Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (12)

Необичаен съюз

Цюрих.

Дру често бе намирал убежище тук, когато работеше за разузнаването. Бе един от любимите му градове. Но в тази топла ясна сутрин, в която се разхождаха с Арлийн покрай реката, минаваща през града, той не забелязваше нито кейовете с лодките, нито градините и магазинчетата на отсрещния бряг. Мислите му се връщаха към убитите мъже от охраната на вилата в околностите на Рим и трупа на Гато със следи от мъчения в шезлонга край басейна. Решиха веднага да напуснат Рим и взеха първия самолет за Цюрих.

Отдалечиха се от реката и завиха по една улица с внушителни сгради от двете страни, по която стигнаха до банката „Суис Цюрише“. Сейфът, за който говореше отец Себастиан, се намираше в нея. Дру напипа ключа в джоба на панталоните си и си припомни кода за достъп до сейфа — „Света Богородица“.

Пред входа на банката Арлийн спря, зелените й очи проблеснаха.

— Представи си, че междувременно кодът е бил сменен. Или ключът. А ако отец Себастиан не ни е осигурил допълнителни средства както обеща?

— До този момент спази всичките си обещания. Срещнахме се в парка на Ватикана. Даде ни оръжие, паспорти, пари, както и документацията на отец Виктор във връзка с изчезването на кардинал Павелич. Има нещо, което не е наред, но не мисля, че отец Себастиан е замесен.

— Скоро ще разберем.

Влязоха в банката. Мраморният под, големите колони и високият куполен таван му напомняха за църква. Приглушената глъчка му заприлича на шепота на присъстващите на литургия, които повтарят молитви. Минаха покрай хора от охраната, разни забързани служители, офиси и гишета и стигнаха до една табела, която насочваше клиентите на немски, френски, италиански и английски към сейфовете в приземния етаж. Спуснаха се надолу, все едно, че влизаха в крипта.

— Света Богородица — каза на немски Дру на една жена със строги черти на лицето, застанала пред хранилището, като й показа номерчето, закачено на ключа.

Тя запрелиства списък с номера на сейфове и кодове и погледна Дру с присвити очи.

— Заповядайте, господине.

Потискайки вътрешното си напрежение, Дру я последва в залата. Тя взе ключа от него и заедно с един друг, който извади от джоба си, отвори метален сейф. Издърпа някакво чекмедженце и му го връчи със страхопочитанието на монахиня, която раздава причастие.

След няколко минути двамата с Арлийн останаха сами в една стая. Дру отвори капака и отвътре се показаха два пистолета, два паспорта и плик с пари, както бе обещал отецът.

— Изцяло спази обещанието си — каза Дру. — Не е зле да знае човек, че все пак в Братството е останал някой, на когото можем да имаме доверие.

— Засега — добави Арлийн.

Скриха пистолетите под палтата си. Дру прибра паспортите и парите, извади химикалка и лист и написа с печатни букви:

Задължително трябва да се видим колкото може по-скоро. Оставете указания за мястото и часа. Покаялият се.

После постави бележката в чекмедженцето, затвори капака и отвори вратата на стаята. Подаде го на служителката, която го пое като някакъв свещен предмет. След като заедно го поставиха и заключиха на мястото му, Дру взе своя ключ и заедно с Арлийн напуснаха този храм на търговци на пари. Огледа оживената улица, но не забеляза никой да ги следи. Тръгнаха отново по булеварда край реката.

— Остава да чакаме — каза Дру. — Ще се върнем там още днес следобед, после пак утре сутринта и колкото пъти трябва. Може да стане някакво чудо и изобщо да не се свържат с нас. Но това разследване и без друго не ни засяга. Бяхме принудени да се заемем с него. Дотук свършихме всичко, което ни наредиха. По-нататък отец Себастиан ще има грижата. Ако не се свърже с нас, никой няма да може да ни обвини в нищо. Мога да чакам тук заедно с теб до края на живота си.

— Знаеш, че това е утопия — каза тя.

Дру притеснено кимна.

— Братството никога няма да се откаже така лесно. Докато не свършим онова, за което са ни наели, няма да ни оставят на мира. Мразя всичко, на което съм бил обучаван, но сега трябва да използвам уменията си, за да приключа с тази работа. И да започнем живота си отново. Заедно.

Арлийн хвана ръката му.

— Ние вече сме заедно. А сега на работа.

 

 

В четири следобед Дру за втори път този ден отиде в банката. Вместо собствената си бележка намери друга, в далеч по-императивна форма. Указанията бяха точни, ясни, професионални. Отдолу на листа имаше восъчен печат с пресичащи се сабя и кръст.

Този път бе сам. Когато излезе, тръгна по улицата, която го изведе на „Банхофщрасе“ — деловия център на Цюрих. Спря пред един цветарски магазин и се загледа във витрината. След миг Арлийн застана до него. Видя отражението й в стъклото. Бе вървяла след него откакто излезе от банката.

— Не видях нищо особено около теб — каза тя.

Това не означаваше, че никой не ги следи. Би било глупаво, ако не вземеха предпазни мерки. Смесиха се с тълпата от пазаруващи по търговската улица.

— Имаме послание — съобщи й Дру, но не й го показа. Не би и могъл. В стаичката в банката го бе накъсал на малки парченца, които бе пъхнал в джоба на панталона си. По пътя се бе отървал от тях, изхвърляйки ги в различни кошчета.

— Ако бележката наистина е от отец Себастиан — каза Дру, — той ни е определил среща довечера. За всеки случай е предвидил още две за утре, ако по някаква причина не успеем да вземем съобщението днес.

— Това е добре.

— Точно толкова, колкото може да се очаква от член на Братството.

— Къде е срещата? — с тревога запита Арлийн.

 

 

В един през нощта те приближиха един красив фонтан. От реката се вдигаше лека мъгла.

— Сигурно има и по-подходящи места за срещи — обади се Арлийн.

— Не така открити ли? — запита Дру. — Но от друга страна, ако някой ни следи, ще трябва да пресече моста. Доста късно е и наоколо няма жива душа, така че лесно бихме го забелязали.

Според инструкциите трябваше да бъдат на мястото на срещата в един и пет, но предварително им бе известно, че тя може да стане и половин час по-късно. Преди да отиде при тях, отец Себастиан трябваше да бъде сигурен, че никой не ги е проследил.

Половин час по-късно свещеникът все още не се бе появил.

— Нещо не ми харесва тази работа. Нека да опитаме да се срещнем утре, на второто посочено място и час. А сега да се махаме — предложи Дру.

Нямаше нужда да я уговаря. Арлийн тръгна, но не обратно към моста, а продължи по улицата от същата страна на реката. