се за изстрелване на стрелички, напоени с приспивателно. Въпреки напредналата си възраст мъжете действаха със забележителна сръчност. Издърпаха мъжа зад един навес и взеха оръжието му. След това бързо се скриха зад къщата.

Удивлението й нарасна, когато погледна напред и видя, че вратата на кабината до шофьора се отвори и оттам се показа възрастен мъж. Той се запъти към капака на каросерията. Там го чакаше друг мъж. Ерика не го бе забелязала, защото камионът го закриваше. Двамата се прегърнаха пред смаяните погледи на охраната и пред дулата на насочените към тях автомати. Изпълнена със страх и учудване, Ерика се придвижи напред. Сърцето й биеше до пръсване. Лошото предчувствие се сбъдна. Възрастният мъж, който се бе появил зад камиона, бе баща й.

Яростта бе по-силна от страха. Джоузеф Бернщайн спря на известно разстояние от насочените автомати и се обърна към Холоуей:

— Така ли посрещате гости?

— Кои сте вие?

— Мисля, че вече се досещате — отвърна Ефраим Авидан. Той повдигна брезента. — Кажете на охраната да свали оръжието — и отметна покривалото встрани. С трясък отвори задния капак на каросерията.

Вътре седеше брадат мъж с готова за стрелба автоматична пушка.

— Тъй като оръжията са по вашата част, без съмнение съзнавате, че съм дръпнал спусъка — обърна се той към Холоуей. — Знаете колко бързо сее смърт тридесет калибровата пушка. Дори и на някой от охраната да му хрумне да стреля по мен, ще успея да натисна спусъка по рефлекс. Прицелил съм се право в гърдите ви. Направете това, което ви каза моят приятел. Накарайте охраната да свали оръжието.

— А ако ви е необходим допълнителен стимул, за да им наредите, просто погледнете по-навътре в каросерията — допълни Джоузеф.

Зяпнал от учудване, Холоуей се втренчи в камиона.

— Приближете се. Искаме да ги разгледате по-добре — каза Ефраим.

Той нервно направи две крачки напред и пребледня, когато видя какво има вътре.

Упоени, с посивели и изпити лица, техните бащи лежаха на пода на каросерията, завързани с вериги един за друг. Всичко единадесет мъже. Пазеше ги възрастен мъж, опрял автомат в главата на бащата на Холоуей.

— О, боже — Холоуей се хвана за стомаха, все едно, че щеше да повърне.

— Нареди на твоите хора да свалят оръжието, защото ще застреляме пленниците — извика Джоузеф и извади пистолет от джоба на якето си.

— Направете каквото искат — глухо произнесе Холоуей.

Служителите от охраната оставиха автоматите на пътеката. Джоузеф ги претърси и откри още няколко пистолета. Нареди им да легнат с лице към земята.

— Защо правите всичко това? Какво искате? — извика Холоуей.

— Още ли не ви е ясно? — отвърна Ефраим. — Тук сме, за да обсъдим фашистката теория за расите.

В този момент вратата на къщата се отвори. Отвътре един по един заизлизаха останалите членове на групата с вдигнати ръце и изкривени от страх физиономии. Зад тях вървяха двама възрастни мъже с автомати.

— А, останалата част от аудиторията реши да се присъедини към нас на сцената — каза Ефраим.

— Не знам какво сте намислили — извика някой от групата на Холоуей — но…

— Г-н Милер — обърна се към него Джоузеф — затваряйте си устата.

— Не можете да ни държите в неизвестност! Не можете.

Джоузеф го удари с пистолета по главата.

Той падна на земята. Започна да стене и се хвана за разкървавеното си теме.

— Някой друг да има да каже нещо? — запита Джоузеф. Всички гледаха с ужас кръвта, която се стичаше по лицето на Милер.

— Много добре — със задоволство каза Джоузеф.

От всички страни на къщата се появиха възрастни мъже с оръжие в ръка.

— Справихте ли се с останалите от охраната? — попита Ефраим.

— Чисто е. Претърсихме навсякъде, проверихме всички стаи.

— В такъв случай можем да започваме — Ефраим тръгна към камиона.

— Каквото и да сте намислили, ще направите грешка — обади се един от мъжете с вдигнати ръце, който приличаше на мексиканец.

— Розенберг, не се опитвай точно ти да ми казваш кое е правилно и кое не. Ти и Холоуей сте жив пример за това, че синовете наследяват пороците на бащите.

— Какво имате предвид?

— Оръжията, които продадохте на Либия, за да ги използва срещу Израел.

— Знаете?

— Вече са на сигурно място при нас.

Розенберг изстена.

— Да, така се получи. Без да искаш, помогна на моята раса, същата, която баща ти положи толкова усилия да изтреби — каза Ефраим и извади няколко лопати от каросерията. — Хайде, вдигнете ги. Има за всички — и хвърли на земята още лопати. — Да не губим време. Да бъдем по-експедитивни. Бащите ви много държаха на това. Стегната организация и работа.

— Лопати? — пребледнял възкликна Холоуей.

— За да изкопаете яма, разбира се. Голяма и широка.

— Вие сте съвсем побъркани!

— А бащите ви побъркани ли бяха, когато принуждаваха евреи да копаят ями и да хвърлят телата на други евреи в тях? Или може би убийството на евреи е оправдано? Лудост е само когато екзекуторите трябва да бъдат екзекутирани, така ли? Хващайте лопатите!

Подканяни от дулата на автоматите, всички уплашено запристъпваха напред.

— Ще изкопаем ямата зад къщата, за да не се вижда откъм пътя — каза Ефраим. — Сигурно искате да знаете какво ще правим с вас, когато свършите тази работа. Дали няма да ви накараме да гледате как убиваме бащите ви, а след това да разстреляме и вас, както са правили на времето те с онези, които са копаели общите гробове? Предлагаме ви да изберете — както са постъпвали те с жертвите си. Да ни сътрудничите, за да ви освободим. Да изкопаете ямата — и тогава ще стане ясно колко обичате бащите си. Много евреи са били изправени пред този избор през войната. Решете дали има смисъл, след като бащите ви и без това ще умрат, да се жертвате напразно заради тях. Или е по-добре да сътрудничите на техните екзекутори и да се опитате да се спасите? Интересна дилема, нали? Ако откажете да копаете, ще ви застреляме. А ако се подчините… — Ефраим разпери ръце. — Кой знае? Проверете сами. Ще натрупате жизнен опит.

Ерика се бе прикрила зад една чупка и разглеждаше задния двор. Двамата възрастни мъже, които бяха обезвредили часовия, не се виждаха. Може би бяха влезли в къщата от някакъв заден вход. Но забеляза други двама, които влачеха един човек от охраната към нещо като гараж в далечния край на имението. Върнаха се обратно с автомати в ръка и изтичаха към задния двор.

Тя погледна Сол, който бе близо до нея. Посочи му двора с мълчалив жест. Не виждаше Дру и Арлийн. Предположи, че те са решили да заобиколят имението. Надяваше се, че са забелязали движението зад къщата.

Към последните двама, които видя, се присъединиха нови двама. Всички бързо влязоха вътре в сградата. Ерика реши да изчака удобен момент. Четиримата скоро излязоха и се втурнаха към предната част при останалите. След като се бяха уверили, че теренът е чист, те бяха свалили автоматите си.

Сега е моментът! Тя изтича към задната стена на къщата. През една стъклена врата успя да надникне вътре, където бе съвсем тихо. Сол дотича при нея и двамата заедно влязоха вътре. Отдясно видя стълби, които се спускаха надолу към приземния етаж. Пред себе си забеляза три стъпала, по които се качи в малък коридор. Сол отиде да провери приземния етаж, а тя тръгна по коридора. Миришеше на готвено месо и топъл хляб. Стигна до просторна кухня, където всичко блестеше. Двама мъже от прислугата лежаха неподвижно на пода. От вратовете им стърчаха приспивателни стрелички. Ерика почувства студени тръпки по собствения си врат. Изчака Сол да се покаже от приземния етаж, мина през една люлееща се врата и излезе в друг коридор — по-широк и по-дълъг. По стените бяха окачени пейзажи. Картините бяха хубави, изпълнени със светлина, но въпреки това тя потръпна от ужас, когато си помисли за човека, който вероятно ги бе нарисувал — бащата на Холоуей, помощник-комендант на Майданек.

Вляво се намираше столовата, а вдясно — кабинетът. В него се виждаха пълни пепелници и много празни чаши. Вниманието й бе привлечено от мъжките гласове, които долитаха отвън. Някои от тях умоляваха, други ядосано даваха заповеди, трети бяха учудващо спокойни. В шумотевицата разпозна гласа на баща си. Кръвта пулсираше в слепоочията й. Тръгна към отворената предна врата и залепи гръб за стената до входа. Върху огрените от слънце стълби стояха десетина мъже на средна възраст с вдигнати ръце. Други, доста по-възрастни от тях, ги държаха на прицел.

