Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (13)

Медуза

Вашингтон.

Въпреки че бе девет и шестнадесет сутринта и еврейският ресторант все още не бе официално отворен, осем възрастни мъже се бяха разположили около банкетна маса в едно сепаре. В него обикновено се провеждаха различни тържества и сватби, но сега случаят не бе празничен. Лицата на присъстващите бяха изопнати от неприятни спомени — за смърт и мъчителни загуби, но в същото време в тях се четеше мрачно задоволство. Вдигнаха тост — за отмъщение и наказание — и отпиха ритуално от чашите с вино.

Имената на събралите се бяха Абрахам, Даниел, Ефраим, Джоузеф, Яков, Моше, Натан и Симон. Бяха около шестдесет-седемдесет годишни и всеки от тях имаше татуиран на ръката си номер.

— Всичко ли е наред? — запита Ефраим.

Той погледна приятелите си. Те кимнаха.

— Механизмите са в готовност — обади се Натан. — Остава само да ги задействаме. Още една седмица и край.

— Господ да ни е на помощ — каза Абрахам.

— Да, справедливостта най-после ще възтържествува — каза Яков.

— Не без наша помощ — допълни Абрахам. — Това, което правим, не е похвално. Но трябва да го извършим докрай.

— Напротив, нашата намеса бе необходима — противопостави се Моше.

— След толкова години, какво ще спечелим?

— Нима изминалото време има значение? Важно е да има справедливост, както тогава, така и сега. Или се съмняваш в нейния смисъл? — запита Симон.

— Да не би да ни подтикваш да се откажем и да им простим? — запита Джоузеф.

— Да се откажем ли? — повиши глас Абрахам. — Разбира се, че не. Да останем пасивни би било равностойно да се оставим да ни унищожат — той замълча. — Но да умееш да прощаваш е добродетел. А понякога хората наричат най-долното отмъщение раздаване на справедливост. Ние сме народ, избран от Бога, и трябва да се защитаваме, когато се наложи. Но дали ще останем богоизбрани, ако се оставим да ни ръководят най-ниски страсти?

— Щом не одобряваш нашите действия, защо просто не се оттеглиш? — запита го Яков.

— Недей така — обади се Джоузеф. — Абрахам е прав да повдига тези въпроси. — Ако не се ръководим от морала, наистина ще си навлечем презрението на обществото.

— Признавам си, че това изобщо не ме интересува. Ръководи ме само омразата — каза Ефраим. — И до днес не мога да забравя труповете на родителите ми, на братята и сестрите ми. Само едно искам, само към едно се стремя с всички сили — да отмъстя.

— И аз имам не по-малко причини от теб да ги мразя — отговори Абрахам. — Но не бих желал да се поддавам на емоции. Само чувствата, които те карат да направиш нещо полезно имат смисъл.

— Ние уважаваме твоето мнение — каза Ефраим. — Но сигурно всички ние се стремим към едно и също, макар и водени от различни подбуди. Позволи ми да ти задам само два въпроса.

Абрахам го изчака да се изкаже.

— Мислиш ли, че онези, които са се облагодетелствали от нашето страдание, трябва да запазят тези богатства и да им се радват?

— Не, това не е справедливо.

— И аз така мисля. А дали можем да оставим греховете на бащите да бъдат повторени от синовете им?

— Не, не трябва да оставяме злото да процъфтява. Кълновете трябва да бъдат унищожавани още в зародиш.

— Но в този случай те вече са израснали. Налага се да действаме, нима не разбираш? А дали някои го правят само за отмъщение, това няма значение. Важни са последиците, те ще бъдат положителни за нас.

В стаята настъпи тишина.

— Всички ли са съгласни с плана? — запита Джоузеф. Присъстващите кимнаха, Абрахам също, но с явна неохота.

— Тогава да похапнем заедно — каза Ефраим. — В знак на нашия възобновен съюз, който ще положи началото на дълго отлагания край.

 

 

Мексико сити.

Аарон Розенберг седеше между двама от своите телохранители на задната седалка на бронирания си мерцедес и гледаше към олдсмобила пред тях, в който пътуваха още хора от охраната. Обърна се назад, за да види и крайслера, който също бе пълен с персонал, осигуряващ неговата безопасност. Измъчваше се от мисълта, че жена му и нейният бодигард бяха останали сами и си представяше какво правят, необезпокоявани от никого. Освен това се боеше от новите методи на тормоз, които можеха да измислят „Нощта и мъглата“, за да напомнят за съществуването си. Бе утроил броя на охраната около дома си, когато излизаше навън. Не тръгваше никъде с мерцедеса си без да бъде подсигурен отпред и отзад с други коли. Въпреки всичко, никога не би напуснал дома си днес, ако не бе абсолютно необходимо, ако не го бе повикал един от онези мъже, на които не можеше да откаже. „Няма две мнения по въпроса“ — мислеше си той. — „Аз не съм господар на себе си.“

Процесията се движеше със средна скорост по „Пасео де ла Реформа“. Скоро завиха наляво, като напуснаха очертанията на задушния град и се отправиха към прохладата на именията край езерото Чалко. Приближиха добре познатата му просторна къща с червени керемиди на покрива, която наскоро бе ремонтирана за негова сметка. Плувният басейн отзад, откъдето се откриваше чудесен изглед към езерото, бе подарък от Розенберг за домакина. Многобройните прислужници и градинари получаваха заплатите си от банковата сметка, в която той внасяше значителна сума на първо число всеки месец.

„Това е да се занимаваш с такъв бизнес“ — мислеше си той. — „Зависим си от други хора“. В такова потиснато настроение излезе от колата и тръгна към имението.

Посрещна го високопоставен служител в полицейското управление на Мексико сити. Фамилията му бе Хавес. Бе облечен с шорти и яркочервена риза, опъната на оформеното му шкембенце. Бе обут със сандали. На лицето му се появи нещо като усмивка, при която тънките му мустачки дори не помръднаха.

— Колко мило, че ни посетихте, господин Розенберг.

— За мен винаги е удоволствие, капитане.

Розенберг тръгна след него. Минаха покрай прохладната сянка на къщата и отидоха отзад при басейна, където слънцето ослепително блестеше. Стори му се странно, че не му предложиха нищо за пиене и започна леко да се притеснява.

— Моля, изчакайте ме тук — каза капитанът. Влезе през една плъзгаща се врата откъм задната част на къщата и скоро се върна с малък пакет в ръка. — Получих информация, която ще ви заинтересува.

— Нещо неприятно ли?

— Вие ще кажете — капитанът отвори пакета и извади голяма чернобяла снимка. Подаде я на Розенберг.

— Не разбирам — той се вледени от страх. — Защо ми показвате тази снимка на немски войник от Втората световна война? — Розенберг вдигна очи към Хавес.

— Не е обикновен войник, а офицер. Казаха ми, че чинът му е „оберфюрер“. Извинете за лошото произношение. Числи се към Totenkopfverbande или така наречената военна единица „Черепи“. Виждате металната емблема на шапката му — череп. Виждате и двойната светкавица на нашивките — символът на SS. Снимано е толкова отблизо, че дори надписът на токата на колана може да се прочете — „Моята лоялност е моята чест“. Внимателно разгледайте фона — купища трупове. Тази военна единица — „Черепите“ — се е занимавала с изтребването на евреите.

— Няма защо да ми разказвате за Холокоста — наежи се Розенберг. — Защо ми показвате тази снимка?

— Не можете ли да познаете този офицер?

— Не, разбира се. Откъде ще го познавам?

— Страшно прилича на баща ви, чиято снимка ми дадохте преди няколко месеца, когато ме помолихте да се заема с издирването му.

— Този човек тук не е моят баща.

— Не се опитвайте да ме лъжете — озъби му се Хавес. — Сравнявал съм ги най-подробно. Добавете бръчките! Махнете малко коса! Останалата си я представете леко прошарена! Малка намеса на пластичната хирургия и ще се окаже, че е точно баща ви!

— Но как може един евреин да бъде есесовски офицер?

— Баща ви не е евреин, нито пък вие. Истинското ви фамилно име е Роденбак! Малкото име на баща ви е Ото, а вашето Карл! — Хавес извади нови документи от плика. — Ето тази снимка, например. Една и съща е — както върху есесовската му карта за самоличност, така и във формуляра за получаване на виза за Мексико. Само имената са различни. Скоро властите ще научат кой е бил той! Ще бъде съобщено и на съответните длъжностни лица в САЩ, а и двамата знаем, че там държат на отношенията си с Израел и претендират, че не са безразлични към нацистките военни престъпници.

— Откъде научихте всичко това? — Розенберг стоеше като вкаменен.

— Не очаквате от мен да ви разкрия източниците си, нали? — Хавес разтвори ръце в знак на учудване и добра воля. — Чудя се колко ли ще ми платите, за да не обърна нужното внимание на информацията и да убедя началниците си, че сигурно има някаква грешка?

На Розенберг вече му се повръщаше от капитана. Изнудването нямаше край. За известно време си купуваше спокойствие. Но само за малко. Докато имаше пари, за да си го осигури. Мислеше си и за опасния товар, който пътуваше към Средиземно море. Този път положението наистина беше катастрофално.

— Колко искате? — запита направо той.

Алчното пламъче в черните очи на капитана никак не го успокои.

 

 

Сент Пол, Минесота.

Уилям Милер прекоси залата за коктейли с любезна усмивка, поздравявайки своите познати, и се отправи към мъжа в далечния ляв ъгъл. По телефона онзи се бе представил като Слоун. Твърдеше, че е от Асошиейтед прес и иска да разговарят за бащата на Милер.

Слоун отвърна на поздрава му по същия начин с усмивка, като стана и му протегна ръка.

Погледнаха се изпитателно.

— Получили сте нещо по пощата? — запита Слоун. — По телефона споменахте за някаква мръсотия.

— Наистина ли сте журналист?

— Честен кръст.

— По дяволите — преглътна Милер, ядосан на себе си. — Извинете, че избухнах, когато ми позвънихте. Мислех, че…

— Затова сме тук. За да обсъдим станалото — Слоун посочи с ръка към една маса.

Седнаха един срещу друг. Слоун бе към тридесет и пет годишен, нисък, с развит гръден кош, с оредяла тъмна коса и интелигентен поглед.

— Какво имахте предвид под „мръсотия“?

— Снимки.

— На?

— Нацистки концлагери. Трупове. Пепелища — Милер започна да разтрива челото си. — О, боже, баща ми изчезна. А след това някой изрисува огромен череп на дъното на басейна ми.

— Череп ли?

— А сега се появихте и вие.

— И предположихте, че…

— А вие не бихте ли предположил? Жена ми не знае за снимките.

— Почакайте малко — помоли го Слоун. — Това, което ми разказвате, има връзка с моята информация. Ще ви разкажа всичко, до което успях да се добера, и ще видим какво ще се получи.

— Доказателства?

— Моля?

— Вие сте репортер от „Асошиейтед прес“. Легитимирайте се.

Слоун въздъхна и извади журналистическата си карта.

— Всеки може да си направи такава — каза му Милер.

— Посочен е телефонен номер. Централният офис на АП.

— Добре. Но всеки може да наеме някого, който да отговаря на телефона, като съобщава името на агенцията.

— Точно така. Обзалагам се, че с тази развита фантазия имате поне няколко версии кой уби Кенеди, например. Или че Обединените нации са под контрола на търговци на наркотици. А хеви-метъл-рокът е измислица на Дявола.

Милер се разсмя, макар и не много весело.

— Е, щом все още можете да се смеете на себе си, положението не е чак толкова лошо.

— Чудно ми е. Казахте, че искате да разговаряме за моя баща. По-точно?

— Имам връзки в Министерството на правосъдието. Както се казва, симбиоза. Аз им правя услуги, като пиша статии за тях и издигам обществения им престиж, а те от своя страна понякога ми дават информация за някой интересен случай.

— Все още не разбирам. Каква е връзката между Министерството на правосъдието и моя баща?

— Някой им изпратил документи, които са предизвикали техния интерес и започват разследване.

Милер така здраво стисна чашата си, че за малко не я счупи.

— Вече съвсем се обърках. Пълна идиотщина.

— А след като и баща ви е изчезнал…

— Знаете за това?

— Реших, че оставате единствено вие. Няма с кого друг да разговарям за това.

— Е, добре — уморено рече Милер. — Не ми спестявайте нищо. Слушам ви. Готов съм да чуя и най-лошото.

— Баща ви се казва Франк Милер. Но според данните той всъщност е Франц Мюлер, бивш офицер от хитлеристката армия. По чин „Оберщурмбанфюрер“. — Слоун произнесе думата на немски малко провлачено. — По време на войната е командвал подразделение, наречено „Einsatzgruppen“. Специална бойна единица, която е следвала редовната германска армия в новозавладените от нея територии — Чехословакия, Полша, Русия. Унищожавали са всеки попаднал на пътя им евреин. Застрелвали са ги на място или са ги подкарвали като стадо към изкопани ями, за да им бъде по-лесно да ги погребат, след като наказателният отряд си свърши работата. Броят на убитите по този начин само в Русия надхвърля половин милион.

— Да не би да искате да кажете, че в Министерството на правосъдието подозират, че моят баща е участвал в това безумие? Нацистки масов убиец?

— Не само подозират. Убедени са в това. Твърдят, че имат доказателства. Смятат, че баща ви е изчезнал, защото е научил за разследването. Според тях той е избягал от съдебно дирене. Добре ли се чувствате? Изведнъж ужасно пребледняхте.

— Проклетият ми живот като че ли се срина из основи, а вие ме питате как съм. Господи, аз… Слушайте, някой трябва да сложи край на цялата тази лудост. Само защото името на бащи ми прилича на името Франц Мюлер…

— О, не е само това. Министерството не би се заело с разследване, което се базира на толкова несигурна информация. Баща ви е емигрирал от Германия. Знаехте ли?

— Разбира се. След войната. Заедно с много други германци. Какво незаконно има в това?

— Но известно ли ви е, че е сменил името си?

По лицето на Милер премина тръпка.

— О, боже, но вие знаете това — досети се Слоун.

— Нека да ви обясня. Знаех, но не в подробности. Каза ми, че е променил името си — да прилича на американско, за да избегне антигерманските настроения след войната.

— А че е бил немски офицер?

— Не искам да слушам тези глупости — Милер стана.

Слоун се опита да го спре, като внимаваше да не го ядоса.

— Но ще ви се наложи да изслушате всичко, когато дойде следователят. Аз на ваше място щях да използвам днешния разговор като генерална репетиция и докато съм на нея, да си мисля над следното. Ще бъде от голяма полза за семейството ви, ако пресата се отнесе с разбиране към случая.

— С разбиране ли? — учуди се той.

— Миналото се връща в живота на едно семейство и проваля бъдещето на всички, без те изобщо да имат някаква вина. Ще излезе много ефектна статия от това. Във ваша полза. Ако предположим, че казвате истината, за онова, което ви е разказал баща ви.

— Да, така е — Милер отново седна. — Не мога да повярвам, че някой иска да обвини баща ми в…

— Оставете обвинението настрана. Мен ме интересува дали вие сте знаел за неговото минало. Искрено ли вярвате, че е невинен?

— По дяволите, да!

— Отговорете ми тогава. Казвал ли ви е, че е бил немски войник?

— Случваше се да се разприказва, когато започна да остарява. Споменаваше, че към края на войната всички мъже, някои още съвсем момчета, били мобилизирани. Въпреки че нямал опит, му дали чин сержант и му наредили да отбранява някакъв мост, който Съюзниците атакували. Той се скрил, докато минала пукотевицата, а след това се предал.

— Не ви ли се стори странно, че бивш немски офицер е емигрирал в Америка? Едва ли е било обичайна практика.

— И затова ми е разказвал. Немските военнослужещи са били затваряни в специални лагери за военнопленници. Съюзниците не се отнасяли особено добре с тях и никой от задържаните не е знаел колко дълго ще остане там. Затова номерът е бил да намериш труп на цивилен, от когото да вземеш дрехи и документи за самоличност, преди да те заловят. По този начин баща ми е бил отведен в лагер за бежанци, а не за военнопленници. Прекарал е там повече от година, преди да обърнат внимание на многобройните му молби за получаване на емигрантска виза за Америка и да му разрешат да замине. Ако всичко, което ми разказахте, е вярно, излиза, че баща ми просто не е имал късмет с документите на мъртвия цивилен на име Франц Мюлер. Това е често срещано немско име. Вероятно има стотици, дори хиляди Франц Мюлеровци. Но само един от тях е бил есесовски масов убиец.

— В министерството имат снимки на този немски офицер, за когото говорим — Слоун прокара пръст по мокрото кръгче, направено от чашата му. — Имат също и фотографии от емиграционното досие на баща ви. Едно и също лице. Защо е изчезнал?

— Не знам! Боже мой, но той е на седемдесет и три години. Къде би могъл да отиде? Мисля, че в министерството са попаднали на погрешна следа!

— Добре. Придържайте се към тези твърдения и когато решат публично да обявят случая, можете да разчитате да напиша статия, с която да спечеля съчувствието на обществеността. Дори ако баща ви загуби процеса, ще ви представя като невинен, любещ, но зле информиран син. И обратно — ако в момента не казвате истината, предупреждавам ви, че ще обърна статията против вас. Вие и вашето семейство ще попаднете също под прицел като част от общия заговор.

— Не ви излъгах.

— Това е добре. Защото аз не просто събирам материал за статия. От мен се иска да бъда обективен. А истината е, че съм вбесен от мисълта, че бивши нацистки престъпници са се настанили спокойно и си живеят необезпокоявани из цялата ни проклета държава. Още сега мога да ви изброя колкото искате имена и адреси. Тези хора не са замесени в никакви мистериозни изчезвания. Досиетата им са известни на правосъдието. Повечето са към седемдесетгодишни. Редовно си косят тревата в двора. Дават бакшиш на момчето, което им носи вестниците. Канят съседите си на градински увеселения. Мога да ги обвиня право в лицето пред приятелите им. Никой няма да ми обърне внимание. Просто няма да има смисъл. Защото тези хора не създават никакви главоболия. Всички ще си кажат: „Нима е възможно този приятен човек да е вършил такива ужасни неща? Освен това е било толкова отдавна. Защо да се връщаме към неприятни спомени?“

— Преувеличавате.

— О, не, тъкмо обратното — и Слоун извади от джоба си лист хартия. — Ето списъка, който получих от моите хора в Министерството на правосъдието. Джак Изкормвача, Синът на Сам, както и Джон Уейн са били цветенца в сравнение с тях.

— И всички изброени тук са военнопрестъпници?

— Има още твърде много. Това е само една малка част.

— Но щом Министерството знае какво са вършили тези нацисти…?

— Защо не ги преследват ли? Защото след войната американското разузнаване е сключило сделка с тях — те да им предадат събраните от немските тайни служби сведения, които в последствие да бъдат използвани срещу руснаците. В замяна на тази информация ще получат имунитет. Но дори да не им бяха обещавали това, ние пак не бихме могли да ги съдим за престъпления, извършени в Европа. За да си спестим дипломатическите главоболия, бихме могли единствено да ги депортираме. От друга страна, ако им отнемем гражданството, едва ли ще се намери държава, която да ги приеме. Така кръгът се затваря. Ние решаваме да забравим всичко това. Тези нацисти и без друго няма да живеят още дълго. Така поне стояха нещата преди няколко години. Но една група от юристи-идеалисти в Министерството на правосъдието се заеха да променят отношението на правителството към въпроса. Така бе създаден Отделът по специално разследване през 1979 година.

— В такъв случай все пак е предприето нещо срещу хората от списъка.

— Да, но то не е достатъчно. Няма начин да се разбере какъв е точният брой на нацистките военнопрестъпници, които са се заселили тук, но се предполага, че са към десет хиляди. До този момент са предявени обвинения само към четиридесет от тях. А наказанието е отнемане на американското гражданство и депортиране.

— За такива жестоки масови убийства?

— Не са извършени на наша територия. Единственото престъпление, за което могат да бъдат съдени тук, е, че са излъгали за истинската си самоличност при подаване на документи за имиграция.

— Но ако научи обществеността, всички ще ги заплюят.

— Така ли мислите? В случаите, в които се е стигнало до съд, приятелите и съседите на обвиняемите са казали, че е по-добре да не се връщаме към миналото.

— Това мнение ли ще поддържате във вашата статия?

— Искам да помогна на правосъдието. Ако мога да събудя общественото мнение, вероятно и Отделът по специално разузнаване ще получи по-голяма финансова помощ от правителството. Тези мръсници — независимо от възрастта им — трябва да изпитат същото унижение, на което някога са подлагали жертвите си.

— Включително и баща ми ли?

— Ако е виновен — отговори Слоун, — да.

Милер наблюдаваше разгневеното му лице и си мислеше: „Аз съм уважавал баща си и съм му вярвал цял живот. Но ако в Министерството не грешат. Ако наистина е такъв, какъвто твърди този човек…“

— Съгласен ли сте, че трябва да бъде наказан?

— Макар да ми е баща… — Милер почувства, че му прилошава — Ако е виновен, не може да не отговаря за това.

 

 

Въпреки натовареното движение в пет следобед, Милер взе за около десетина минути разстоянието, за което обикновено му трябваха двадесет минути. Стори му се, че пътува цяла вечност с асансьора, който го свали на петия етаж. Когато отвори вратата на кантората си — „Архитектура. Милер и съдружници“, видя, че секретарката му още не си бе отишла.

— Как мина срещата, господин Милер? Получихте ли поръчката?

— Още е твърде рано да се каже. Имам работа. Ако някой ме търси, няма ме. Никой да не ме безпокои.

— Ще ви трябвам ли?

— Не, свърши онова, което пишеш, и си свободна.

— Както кажете.

Той влезе в стаята, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Как може някого, когото толкова обичащ, да се окаже чудовище? По челото му изби пот. След пет минути, които му се сториха безкрайни, тропането по клавишите милостиво престана. Той чу звука от изключването на компютъра и едва доловимото изшумоляване от поставянето на калъфа върху монитора.

— Лека нощ, господин Милер.

— Лека нощ — отговори той през вратата.

В коридора отекна ехото от тракането на високи токчета. Ключалката щракна. Външната врата се затвори. Настъпи тишина.

Милер въздъхна дълбоко и втренчи поглед към сейфа в ъгъла, където държеше бъдещите си планове. Преди два дни, когато бе получил ужасяващите фотографии с трупове и пепелища, бе изпитал желание да ги унищожи. Но интуицията му бе подсказала да не предприема крайни мерки. Снимките очевидно не бяха подхвърлени просто така. Добре, че не ги бе изхвърлил, защото можеше да загуби ключа към отговора на загадката защо му бяха изпратени.

Но в момента съжали, че ги бе запазил. Опасяваше се от истината, която щеше да излезе наяве. Наведе се, набра комбинацията, с която се отваряше сейфът, и извади пакета. Започна да разглежда внимателно една по една чернобелите снимки. Смърт. Вледеняваща смърт.

Беше излъгал Слоун, но само в един от отговорите си и то частично. Отнесена към ужасяващата истина, тази малка лъжа изглеждаше още по-нищожна.

Бе отговорил искрено — знае, че баща му е пристигнал от Германия. Че е сменил името си. Че е бил немски войник. Да, войник. Но Милер много добре знаеше, че баща му не е бил само един невинен участник по неволя във войната, издигнат най-неочаквано в чин сержант. Изобщо не бе така. Бил е полковник в SS.

С напредване на възрастта баща му все повече се връщаше към миналото си. В определени дни — 30 януари, 20 април, 8 ноември — ставаше много сантиментален, нещо, което Милер не можеше да си обясни с никакъв личен повод. Тогава баща му провеждаше многобройни загадъчни телефонни разговори. А една вечер, късно през нощта, бе признал на сина си какво бе вършил по време на войната.

„Служех в SS. Изпълнявах стриктно заповедите на фюрера. Вярвах в превъзходството на арийската раса. Вярвах също и в теорията за Lebensraum — площта, която трябваше да освободим, за да разширяваме и развиваме държавата си. Но не исках да унищожавам останалите раси. Мислех си, че след като ги превъзхождаме, бихме могли да живеем съвместно, дори и да са от по-нисши раси. Да ги накараме да работят за нас. Не бях от «черепите». Не съм унищожавал хора. Служех във Waffen-SS. Бях добър войник. Служих достойно на родината си. Тя загуби войната. Историята така реши. Примирих се. Сега живея в Америка. Американците също се смятат за най-великата нация в света. Така да бъде. Съвестта ми е чиста. Ако се наложи, бих защитавал новата си родина със същата готовност, както на времето Германия“.

Милер бе повярвал на всичко това. Войната по своята природа променяше убежденията и размиваше моралните ценности. Все пак си мислеше, че някои човешки стойности трябва да се съхраняват завинаги.

