Сол и Ерика минаха покрай един служител от охраната и влязоха в един гараж източно от река Лимат в Цюрих. Помещението бе голямо и ярко осветено, а бетонният под — безупречно чист. Вътре имаше само една кола — реното на убийците, които ги бяха нападнали. Служители на ЦРУ я бяха докарали тук от паркинга на гарата в Цюрих, където я бе оставил Сол. Явно, че цяла нощ се бяха занимавали с нея — проверявали за отпечатъци от пръсти, разглобявали и претърсвали. В момента представляваше един метален скелет.

— Тези като че ли са се готвили за Трета световна война — обади се мрачен глас. Беше Галахър. Сол се обърна и видя бившия си шеф — доста як мъж — да идва към него с портативен миномет RPG–7 в ръка. Посочи с глава мунициите на пода — пластични експлозиви, гранати, автомати, какво ли не.

— Открихте ли някакви отпечатъци от пръсти?

— Многобройни — отговори Галахър. — Но колата е взета под наем. Не можем да кажем кои са на твоите приятелчета и кои не.

— Казах ви къде скрих телата. Можехте да изпратите хора да вземат отпечатъци.

— Вече го направих. Моите подчинени ще се върнат довечера. Освен оръжията, не открихме нищо необичайно в колата. Била е наета в Австрия. Едва ли са рискували да минат швейцарската граница с багажник, натъпкан с оръжия. Получили са ги тук, в Швейцария.

— Точно така. А тъй като е трябвало да внимават да не ни загубят от погледа си, не са имали много възможности да се отклоняват от пътя. Имат отлично организирана мрежа.

— За която нищо не знаем? Може би. Но не разбирам защо си толкова сигурен, че са били свещеници. Ако съдиш само по пръстените им…

— Пресичащи се сабя и кръст.

— Това все още не значи, че са служители на църквата — Галахър остави миномета до един автомат. — Религия и насилие? Като имам предвид смиреността на божиите братя? Когато разговаряхме с Ленгли, не му споменах за тези съмнения. Все още изчаквам резултата, за да бъда съвсем сигурен. В момента нашите хора проверяват френските документи, които си взел от онези мъже. Паспортите и шофьорските книжки най-вероятно са подправени. Скоро френското разузнаване ще ни съобщи какво е положението.

— А кредитните карти? — попита Сол. — Те са ключът.

— Без съмнение. Според мен ще се окаже, че са съвсем истински. Много съм любопитен да узная кой плаща сметките.

Чу се телефонен звън. Сол погледна към Ерика, а Галахър се запъти към телефона. Не можеха да доловят нищо от разговора. Той повечето слушаше, а когато се върна при тях, изглеждаше доста развълнуван.

— Имената в паспортите са на хора, починали преди години. Адресите са в пансиони, които дават стаи под наем. Но кредитните карти са от три месеца. Сметките са плащани веднага.

— От кого?

— Всеки от тях има отделна кредитна карта. В различна банка. Но всяка банка прави копие на чековете, с които се плащат сметките. А чековете не носят подписите на убитите от теб. Плащани са от някакъв счетоводител. Странно, нали? Хора, които живеят в пансион, да имат нужда от счетоводител? Става още по-необичайно, ако си дадем сметка, че трима души с непостоянни адреси ползват услугите на един и същи счетоводител. Тук вече идва и най-изненадващото. Такъв счетоводител изобщо не съществува. Чековете обаче не са фалшиви. Посочен е адрес, но… той е на гробището в Марсилия. Не е офис, а само пощенска кутия. И като оставим настрана измисления счетоводител, стигаме до… Ти си прав, Ромул. Извинявай, че се усъмних в предположението ти.

— По-точно.

— Католическата църква. Сметките са плащани чрез Рим. Чрез бюрото на кардинал на име Крунослав Павелич във Ватикана. Тук вече наистина става интересно. Кардиналът е изчезнал преди няколко месеца. Остава загадката — какво общо има между изчезналия кардинал, тримата убийци, които вероятно са свещеници, и изчезването на…?

— Баща ми ли? — запита Ерика. — Който е евреин, а не католик.

— Но щом кардиналът е изчезнал, кой е плащал сметките?

— Неговият помощник — отговори Галахър. — Отец Жан Дюсо.

Надвесени над дървена маса в тишината на читалнята на библиотеката „Валицелиана“ в Рим, Дру и Арлийн прелистваха книгите, донесени от библиотекарката. Това бяха шест заглавия с биографии на религиозни личности, нещо като „Кой кой е“ в римокатолическата църква. Откриха нужната им информация и се спогледаха без особено въодушевление, върнаха книгите и излязоха навън сред шума и яркото слънце на Рим.

— Заслужаваше си поне да опитаме — каза Дру.

— Що се отнася до мен, научих доста — изненада го отговорът на Арлийн.

— Не виждам какво толкова интересно си намерила. Биографичната справка само описва кариерата му.

— Едно е сигурно — не му липсва самочувствие — отговори Арлийн. — Информацията в повечето енциклопедии от този род се базира на данни, които самите личности предоставят за себе си. Очевидно кардиналът се смята за нещо като светия в земен вариант. Получил е медали и грамоти от много религиозни групи. Има почетен орден от самия папа. Но изброяването на получените отличия не е биография. Не е дал кой знае колко подробности за живота си. Или смята, че биографията му е доста скучна, в което твърде се съмнявам, ако се вземе предвид охотата, с която описва отличията и титлите си, или…

— Иска да прикрие нещо?

— Да започнем отначало — отговори Арлийн. — Знаем, че е роден през 1914 и е израснал в Югославия. Почувствал желание да се посвети на Светата вяра и на осемнадесет години станал свещеник. Получил религиозно образование тук в Рим. Известно време осъществявал връзка между църквата и Червения кръст. След това започнал бързо да прави кариера в църквата. На тридесет и пет бил приет за член на Курията — един от най-младите в нея. Тъй като отговаря за финансите, има много влиятелни позиции във Ватикана.

— Сигурно е надарен — каза Дру. — Въпросът е в какво се състои талантът му? Нищо в биографията му не подсказва защо се е издигнал така бързо. Ако предположенията ти са верни, ако наистина крие нещо, то едва ли ще го намерим в биографиите му, публикувани в различни книги. Съмнявам се да разберем какво е, дори ако потърсим в архивите на Ватикана. Като член на Курията е имал достатъчно власт, за да заличи каквото иска от досието си.

— А как можем да се доберем до неофициални данни за живота на Павелич? — запита Арлийн.

— Мисля, че трябва да си поговорим с най-близките сътрудници на кардинала — отговори Дру. — Когато четох във вестниците за изчезването му, се споменаваше едно име. Отец Жан Дюсо или нещо подобно.

— Французин.

— Можем да опитаме да изкопчим нещо от него. Интересува ме най-вече…

— Втората световна война — прекъсна го Арлийн. — И защо двама професионални убийци — синове на нацистки убийци — ще търсят един изчезнал кардинал? Да се връщаме във Ватикана.

Отец Жан Дюсо имаше апартамент в един от многобройните ренесансови дворци във Ватикана. Най-просто би било да се свържат с него по телефона и да си определят среща в канцеларията му. Но едва ли биха постигнали успех след такъв разговор. Сол си представяше ледения отговор, който би получил, ако му зададеше интересуващия го въпрос: „Знаете ли нещо за връзката между кардинал Павелич и чековете, подписани във вашата канцелария, на името на убийци, които вероятно са свещеници? Чували ли сте за тайна разузнавателна мрежа в самата църква? Намирате го за абсурдно ли? Разбира се. Извинете за безпокойството.“ Сол прехвърляше този разговор през ума си, докато наблюдаваше апартамента на Дюсо, скрит под един свод от другата страна на улицата. Разговорът в канцеларията също нямаше да свърши работа. Трябваше да подходят към него по частен път — да искат лична среща, а ако се наложеше, дори да го принудят — това беше единствената възможност.

Сол бе съгласен с Галахър, че би било добре да действат по частен път, въпреки готовността на разузнаването да им окаже помощ. В момента не бяха обвързани с нито една тайна служба. Ако случайно ги заловяха, единственото обвинение срещу тях щеше да бъде: — мъж и жена, по произход евреи, са се опитали по доста твърд начин да разпитват католически свещеник във връзка с изчезването на бащата на жената.

Освен всичко друго, мислеше си Сол, това си остава личен проблем. Аз наистина искам да знам само какво е станало с тъста ми. Галахър ми даде информацията, която ми липсваше — връзката на мъжете, които се опитаха да ни убият, с Ватикана. В замяна на нея научи за съществуването на тайна мрежа, за която не е подозирал. Сделката е честна.

Лампите в няколко апартамента светнаха. Настъпваше нощ. След седем Ватиканът затваряше вратите си за туристи, но Сол и Ерика предварително се бяха скрили в партерния етаж на някаква сграда и излязоха оттам след залез слънце. Сол наблюдаваше от мястото си тясната улица. Отправи поглед малко по-надолу, където Ерика също бе застанала под подобен свод. По този начин бяха заградили от двете страни входа, който водеше към апартамента на отец Дюсо. Смятаха да се качат горе веднага, щом светлината в прозорците угасне или да го проследят, ако той междувременно излезе.

Случи се така, че той излезе. Сол разпозна набитата фигура на французина с тъмна коса и леко заострена брадичка, защото го бе посетил в късния следобед, като се престори на журналист, интересуващ се дали има нещо ново, свързано с изчезването на кардинала. Свещеникът се бе държал надменно, дори грубо и не му бе обърнал никакво внимание. Но Сол реши, че ще го принуди да отговори на всичките му въпроси.

Свещеникът спря за момент до уличната лампа близо до входа, след което тръгна надясно от Сол, в посока към Ерика. Тъмните му дрехи се сливаха с мрака. Открояваше се само бялата якичка.

Сол излезе от скривалището си, но остави Ерика първа да тръгне след свещеника. Изчакваше да види накъде ще се отправи отецът.

Свещеникът пое право напред. Апартаментът му се намираше вдясно от площад „Свети Петър“, близо до така наречената „градска част“ на Ватикана, където бяха супермаркетът, аптеката и пощата. Отецът мина покрай Сикстинската капела, базиликата „Свети Петър“, Академията на религиозните науки и навлезе в парка на Ватикана. Поставените тук-там лампи слабо разпръскваха мрака. Наложи се Сол на два пъти да спира и да се крие — веднъж, когато покрай него минаха двама свещеници и втори път, когато по улицата премина служител от швейцарската охрана. Олекна му, когато стигнаха до парка и можеше лесно да се скрие зад някое дърво или храст. Междувременно два жеста на свещеника му направиха впечатление — онзи свали бялата си якичка и я пъхна в джоба. Вторият странен жест наподобяваше поставянето на пръстен на средния пръст на лявата ръка.

„Дали не е с инкрустирани пресичащи се сабя и кръст? Дали отец Дюсо не е свързан с тримата, които се опитаха да ни убият? Затова ли сметките им са плащани чрез неговата канцелария?“

Движенията на свещеника, допреди малко съвсем обичайни, изведнъж станаха предпазливи. Един религиозен служител сякаш се бе превърнал в оперативен работник и вземаше мерки за безопасност по време на среднощната си разходка. Избегна бледата светлина на близката лампа. Без бялата якичка черните му дрехи се сливаха с храстите.

Отецът изведнъж изчезна.

Сол знаеше, че някъде пред него, скрита в храстите, Ерика също го наблюдаваше. Може би е била съвсем близо и е успяла да види накъде е тръгнал. Но дали свещеникът не бе усетил, че го следят и не бе решил да провери?

Сол бе сигурен в едно. Той и Ерика мислеха еднакво. Би трябвало същото подозрение да я е осенило и нея и да е взела извънредни мерки. Започна да се придвижва бавно напред — покрай фонтани, храсталаци и статуи. Мраморните ангелчета винаги му напомняха за смъртта. Ароматът на цветя бе твърде тежък, като въздухът в непроветрен офис на някой предприемач. Сол се прилепи към земята и подаде глава между храстите. Пред него се откриваше голям фонтан във формата на испански кораб.

Отначало помисли, че свещеникът, който беше с гръб към фонтана, е отец Дюсо. Слабата светлина на луната му помогна да разбере грешката си — този имаше бяла якичка. Мъжът бе по-висок от отец Дюсо. Острата му брадичка накара Сол да потръпне. Изпита ужасното чувство, че вижда призрак в парка, който му заприлича на гробище. Бе готов да се закълне, че пред него стоеше мъртвият Крис.

Сол не можеше да откъсне поглед от новопоявилия се свещеник. Дали по някакъв начин Крис не бе оцелял? Сол никога не бе виждал трупа му. Само му бяха съобщили за нападението с нож, при което е бил убит. Съзнаваше, че колкото и да му се искаше да е така, надеждите му са напразни. Онзи свещеник до фонтана не бе Крис, въпреки че приличаше на него.

Вниманието на Сол бе привлечено от едва доловимо помръдване встрани от фонтана. Запита се дали не е Ерика, която се опитва да намери по-удобно място, откъдето да наблюдава втория свещеник. Реши, че не е тя. Нейният професионализъм не би й позволил да прояви любопитство и да надникне, с риск да се разкрие.

Сянката около фонтана се раздвижи. Един мъж пристъпи напред. Бе облечен в свещенически дрехи, но без бяла якичка. На средния пръст на лявата си ръка носеше пръстен.

Бе отец Дюсо.