Отново чу гласа на баща си. Обхваналото я въодушевление, че отново го вижда и е толкова близо до него, бързо се изпари. Слушаше ужасена. Разговорът бе толкова абсурден, колкото изкънтяването на лопати по чакълената настилка и заповедта да се изкопае яма зад къщата. Имаше чувството, че всеки момент ще й прилошее, затова постави ръка на рамото на Сол, търсейки успокоение.

Докато Ефраим обясняваше каква яма трябва да изкопаят синовете за бащите си, Джоузеф съвсем ясно си представи големите окопи, които той и жена му бяха принудени да дълбаят в Треблинка. Тъй като там нямаше пещи, есесовците изгаряха труповете в ями. Обещаваха спасение на евреите, които вършеха тази тежка работа, докато имаха сили. Ако сътрудничиш на нацистите, оставаш жив. Ако откажеш от лоялност към сънародниците си евреи, умираш в газовата камера или те изгарят в ямата, която си отказал да изкопаеш.

Джоузеф едва не бе полудял, когато бе принуден да направи своя избор и бе решил да живее, съгласявайки се да заравя труповете на човешки същества като него. Вината така се бе натрупала в душата му, бе подхранвал гнева си в продължение на толкова години, че бе готов на всичко, за да намери отдушник на мъката си. Сега, когато моментът дойде, той не само си припомни Треблинка, а напълно се пренесе там. Отново почувства задушаващия мирис на обгоряла човешка плът. Стомахът го присви, но си наложи да се изправи и да продължи да работи, защото някакъв есесовец му извика да сложи още дърва върху труповете, друг — да отвори торбите с хлор, трети — да изнесе труповете от газовите камери. Очите му се насълзиха.

— Вън! — чу гласа на есесовеца. — Хайде всички вън! По-бързо! Скачайте, дяволите да ви вземат! Слизайте от камиона!

„Камион ли? Но в Треблинка нямаше камиони. Нацистите докарваха затворниците в конски вагони. Каква работа има този камион в…“ — той изведнъж се съвзе от кошмара. Осъзна, че е в имението на Холоуей, а не в Треблинка. Видя очите на Ефраим, които от ярост щяха да изскочат от орбитите си.

— Вън! — крещеше Ефраим на по-възрастните мъже, бивши офицери от SS и ги пришпорваше с едно въже да слизат от камиона. Тъй като бяха оковани в обща верига, затворниците се бутаха в старанието си да слязат колкото може по-бързо, падаха един върху друг, веригите дрънчаха, измършавели тела тупваха върху чакъла. Свързани заедно, те тръгваха, но се препъваха, падаха, отново ставаха или пълзяха по земята.

— Не! — извика Джоузеф.

Но крясъците на Ефраим заглушиха опита му да се противопостави. Той шибна още по-силно мъжа, който бе най-близо до него.

— Изправете се! Всички на крак, червеи такива! Нямаме време за губене! Мюлер, ти знаеш най-добре какво следва. След като изкопаят ямата, ще сложим една дъска напреко, а вие ще застанете върху нея! За да бъдем сигурни, че ще паднете където трябва, когато стреляме. Няма да пилеем време да ви избутваме вътре. Ефективност, нали така беше, Мюлер? Твоето мото! И организация! За да не губим нито секунда!

— Не! — извика отново Джоузеф.

Но както и преди малко, никой не му обърна внимание.

Синовете бяха пребледнели от уплаха.

— Няма ли да се опитате да ни попречите? — запита Ефраим. — Холоуей? Розенберг? Хайде, спрете ни! Не! Започвате ли да чувствате как страхът пречупва волята ви? Някога есесовците казваха, че евреите заслужавали да умрат, защото не показвали никакво достойнство и се оставяли да ги откарват в газовите камери! Е, сега е ваш ред! Съпротивлявайте се! Покажете ни, че сте нещо повече от нас! — и той заудря с нова сила бащите им. — На крак! По-бързо, по дяволите!

Като гледаше изкривеното от омраза лице на Ефраим, на Джоузеф му прилоша. Очакваше, че ще изпита удовлетворение, а не отвращение. Облекчение, а не гадене.

Ефраим зашиба възрастния мъж още по-ожесточено.