Баща му бе успял да избяга възмездието след разгрома на Германия заедно с други Waffen-SS офицери. Бяха се сдобили с документи за самоличност от мъртви цивилни и избягали кой където може — в Боливия, Мексико, Америка, Канада, Англия, Швеция… Но не бяха прекъснали връзката помежду си. Често си звъняха по телефона, за да си припомнят миналото, за да си вдъхват увереност, че все още са елитът на своята нация, независимо че историята бе отхвърлила тяхната кауза.

По същия начин и техните синове се чувстваха свързани помежду си. Милер неусетно бе привлечен в кръга на приятелите на баща си. Синовете се бяха съюзили, като си обещаха да си помагат, ако някой се опита да обвини техните бащи за миналото им. Всяка година на първи януари трябваше да плащат особен данък — по двадесет хиляди долара на семейство — на човека, който знаеше тайната им — нещо като застраховка и едновременно подкуп, с който купуваха мълчанието му.

Но и тези плащания не им помогнаха. А съюзът между синовете — да се защитават взаимно — се оказа неефективен. Въпреки всички мерки, бащите им бяха попаднали под прицел, както и те самите, техните синове.

Каква лудост.

„Да оставим миналото на спокойствие. Важни са само настоящето и бъдещето. Нашите бащи не са били чудовищата, за които ги мислите. Върнете ни ги. Оставете ни на мира. Това, което правите, е грешка. Някой трябва да сложи край на «Нощта и мъглата».“ — окуражаваше се Милер.

Въпреки всичко красивият млад есесовец, който го гледаше гордо от снимката, недвусмислено му напомняше на баща му. Не! Не може да ме е излъгал! Но и как ли би могъл да си признае жестоката истина, която граничеше с безумие?

„Сигурно греша“ — повтаряше си Милер. — „Преди два дни, когато гледах снимките, изобщо не ми мина през ум, че този есесовец прилича на баща ми. А може би просто не съм искал да допусна това.“

Но сега тази мисъл изобщо не го напускаше. Милер се втренчи по-отблизо в снимката и по-специално в челото, което се откриваше под офицерската шапка. Опитваше се да си внуши, че онова, което забеляза там, бе някакъв дефект на самата снимка, драскотина върху негатива, но така и не успя. Белегът бе същият като този на челото на баща му — последица от катастрофа, която едва не му отнела живота, когато бил на десет години.

Възможно ли е да обичам едно чудовище?

А нима е възможно да знаеш дали онзи, когото обичаш, е чудовище или не?

Преди да разбере какво прави, Милер вдигна слушалката.

 

 

— Министерството на правосъдието ли? Кой ти каза всичко това! — Холоуей притисна слушалката към ухото си.

— Един журналист от Асошиейтед прес.

— О, боже.

— Каза, че баща ми е военнопрестъпник — добави Милер — командващ специална есесовска рота убийци, проклети да са!

— Но това е абсурдно!

— Така ли мислиш? Вече не знам какво да мисля. Някои факти, за които ми спомена…

— И ти му повярва, че е журналист? Би могъл да си съчини какво ли не!

— Да, но след като отново разгледах снимките…

— Трябвало е да ги унищожиш!

— На една от тях е баща ми в есесовска униформа — на „Черепите“! Пред труповете на цивилни граждани!

— Фотография от Втората световна война ли? А откъде знаеш как е изглеждал баща ти по това време? Тези снимки не доказват нищо!

— Баща ми има белег на челото си вдясно! Също като онзи есесовец!

— Съвпадение!

— Не е така просто! — Милер повиши глас. — Аз трябва да знам! Баща ми бил ли е командващ на такава рота? А бащите на останалите? И те ли са били масови убийци?

— Ако намекваш, че моят баща…? Това е нелепо! Дори обидно! Не мога да слушам!

— Престани да отбягваш отговора, Холоуей! Кажи ми истината!

— Не мога да ти отделя повече време.

— Били ли са нацистки военнопрестъпници?

— Разбира се, че не. Есесовци, да. Waffen-SS! Просто военни! Но не от специалните роти на „Черепите“, които са избивали евреи! Обикновените цивилни не схващат разликата! Те мислят, че всички есесовци са били престъпници. Ето защо се е наложило бащите ни да лъжат. Онези, които искат да възродят „Нощта и мъглата“, са се заблудили. Точно от това са се опасявали бащите ни, когато са излъгали емиграционните власти. Същата грешка сега допускат в Министерството на правосъдието, а също и твоят репортер.

— Да не би да искаш да кажеш, че в министерството не правят разлика между Waffen-SS и „Черепите“? Остави тези глупости!

— Тогава защо твърдят всичко това?

— Баща ми и останалите имаха обичай да си звънят по телефона в такива дни, които са били по-специални за тях. 20 април. 8 ноември. 30 януари. Това говори ли ти нещо?

— Да, разбира се. Рождените дни на някои от тях.

— Мръсник! — извика Милер. — Защо лъжеш?

— Да лъжа ли?

— 20 април действително е нечия рождена дата, да. На Хитлер. 1889. А осми ноември е денят на така наречения бирен бунт — първия опит на Хитлер да завземе властта в Германия. Било е през 1923. Тогава не е успял. Това е станало едва след десет години. На 30 януари. Тези дати са свещени за истинските нацисти. Точно в тези дни, пренебрегвайки опасността от контактите помежду си, те винаги си звъняха по телефона.

— Въпреки всичко не виждам какво толкова важно има в този факт.

— Не ти вярвам. Знаеш много добре какво означава. Усещам го по гласа ти.

— Очевидно твърдо вярваш, че нещата стоят така. Но те уверявам, че…

— Имам още един въпрос — прекъсна го Милер. — Нашите бащи са били висши офицери. Командвали са различни поделения, което означава, че не са служили заедно. След края на войната са се пръснали по цял свят. В такъв случай какво ги свързва? Какво ги кара да бъдат единни?

— Баща ми казваше, че се познават от времето на военната си подготовка — отговори Холоуей.

— Но нацистката армия е била пръсната навсякъде по света. Източен фронт, Западен фронт, Северна Африка — Русия, Франция, Италия, Египет… Дори да са преминали военно обучение на едно място, след това вероятно никога повече не са се видели. Ти си мръсник, отново ме излъга. Не ги свързва подготовката. Защо точно те от всички немски военнослужещи, които са се опитали да скрият досиетата си след войната, продължават контактите помежду си? Разпръснали са се из цял свят и старателно са се скрили, но поддържат връзка? Защо, дявол да го вземе?

Холоуей не отговори.