Другият очевидно очакваше появата му. Спокойно се обърна към него и му подаде миролюбиво ръка. А може би само така изглеждаше. Приличаше на жест на оперативен работник, който подканяше някого да го претърси, за да се успокои, че не е въоръжен.

Дру внимаваше да не гледа към луната или лампите в парка, за да може да вижда по-добре в тъмното. Бе опрял гръб във фонтана и се взираше в храстите пред себе си. Отец Дюсо би трябвало вече да е дошъл, мислеше си той, но предположи, че свещеникът е решил да се движи по-бавно и предпазливо, като се оглежда за неприятни изненади. Когато чу тихи стъпки около фонтана, Дру се обърна, запазвайки привидно спокойствие и вдигна приятелски ръце за поздрав. Бе благодарен на отеца, че бе избрал най-тъмното място за среща.

Имаше вероятност това изобщо да не е отец Дюсо. Дру никога не го бе виждал. Просто му се бе обадил днес следобед по телефона и го бе помолил да се видят.

— За какво става дума? — бе запитал мъжът отсреща с лек френски акцент в гласа.

— За кардинал Павелич — бе отговорил Дру.

— Бъдете по-конкретен. Ако става дума за изчезването му, един репортер вече ми звъни днес и му казах онова, което ще кажа и на вас. Нямаме нова информация. Попитайте в полицията.

— Аз не съм репортер. Освен това не ме пращайте в полицията. Това може да ви навлече неприятности.

— Нямам ни най-малка представа какво…

— Питахте ме за нещо по-конкретно — прекъсна го Дру. — Какво ще кажете например за това. Двама убийци са по дирите на кардинала. Те са синове на есесовци от Втората световна война. Бащите им са били подчинени лично на Хитлер. Интересно ли ви е?

— Странно — след кратко мълчание се обади отец Дюсо. — Какво ви кара да мислите, че…?

— Не по телефона. Казах ви, че искам да се срещнем. Лично. Колкото може по-скоро. Довечера.

— Кой се обажда?

— Съжалявам — бе отговорил Дру.

— Да не би да очаквате да се отзова на анонимно обаждане? Да се срещам насаме с вас и да си говорим за някакви убийци? — избухването на отец Дюсо изглеждаше по-скоро добре пресметнато, отколкото спонтанно.

— Ако търсите някаква опорна точка, бих могъл да ви спомена Братството — реши да го изпита Дру.

Оттатък отново бе последвало мълчание. Окуражен от реакцията, Дру бе продължил с приветствието на Братството: „Dominus vobiscum“.

— Не разбирам защо ми казвате това.

— Но думите са ви познати от литургията на латински.

— Разбира се. Бог с вас.

— Et cum spiritu tuo.

— Точно така. И с вашия дух. Deo gratias.

Дру едва сдържаше дъха си в очакване на последните слова от поздрава на Братството.

— Благодаря на бога. Амин.

Дру тихо бе въздъхнал. Бяха си казали опознавателния код.

— В парка на Ватикана има един фонтан във формата на испански кораб.

Споменаването на този фонтан също бе един вид изпитание. Няколко дни по-рано Дру и Арлийн, преоблечени като свещеник и монахиня, се бяха срещнали с отец Себастиан точно при него. А преди време там бе убит отец Виктор, член на Братството, който бе изпратил Арлийн да доведе Дру от Египет.

Всеки поданик на Ватикана би свързал мястото на срещата с неотдавнашното убийство. А онзи, който нямаше нищо общо със случая, би възразил срещу мрачния избор. Но отец Дюсо само въздъхна и отговори кратко: „Ще бъда там в един през нощта“.

Петнадесет минути след уговореното време отец Дюсо изплува от мрака. Не изглеждаше изненадан от факта, че и Дру бе облечен като свещеник. „Това е разбираемо“ — помисли си той. Все пак бе логично човекът, който бе произнесъл кодовия поздрав на Братството, да носи съответните дрехи, особено във Ватикана. Къде на друго място тези преоблечени божи служители-хамелеони, биха могли безопасно да се покажат в истинския си образ?

Дру веднага забеляза, че отецът бе свалил бялата си якичка, за да се слее с мрака. Това му подсказа, че той едва ли е бил обучаван само в религиозни науки.

Очевидно отецът не бе успял да забележи Арлийн, която бе дошла доста преди уреченото време, облечена отново в дрехите на монахиня, но без бялото боне и бе легнала на земята зад най-тъмните храсти.

Дру разглеждаше пръстена на ръката на отец Дюсо — рубин с пресичащи се сабя и кръст. Очевидно го бе поставил, за да удостовери принадлежността си към Братството. От друга страна липсата на такъв пръстен на неговата ръка събуждаше недоверие у отец Дюсо и той въпросително каза:

— Всъщност, мислех, че сте един от нас.

— Не — Дру позна ясния тембър, който бе чул по телефона.

— Тогава откъде знаете поздрава ни?

— Един член на Братството ми го каза… Опитваше се да ме завербува.

— Сигурно притежавате някакви по-специални качества, щом се е опитвал да ви спечели за каузата ни.

Дру не отговори.

— Защо отказахте?

— Мразя всичко онова, което вие защитавате — отговори Дру.

— Омраза ли? Тя е чувство, което носи разрушение. Трябва да се изповядате и да търсите опрощение. Но нали точно затова сме тук, за да ми кажете всичко — и той вдигна ръка, благославяйки Дру. — Бог ти прощава. А сега ми кажи, защо се интересуваш от изчезването на кардинала?

Дру поклати глава.

— За кого работиш?

— Предпочитам да говорим за двамата убийци, за които ви споменах — отново поклати глава Дру. — Те търсят кардинала.

— А да. Онези, за които твърдите, че са синове на убийци, лично подчинени на Хитлер. Добре, щом така предпочитате. Поне засега. Откъде научихте за тях?

— Да кажем, че пътищата ни се пресякоха. Ледената висулка и Сет. Това са псевдонимите им.

Въпреки че по лицето на отец Дюсо не трепна мускул, очите му го издадоха.

— Чували ли сте за тях? — запита Дру.

— Не — излъга свещеникът. — Бих запомнил толкова многозначителни прякори.

— Синове на нацисти — повтори Дру. — Запитах се защо им е да търсят кардинала. След това зададох въпроса малко по-иначе. Какво общо би могъл да има кардиналът с тях? Замислих се за миналото му. Какво бе направил, за да се издигне така бързо по йерархическата стълбица на католическата църква?

— Няма никаква тайна — отговори отецът. — Кардиналът бе един неуморен поборник на вярата. Ето защо забележителната му енергия бе многократно възнаградена.

— Най-вече ме интересуват неуморните му усилия през 1945 година, малко преди първото му издигане в сан. Каква е връзката на кардинала с нацистите?

Сол наблюдаваше сцената от прикритието си, залегнал между храстите върху покритата с роса трева. Двамата свещеници разговаряха толкова тихо, че той не можеше да долови нищо. Изведнъж отец Дюсо пристъпи напред и замахна с лявата си ръка. Проблесна нож.

Дру отскочи назад и усети как острието разкъса ревера му. Кръвта нахлу в главата му. Целият се изопна от внезапен приток на адреналин. Избегна още едно замахване с ножа, като се опита да се извърти така, че луната да остане зад гърба му, за да заслепи отеца. Но онзи отгатна намерението му и се помъчи да направи същата маневра — да застане с гръб към луната.

Когато ножът отново проблесна, Дру успя да избегне атаката и се опита да удари с длан гръдния му кош — в ребрата над сърцето. Свещеникът отново предусети и се извъртя наляво, като в същото време използва инерцията си и за малко не успя да ритне Дру с десния си крак в челюстта. Но той отметна глава назад и сграбчи високо вдигнатия крак. Отец Дюсо успя да се освободи и се опита отново да го нападне. Дру изби ножа от ръката му и стовари с все сила длан върху лицето на отеца. Усети, че хрущялът на носа му изпука. Въпреки че ударът не бе смъртоносен, щеше да го обездвижи за няколко секунди и да го лиши от възможността да се защитава. Дру се възползва от това и започна да стоварва юмруците си върху диафрагмата, по челюстта и по носа на противника си. Отец Дюсо падна на земята.

Сол гледаше втренчено разиграващата се пред очите му сцена. Вторият свещеник реагираше така светкавично, че отново му заприлича на Крис. Той бе използвал дланта си точно както бяха обучавани те двамата с Крис. Голямата подвижност, ритъмът, точността, стилът му — всичко му напомняше за Крис.

„Може би започвам да си фантазирам и да оприличавам този свещеник на Крис, защото той загина точно при такова нападение с нож? А така ми се искаше да е жив! Но, не. Само си внушавам. Свещеникът не е Крис. Разбирам. Но страшно прилича на него.“

Наложи се да прекъсне спомените си. В парка имаше още някой. Отначало реши, че сянката, която излезе от храстите вдясно, бе Ерика. Но бързо осъзна, че не е тя. Фигурата също бе на жена, но облечена като монахиня. Тя се спусна към фонтана. Свещеникът, който бе победил, се обърна към нея. Започнаха бурно да обсъждат нещо, като минаха зад отец Дюсо.

Неочаквано за самия себе си, Сол предприе опасен ход. Професионалните му навици като че останаха назад. Инстинктът за самосъхранение също. Излезе от прикритието си и тръгна към двамата разговарящи, като реши, че ако интуицията го лъже, може отново да се скрие в тъмното.

Силно обезпокоени, те се извърнаха към него.

— Това е най-рискованият ход, който някога съм предприемал — каза Сол и вдигна ръце, но ги предупреди: — Не съм сам, така че останете по местата си. Аз ви имам доверие. Моля ви, не предприемайте нищо против мен.

Свещеникът стоеше като парализиран, без да знае какво да прави — дали да се опита да бяга или да нападне. Монахинята извади пистолет от робата си.

Сол вдигна още по-високо ръце и се приближи.

— Вие не знаехте, че аз ви наблюдавам. Бих могъл да ви убия, стига да исках. Но мисля, че имаме общи интереси.

— Общи интереси ли? — запита свещеникът.

Сол отново почувства студени тръпки. „Не е ли това гласът на Крис? Не можеше да бъде той. Но бе същият. Може би полудявам?“

— Ние се канехме да направим същото, което и вие — каза Сол.

— По-точно? — монахинята продължаваше да стиска пистолета.

— Да хванем отец Дюсо и да го накараме да ни разкаже за…

— За какво? — наостри слух свещеникът.

Сол се подвоуми за миг дали да му се довери, след това рязко произнесе:

— За тъста ми, който изчезна и защо трима мъже — мисля, че бяха свещеници — се опитаха да убият мен и жена ми.

— Казвате, че според вас били свещеници?

— Да, точно като този, който току-що ви нападна. Има същия пръстен на ръката си като техните. Рубин с инкрустирани сабя и кръст.

— Вие знаете за Братството? — изненадано рече Дру.

Непознатият бе около тридесетгодишен, висок, мускулест, с тъмна коса, четвъртито лице, здравеняк. На Дру изведнъж му се стори, че го бе виждал някъде, но не можеше да си спомни къде. Без да мисли повече за това, изчака мъжът да отговори.

— Братството ли? Така ли се наричат? — намръщи се непознатият. — Не, не знам нищо за тях, но бих искал да науча — и пристъпи още по-близо. — Известно ми е, че в пръстена има тайна капсула с отрова, скрита под камъка.

— Да, под камъка — поде Дру, — оттук и названието: „Братството на камъка“. Ако има опасност да бъдат заловени и принудени да разкрият тайната на ордена си, трябва да погълнат отровата.

— Орден ли? — бързо заговори непознатият. — Значи съм бил прав. Всички те са свещеници?

Дру кимна. Като заговориха за отровата, той се сети за отец Дюсо, наведе се и извади пръстена.

— Надявам се, че не сте го убили.

— Дано да не съм. Но като се събуди ще бъде доста подпухнал.

— Ще го почакаме. Трябва да му задам няколко въпроса. От друга страна, след като знаете за Братството, сигурно ще ми спестите главоболията. Вие нямате такъв пръстен. Надявам се, че не сте от тях. А нещо ми подсказва, че изобщо не сте свещеник, нито пък спътничката ви е монахиня.

— Да, виждал съм ви преди — каза като че ли на себе си Дру.

Сол се почувства така, сякаш получи плесница.

— Да, вчера. В Швейцария — продължи свещеникът. — В прохода Албис.

— Да, минах оттам вчера. На път за Цюрих.

— С едно рено.

— Но как, по дяволите…?

— Зад вас караше една жена. Фолксфаген голф.

— Съпругата ми. Но как е възможно…?

— Бе така напрегната, уморена и все пак решена да не ви загуби от погледа си. Не знам защо, но когато двамата минахте покрай мен, по някакъв начин се идентифицирах с вас.

Като че ли някой отново го зашлеви. Сол едва не каза на свещеника, че преди малко го бе взел за Крис. Но вниманието му бе насочено изключително към отец Дюсо.

— Трябва да го изнесем оттук — предложи свещеникът.

— Преди да ни е изненадал някой от пазачите — съгласи се Сол и погледна към храстите. — Жена ми ще се чуди какво толкова си приказваме. По-добре да ида да й кажа да излезе от прикритието си — той се обърна назад и й махна с ръка да дойде при тях. — Не ми казахте имената си. Бих искал да ги науча, ако ми имате доверие.

Мъжът и жената се спогледаха.

— Дру.

— Арлийн.

— Аз съм Сол. Съпругата ми се казва Ерика. Сигурен съм, че ще си допаднете.

Той отново махна е ръка на Ерика да се приближи. Изчака малко и й направи знак за трети път.