— Скоро ще научите как се чувстват хората, които виждат синовете си да им копаят гробове. След това ще ги заставим да гледат как ще ви разстреляме! Ще изпитвате страх, унижение, пълно падение! — Ефраим се обърна и към синовете. — А вие пък ще видите как убиваме вашите бащи, ще стоите безпомощно встрани и ще знаете, че сте взели участие в екзекуцията, като сте изкопали техните гробове! И ще се питате дали срамният договор, който сключихте с нас, ще бъде възнаграден — дали ще бъдете застреляни или пощадени!

След това възрастните мъже бяха подкарани под дулата на автоматите към задния двор заедно с техните синове, които носеха лопати в ръце.

— Опитайте се да бягате! — продължаваше на крещи Ефраим. — И ние се изкушавахме от тази мисъл! Знаехме, че ще ни застрелят на място, но все пак се надявахме, че нещо, нямахме представа какво, ще спре този конвейр, ще спре…

Джоузеф отвори уста, за да извика отново „не“, но някой го изпревари.

Бе женски глас.

Той се обърна към отворената врата на къщата. Останалите насочиха автоматите си натам. Ефраим извади пистолета си.

Изненадата бе толкова голяма, че всичко се завъртя пред погледа на Джоузеф. Жената, която се показа от вратата… „Не! Не е възможно! Привижда ми се!“

Осъзна, че това не е призрак. Въпреки че виждаше всичко наоколо като в криво огледало, я позна.

Неговата Ерика. Лицето й бе зачервено от гняв.

— Не! Спрете! Не трябва да постъпвате така! Грешите! Дори нещо повече! Ако извършите онова, което са причинили те на вас, на нас, на нашата нация, ще станете като тях! Ще погубите себе си! На това безумие трябва да се сложи край!

— Ерика… — едва промълви Джоузеф.

— Ти я познаваш? — попита го Ефраим.

— Дъщеря ми.

— Моля?

В този миг един мъж и една жена се спуснаха от десния ъгъл на къщата към двама от хората на Ефраим и набързо им отнеха оръжията. Почти в същото време втори мъж изскочи от отворената предна врата, сграбчи за врата друг от въоръжените мъже и също му взе автомата.

Джоузеф отново помисли, че сънува. Пред него бе съпругът на Ерика.

— Сол, ти? — изненадан запита той.

— Край. Няма да има екзекуция — извика Ерика. — Ще върнем тези възрастни мъже на синовете им! А ние ще си отидем!

Но Ефраим продължаваше да я държи на прицел.

— Не, само вие си тръгвате! Чаках твърде дълго този момент! Преживях толкова много! Преди да умра, преди те да умрат, ще си понесат наказанието!

— И това ще стане! — Ерика се спусна надолу по стълбите. — Но в съда! Нека да стане по законен път!

— Законен ли? — Ефраим сви презрително устни. — Къде беше този закон в нацистка Германия? Знам какво ще стане! Само ще си играят на съд, за да минава време. Ще имат права, за които техните жертви не са и сънували! Процесите ще се проточат с години! И накрая, вместо да бъдат екзекутирани, тези престъпници спокойно ще си умрат вкъщи!

— Но няма ли да чувствате морална вина?

— А есесовците изпитваха ли такава?

— Тогава помислете над следното — ако ги убиете, до края на живота си няма да намерите покой! Ще ви заловят и ще умрете в затвора!

— Само потвърждавате моята гледна точка. Законът ще осъди по-скоро мен, отколкото тях. А що се отнася до моя живот, той свърши още преди повече от четиридесет години!

— Тогава сте един глупак!

Ефраим така се наежи, че Джоузеф се уплаши да не дръпне спусъка.

— Да, глупак! — продължи тя. — По чудо сте оцелял! Но вместо да благодарите на Бога и да цените живота, вие желаете разрушение и смърт! Господ ви е дал благословията си, а вие се отказвате от нея!

Ефраим насочи дулото на пистолета към бащата на Холоуей.

— Недей! — извика Джоузеф.

— Моля те! Говори му! Убеди го! — Ерика се спусна към баща си. — Накарай го да спре, ако ме обичаш! — и го разтърси за раменете. — Умолявам те! Направи го заради мен! Кажи му, че тези чудовища не заслужават да се погубвате заради тях! Имаш внук, който почти не познаваш! Ще можеш да му се радваш, когато гледаш как расте близо до теб! Ще наблюдаваш детската невинност и може би ще възвърнеш своята! Ще се почувстваш отново млад! — лицето й бе мокро от сълзи. — За бога! Помоли го! Ако ме обичаш!

Джоузеф почувства силна стягаща болка в гърдите. Не можеше да си поеме дъх. Постепенно обхвана цялото му тяло. Бе нещо съвсем различно от напрежението, което го бе довело тук. Източник на тази болка бе любовта, а не омразата.

— Ефраим… — трудно намираше думи. — Тя е права — гласът му бе прегракнал и уморен, въпреки че бе почувствал вътрешен прилив на сили. — Да се махаме оттук.

Ефраим дръпна предпазителя на пистолета, насочен към бащата на Холоуей.

— Толкова е просто. Само ще натисна спусъка и… Ще изпитам такова удовлетворение.

— Ако можеше да се видиш, когато ги удряше с въжето. Заприлича ми на коменданта в Треблинка.

— Не ме сравнявай с него.

— Никога няма да мога да се освободя от кошмарите си! Ти отново ме върна там! Срамувам се, че дъщеря ми ме видя да върша всичко това. Ефраим, моля те, вече знам какво искам. Да забравя.

— И да ги пуснем да си вървят?

— Какво ще си помогнем, ако ги убием? Това няма да върне нашите близки. Няма да сложи край на омразата. Но ако сега ги застреляме, ние ще се превърнем в олицетворение на омразата.

По лицето на Ефраим също потекоха сълзи.

— Но какво ще стане с мен?

— С малко помощ — Джоузеф взе пистолета му — и двамата ще се научим… да живеем.

По обратния път в колата пътуваха петима — Дру и Арлийн отпред, Сол, Ерика и Джоузеф на задната седалка. Когато напускаха имението на Холоуей, следвани от камиона, в който Ефраим бе настанил хората си, Сол каза:

— Холоуей няма да посмее да се обади на полицията. Той и останалите имат твърде много тайни, които биха искали да запазят.

Джоузеф потвърди с кимване.

— Как ме открихте? — запита той.

— Няма да ми стигне целият полет на връщане през океана, за да ти обясня — отвърна му Ерика.

— Боя се, че няма да дойда с вас.

— Но аз мислех, че… — тя пребледня.

— Бих искал, но няма как. Имаме толкова много работа. Трябва да заличим следите от подготовката на операцията. Освен това — той погледна назад към камиона — моите приятели и аз трябва да поговорим за случилото се. Няма да ни бъде лесно. Особено за Ефраим. За всеки от нас.

— Но поне ми обещай, че ще ни дойдеш на гости да видиш внука си — тъжно каза Ерика.

— Разбира се.

— Кога? — веднага запита тя.

— След две седмици.

— Слава богу, че стигнахме навреме — обади се Дру.

— Мисля си — разсъждаваше на глас Джоузеф, — че Ефраим имаше право, когато каза, че те ще си умрат тихо и кротко вкъщи, без да получат заслуженото наказание.

— Не. Ще се обадим на Миша — каза Ерика. — Ще му разкажем всичко. Ще ги екстрадират. Ще бъдат наказани.

— Ще ми се да вярвам. Но от друга страна… — на лицето на Джоузеф се появи загадъчна усмивка, когато надникна през прозореца на колата.

— Какво искаш да кажеш с това „от друга страна“? Защо се усмихваш?

— Просто така.

Бе погледнал в профучалата край тях кола. Голяма лимузина. Беше се насочила право към имението на Холоуей. Бе пълна с араби. Либийци, бе сигурен в това. Вбесени либийци. Отиваха да поискат обяснение от Холоуей и Розенберг за пиратски отвлечената доставка. „Да, има справедливост“ — помисли си той и прегърна Ерика. „Толкова е приятно да почувстваш, че врагът ще си получи заслуженото.“

Самолетът за Рим тръгваше през нощта. Сол спа почти през целия полет. Един час преди да пристигнат някой го разтърси за рамото. Отвори очи и видя Дру, който му направи знак да го последва. Като внимаваше да не събуди Ерика, той разкопча колана си, видя, че Арлийн също спи и излезе при Дру в коридора между двата салона.

— Исках да поговорим преди да сме стигнали — каза Дру.

— Можехме да го направим и в Рим.

— Няма да имаме време. Двамата с Арлийн трябва да докладваме на Братството. Изпълнихме възложената задача. Разбрахме защо е изчезнал кардиналът и кой се опитва да саботира действията им. Искаме да уредим час по-скоро свободата си.

— Сигурни ли сте, че ще спазят уговорката?

— Бих им го препоръчал. Исках да ти кажа, че се радвам за теб и жена ти. Как смело излезе пред автомата! Тя е страхотна! Успех и на двама ви!

— Не бихме могли да се справим без ваша помощ.

— И ние без вашата. Благодарим ви.