— На кого плащаха подкуп? — настояваше Милер. — Защо?

От другата страна отново последва мълчание.

— Мисля, че журналистът бе прав — продължи Милер. — Има дяволски много неща, за които баща ми не ми е казал, а и ти не искаш. Но ще те накарам да проговориш. Тръгвам към теб, Холоуей. Направо в Канада, за да изкопча отговор от теб.

— Не! Това е лудост! Не можеш да дойдеш тук! Ако си под наблюдение, ще привлечеш вниманието на Министерството на правосъдието и към мен и…

Холоуей не успя да довърши, защото Милер му трясна телефона.

 

 

За разлика от него Холоуей бавно постави слушалката на място. Не можеше да направи нито крачка. С усилие извърна поглед към картините на баща си, които тъкмо разглеждаше с тъга, когато бе звъннал телефонът. Редицата от пейзажи по стените се прекъсваше само от големите панорамни прозорци, през които се виждаха хората от охраната, патрулиращи навън.

По правило никога не разговаряше от този телефон. Обикновено отиваше до близкия град Кичънър. Но не мислеше, че е разумно да напуска имението, дори и за да се види със семейството си, което бе там. Болезнено чувстваше липсата на жена си и децата си, но не се осмеляваше да ги доведе тук и да ги изложи на опасност.

Малко преди това му бе позвънил Розенберг от Мексико сити. Загубил всякакъв самоконтрол, пелтечеше нещо, че полицията там била разкрила истината за баща му. Подобно на него му се бяха обадили и други синове на хора от групата. Миналото се разбулваше. Отмъщението на „Нощта и мъглата“ ги застигаше, кръгът се затягаше все повече и повече.

Но Холоуей имаше предчувствие, че това още не е всичко, че се задаваше още по-жестоко изпитание. Корабът не му излизаше от ума. Вече трябваше да е излязъл от Гибралтар и да е в Средиземно море. Щеше му се да бе обърнал повече внимание на тревогата на Розенберг, да бе наредил да спрат опасния товар. Но вече бе твърде късно. Дори и да направеше опит, нямаше да успее да пробие през твърде сложната система, за да предупреди когото трябва. Каквото и да се случеше, вече не зависеше от него. „Но ако от «Нощ и мъгла» са научили за кораба, ако истината за товара излезе наяве, ще се окажем изправени едновременно срещу «Нощ и мъгла» и нашите клиенти.“ Холоуей не бе сигурен кой е по-опасният враг.

 

 

Ако човек се опиташе да разбере каква е регистрацията на товарния кораб „Медуза“, щеше да види, че тя е толкова заплетена, както телата на змиите около лика на митичното същество, на което бе кръстен. Официален собственик бе боливийската компания „Трансокеаник“. Една по-внимателна проверка на документите й би разкрила, че на посочения адрес на фирмата има само една пощенска станция, която пък е собственост на „Атлантис Шипинг“, либерийска корпорация. Бе точно толкова трудно да откриеш адреса на въпросната корпорация в Либерия, както и самия мистериозен континент Атлантида, чието име носеше.

От своя страна тази компания бе собственост на „Средиземноморски транспорт“, швейцарски клон на мексикански концерн под ръководството на канадски концерн. Много от директорите на офиси в тази верига изобщо не съществуваха. А на други се плащаше само за да поставят подписа си на определено място в официални документи. От шепата действителни собственици единият бе Аарон Розенберг от „Мексико сити импорт“, а другият — Ричард Холоуей от „Онтарио Шипинг“.

Корабът „Медуза“ редовно прекосяваше Атлантическия океан, превозвайки платове, машини, храни от и за Гърция, Италия, Франция, Испания, Англия, Канада, Мексико и Бразилия. Печалбата от тези стоки бе минимална и ако между тях не бе скрит товар от по-друг характер, нито Аарон Розенберг, нито Ричард Холоуей биха могли да поддържат луксозния си начин на живот.

Точно с такъв опасен товар на борда „Медуза“ приближаваше мястото на срещата с друг товарен кораб, регистриран по същия заплетен начин. Собственикът му имаше обширно имение на либийското крайбрежие. Утре вечер около бреговете на Северна Африка сандъците от „Медуза“ щяха да бъдат прехвърлени на другия кораб. „Медуза“ щеше да продължи към Неапол, за да достави бразилско кафе, след като се бе освободила от пластичните експлозиви, гранати, мини, автоматични пистолети и пушки, автомати, преносими миномети и други видове оръжия.

Ако не бяха извънредните обстоятелства, тези оръжия щяха да бъдат тайно изнесени от Белгия, основният европейски доставчик на оръжие за черния пазар, и транспортирани под различно прикритие за Марсилия. Оттам „Медуза“ обикновено натоварваше „медицински стоки“ и ги доставяше на различни терористични групи, действащи по южното крайбрежие на европейския континент.

Но зачестилите терористични прояви бяха принудили властите да засилят контрола, в резултат на което Марсилия и някои други пристанища бяха станали опасни. Другата възможност бе да се доставят оръжия директно от Южна Америка, където безкрайните граждански войни бяха причина да се натрупат огромни запаси от съветско и американско оръжие, голяма част от което спокойно можеше да се продаде. И в този курс „Медуза“ официално превозваше бразилско кафе, но то служеше за прикритие на оръжия, доставени на контрите от ЦРУ. Трябваше да прекоси океана и след тридесет и шест часа да се срещне с либийски товарен кораб в Средиземно море. Никой в корпорацията „Трансокеаник“ не се интересуваше какво щяха да правят либийците с доставеното оръжие. Единственото от което се вълнуваха Розенберг и Холоуей, беше процентът от печалбата.

 

 

Тел Авив, Израел.

В мига, в който хеликоптерът докосна земята, от него изскочи Миша Плец. Той изтича към най-ниската от няколкото ръждясали бараки в южния край на площадката. Там го чакаше широкоплещест мъж, облечен в бяла риза с къси ръкави.

— У теб ли са материалите? — извика Миша.

— В колата ли искате да ги прегледате или… — мъжът посочи към куфарчето, което държеше в ръка.

— Не, тук на място — отговори Миша.

Влязоха в бараката, която имаше климатична инсталация.

— Получихме съобщението преди четиридесет минути — каза мъжът и извади някакъв лист от куфарчето. — Обадих ви се веднага, щом видях кодовото название.

Миша взе написаното. Бяха го извикали от кибуца, на двадесет мили от града, където бе оставил в сигурни ръце сина на Ерика и Сол. Това се оказа една от най-трудните задачи, които някога му бяха възлагали. Бе казал на детето: „Твоите родители те обичат и скоро ще се върнат. Аз също те обичам.“ След това го целуна, без да бъде дори сигурен, че родителите му са още живи. За да не би неговото вълнение да разтревожи още повече детето, бе побързал да се качи в очакващия го хеликоптер.

По време на полета обратно към Тел Авив пилотът го помоли да си сложи слушалките — търсеха го от Главната квартира. Въпреки че радиовръзката бе проверена против подслушване, помощникът на Миша отказа да му съобщи за какво става дума в спешната информация, която бяха получили. Но бе споменал нейния източник — Шареното палто.

Все едно, че някой го бе ударил изневиделица. Такъв бе ефектът от чутото. Псевдонимът принадлежеше на изчезналия баща на Ерика, Джоузеф Бернщайн.

След като очите му се адаптираха към полумрака в помещението, Миша започна да чете документа.

— Как пристигна това? От коя пощенска станция, от коя държава?

— От нашето посолство във Вашингтон — отговори сътрудникът. — Един от служителите там е бил обучаван от Джоузеф преди десет години. Сутринта както си пиел кафето, поглежда съседа си и кой мислите се оказва той?

— Източникът надежден ли е? — трепна Миша. — Никакво съмнение?

— Никакво. Бил е Джоузеф, сто процента. Може би затова е избрал точно този човек за свръзка, защото са се познавали добре. Очевидно Джоузеф е искал да бъде сигурен, че няма да се отнесем с подозрение към неговото съобщение. Говорили са не повече от минута. Джоузеф го помолил да ни съобщи да не се безпокоим за него. В момента искал да довърши една работа. Краят й наближавал.

— И какво е искал да каже?

— Нашият човек го попитал. Джоузеф не му отговорил. Вместо това му подал една бележка. Казал, че информацията е съвсем сигурна и се надява ние да вземем мерки. След това веднага си тръгнал.

— Просто така? Нашият човек не е ли опитал да го проследи?

— Точно това е думата — „опитал“. Но Джоузеф не е вчерашен. След няколко пресечки го изпуснал.

— Каза ли как е изглеждал?

— Ужасно. Пребледнял. Измършавял. С треперещи ръце. А очите му…

— Какво?

— Като че ли — тук ще цитирам нашия човек, който си позволи да изкаже субективно мнение — като че ли нещо го тревожело.

— Но какво?

Помощникът му вдигна рамене.

— Търсим го навсякъде, а той изведнъж се появява в някакво кафене във Вашингтон — Миша поклати глава с недоумение.

— Поне знаем, че е жив.

— Това е много хубаво. Но с какво се занимава през цялото това време? Защо е отишъл във Вашингтон? — Миша забарабани с пръсти по листа. — И откъде се е сдобил с тази информация?

— Винаги сте казвали, че е един от най-добрите. Подчертал е, че е съвсем достоверна.

Товарен кораб „Медуза“ ще се срещне утре вечер с либийски шлеп, на който ще бъдат прехвърлени муниции. Те ще бъдат използвани за терористични нападения срещу Израел.

— Съобщава още времето и координатите на мястото в Средиземно море, както и опознавателните кодове, които ще си разменят корабите.

— Как се е сдобил с тази информация? — Миша отново зададе същия въпрос.

— По-важно е какво ще предприемете.

Миша сам не знаеше. Въпреки твърденията на Джоузеф, съществуваше вероятност съобщението да се окаже невярно. Стандартната процедура изискваше то да се засече с други източници, преди да се предприемат каквито и да било действия. Но в случая нямаше време за препотвърждение. Ако такъв товар с оръжие действително съществуваше и не се вземеха контрамерки до утре вечер, той щеше да бъде прехвърлен на другия кораб. След това мунициите щяха да се предадат на когото трябва и да се използват срещу Израел. От друга страна, ако на кораба нямаше оръжие, а израелските самолети го потопяха…

Миша не искаше да мисли за международните последствия.

— Какво смятате да предприемете? — запита го помощникът му.

— Откарай ме в Главната квартира.

— А после?

— Ще ти кажа, когато пристигнем.

Истината бе, че и самият Миша не знаеше още. Когато излязоха от сградата, мислите му неочаквано го отведоха при Ерика и Сол, с които би искал да се свърже, за да им каже: „Баща ти е жив, Ерика. Видели са го във Вашингтон. Не знам какво е надушил, но по мои сведения е нещо важно и не мога да реша какво да предприема. Открий го. Помогни ми. Трябва да разбера какво става.

Сол, ти не си сам в търсенето. Бившите ти шефове не могат да ни забранят да ти помогнем. Ние искаме да ти помогнем. Тук вече става дума за спазване на професионалната етика. За нашата национална сигурност. Твоята задача е и наша. Всичко е така преплетено, кой би могъл да предположи? Ние трябва да те подкрепим.“

Миша се качи в колата. По време на пътуването към Главната квартира на Мосад не можа да измисли какво трябва да се направи. Но малко преди да пристигнат, си зададе въпроса: „Вярваш ли на Джоузеф?“ и си отговори — „Да“. „Вярваш ли, че информацията му е вярна?“ — „В общи линии, да.“ „Ще наредиш ли въздушна атака?“ — „Не. Това не. Имам по-добра идея. Ще си спестя доста главоболия. Ще избегна международен скандал. Освен всичко, какъв смисъл има да потопя тези оръжия? Можем да ги използваме“.

Изглежда, че си бе говорил на глас, защото помощникът му се обърна към него и запита:

— Какво казахте?

— Когато бях малък, мечтаех да стана пират.

 

 

Ледената висулка се бе разположил в стаята на един римски хотел и с нарастващо недоволство гледаше сина на най-големия враг на баща си, Сет, който четеше пресата. Червенокосият наемен убиец бе купил всички по-големи европейски, английски и американски вестници, които бе успял да намери. Знаеше доста езици, а за онези, които не бе много сигурен, помоли Ледената висулка да му помогне.

— Знаех си, че цялата италианска преса ще пише за нас — каза Сет. — Очаквах, че ще споменат по нещо в Париж и Лондон, Атина и Западен Берлин. Но че ще ни отделят място в Мадрид, а също в Ню Йорк и Вашингтон!

Ледената висулка не се опитваше да прикрива досадата и враждебността си.

— Е, не на първа страница — продължи Сет. — Не съм си го и помислял.

Статиите по вестниците доста си приличаха. Тялото на бос на подземния свят на име Медичи било открито по течението на река Тибър, извън Рим. Медичи, който поддържал връзки с международни терористични организации, бил убит със свръхдоза наркотик, според първите предположения на полицията. Резултатите от аутопсията все още не били известни. Полицията в Рим засега смятала, че клиентите на Медичи са се обърнали против него, но истинските причини все още не се знаеха.

Сама по себе си тази история не би могла да попадне в международната преса. Но следователите си бяха задали въпроса дали по някакъв начин смъртта на Медичи не бе свързана с далеч по-сензационното убийство на девет други в една вила извън Рим. Осем от жертвите бяха бодигардове. Деветият бе бивш бос в подземния свят, известен с прякора Гато. Преди да му бъде прерязано гърлото, бил подложен на мъчения. Той също имал връзки с международни терористични групи, но се бил оттеглил от престъпния свят поради влошеното си здраве. Достоверни, но неназовани източници твърдяха, че Медичи е заел мястото на Гато като таен снабдител с оръжие на черния пазар. Смъртта на двамата караше полицията да предположи, че в ход е междуособна война от международен мащаб.

— Що се отнася до полицията, направихме им услуга — каза Сет. — По-хубавото за нас е, че ги насочихме в погрешна посока. Нямаме от какво да се оплачем.

— А когато вземат кръвни проби от Медичи и установят, че е починал от свръхдоза натриев амитал? — запита Ледената висулка. — Ще се сетят за нарезите с нож по тялото на Гато и ще разберат, че и двамата са били подлагани на разпит.

— И какво от това? Никога не биха могли да узнаят, че сме го извършили ние, нито какво сме искали да изкопчим.

Ледената висулка бе силно изненадан като видя, че винаги бледото лице на Сет изведнъж бе придобило някакъв розов оттенък. Като че ли причинявайки смърт на другите, вдъхваше живот на себе си. Осъзнаването на този факт го раздразни. За него самия убийството бе само професия, а за Сет, както изглеждаше — необходимост. Ледената висулка никога не бе премахвал хора, за които не бе сигурен, че си го заслужават — като например диктатори, босове на наркотрафика, комунистически двойни агенти. А със Сет бе точно обратното — създаваше впечатление, че изобщо не се интересува кого убива, стига заплащането да е достатъчно високо. Ако Сет приличаше в това отношение на баща си, то никак не бе чудно, че собственият му баща толкова е мразел неговия.

Едно бе сигурно — че и двамата са били най-добрите, подчинени лично на Хитлер убийци. Бащата на Сет се е специализирал в унищожаването на лидери на нелегални организации, които защитавали евреите, а този на Ледената висулка — в откриването и отстраняването на агенти на Съюзниците и неведнъж молил фюрера да му възложи убийството на Чърчил. Разликата бе съществена. Унищожаването на хора по расови причини винаги и при всякакви обстоятелства е отвратително действие. Политическите убийства обаче са оправдани, ако оцеляването на родината ти зависи от тях.

Ледената висулка продължаваше да гледа към мъжа, който ненавиждаше. „А очите му“ — мислеше той. — „Колкото повече хора убива, толкова по-силно заблестяват.“

— Нещо те безпокои ли? — запита го Сет.

— Доста народ премахнахме, а още не сме попаднали на следа.

— Не е вярно — Сет свали вестника. — Стеснихме кръга. Сигурни сме, че изчезването на кардинала не е дело на терористи.

— Никога не съм вярвал в това.

— Все пак трябваше да изключим и тази възможност. Като се има предвид, че Холоуей снабдява с оръжие разни терористични организации…

— За бога, какво каза?

— Не знаеше ли? От това живее. Търговия с оръжие.

— Смяташ, че цялата тази каша е свързана с незаконната търговия с оръжие ли?

— Кардиналът ги изнудваше да му плащат огромни суми всяка година, за да мълчи. Не може да не е знаел и това.

— Да, но ми се струваше, че е по-скоро заплащане за услугата, която им е направил, а не изнудване.

— Е, както и да е, някои от нас наистина мислеха да се отърват от него. Така сметката щеше да бъде платена веднъж завинаги.

— На времето им е направил голяма услуга.

— Да, от която е имал огромна полза. А също и Католическата църква. След близо четиридесет години вноските възлизат на цяло състояние. Осем милиона долара.

— Мен ако питаш, дори е малко. Все пак той е прикрил техните действия по време на войната.

— Включително и на баща ти ли? — запита Сет.

— Не! — Ледената висулка скочи. — Той не е имал нищо общо с останалите!

— О, така ли? Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но баща ти е убил не по-малко защитници на евреите от моя. Съперничеството им се е породило заради една жена, майка ти, не заради евреите! Предпочела е твоя баща пред моя! Аз можех да бъда роден вместо теб! А ти изобщо да не съществуваш!

Ледената висулка разбра колко дълбока е омразата помежду им. Вдигна примирително ръце.

— Що за глупости си говорим. Толкова много работа ни чака.

— Да, така е — очите на Сет отново помътняха. — Освен това, още не сме открили бащите си. В такъв случай — той с усилие се контролираше и въздъхна дълбоко — в такъв случай — повтори Сет — ситуацията е следната.

Ледената висулка го изчака да се изкаже.

— Сигурни сме, че онези, които Холоуей нарича „Нощ и мъгла“, не са терористична групировка, която е открила с какво се занимава кардиналът, отвлякла го е и иска да измести Холоуей от търговията с оръжие.

— Съгласен съм — потвърди Ледената висулка. — Тази възможност отпада.

— Но изчезването на кардинала все пак е свързано с това на нашите бащи — продължи Сет. — Онези от „Нощ и мъгла“ не биха могли да ги разкрият, ако кардиналът не им е помогнал.

— И с това съм съгласен.

— Значи, ако не са отвлечени за пари, то сигурно „Нощ и мъгла“ имат някакви лични причини. Може би са евреи. Но за да заподозрат кардинала и да го накарат да се разприказва, би трябвало да имат техен човек в католическата църква.

— Много се съмнявам.

— И аз също. Но се питам, все пак…

— Какво?

— За да отстраним и тази възможност. Дали не може някой… или пък цяла група… вътре в църквата да действа като „Нощта и мъглата“?