Внезапно осъзна, че тя няма да се появи, че всичко се обръща с главата надолу, че светът се срива.

Сол се спусна напред да претърсва потъналия в мрак парк и бързо стигна почти до края, но не откри и следа от Ерика. Новият му познат, който бе нарекъл себе си Дру, провери другата половина, но също безрезултатно. Когато Сол видя един пазач на пост пред двореца, пред който се бе оказал, реши да не ходи по-нататък. Щом не можа да намери Ерика в парка, то къде щеше да я търси в лабиринта от сгради във Ватикана? Какво ли й се бе случило? Опита се да прехвърли през ума си всички възможности и накрая реши, че всъщност вариантите, които имаха смисъл, са само два: Нещо я е принудило да избяга или е била заловена от някого. Но от кого? От охраната? Или някой друг от Братството.

Преди да започнат търсенето се уговориха с Дру да се срещнат отново при фонтана след двадесет минути, които отдавна бяха изминали. Дано да е намерил Ерика.

Сол се втурна бързо към мястото, но там нямаше никой.

Стискаше ядосано юмруци, но почти веднага чу стъпки отдясно и видя Дру да се приближава.

— Скрихме се, за да не ни види някой — каза Дру. — Доста закъсня.

— Намерихте ли я?

— Съжалявам.

Като че ли някой прободе сърцето му с нож.

— Време е да се махаме оттук — каза Дру.

— Разбирам.

— С нас ли идваш или ще продължиш да търсиш тук?

Сол се загледа към потъналия в мрак парк. Изкушаваше се да остане, но тъжно отговори: „Не. Ако беше тук някъде, щеше да се покаже или щяхме да я открием.“ Говореше на пресекулки. „Ще продължа да я търся. На друго място. И аз не знам още къде.“

— Все още не сме решили къде да заведем свещеника.

Сол за последен път погледна парка. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да се застави да тръгне. Дори и да остане там, това няма да помогне на Ерика. А отец Дюсо би могъл да знае нещо по въпроса за изчезването й.

— Последвайте ме — опита се да се концентрира Сол.

Съзнаваше, че нямаха голям избор. Можеха да опитат да пренесат отец Дюсо в апартамента му, но това бе твърде рисковано. Някой пазач би могъл да ги види и да вдигне тревога. А ако все пак по някакъв начин се доберяха до апартамента на отеца, то какво щяха да правят по-нататък? Да го разпитват там? На сутринта неговите помощници щяха да забележат отсъствието му и изненадани, че никой не вдига телефона, да отидат да го потърсят в дома му. Не ставаше. Трябваше да пренесат отеца извън Ватикана. Но как? Нямаше начин охраната да не ги спре на входа в два през нощта. Можеха да намерят къде да се скрият и да изчакат до сутринта, а после? Да се опитат да го изведат покрай пазачите, докато онези се занимават с тълпата от туристи? Но те щяха да забележат смачканата физиономия на отеца, а и той можеше да им създаде грижи с поведението си. На практика оставаше само една възможност — да напуснат веднага Ватикана, но без да минават покрай пазачите.

Преди да влязат в парка, Сол и Ерика подробно бяха огледали наоколо. Висока каменна стена ограждаше града-държава. Отвън никой не би могъл да прескочи без чужда помощ, а ако се опиташе да използва стълба или въже, щеше да привлече вниманието на полицията.

Но сега не им се налагаше да влизат, а да излизат. Изкачването отвътре не изглеждаше така трудно. Още предния ден Сол бе забелязал високи дървета на няколко места покрай стената.

Сол вървеше напред, а Дру и Арлийн след него, като носеха тялото на отеца. Така стигнаха до задната стена на Ватикана и тръгнаха покрай нея, докато не видяха едно дебело дърво. Имаха намерение да се изкачат по него и да се прехвърлят оттатък стената. Нямаше да бъде трудно да повдигнат тялото. Повече щяха да се затруднят да го прехвърлят от другата страна — двама души трябваше да чакат долу и да го поемат, докато третият го спускаше бавно, държейки го за ръце. След това трябваше веднага да изчезнат, за да не привлекат вниманието на полицията.

— Аз ще се прехвърля пръв — каза Сол. — Двамата с Ерика наехме кола. След двадесет минути ще я докарам тук. След това ще се изкачите вие заедно със свещеника. Кой знае? Може пък Ерика да е вече при колата.

— А ако не е там, където сте я паркирали?

— Ще открадна някоя друга. Все едно какво ще направя, но ще се върна.

Дру бе клекнал на земята, облегнат на стената и трепереше от студената утринна влага. Арлийн се бе отпуснала до него. Той се страхуваше да не би отецът да дойде в съзнание и изненадващо да ги нападне. Провери пулса му. Бе равномерен, но много слаб. Определено можеше да се каже, че не е пулс на човек, който ще прави опит да атакува.

— Вярваш ли му? — Арлийн се наведе към Дру.

— На Сол ли? Да, не знам защо, но е така.

— Какво каза на отец Дюсо, та той реши да те нападне? — тя се облегна на рамото му.

— И аз не можах да разбера точно — Дру също разсъждаваше върху това.

Вероятно отец Дюсо бе дошъл на тази среща в късен час със същото намерение, както и Дру — да принуди другия да отговаря. Или може би е действал импулсивно, уплашен от въпросите за кардинала и нацистите? Като се връщаше мислено към инцидента, той реши, че нападението бе точно пресметнат и обмислен ход. Свещеникът не бе насочил ножа си към жизненоважни органи — като гърлото, например, където ударът би причинил бърза и сигурна смърт, а към гръдния кош и стомаха. Човек не би умрял веднага, а раната можеше и изобщо да не бъде смъртоносна. „Искал е да ме разпитва“ — разсъждаваше мислено Дру. — „За да разбере кой съм и защо се интересувам от кардинала. След което щеше да ме довърши. Струва ми се, че вече знам кой е убил отец Виктор край фонтана. Но защо един член на Братството ще иска да премахне друг? Дали е вярно предположението на отец Себастиан, че някой се опитва да разруши Братството отвътре? Отец Дюсо ли е този някой? Може би скоро ще разберем.“

Трябваше да изчакат Сол да се върне с колата.

„Но какво ни каза той? Че тъстът му е изчезнал и това е свързано с трима свещеници, членове на Братството, които са се опитали да убият него и жена му.“

А сега и съпругата му бе изчезнала. Дру започна да се чуди дали той и Сол нямат обща цел и дали отговорите, които търсеше Сол, нямаше да му помогнат да се добере до истината. Погледна часовника си. Двайсетте минути бяха изтекли.

— Време е — изпревари го Арлийн.

Тя се покачи на дървото, седна на един клон и протегна ръце надолу, за да поеме отец Дюсо.

Към тях се приближи едно пежо със запалени фарове. За миг на Дру му мина през ума, че би могло да бъде на полицията или на Братството. Но видя Сол да слиза от колата и се успокои. Арлийн се прехвърли през стената, Дру спусна полека свещеника и също плавно се приземи от другата страна. След секунди вече бяха в колата.

Сол бе останал твърде разочарован, когато не бе намерил Ерика в колата.

— Ние с жена ми наехме стая в хотел — каза той на Дру и Арлийн по пътя. — Ако тя е жива и здрава и само се е наложило да избяга от някого, мисля, че ще се върне там — Сол погледна към двамата на задната седалка. Свещеникът не се виждаше, защото бе на пода. — Предлагам да го заведем в нашата стая.

Сол въздъхна облекчено, когато Дру се съгласи:

— При дадените обстоятелства нямаме друг избор.

Сол обясни, че разположението на хотела е било главната причина да отседнат в него. През задния вход откъм паркинга можеше да се стигне както до асансьора, така и до аварийния изход, без да се влиза във фоайето. Никой не обърна внимание, когато странната компания влезе в три посред нощ — един свещеник, който прикрепяше свой събрат, монахиня, която вървеше малко зад тях, и висок як мъж е куфар.

В куфара бяха цивилните дрехи на Дру и Арлийн. По пътя към хотела ги взеха от сейфа на гарата. Нито в асансьора, нито в коридора срещнаха жив човек и влязоха в стаята на Сол. Там се преоблякоха, а Сол остана при свещеника, когото сложиха да легне на леглото все още в безсъзнание.

— Носът му е счупен.

— Нарочно го направих — отвърна Дру. — Така неочаквано и яростно се нахвърли върху мен, че се наложи да му смачкам физиономията, за да го поохладя. А челюстта му?

— Изглежда здрава. Ще може да говори.

— Но защо още не идва в съзнание? — запита Арлийн.

— Започвам да се безпокоя — каза Сол. — Проверих рефлекса на зениците — реагират на светлина. Може би трябва да му сложим малко лед на носа.

— Предпочитам да изпитва болка. Така по-охотно ще отговаря на въпросите ни — възпротиви се Дру.

— А нямате ли някакви медикаменти у вас, с които да го накараме да проговори?

— Не — отвърна Дру. — Дадоха ни само документи за самоличност, оръжия и пари. Това е всичко.

— Какво имаш предвид под „дадоха ни“? Кой ви ги даде?

— Един човек от Братството ме принуди да му съдействам в издирването на кардинала.

Сол въпросително повдигна вежди.

— По този начин плащам дълга си към тях — обясни Дру.

— Но ние не се чувстваме задължени към тях, повярвайте ни — обади се Арлийн.

Сол ги изгледа и започна да им разказва своя случай.

— Е, добре. До този момент ви се доверявах, без да знам защо. Щом вие сте така откровени с мен и аз ще бъда прям с вас. И аз дължа нещо на една организация.

— Коя?

— Работех там. Но сега вече не искам да имам нищо общо с тях. Въпреки всичко ме принудиха да им сътруднича.

— И коя е тази организация?

— ЦРУ.

— О, боже!

— Май ще е най-добре да им се обадя — каза Сол. — Може би свещеникът се нуждае от лекарска помощ, за да дойде в съзнание и да отговаря на въпросите ни. Добре, че го поохлади. Но вероятно има мозъчно сътресение. Трябва ни медицински екип, който да го върне в съзнание.

— Има право — обърна се Арлийн към Дру. — Докато отецът се съвземе, ще мине доста време.

— ЦРУ. Знаеш какво ми става, като си помисля за тях.

— Така се държиш, като че ли си имал нещо общо с тях — попита Сол. — Да не си работил там?

— Не в ЦРУ. Към службата за сигурност на Държавния департамент. Не искам и да чуя повече за подобни организации.

— Но си се съгласил да сътрудничиш на Братството.

— Нямах друг избор.

— Изслушайте ме внимателно. Жена ми изчезна. В момента нищо друго не ме интересува. Мисля, че ако подхвана както трябва този свещеник, ще мога да изкопча нещо за нея. Ще повикам екип от експерти, за да ми помогнат. Ще направя така, че да не научат за вас. Моля ви да ми разрешите да им се обадя.

Дру упорито гледаше в пода.

— Ако това ни помогне да приключим с тази история, кажи му, че си съгласен — обади се Арлийн.

— Затъваме все повече — обърна се към нея Дру.

— Кажи му.

— Е, добре — въздъхна Дру. — Обади им се.

Сол вдигна слушалката и набра номера. Отговори му дрезгав глас.

— Тук Ромул. Кажи на Галахър, че при мен има един, който може да се разприказва. Но ще ми трябва лекарски екип, за да му окаже помощ и да го разпита. Незабавно.

— Какъв е адресът?

— Той знае къде съм отседнал.

Сол постави обратно слушалката и си каза: „Мамка му, къде е жена ми?“

След половин час някой почука на вратата. Сол надникна през шпионката, като очакваше да зърне мъжа с белезите, но се изненада, когато видя самия Галахър. Направи знак с ръка на Дру и Арлийн, които бързо взеха куфара и се затвориха в банята. След това отвори.

Влезе Галахър. Очите му бяха подпухнали от недоспиване.

— Къде е този „някой“, който може да се разприказва?

Сол затвори вратата след него и я заключи.

— Ако трябва да бъда точен, аз съм шеф в Австрия — каза Галахър. — Колегите от Цюрих нямаха нищо против да се намеся в работата им. Но тук, в Рим, е по-различно. Искат те да командват. Може би трябва да се съгласиш да се отчиташ пред друг.

— Не, ти държиш връзка с мен. Имаме уговорка. Не мога да рискувам и да се доверявам на някой непознат.

— Приятно е да ти вдигат така акциите. Какъв е източникът ти?

Сол го преведе през тесния хол в спалнята.

Галахър пребледня, когато видя отеца.

— Мили боже, не мога да повярвам на очите си! Отвлякъл и свещеник? Как да напиша такова нещо в доклада си? Ами лицето му! Да не си го газил с трактор?

— Не е обикновен свещеник. А личен секретар на един кардинал от Ватикана.

Галахър остана със зяпнала уста.

— О, ще си изпатиш за тия глупости, да знаеш! Превърна живота ми в ад.

— Преди да се притесняваш за кариерата си, погледни това! — Сол му показа пръстена, който беше свалил от отец Дюсо.

Галахър започна да го разглежда с изненада.

— Малко по малко всичко започва да си идва на мястото. Вече се уверихте, че мъжете, които се опитаха да ме убият, са били финансирани от една канцелария на Ватикана — Сол посочи към отеца — по-точно неговата. А той е подчинен на кардинала, който изчезна. — Сол повдигна десния ръкав на свещеника, където се показа калъфът на автоматичен нож. — Просто една обичайна вещ за свещеник, нали? Повярвайте ми, добре си служи с нея.

— Продължавай. Доста си убедителен.

— Не само има тайна разузнавателна мрежа, за която досега не сме знаели, но, както предположих, е съставена от свещеници. Нарича се „Братството на камъка“ — името идва от пръстена с рубин, който носят.

— Ромул, ти си страхотен — зарадва се Галахър. — Научил си толкова много.

— Но не достатъчно. Казах на твоя човек по телефона. Трябва ми лекарски екип.

— Няма да знаят какво да питат.

— Но аз ще им кажа. Да ме извикат веднага щом го приготвят. Аз ще проведа разпита. Ще изстискам от него всичко, което знае.

— Какво те тревожи? Случило ли се е нещо? Гласът ти звучи странно.

— Жена ми изчезна.

— Моля?

— Беше с мен, когато наблюдавахме апартамента на свещеника. Той излезе от сградата. Тръгнахме след него поотделно, за да не привличаме внимание. След като го настигнах и го зашеметих малко — Сол съзнателно преиначи истината, за да не споменава за Дру и Арлийн, — потърсих Ерика — гърлото му пресъхна, но той продължи. — Просто се беше изпарила. Търсих я навсякъде. Напразно. Ако този тук знае нещо, свързано с изчезването й, Бог ми е свидетел, че ще го накарам да си признае. А ако е мъртва…

Галахър се отдръпна назад.

Телефонът иззвъня. Сол се спусна към него.

— Ерика?

— Дай ми Галахър — обади се мъжки глас.

Сол притвори очи, като се опитваше да прикрие разочарованието си. Подаде слушалката на Галахър.

— Да, можете да идвате — каза Галахър и затвори. Обърна се към Сол.

— Беше лекарският екип. Долу са. Не исках да идват, преди да разбера какво става.

— Е, какво, доволен ли си?

— По-спокойно, момче. На твоя страна съм.

— Така ли? Предупреждавам те. Кажи им само да го приготвят. След това да ми го оставят.

— При по-различни обстоятелства не бих преглътнал тона ти — той го погледна със съжаление. — Но предполагам, че си изнервен. Поспи малко. Хапни нещо. Изглеждаш ужасно.

— Да спя и да ям?

— Трябва да го направиш, Ромул. С нищо не можеш да й помогнеш, особено в това състояние.

Сол изведнъж осъзна колко истина имаше в думите на Галахър. Бе на ръба на пълното изтощение. Въздъхна дълбоко.

— Прав си. Извини ме.

— Няма за какво. И аз на твое място бих действал по същия начин. Разчитай на мен. Ще направя каквото мога.

Сол се усмихна в знак на благодарност.

След пет минути дойде екипът, който се състоеше от трима души. Единият бе слаб, с очила. Когато видя размазаната физиономия на отеца, прехапа устни. Провери рефлексите му и се обърна към Галахър:

— Можем да го преместим.

Галахър кимна.

Другите двама също се приближиха. Бяха добре сложени.

— Къде ще го носим? В магазина или…?

— Не може ли да остане тук? В някоя от стаите?

— Рано или късно трябва да направим рентгенова снимка на черепа му. Но няма подутини под очите и може би проявявам излишна предпазливост. Пулсът му се напипва. Да, ще стане и тук, в хотела.

— Вече позвъних на рецепцията. Има свободна стая на същия етаж — Галахър кимна на един от юначагите. — Слез долу и се регистрирай. След това донеси ключа.

След десет минути бяха готови за преместването.

— Ще ми трябват някои принадлежности от колата — каза мъжът с очилата.

— Всичко, което поискаш — отвърна му Галахър.

Провериха има ли хора в коридора. Нямаше никой. Двамата мъжаги подхванаха свещеника под раменете и тръгнаха. Мъжът е очилата излезе след тях. Не срещнаха никого. На входа Галахър се спря и каза на Сол:

— Съветвам те да си починеш. Ще ти се обадя, когато е готов.

Сол се облегна на стената, а колената му се подгъваха от умора.

— Ще чакам — каза той и затвори вратата.

Вратата на банята се отвори.

— Трябва да послушаш съвета на Галахър — каза Арлийн. — Ще се обадя да донесат нещо за ядене.

— Изглежда тя се мисли за Флоранс Найтингейл. Ставала ужасно лоша, когато пациентите й не я слушали — засмя се Дру.

Сол също се усмихна и уморено се отпусна в едно кресло.

— Моят приятел не си пада много по месото. Какво ще кажеш да поръчам пържени яйца, кифли и кафе? — Арлийн вдигна слушалката.

— Много съм напрегнат. Не искам кафе.

— Тогава си вземи мляко — обади се Дру. — И плодове. Много плодове.

Арлийн се обади и направи поръчката. Сол я наблюдаваше. Бе висока и стройна, напомняше му за Ерика. Но приликата свършваше дотук. Арлийн нямаше тъмна и дълга коса. Лицето й, макар и красиво, бе по-закръглено. Кожата й бе леко загоряла, но не така гладка и мургава като на Ерика. Най-голямата разлика бяха очите — зелени на Арлийн и кафяви на Ерика.

Ерика.

За да не мисли за нея, той погледна към Дру, но той пък отново му напомни за Крис.

— Още не си ми казал наистина ли си свещеник?

— Не — доста неохотно отговори Дру. — Но някога бях послушник.

— Послушник ли? — изненада се Сол. — Искаш да кажеш като…?

— Да, римокатолик. Бях монах.

— Имах един много близък приятел — Сол се опита да овладее гласа си — беше ми почти като брат, който също бе католик, но ирландски.

— А аз съм шотландец.

— Моят приятел шест години живя в манастир — продължи Сол.

— Наистина ли? Какво съвпадение!

— О? — Сол се разтрепери от нетърпение. — По-точно?

— И аз изкарах почти толкова в манастир — картузиански.

— Моят приятел ми е разказвал за картузианците. Неговият орден също бил доста аскетичен. Не приказвали помежду си. Упражнявали тежък физически труд. Но според него картузианският орден бил с най-жесток режим — всеки живеел в единична килия, отшелник до края на живота си, съвсем изолиран от всичко.

— Спокойствието ми харесваше. А как се казваше приятелят ти?

— Крис.

— Защо е напуснал ордена?

— Имал кошмари — сънувал разни неприятни неща, които вършеше преди да влезе в манастира. Всъщност те бяха причината да постъпи там.

— Разни неща ли, какви?

— Бе наемен убиец.

Дру реагира рязко. Не можа да прикрие силната изненада.

— Няма да разбереш защо е станал такъв, ако не ти кажа, че и двамата бяхме сираци. Живеехме в пансион, в който редът бе почти като в казарма. От деца ни учеха да бъдем войни. Един мъж реши да ни осинови — макар и неофициално. Казваше се Елиът. Водеше ни на екскурзии. Купуваше ни бонбони. Накара ни да го обичаме — Сол с мъка продължи: — Излезе, че го е правил, за да ни завербува за разузнаването, където работеше. След като преминахме продължителен курс на обучение, започна да ни изпраща по задачи. Официално САЩ не се занимават е убийства, но ние точно това вършехме. Мислехме, че правим услуга на правителството и служим на справедлива кауза. По-късно разбрахме, че се заблуждаваме. Работехме не за правителството, а за Елиът. Толкова много го обичахме, че бяхме готови на всичко за него. Нареждаше ни да убиваме. В защита на негови собствени интереси. Крис не издържа на напрежението. Влезе в манастир, за да изкупи прегрешенията си. Но кошмарите не го оставяха на спокойствие и той още повече се отдръпна от заобикалящия го свят. Изпадаше в транс. На медицински език — кататонична шизофрения. Умствена парализа. В ордена се наблягало върху необходимостта от извършване на тежък физически труд. Но състоянието на Крис не му позволявало да работи. Накрая го помолили да напусне.

— Сигурно се е почувствал ужасно.

— Да, наистина е така. Но вече намери спокойствие.

— Как?

— Бе убит — отговори Сол. — Промушен с нож. Защото Елиът се бе обърнал против нас. Предаде ни, за да запази в тайна делата си. Но аз отмъстих за Крис.

— Как?

— Като убих Елиът… А ти?

— Какво имаш предвид? — запита Дру.

— Защо напусна картузианците?

— Всички монаси бяха отровени от група хора.

Този път изненаданият бе Сол.

Дру почувства, че Арлийн също настръхна.

— Отровени ли? Как стана? — попита Сол.

— Аз също съм сирак. Родителите ми бяха убити, когато бях десетгодишен. В Токио. Баща ми работеше в консулството ни там. През 1960 двамата с майка ми бяха разкъсани на парчета от една бомба, вероятно дело на терористи. Властите така и не откриха кой е виновен. Макар да бях само на десет години, се заклех, че ще намеря виновниците, а ако не успея, ще наказвам всички, които се занимават с тероризъм. Върнаха ме обратно в Америка при чичо ми — на лицето му се изписа горчивина. — Не се получи. Затова ме осинови най-добрият приятел на баща ми. Казваше се Рей. Работата му бе същата като на баща ми, затова ме мъкнеше със себе си по цял свят. Където и да отидехме, аз не забравях клетвата си да отмъстя за родителите си — затова Рей ме завербува за тайна антитерористична организация на Държавния департамент, наречена „Скалпел“. И аз бях обучаван да убивам. Вършех го цели десет години.

— Десет години? И какво те накара да се откажеш? Защо влезе в манастир?

— Имах кошмари, както и приятелят ти. През 1979 година ми възложиха задача, при която убих съвсем невинни мъж и жена. Взривът ги направи на парчета пред очите ми, по същия начин, по който загинаха и родителите ми. Техният син стана свидетел на целия този ужас — както и аз на времето.

— Казваш, че са били невинни жертви? Да не би да си допуснал грешка?

— Не. „Скалпел“ съзнателно ми нареди да го извърша. По политически причини. Но никога не можах да се примиря с това безсмислено убийство. Дадох си сметка, че съм се превърнал в един от хората, които преследвах — убийците на моите родители. Враг на самия себе си. Пълен срив на нервната система. Единственото ми желание бе да се самонакажа, да изкупя греховете си. Затова постъпих в ордена на картузианците. Почти шест години бях отдаден на молитви за разкаяние и опрощение. Бих казал, че постигнах известно душевно спокойствие.

— А нападението над манастира?

— Деветнадесет монаси бяха отровени, други двама — застреляни. Убийците искаха да премахнат мен, но аз успях да се спася. Дадох си клетва да открия кой погуби невинните монаси и ми попречи да спася душата си. След дълги лутания разбрах, че мъжът, който бе наредил да се извърши това, бе Рей. Страхувал се, че поради разочарованието, което преживях, един ден мога да разкрия с какво се занимава. Търсил ме е през цялото време и когато най-после ме намери, дори и там… Както ти си отмъстил за брат си, така и аз. Открих Рей и го убих.

Сол слушаше развълнуван. Толкова общи неща имаше в живота на Дру и на Крис.

Само че Крис бе загинал.

А Дру бе останал жив и ужасно му напомняше за него — с русата си коса, скулестото лице с лунички и живия поглед. Сол имаше чувството, че в душата му е запълнена някаква голяма празнина, че мъртвият се е преродил и завърнал.

— Не ми каза имаш ли братя? — запита Сол.

— Не. Бях единствен син.

— Е, ако чувстваш нужда от брат, може би вече го откри — усмихна му се Сол. — Никога не би ми разказал живота си, ако не изпитваше същата необяснима близост, както и аз… Тук има нещо тайнствено.

— Да, забелязах приликите. Необикновено съвпадение.

— Как се преплетоха съдбите ни… Не мога да повярвам, че е само едно съвпадение.

— Много ми е интересно — обади се Арлийн, — дали няма да откриете още прилики помежду си?

Двамата се обърнаха изненадани към нея.

Арлийн ги бе слушала през цялото време с нарастващо безпокойство. Стори й се доста странно, че хора, които никога преди това не се бяха срещали, изведнъж така открито говорят за миналото си. Още повече и тези необясними съвпадения в живота на Дру и приятеля на Сол. Трябваше да признае, че Сол бе прав, когато преди малко каза, че тук има нещо тайнствено. Най-много я тревожеше мисълта, че може би изненадите нямаше да свършат дотук.

— Дали няма да открием още съвпадения ли? — попита Сол.

— Да, появихте се в парка по същото време. Със същата цел, както и ние — да изкопчите информация от отец Дюсо. Това не ви ли се струва странно? — запита Арлийн. Сигурно се чудите какво правехме ние там. Аз поне бих искала да знам по каква причина вие се оказахте на това място. Казано по-простичко, дали главната ни цел не е обща?

— Споменахте, че е изчезнал бащата на Ерика, нали? — запита Дру. — Че трима мъже са се опитали да ви убият? Носели са същите пръстени като този на отец Дюсо?

Сол не отговори веднага. Опита се да събере мислите си. Защото вече започваше да си дава сметка, че изчезването на жена му има отношение към всичко, за което говориха досега.

— Да, точно така беше — отговори Сол. — Открихме отец Дюсо чрез тях. Стигнахме до онова, което наричаш „Братството на камъка“. Всички те са свещеници. Какво представлява Братството?

— Войници на Бога. Разузнаването на Католическата църква.

— Обясни ми по-подробно.

— Орденът е създаден през дванадесети век по време на Третия кръстоносен поход. Следват методите на тайна борба на един арабин, който приел католическата вяра и станал монах. Църквата го използвала, защото познавал добре арабските нрави и помагал на кръстоносците в освобождаването на Свещената земя от мюсюлманите.

— Помагал на кръстоносците ли? Но по какъв начин?

— Като извършвал убийства. Тъй като бил арабин, незабелязано прониквал сред враговете. Задачата му била да унищожава мюсюлмански водачи по същия жесток начин, както правели това техните тайни убийци с отличилите се рицари. Отрязвал главите им, докато спели.

— Доста образно разказваш! — сухо каза Сол. — Предполагам, че е имало ефект.

— Замисълът е бил да се отговори на терора с терор. Разбира се, кръстоносците смятали, че извършват свещен терор.

— И Католическата църква се е съгласила?

— Трябва да си припомниш силния религиозен мотив за похода — отговори Дру. — Папата е давал опрощение на всички грехове, извършени по време на войната, водена в името на Бога срещу неверниците.

— Все пак времената се менят.

— Да, но не и в ордена, създаден от този свещеник-убиец. Без да дава отчет на всички в църквата, „Братството на камъка“ е продължило да действа през вековете — свещен терор, използван винаги, когато са считали за нужно да защитават вярата.

— А пръстенът?

— Отличителен белег за членовете на Братството. Със същата инкрустация като на крал Ричард по време на Третия кръстоносен поход. Рубинът символизира кръвта на Христос.

— Но защо ще искат да ни убиват? За да ни попречат да открием бащата на Ерика? Дали не са замесени и в нейното изчезване?

— Може би ще разберем от отец Дюсо, когато имаме възможност да го разпитаме — обади се Арлийн. — Причината ние да поискаме среща с него бе също едно изчезване. На кардинал на име Крунослав Павелич. Отец Дюсо е негов секретар.

— Да, чух за кардинала. Но защо го търсите?

— Изплащам дълга си към тях — отговори Дру. — Един свещеник, член на Братството, поиска да ме завербува да постъпя в ордена. Аз му отказах и той се опита да ме убие, за да запази организацията в тайна. Братът на Арлийн го изпревари и го застреля, като ми спаси живота.

— В Братството решиха, че Дру е убил свещеника — допълни Арлийн. — Защото Дру избяга и се скри от тях, все едно, че е виновен. По този начин искаше да предпази брат ми от отмъщението на Братството и да му се отблагодари, че му спаси живота. Цяла година живя в Египет. Преди три седмици при мен в Ню Йорк дойде член на Братството. Каза, че знаят къде се крие Дру. Помоли ме да отида при него и да го убедя да им направи една услуга. В замяна на това щели да му опростят вината за смъртта на техния човек.

— Какво поискаха?

— Да намери изчезналия кардинал.

— Защо, не можеха ли да се справят сами?

— И ние това се запитахме. В Кайро се срещнахме с един свещеник от Братството, който ни каза, че някой в самия орден се опитва да води двойна игра, че ключът към него е изчезналият кардинал. За да ни оставят да живеем на спокойствие с Арлийн, трябваше да намерим него, а по този начин и онези, които саботират Братството отвътре. Подозирах, че отец Дюсо е замесен в предателството и нещата наистина започнаха да се изясняват. Озадачава ме само фактът, че още двама души търсят изчезналия кардинал. Двама убийци, синове на нацистки убийци.

— Синове на нацистки убийци ли?

— По прякор Ледената висулка и Сет.

— Рус и червенокос? — разтревожено запита Сол.

— Знаеш ли нещо за тях?

— Когато работех в разузнаването, се говореха разни истории за тях. Повече за Сет. Предполагат, че е луд. Какво, по дяволите, прави тук?

— И дали има връзка между онова, което търсим ние, вие и онези двамата? — запита Арлийн.

— Мистериозно изчезване — жена ми и баща й — замисли се Сол. — И свещеници-убийци.

— Безследно изчезнал кардинал. И синове на нацистки убийци.

Ледената висулка бе седнал върху влажния бетонен под в мазето на един от дворците близо до Сикстинската капела. В мрака не виждаше тялото на жената, която лежеше в безсъзнание до него, но чувстваше излъчващата се от нея топлина и долавяше слабото й дишане. Сет бе от другата й страна. Него също не го виждаше, но усещаше лекото движение на ръката, която прокарваше по тялото на жената. Ледената висулка се опитваше да сдържи отвращението си.

Предишния следобед двамата бяха влезли във Ватикана с група туристи, решени да изкопчат каквото могат от секретаря на изчезналия кардинал, отец Дюсо. Когато екскурзоводът преведе групата през базиликата „Свети Петър“, Ледената висулка и Сет изостанаха от другите. Потърсиха място, където могат да се скрият, за да останат там през нощта. Видяха този вход към мазето, който не бе заключен. Посред нощ излязоха оттам и тръгнаха към апартамента на отеца.

Решиха да влязат в апартамента на свещеника докато спи, да го притиснат и да го разпитат. Когато наближиха ъгъла на сградата, където живееше, спряха, за да проучат обстановката. Точно когато Сет се готвеше да тръгне, Ледената висулка го дръпна назад. Посочи му един сводест вход от другата страна на улицата. Той бе дълбок и тъмен и Ледената висулка го бе избрал за място за наблюдение.

Но там вече имаше някой. Във входа помръдна сянка. Един мъж се подаде и надникна към прозорците на апартамента на отеца, след това бързо се прибра навътре. Това стана само за миг, но той бе достатъчен на Ледената висулка, за да забележи, че онзи не бе облечен като свещеник. Не бе човек от Ватикана също като него и Сет.

Наблюдаваха го от мястото си. След малко мъжът отново надникна, огледа улицата и се скри. Бе много предпазлив. Очевидно имаше опит. Начинът, по който гледаше към улицата, им подсказа, че не бе сам. Чакаше да получи или да даде сигнал за нещо.

От сградата излезе някакъв свещеник, огледа се наляво и надясно и тръгна в противоположна посока на мястото, където се намираха те самите и непознатият. Мъжът, който наблюдаваше сградата, не помръдна. Но малко по-надолу, от един вход излезе някаква жена и тръгна след свещеника. Ледената висулка застина от изненада. Мъж и жена. И преди това бяха попадали на тях — когато отвлякоха Медичи.

Мъжът също излезе от прикритието си и Ледената висулка успя да го разгледа по-отблизо и реши, че вижда тази двойка за първи път. Със сигурност не бяха същите хора. Мъжът бе по-як, а жената имаше по-дълга коса.

Въпреки това го изнервяше самият факт, че някой се мотае около мястото, което наблюдаваха той и Сет. Дали и те не искаха нещо от отец Дюсо? И дали свещеникът, който току-що бе излязъл, бе действително отец Дюсо? Никога не бе го виждал, дори на снимка. Най-добре ще е да последват компанията, реши той. Махна на Сет и тръгнаха.

Изтощителното преследване ги отведе навътре в парка на Ватикана. През цялото време се държаха на разстояние от мъжа и жената, които най-после спряха. Доста далеч пред тях различаваха очертанията на фонтан във формата на испански кораб. На лунната светлина забелязаха свещеник, който бе застанал до фонтана. Ледената висулка застана нащрек. Пропълзя по-близо, за да го разгледа по-добре. Искаше да разбере дали това е човекът, който преди малко бе излязъл от апартамента.

Не беше той. Но изведнъж Ледената висулка осъзна, че е мъжът, който бяха видели в уличката при отвличането на Медичи. Озадачен хвърли поглед към Сет, който явно също го бе познал и му кимна, не по-малко изненадан от откритието. В същото време към мястото се приближи втори свещеник — онзи, който бяха взели за отец Дюсо. Двамата подхванаха разговор. Съвсем неочаквано той извади нож и замахна. Не по-малко шокираща бе реакцията на другия, който се защитаваше превъзходно. Въпреки че отецът бе добър, онзи бе от далеч по-висока класа. Успя да вземе инициативата в свои ръце, на няколко пъти удари отец Дюсо на най-уязвимите места и накрая го повали в безсъзнание на земята.

Ледената висулка наблюдаваше с интерес. Никога преди това не бе чувал, нито виждал свещеници да се бият като добре обучени войници. Към двамата се спусна и една монахиня — същата жена, която бяха забелязали в уличката заедно с мъжа. Ледената висулка вече изгаряше от нетърпение да разбере какво става. Той и Сет можеха да използват пистолетите си със заглушител, за да ги обезвредят и по-късно да ги разпитат. Но знаеше, че наоколо има и други хора. Втората двойка също наблюдаваше отнякъде. Мъжът, който бяха проследили, излезе напред е вдигнати ръце. Ледената висулка се изкушаваше да пропълзи по-напред, за да чуе какво си говорят. Но Сет го възпря. Извади една кожена чантичка от джоба си, показа му спринцовката вътре и запълзя, но не напред, а надясно. Като че ли се канеше да заобиколи мястото. Ледената висулка озадачен го последва. Сет спря и заоглежда потъналите в мрак храсти, после продължи по-нататък. Ледената висулка разбра, че търсеше жената, която бяха забелязали пред апартамента. Тя все още не се бе появила около фонтана. Вероятно бе решила да изчака и да види какво ще се случи.

Забелязаха сянката й зад едно дърво на около двадесетина метра вляво от Сет. Той запълзя натам, спря и изведнъж се хвърли върху нея, като запуши устата й. В същото време със свободната си ръка заби спринцовката в рамото й. Съпротивата й продължи не повече от пет секунди.

Сет я подхвана и бавно започна да се отдалечава от фонтана пред тях. Ледената висулка тръгна след него, като се опита да му предложи да носят заедно тялото, но Сет го избута встрани. Очите на червенокосия яростно проблеснаха, сякаш казваха: „Тя е моя.“ Ледената висулка се дръпна ядосан, като реши, че Сет е по-луд, отколкото първоначално му се бе сторило. А Сет потръпна от обзелото го сексуално желание, като метна жената на рамото си така, че гърдите й опираха в гърба му.

Върнаха се в мазето. Ледената висулка едва сдържаше омразата си към Сет, който докосваше с ръка неподвижното тяло на жената. Каква дълга нощ! Натисна копчето на часовника си, за да освети циферблата и видя, че бе 7:23. Помисли си, че навън вече е светло. Изобщо не можеше да си представи как ще издържи в това мрачно и влажно мазе до девет часа, когато щяха да отворят Ватикана за туристи. Идеята им беше да изнесат жената, като кажат, че внезапно бе припаднала.

— Много вино, малко сън — произнесе на италиански Ледената висулка, като се обърна към администратора в хола на хотела, който изпитателно ги наблюдаваше от мястото си. Чакаха асансьора, прихванали жената от двете страни. — Бодростта и нощните гуляи са несъвместими. Жал ми е за нея — и той даде бакшиш на чиновника, който поклати глава с разбиране. — Довечера сигурно пак ще иска да отиде на танци.

Администраторът се засмя и ги запита дали имат нужда от нещо.

— Ако се наложи, ще ви потърсим, специално вас — отговори му Ледената висулка.

Най-после асансьорът дойде. Качиха се в стаята си. Докато Ледената висулка заключваше вратата, Сет сложи жената на леглото.

— Добре ли е?

— Идва на себе си — Сет провери рефлексите й. — Скоро ще можем да я разпитаме — той свали обувките й и започна да масажира ходилата.

Ледената висулка едва издържаше. За малко да му извика да престане да я докосва.

— Позна ли ги онези преоблечените като свещеник и монахиня?

— От отвличането на Медичи. Но бяха в цивилни дрехи. Чудя се тогава ли бяха преоблечени или сега? Появи се и още една двойка. Изглежда, че не се познават помежду си. Защо ли се интересуват от отец Дюсо? Дали мотивите им са различни? А може би са едни и същи и целта им съвпада с нашата?

— Да научат дали свещеникът знае нещо, свързано с изчезването на нашите бащи ли? — Ледената висулка с отвращение извърна поглед от мястото, където Сет галеше тялото на жената. — Не. Те не са от нашия кръг. Нямат причина да търсят нашите бащи.

— Но все трябва да имат някакъв повод да търсят изчезналия кардинал — каза Сет. Ледената висулка въздъхна с облекчение, когато той престана да докосва жената. — Освен това може да има някаква връзка между тази жена и изчезването на бащите ни. Почти съм сигурен, че е еврейка.

— Може да е случайност.

— Може, но не мисля така — отвърна Сет. — Скоро ще разберем — той откопча колана и дръпна ципа на панталона й. Отдолу се показаха бледорозови бикини.

— Не — не можа да се въздържи повече Ледената висулка.

— Моля? — яростно го изгледа Сет.

— Онова, което си намислил да правиш с нея преди да се събуди. Остави я!

— Да правя с нея? — Сет студено се изсмя. — О, моят невинен приятел знае точно какво възнамерявам да правя?

— Остави това!

— Ще й сваля гащите, точно това ще направя. Така ще се чувства по-добре по време на разпита. Освен всичко, има и физиологични нужди. Ще се наложи да използва банята — Сет свали панталоните и бикините й.

Жената промърмори тихо и сгъна краката си в коленете, все едно, че й е студено.

— Хайде с мен сега — Сет я повдигна, като постави ръката й около шията си и й помогна да се изправи. Хвърли предизвикателен поглед към Ледената висулка и тръгна към банята заедно с нея.

— Ще дойда с теб — каза Ледената висулка.

— Няма нужда. Ще се справя сам.

— Двамата ще се справим по-добре.

— Преди малко се страхуваше да не я изнасиля, а сега искаш да дойдеш да погледаш. Май че и ти се обърка вече.

Тъй като не можеше да понася да му се подиграват, Ледената висулка решително подхвана жената под другото рамо и също тръгна към банята. Със смущение наблюдаваше как Сет я сложи да седне върху тоалетната чиния. Главата й се килна на едната страна, после на другата.

— Опитай се да се облекчиш — нареди й Сет. — Не искаме никакви случки, нали?

Ледената висулка без малко щеше да го удари през ръцете, когато той притисна корема й.

„Недей! Баща ми! Трябва да намеря баща си! Нищо не трябва да ме отклонява! След това ще се разправям със Сет, но сега…“ — повтаряше си Ледената висулка. За негово облекчение жената уринира.

Отнесоха я обратно в леглото. Тя отново прибра колене към корема си.

— Какво правиш? — озъби му се Сет.

— Обличам й бикините.

— Няма нужда от тях!

Размениха си яростни погледи. Стаята се изпълни с напрежение. Ледената висулка посегна към края на чаршафа, като се канеше да я покрие.

— Да не си посмял! — предупреди го пламнал Сет. — Лекарството действа по-добре, ако й е студено.

Ледената висулка разбра, че са стигнали критичната точка. Ако сега не отстъпеше, сигурно щеше да се стигне до бой. Припомни си, че най-важно бе да намери баща си.

— Както кажеш.

— Съвсем правилно. Както аз кажа. Не бих искал приятелството ни да се подлага на изпитание — каза с подигравателен тон Сет. — Хайде, започвай разпита!

„Докато ти похотливо гледаш голото й тяло“ — помисли си гневно Ледената висулка. Отиде към бюрото, отвори чекмеджето и извади флакон с натриев амитал на прах. В по-голямо шише разтвори петстотин милиграма от лекарството в двадесет милилитра дестилирана вода. Напълни една спринцовка.

— Чуваш ли ме?

Жената мълчеше.

Ледената висулка се надвеси още по-близо и повтори въпроса си.

Жената кимна и каза със слаб глас:

— Чувам…

— Добре. Не трябва да се безпокоиш. Ти си в безопасност. Не се страхувай от нас. Ние сме ти приятели.

— Приятели…

— Точно така. А сега ни кажи как се казваш.

— Ерика…

— Фамилия?

— Бернщайн-Гризман.

„Без съмнение е еврейка, както прецени Сет“ — помисли си той.

— Защо проследихте отец Дюсо до парка на Ватикана? — гласът му звучеше дружелюбно.

— Трима мъже се опитаха да ни убият…

Несвързаният отговор го раздразни и Ледената висулка притвори очи. Но продължи със същия тих глас:

— После ще ни разкажеш за тях, Ерика. А сега отговори за отец Дюсо.

— Баща ми изчезна — последва нов несвързан отговор.

Ледената висулка се зачуди дали да я остави да говори каквото й дойдеше наум или да настоява за отеца. Може би онова, което знаеше тя, бе толкова объркано, че би могъл да пропусне много важна информация, ако се придържаше към тесен кръг въпроси. Но със сигурност изчезването на баща й си заслужаваше да продължи в тази посока.

— Изчезна ли? Кога?

— Преди две седмици.

— Откъде?

— От Виена.

— Защо?

— Не знам…

Дори и в това безпомощно състояние жената така се развълнува, че Ледената висулка реши да не я притеснява, а да я предразположи с въпросите си.

— Разкажи ни за него.

Тя замълча.

Той конкретизира въпроса си.

— На колко години е?

— Седемдесет.

— Работеше ли?

— Беше пенсионер.

— А преди това? — Ледената висулка вече се отегчаваше от маловажните въпроси, с които се опитваше да я успокои.

— Къде работеше?

— В Мосад.

Неочакваният отговор го прониза. Ледената висулка се обърна към Сет, който изненадано вдигна поглед от краката на жената.

— Баща ти е работил за еврейското разузнаване?

— Да.

— И ти ли?

— Не.

Ледената висулка се поотпусна малко.

— Оттеглих се…

— Защо?

— Исках да живея със съпруга си…

— Мъжът, който бе с теб в парка ли? А той работи ли в Мосад?

— Не.

— Какво работи?

— В селското стопанство.

— Къде?

— В Израел.

— Защо напуснахте Израел?

— За да търсим баща ми — тя повиши глас и премигна с клепачи.

Ледената висулка бързо отиде до бюрото и напълни втора спринцовка с натриев амитал, който беше приготвил преди малко. Заби иглата в бедрото й. Лекарството подейства веднага. Тя се отпусна.

— Къде отидохте, след като напуснахте Израел?

— Във Виена.

— Откъдето е изчезнал. Разбира се. А след това?

— В Швейцария.

— Моля? — изненада се той.

— В Алпите, южно от Цюрих.

— Защо отидохте там?

— За да потърсим един негов приятел.

— Намерихте ли го?

— Не… и той беше изчезнал. Дневникът…

Още един несвързан отговор.

— Не разбирам…

— Намерихме един дневник…

— Какво пишеше в него?

— За нацистките концлагери…

„О, боже!“ — каза си Ледената висулка.

— Приятелят на баща ти е писал за концлагерите?

— Да.

— А баща ти бил ли е в лагер?

— Да.

Ужасно предчувствие прониза Ледената висулка. Вече се оформяше някакъв злокобен отговор на въпросите им.

— Трима мъже се опитаха да ни убият — внезапно промени темата тя.

Ледената висулка я остави да разказва.

— Да, спомена за тях преди малко. Къде се случи това?

— В Алпите.

— Кои бяха?

— Мисля, че бяха свещеници…

Пълни глупости. Дали лекарството не бе увредило мозъка й?

Тя започна да трепери, очевидно развълнувана от спомена за случилото се.

— Свещеници ли? — повтори Ледената висулка. — Но защо ще се опитват да ви убиват?

— Отец Дюсо — тя продължаваше да трепери.

Пулсът му се ускори. Ето че най-после дойдоха до въпроса, който най-много го вълнуваше, и с който бе започнал разпита.

— Какво ще ми кажеш за отеца? Защо го следяхте? Той свързан ли е със свещениците, които се опитаха да ви убият?

— Плащаше им канцеларията на кардинала.

— На кардинал Павелич ли? Който изчезна? А знаеш ли къде е?

— Не.

— И вие ли го търсите?

— Не.

Върховното напрежение, до което бе достигнал, изведнъж бе заменено от досада и раздразнение. Тя го бе въвела в омагьосан кръг с отговорите си.

Разпитът продължи още два часа. Ледената висулка отново я върна към онова, което вече бе казала, като доизясняваше детайлите. Както и преди, тя силно се вълнуваше, когато отговаряше за изчезналия си баща и тримата свещеници, които се бяха опитали да убият нея и мъжа й. Най-накрая Ледената висулка реши, че е изцедил всичко възможно от жената без да научи особено много. Дръпна се и отиде в другия край на стаята. Притесняваше го фактът, че вероятно е пропуснал много важни въпроси, тъй като не знаеше какво точно да пита.

В това време Сет продължаваше безцеремонно да гледа голото й тяло.

— Какво мислиш за пръстените, които тя ни описа? — запита го Ледената висулка.

— Свещеници-убийци? — Сет отмести погледа си. — От двадесет години практикувам тази професия, но досега не бях чувал подобно нещо.

— Нито пък аз. Но това не значи, че тя греши. Може би вземат извънредни мерки, за да запазят организацията си в тайна. А какво ще кажеш за баща й? Дали неговото изчезване не е свързано с това на нашите бащи? А също и на кардинала?

— Общото звено, изглежда, е отец Дюсо — каза Сет. — По различни пътища нашето и тяхното разследване е стигнало до него.

— Да не забравяме другата двойка, която видяхме в парка, преоблечени като свещеник и монахиня. А те защо ще се срещат с отец Дюсо? И защо се интересуваха от Медичи? Сигурен съм, че между всички тези факти има някаква връзка. Отец Дюсо е ключът към загадката, но ние изпуснахме шанса да го разпитаме.

— Може би не сме — обади се Сет.

— Какво ти се върти в главата? — намръщи се Ледената висулка.

— Все още не знам точно. Ще ти кажа, когато реша какво да правя — Сет се втренчи отново в жената и започна да разкопчава сакото и ризата й.

Ледената висулка застана пред нея, все едно, че искаше да я защити.

— Какво възнамеряваш да правиш? Защо я разкопчаваш?

— Успокой се. В момента тялото й не ме вълнува. Искам да се изкъпя и избръсна. Излизам. А ти трябва да останеш при нея и да не й позволяваш да буйства — Сет се отправи към банята.

— Излизаш ли? — развълнува се Ледената висулка. — Защо? — тръгна след Сет той. — Какво смяташ…? А, да, сетих се. Време е да се обадим на Холоуей и да му докладваме. Трябва да намериш безопасен телефон.

— Да докладвам на Холоуей ли? — презрително изсумтя Сет. — Нямам и намерение. И без това не можем да му съобщим нищо определено. Обичам да разгласявам победите, а не неуспехите си — Сет пусна водата на душа. — Но с малко повече късмет може би ще имаме добри новини за него. Съвсем скоро.

Сол се събуди от кошмара, който сънуваше — бе попаднал в някаква черна дупка и чуваше как Ерика пищи. Веднага се събуди, чу отново писъка и скочи от леглото, за да й помогне. Едва тогава осъзна, че всъщност звънеше телефонът. Мимоходом забеляза, че си бе легнал без да се съблича. Дру и Арлийн спяха в двойното легло, а той на дивана. Слънцето проникваше зад спуснатите завеси.

Сол вдигна слушалката, като се молеше да е Ерика. Вместо нея чу уморения, дрезгав глас на Галахър.

— Ромул, свещеникът е готов за изповед. Ела в стаята.

— Идвам веднага — Сол погледна часовника си. Бе малко след десет. Бе спал цели шест часа, но през цялото време го мъчеха кошмари. Чувстваше се така уморен, както и преди да си легне.

Дру и Арлийн също се бяха събудили.

— Кой беше? — запита Дру.

— Галахър. Време е за викторината — Сол тръгна към банята и наплиска лицето си със студена вода. После се върна при Дру и Арлийн. — Все още ли не искате да имате нищо общо с ЦРУ?

— Имам си достатъчно главоболия с Братството. Не искам да си навличам нови. След „Скалпел“ не искам и да чувам за никакви тайни служби. В ЦРУ ще ме разпитват за целия ми живот. Може дори да се опитат да ме завербуват и въпреки че няма да успеят, няма да пропуснат да ми направят досие. Тези организации са като лепило, което не може да се изчисти. Веднъж попаднеш ли в мрежата им, няма отърване. Арлийн и аз искаме само да бъдем оставени на спокойствие.

— Това ще ни затрудни малко — каза Сол. — Аз ще трябва да отида при Галахър и да разпитам свещеника, но не знам точно какви въпроси да му задавам. Вие сте тук, за да откриете кардинала и да разберете кой иска да саботира Братството. А аз трябва да намеря Ерика и баща й. Сигурен съм, че проблемите ни са взаимно свързани. Отговорите му на вашите въпроси биха могли да ми помогнат. Но ако не искате ЦРУ да разбере за вас, то как да направим така, че заедно да разпитаме свещеника?

Сол почука на вратата на Галахър. Чу щракването на ключалката. Вратата се отвори и той влезе вътре. Лъхна го миризма на лекарства. Пристъпи към отец Дюсо, който лежеше на леглото. Свещеникът изглеждаше ужасно. Счупеният му нос се бе подул, наранените вежди — също. Челюстта бе подпухнала. Бяха му съблекли черното сако. Ризата му бе разкопчана, със запретнати ръкави. Към гърдите и ръцете бяха закрепени датчици, които изпращаха сигнали за състоянието на кръвното налягане и сърцето до портативни монитори, поставени на маса, близо до леглото.

Сол огледа стаята. Вратата на банята зееше отворена. Докторът и помощниците му ги нямаше.

— Къде са…?

— Изпратих ги да закусят — отвърна Галахър. — Тъкмо няма да се налага да забравят онова, което биха чули. Мога да ги повикам от ресторанта по всяко време, ако се наложи. Те самите ще позвънят след час, за да разберат дали сме свършили.

Сол погледна отец Дюсо. На ръката му бе закачена система, по която в кръвта му навлизаше необходимото количество натриев амитал.

— Все още спи — отбеляза Сол. — Това означава ли, че е имал мозъчно сътресение?

— Не. Всъщност дойде в съзнание преди два часа. Наложи се докторът да го поуспокои малко.

— В състояние ли е да отговаря на въпроси?

— Според мониторите той е в идеално състояние за разпит. Готов е да отговори на всичко, за което го питаш.

— Отлично. Но бих те помолил за една услуга.

— Мисля, че вече прекаляваш с услугите — Галахър неспокойно се размърда. — Мога да ти припомня, ако си забравил — цялата история започна с това, че обеща да направиш нещо за нас, ако ти позволим да се върнеш от изгнание. Малко по малко обърна нещата така, че ние да ти оказваме помощ. Започваш да ставаш досаден.

— Само още една. Какво лошо има?

— Ще ти отговоря, когато ми кажеш за какво става дума.

— Искам да бъда сам, когато разпитвам свещеника.

— Господи, страшно обичаш да ходиш по нервите на хората — Галахър направо онемя.

— Само за твое добро. Нима наистина искаш да присъстваш ако той случайно умре? Да въвлечеш ЦРУ в смъртта на един служител на Ватикана?

— Говориш глупости, Ромул. Кой друг, освен теб и мен ще знае, че е умрял?

— Точно в това е проблемът. Ще ни дойде много и на двамата. Ти ще се питаш дали ще можеш да разчиташ на моето мълчание, ако свещеникът не издържи разпита. Вероятно ще решиш, че ще стана твърде опасен за теб. Нямам желание да продавам душата си отново на ЦРУ, нито да претърпя някоя неочаквана катастрофа. Затова те моля, иди и ти да закусиш. Направи ми тази услуга. Ще поема всички рискове върху себе си. Ще ти предам всяка негова дума от разпита.

— Какви гаранции можеш да ми дадеш?

— Просто имам нужда от теб. Нямаше да мога да стигна дотук без твоите усилия. А се надявам да отида докрай с още малко помощ от твоя страна. Сигурен съм, че ще каже неща, които не бих могъл да проверя без твоите хора. Имаш думата ми. Ще ти съобщя всичко, което науча за Братството. Лично мен ме интересува само какво се е случило с жена ми и баща й.

— Знам, че сигурно ще съжалявам за това — прехапа устни Галахър. — Даваш ли ми честната си дума?

Сол кимна.

— Винаги си играл открито — каза Галахър. — Навярно затова стигнахме толкова далеч заедно. Надявам се, че не си се променил. Защото в такъв случай наистина ще те сполети нещо неочаквано. Давам ти два часа. След това идвам, без изобщо да те питам.

— Дадено.

Галахър излезе. Сол изчака достатъчно, за да бъде сигурен, че е слязъл по стълбите, след това вдигна слушалката. Набра номера, изчака телефонът оттатък да звънне само веднъж и затвори. Обърна се към отец Дюсо. Само два часа. Трябва да изстиска колкото може повече от него. Бързо махна датчиците от гърдите и ръцете му, като остави само системата с натриев амитал. След това закопча ризата на отеца. Подхвана тялото и го вдигна от леглото, а с другата ръка взе банката с амитала. Успя някак да отключи. От другата страна на вратата някой му помогна да отвори. Бе Дру, който бързо пристигна тук след телефонния сигнал. Помогна на Сол да пренесат отец Дюсо през коридора без да каже дума.

Мълчанието бе абсолютно наложително. Това, че Галахър бе напуснал стаята, не бе достатъчно, за да предпази Дру и Арлийн от пипалата на ЦРУ. Сол бе абсолютно сигурен, че стаята се подслушва. Бившият му шеф винаги си изпипваше работата. Нямаше начин да не пожелае да има запис на разпита. На това бе разчитал и Сол, когато го помоли да остане сам. В края на краищата, на Галахър му бе все едно дали присъства или не, щом като щеше да има всичко на запис. Но ако бяха останали там, той щеше да чуе непознатите гласове и на свой ред след това щеше да поиска да ги разпита.

Сол се почувства уязвим в този коридор, където някой гост на хотела или камериерка можеха да ги видят, докато пренасят отеца. Нямаше начин да предвидят кой и кога би могъл да се появи. Сол чу асансьора да се качва, а зад някаква врата се чуваха приглушени гласове. Някъде изщрака ключалка. Стигнаха до стаята на Сол, отвориха и влязоха вътре точно когато някъде зад тях хлопна врата.

Арлийн вече бе успяла да затвори и заключи. Дру и Сол пренесоха отеца до леглото. Внимателно го сложиха на него. Под главата поставиха възглавница и изпънаха краката му, за да се чувства по-удобно.

— Галахър ми даде само два часа — осведоми ги Сол.

— Не е достатъчно — каза Дру.

— Трябва да направим така, че да бъде.

— Ами ако Галахър е оставил екип на микрофоните? — запита Арлийн. — Няма да чуват абсолютно нищо в слушалките и ще разберат, че разпитът не се води. Веднага ще заподозрат, че става нещо и ще се обадят на Галахър.

— Мисля, че в момента никой не слуша. Галахър силно се обезпокои, като разбра, че съм отвлякъл служител на Ватикана. Сигурно съжалява, че го забърках в тази каша. Ако нещо се случи и се провалим, ще изгуби работата си. Вече се тревожи, че докторът и двамата му помощници знаят твърде много. Беше ги накарал да напуснат, преди да ме извика. Предполагам, че в момента няма никой на прослушване. Записът, който се надява да получи, ще бъде предназначен само за него.

— Значи можем да разчитаме поне на тези два часа.

— Вече са по-малко — отговори Сол. — Трябва да започваме.

Дру хвана банката с натриев амитал. Арлийн прикачи системата за вената на отеца. Сол се наведе над него.

— Ние сме ваши приятели. Вие сте на безопасно място. Няма за какво да се безпокоите. Отпуснете се.

— Да се отпусна… — гласът на отеца бе съвсем немощен и хрипкав, защото гърлото му бе пресъхнало.

— Да, бъдете напълно спокоен. Кажете ни всичко, което ви питаме. Не крийте нищо. Можете да ни се доверите.

— Доверие…

Сол млъкна, като се питаше какъв да бъде първият му въпрос. В главата му се въртяха стотици, но трябваше да избере най-подходящия, а не да ги задава безразборно. Трябваше да ги подреди така, че да минава логично от въпрос на въпрос.

Дру го изпревари и започна пръв, като зададе най-директния въпрос, който го интересуваше.

— Знаете ли какво се случи с кардинал Павелич?

— Убих го… кремирах тялото му.

Силно изненадан, Дру погледна Арлийн и Сол.

— Защо?

— Научи какво бях направил.

— И какво бе то?

— Казах на евреите.

— На евреите ли? — Сол замръзна от изненада.

— Какво им казахте? — запита го Арлийн.

— За нацистите.

В стаята настъпи тишина. Сол почувства, че загадката скоро ще се разплете и ще научат нечия грижливо пазена и жестока тайна.

С помощта на отеца истината постепенно изплуваше.

След антихитлеристкото въстание от 1941 година, в резултат на което било свалено прогерманското правителство на Югославия, Хитлер решил така жестоко да накаже непокорната държава, че занапред на никоя друга нация дори и през ум да не й минава да се отделя от Третия райх. Столицата Белград била подложена на масирани бомбардировки. Германската армия нахлула в страната и сломила съпротивата на въстаниците. Югославия била разделена на части, като някои области били дадени на България, Албания, Унгария и Италия. Най-голямата по площ територия била превърната в отделна пронацистка държава, наречена Хърватско.

Като че ли настъпил апокалипсиса. Новосформираното хърватско правителство провеждало политика на расово и религиозно прочистване така брутално, че дори привикналите на жестокости есесовци били отвратени. Групи фанатизирани хървати, наречени усташи, изтребвали наред сърби, евреи, цигани. Затискали главите им под водата; други били принуждавани да коленичат с прибрани до тялото ръце и обезглавявани; пробождали гърлата им с подострени пръчки; набивали ги на кол; режели части от телата им; горели ги живи; премазвали ги с чукове; хвърляли ги от високите планински върхове върху скалите; разкъсвали ги с гранати. Онези, които не унищожавали веднага, изпращали в концлагери. Там бавно умирали от глад, дизентерия и студ. Щастливците просто били застрелвани. Счита се, че най-малко шест хиляди души са били зверски избити, а някои посочват цифрата милион и двеста и петдесет хиляди.

Отец Крунослав Павелич, който бил роден и израснал в Югославия, поддържал усташите и марионетното профашистко правителство. Вероятно един от мотивите му бил практичен — да бъде на страната на по-силния. Но по-важен бил идеологическият момент — твърдо вярвал, че служи на своя Бог. Не се интересувал от расовата дискриминация, но приветствал възможността да отстрани всякакви други религии, за да възтържествува само римокатолицизмът. Евреите и циганите били друговерци, сърбите принадлежали към източноправославната църква и също се отклонявали от правата вяра — неговата. Отец Павелич не само на думи подкрепял усташите, той бил един от ръководителите им.

Официално Църквата не била запозната с личната Свещена война, която водел Павелич. Но един по-тесен кръг от хора знаели за масовите убийства на православни християни в Хърватско, а без съмнение и за зверствата на нацистите спрямо евреите. С малки изключения Църквата не правела нищо, за да се противопостави. Смятали, че трябва да запазят неутралитет, за да не застрашат собственото си съществуване. Ако Хитлер имал дори и най-малкото съмнение, че Църквата е негов враг, щял да се разправи с нея със същата жестокост, както и с Югославия. „Моли се и търпи“ — това повтаряли божиите служители. Така все някак щели да преживеят тези трудни времена.

След разгрома на хитлеризма през 1945 Църквата решила да компенсира неутралитета си през войната, като помага на бежанците. По това време отец Павелич бил прехвърлен от Хърватско в Рим. На място издействал да бъде привлечен към програмата на Червения кръст за подпомагане на бежанците. Тайно се свързал с бившите си приятели усташи в Хърватско и им съобщил, че може да помага на победените последователи на каузата, която все още считал за справедлива, да избегнат наказанието за престъпленията си през войната. Но щял да прави това срещу заплащане — за да подпомогне Църквата в добрите дела, които вършела чрез Червения кръст. Определил доста висока сума — две хиляди долара на човек. Само високопоставени нацистки офицери, които били плячкосали достатъчно по време на войната, можели да си я позволят. Ето защо „клиенти“ на отец Павелич се оказали най-търсените военнопрестъпници — някои от тях носели пряко вината за организиране на концлагерите и Холокоста. Отецът ги снабдявал с паспорти от Червения кръст, подготвял им нови биографии и уреждал прехвърлянето им в Южна Америка, Мексико, САЩ, Канада и Близкия изток. В случай на нужда давал на клиентите си самоличност на свещеници и ги пращал в някой затънтен манастир, като изчаквал преследвачите им да загубят всички следи, водещи към тях. След това им предоставял ватикански паспорти, за да улесни бягството им.

Но клиентите му дълбоко се заблуждавали, ако мислели, че веднъж пристигнали на ново и безопасно място, са приключили с тази история. Скоро научавали, че отецът не е загубил следите им и продължава да се интересува от тях — къде са се установили, с какво се занимават. Искал да му плащат ежегодно известна сума пари, за да пази тайна. Заплашвал ги, че ако не правят това, ще разкрие миналото им. Знаел, че и той рискува. Ако клиентите му откажели да плащат, той щял да информира властите. А ако се стигнело до процес, подсъдимите без никакви угризения щели да издадат неговото съпричастие в уреждане на бягството им от справедливо възмездие. Но не се стигнало до там. Бившите престъпници твърде много се страхували от наказание. Отецът знаел, че съществува и друга опасност — онези да се опитат да го убият, вместо да плащат годишни вноски. За да се предпази, той дал да се разбере, че всички документи са на сигурно място. В случай, че бъде убит, негов доверен човек ще ги предаде на властите.

Клиентите му мълчаливо приели условията. Първоначално определил вноска от две хиляди долара годишно, колкото били платили първия път. Но тъй като бизнесът им се разраствал, а с това и доходите им, отец Павелич увеличил сумата. Ако се сметнела цялата получена от тях сума, тя щяла да възлезе на милиони. Приходите не били лично за него. Отецът не бил алчен. Отивали в касата на Католическата църква за подпомагане на светата вяра. Парите, обаче, силно укрепвали позициите му, а освен това умеел добре да си плете кошницата. Успял да привлече някои членове на Курията за свои сътрудници. Други, които открили с какво се е занимавал по време на войната и след това, по необходимост се примирили с положението. Разбирали, че той щял да навлече голяма вреда на църквата, ако се разчуе, че неин служител е въвлечен в уреждане бягството на нацистки военнопрестъпници. Така той се издигнал до сан кардинал на тридесет и пет годишна възраст и станал младши член на управляващото тяло на Ватикана — Курията. Само след пет години бил вече старши член и отговарял за финансите на Църквата.

Сол, Дру и Арлийн научиха всичко това от отец Дюсо. Въпреки че връзката между събитията на места се губеше, те сами сглобиха парчетата от мозайката благодарение на своите познания. Дотук научиха, че отец Дюсо — член на Братството и служител във Ватикана, се усъмнил в произхода на част от сумите, предоставяни на църквата от кардинала. С помощта на Братството открил истината. Ужасен от действията на Павелич и манипулирането на Църквата, решил, че той най-после трябва да си получи заслуженото.

Сол се надвеси над отец Дюсо. Дру и Арлийн бяха научили голяма част от онова, което искаха да узнаят. Сега бе негов ред. Как да открие Ерика и баща й? Разказаното от отеца за евреи и нацисти все повече го караше да мисли, че първоначално зародилите се у него предположения не са безпочвени, че е близо до истината.

— И какво направихте след като разбрахте? Как решихте да го накажете?

— Като съобщих на евреите.

— На кои по-точно?

— Мосад.

— На кого в Мосад?

— Ефраим Авидан.

Реакцията на Сол бе толкова бурна, че Дру и Арлийн го погледнаха изненадани.

„Но разбира се“ — помисли си той. — „Те не знаят нищо за бунгалото в Алпите, за дневника на Авидан.“

— Защо избрахте точно него? — запита Сол.

— Бил е в концлагер… търсеше някой, който да му помогне да отмъсти.

Сол се досети какво имаше предвид отецът. В последно време властите в Израел не бяха така настоятелни в търсенето на военнопрестъпници. Предпочитаха по-въздържана и балансирана позиция, с която да покажат, че стоят над палачите си. Желанието за отмъщение бе заменено с политически ходове и раздаване на справедливост чрез законен съд. Ето защо отец Дюсо бе използвал връзките си в Братството, за да открие човек, който достатъчно мрази нацистите и чието минало щеше да му гарантира, че няма да остави справедливото наказание в ръцете на бюрократите.

— Кардинал Павелич ви е разкрил, така ли? — запита Арлийн.

— И ме заплаши. Наложи се да го застрелям.

Тялото на кардинала бе кремирано — като това на много от жертвите му, изпратени в концлагери. Това е един достоен и в същото време съответстващ на делата му начин за погребване на тленните останки. Освен другите съображения, така никой не би могъл да разбере дали е безследно изчезнал или е бил убит. Едно евентуално разследване на изчезването на кардинала бе далеч по-безопасно за отец Дюсо, отколкото следствие за убийство.

— Вие ли застреляхте отец Виктор? — попита Дру.

Сол искаше да запита кой е той, но Дру го възпря с жест.

— Да.

— Защото ви е заподозрял в убийството на кардинала ли? — попита Дру.

— Не.

— Защо тогава?

— Откри опитите ми да саботирам Братството отвътре.

Тайната продължаваше да се разбулва. Отец Дюсо постепенно бе стигнал до извода, че Бог има нужда от миротворци, а не от войници и бе намразил военната философия на ордена, към който принадлежеше. Както се бе почувствал задължен да прочисти редиците на църквата от корумпирания кардинал, така бе решил да изреже раковото образувание в нея — Братството, като проваля всички негови операции, където и когато може. Тъй като отец Виктор бе започнал да се отнася с голяма подозрителност към него и да го подлага на разпити, се бе наложило да го застреля при една среднощна среща в парка на Ватикана. Въпреки че бе използвал пистолет със заглушител, един от пазачите бе чул изстрела и бе вдигнал тревога. Отец Дюсо трябвало да бяга, затова не могъл да скрие и кремира тялото. Този път при срещата с Дру бе използвал нож, а не пистолет, за да не вдига толкова шум.

— Говори ли ви нещо името Джоузеф Бернщайн? — Сол започваше да става нетърпелив.

— Не.

— Жена ми също ви проследи заедно с мен в парка. Бяхте ли се погрижили някой да ви охранява на мястото на срещата? Имате ли представа къде би могла да изчезне?

— Не.

— Имаме още само двадесет минути преди Галахър да се върне — Сол започна да разтрива слепоочията си. — Времето не е достатъчно. Как ще разбера къде е тя.

Телефонът остро иззвъня. Сол се обърна изненадан.

— Ако това е Галахър…

— Може да се е обадил първо в другата стая — каза Арлийн — и след като никой не е вдигнал, звъни тук.

— Възможно е — отговори Сол. — Но не мисля, че би използвал телефона. По-скоро би дошъл лично. Освен това двата часа още не са изтекли. Той ми обеща.

— Сигурно е имал някакво предчувствие и е променил мнението си — намеси се Дру.

Телефонът продължаваше да звъни.

— А ако не е Галахър — промърмори по-скоро на себе си Сол. — Може да е… — той не посмя да произнесе името на Ерика, но точно за нея си мислеше, когато се запъти към телефона.

— Ало.

— Сол Гризман? — чу мъжки глас, който го прониза със студения си метален оттенък като нож, който току-що е бил наточен.

— Да.

— Сигурно се тревожите за жена си. И се чудите къде е. При нас.

— Кои сте вие, по дяволите?

Дру и Арлийн застанаха нащрек.

— Да не би да искаш да ти кажем имената си? — отговори гласът. — Всичко, което трябва да знаеш, е, че е при нас, в безопасност.

— Откъде мога да бъда сигурен? — настоятелно запита Сол. — Искам да говоря с нея.

— За съжаление е невъзможно. Не е при мен, но дори и да беше, тя е под наркоза. Но можеш да я видиш.

— Как?

— Ами като ти я върнем — отговори гласът. — Ако се съгласиш да изпълниш известни условия. Ще направим сделка. Жена ти срещу свещеника. Той е при теб, надявам се. В противен случай разговорът става излишен.

— Да, при мен е.

— Трябва да бъдем сигурни в това. Няма да си помогнеш, ако смяташ да ни изментиш. Лошо се пише и на жена ти, ако играеш нечестно.

— Казах, че е при мен!

— Доведи го в Колизея в шест следобед. Точно преди залез слънце там е пълно с туристи. Ще минеш за един от тях. Сложи свещеника да седне на пейките в северната страна на амфитеатъра. Аз ще наблюдавам от противоположния край с бинокъл, за да се уверя, че е той. Не трябва да бъде напълно упоен. Ще трябва да ми покажеш, че може да се движи сам. Състоянието му трябва да бъде такова, че да не ми създава главоболия. Веднага щом се убедя, че си ми го довел, ще поставя жена ти точно срещу теб откъм южната страна на Колизея. Донеси си и ти бинокъл, за да видиш, че е в задоволително състояние. След като и двамата разгледаме обектите, които ни интересуват, един мъж ще постави синя чанта на пътеката до жената и ще се отдалечи. Това ще бъде сигнал, че замяната може да се извърши. Ти ще дойдеш да си я прибереш, като минеш отдясно на арената. Аз ще заобиколя отляво. По този начин няма да се засечем и ще избегнем неочаквани инциденти. Изчакай пет минути преди да излезеш от Колизея с жена си. Не бих искал да се притеснявам и да бързам, когато извеждам свещеника.

Сол стисна телефонната слушалка така силно, че пластмасата едва не се счупи.

— Съгласен съм. В шест.

— Има още едно условие.

Сол усети, че го облива пот.

— Докато разпитвах жена ти научих, че е работила за Мосад. Те замесени ли са в тази история?

— Не.

— Естествено беше, че ще ми отговориш така, без значение дали е истина. Но те предупреждавам — животът на жена ти зависи от това. Внимавай да не ги доведеш при размяната. Никакви приятелчета. Включително мъжът и жената, които бяха снощи в парка, преоблечени като свещеник и монахиня. Знаем как изглеждат. Ако ги забележим някъде — тях или изобщо някакъв признак на опашка, а също и всеки опит за намеса в операцията, ще означава смърт за жена ти. Освен това, ако усетя, че ни следят, когато излезем със свещеника, пак мога да направя така, че тя да умре.

Сол си представи как мъжът, с който разговаряше, дава указания по радиотелефона на снайперист, скрит някъде из тълпите туристи. Но и през ум не му минаваше какво точно им готвеше онзи.

— Към гърба на жена ти ще прикачим пакет експлозиви. Под якето й. Бомбата ще се управлява дистанционно, чрез електронно устройство, което ще стои в моя джоб. Действа на разстояние до една миля. Ако почувствам някаква заплаха, докато се намирам в този обхват, ще я взривя. Не си мисли, че само ще махнеш бомбата и ще можеш да правиш каквото поискаш с мен. Експлозивът ще бъде закрепен чрез метален пояс, през който минават жици, свързани по такъв начин, че всеки опит да махнеш пакета ще предизвика взрив и ще я разкъса на парчета. Детонаторът ще престане да действа, когато изляза от радиообхвата. Едва тогава ще можеш да свалиш пояса без да й навредиш.

Сол потръпна.

— Изглежда сте помислили за всичко — тъжно каза Сол.

— Да. Затова съм още жив. До шест. И не се опитвай да хитруваш. Само изпълнявай.

Линията прекъсна.

Сол също затвори. Съобщи на Дру и Арлийн онова, което му каза мъжът, като се опитваше да скрие вълнението си.

Дру за момент замълча, като оценяваше ситуацията. След това бързо заговори:

— Часът е 12:20. Имаме само пет минути, за да върнем отец Дюсо в стаята, преди да дойде Галахър. Там можеш да продължиш да го разпитваш. Но ако трябва да върви сам в Колизея, по-добре спри да му даваш амитал. Остави действието му да премине.

— Да. Всичко това е така, ако предположим, че Галахър се съгласи да даде свещеника — каза Сол.

— Мислиш, че няма да се съгласи ли? — попита Арлийн.

— Галахър иска да научи колкото може повече за Братството. Няма да се зарадва много на сделката, която сключих. Представи си само, че реши да изпрати някой от хората си в Колизея? Или сметне, че заплахата с бомбата е измислица и се опита да си върне свещеника? Нямам намерение да залагам живота на Ерика заради нечии тънки сметки. А има и още нещо — как да му обясня, че съм преместил тук свещеника? Защото веднага ще попита как са се свързали с мен? Ще се наложи да му кажа, че съм го пренесъл тук, за да го разпитаме заедно. Ще разбере за вас.

Дру и Арлийн се спогледаха. Арлийн кимна.

— Добре, кажи на Галахър — каза Дру. — Жена ти е много по-важна от желанието ни да не се замесваме с Галахър.

Сол почувства топлината, с която бяха изречени думите. Дълбоко развълнуван им каза:

— Знам колко много бихте желали да останете извън играта на ЦРУ. Затова оценявам жеста ви. Благодаря ви. Не мога да изразя с думи това, което чувствам.

— Не е само приятелски жест — каза Дру.

— Дори и да разкажа на Галахър за вас, проблемът си остава. Не мога да разчитам, че той ще спази обещанието, което поех. Не искам хората му да се мотаят из Колизея. Единственото, което ми идва наум, което ще може да ми гарантира това, е…

— Да не му казваш изобщо? — попита Дру.

— Да, налага се да откраднем свещеника.

Дру веднага се съгласи. Сякаш двамата от години бяха работили заедно и вече се разбираха без много думи.

— Арлийн, провери в коридора. Виж да не би Галахър да е отвън. А ние двамата ще изведем отеца през аварийните стълби. Докарай колата до входа. Чакай ни вътре.

— Но нали ще ви видят да го изнасяте от хотела?

— Все едно, че е спешен случай. Ще изчезнем толкова бързо, че никой няма да може да реагира, камо ли да ни разпитва.

Когато чу, че на вратата се почука, Ледената висулка скочи. През цялото време бе гледал жената пред себе си, която бе в безсъзнание, като разсъждаваше над поведението на Сет. Реши, че да убиваш така автоматично, без никаква причина, бе просто липса на самоконтрол. Не се побираше в представите му за професионална етика. „На Сет му доставя удоволствие. Точно това ме безпокои. Блясъкът в очите му. Все едно, че прави… секс“. Тази асоциация го накара да си спомни как едва не се стигна до бой, когато се опита да предпази жената, за да не я изнасили Сет. Според разбиранията на Ледената висулка използването на медикаменти или сила при разпит бяха съвсем в реда на нещата. Но изнасилването на една жена само за задоволяване на инстинктите дълбоко накърняваше чувството му за достойнство. Пленниците имаха право на човешко отношение, не биваше да се третират като предмети, нито да им се причинява безпричинна болка.

„Недей да мислиш повече за това, а за баща си…“ — повтаряше си той. — „Нищо друго няма значение — нито тази жена, нито принципите ти.“

Нямаше как да не стигне до мисълта, че зараждащият се между него и Сет конфликт беше продължение на съперничеството и враждата между техните бащи. Дали всичко щеше да се повтори отново?

Той погледна през ключалката, видя, че е Сет и отключи. Веднага почувства нещо нередно в пакетите, които носеше, а и познатият блясък в очите му се бе появил отново.

Блясъкът като че ли помътня, когато погледна към леглото.

— Ти си я облякъл?

— Тя трепереше.

— Трепереше ли? — очите му отново светнаха. — Тъй като през цялото време ти е толкова жал за нея, сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че скоро ще ни напусне.

— Какво си намислил?

— По време на разпита тя ти съобщи името на мъжа си и къде са отседнали.

Ледената висулка кимна утвърдително. Сет постави пакетите върху бюрото.

— Обадих му се.

— Какво си направил?

— Организирах размяната й срещу свещеника — Сет отвори пакетите, откъдето се показаха пластични експлозиви, детонатор с дистанционно управление и предавател. Имаше още батерии, проводници, метален пояс с ключалка.

— Откъде, дявол да го вземе, домъкна всичко това?

— Един от моите хора тук в Рим ми помогна.

Докато поставяше експлозивите и детонатора в металния пояс, Сет му обясни какво бе намислил.

Ледената висулка остана със зяпнала от учудване уста. „Сега разбирам защо Сет не пожела да ми каже къде отива. Никога не бих се съгласил с този план“ — мислеше си той, а на глас каза:

— Твърде рисковано е. Въпреки обещанията на съпруга й, няма начин да не изпратят хора от тайните служби.

— А тази бомба на гърба й? Ако той я обича, ще следва стриктно заповедите ни — Сет извади една взривна капсула от джобчето на сакото си, постави я в експлозива и го свърза с полюса на детонатора чрез проводник. Единия край на останалата жица запои за металния пояс, другия за втория полюс на детонатора. — След като сложа вътре батериите и заключа пояса, ще се получи непрекъсната електрическа верига. През ключалката също ще минава жица, свързана с детонатора. Така ще е най-сигурно. Ако някой се опита да отвори пояса, за да извади детонатора, ще се получи късо съединение. Бомбата ще избухне. Другият начин за възпламеняване, разбира се, е чрез дистанционния радиопредавател.

Ледената висулка го наблюдаваше с отвращение. С тревога размишляваше над думите, с които Сет бе успокоил съпруга на тази жена: „След като излезете от радиообхвата, можете да разглобите приспособлението.“

— Няма начин да се освободи.

— Но ти си казал на мъжа й…

— Излъгах го — Сет промуши пояса около кръста на жената и го заключи. Постави батериите в детонатора, затвори металния капак на колана и се захили доволно. — Единственият начин да махнеш това, е да вдигнеш тази кучка във въздуха. Как се чувстваш сега, а, приятелче?

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Морел Мисията „Нощ и мъгла“ (14)

Метаданни

Данни

Мисията „Нощ и мъгла“

Информация

История

Сваляне / Връзки

Черните йезуити

Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (14)