— Трудно ми е да ти го кажа, но…

Дру озадачено го погледна.

— В началото — продължи Сол — почувствах някаква инстинктивна симпатия към теб. Заради брат ми. Не само животът ти е бил същият. Дори външно приличаш на Крис.

— Какво искаш да кажеш с това „в началото“? Променило ли се е нещо?

— Приликата ти с някого не е много добра база за приятелство. Искам да бъдем приятели — но заради твоите лични качества.

— Така да бъде — усмихна се Дру.

Двамата се потупаха приятелски по раменете.

— Ще те помоля да ми направиш една услуга — каза Дру.

— Казвай.

— Убеди Галахър да не ни търси. Кажи му, че ни е дошло до гуша от разни тайни служби. Не искаме да работим за никого. Искаме само да изчезнем. Да живеем спокойно като всички хора.

— Ще му предам.

— И още нещо — продължи Дру. — Не можем да се свържем с Братството, докато отец Дюсо е в ЦРУ.

Сол разбра. Ако Братството разбере, че отецът е в ЦРУ, ще обвинят Дру и Арлийн, че са разкрили тайната на ордена. Вместо да получат свобода, те щяха да умрат.

— Последния път, когато го видях, бе упоен — каза Дру. — Не си спомня нищо след отвличането си в парка на Ватикана. Не знае нищо нито за вас, нито че е разпитван от ЦРУ. Кажи на Галахър да изкопчи каквото го интересува и да го остави някъде около Ватикана. Отец Дюсо ще потърси помощ от Братството, но след моя доклад те ще го накажат за убийството на кардинала и за това, че е изпратил хората на Авидан да се разправят с бившите нацисти.

— А след известно време ЦРУ ще се заеме с Братството. Няма да е трудно да се уреди — каза Сол. — Галахър и без това вече нервничи, че е бил принуден да задържи толкова време един служител на Ватикана. Страхува се, че е нарушил пълномощията си. Иска само информация, без значение как ще я получи — Сол млъкна за момент. — Ще ми се обаждаш ли понякога?

— Когато сме отново свободни.

— Къде ще се установите?

— Не сме решили още. Може би в Пиренеите.

— Какво ще кажеш да дойдете при нас в пустинята? В Израел?

— Цяла година прекарах в една пустиня. Нещо не ми понесе.

— Да, разбирам — засмя се Сол, но усмивката му бързо изчезна. — Продължавам да се чудя…

— Какво има?

— Дали мога да те помоля и аз за една услуга.

— Казвай.

— Преди две седмици, когато започна цялата тази история, селото ни бе атакувано. Целта на нападението бяхме ние. Тогава решихме, че е свързано с изчезването на Джоузеф, че някой се опитва да ни попречи да го открием. А сега, когато разплетохме кълбото, се оказа, че няма нищо общо. Боя се, че има още някой, който желае смъртта ни, но по друга причина. Може да се опитат отново да ни убият.

Дру потупа новия си приятел по рамото. В очите му се четеше решителност и любов.

— Ще дойдем колкото може по-скоро. След като… — гласът му толкова приличаше на този на Крис. — Тогава да ги видя какво ще правят тези негодници! Срещу четирима ни! Нека само опитат!

Край

Читателите на „Мисията „Нощ и мъгла““ са прочели и:

Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (15)

Мисията „Нощ и мъгла“

Часът на истината

СФ:Черният орден 5,4

СФ:Щамът на Юда 5,4

СФ:Пясъчна буря 5,3

Непознат в огледалото 5

Насън и наяве 5,1

Кръвна връзка 5,3

Звездите светят над нас 5,3

Тънки сметки 5

Лекарки 5,1

Греховете на светците 5

От утрото до здрача 4,9

Знакът на пламъка 4,5

Фалшива самоличност 5,1

Огнена Сиена 4,9

КК:Клуб „Кемъл“ 5,1

КК:Колекционерите 5

Битката 5,1

ДР:Място за убиване 5,3

ДР:Труден за убиване 5,2

ДР:Сигнал за опасност 5,1

Изгубеният брат 4,9

Петата професия 5,3

Шпионинът, който дойде на Коледа 4,5

ТУ:Ако утрото настъпи 5,2

ОП:Отвъд полунощ 5,3

M:Братството на розата 5,2

M:Братството на камъка 5,1

К:Единственият оцелял 4,9

ШИКД:Цялата истина 5,2

ОП:Спомени от полунощ 5,1

Дейвид Морел Мисията „Нощ и мъгла“ (15)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки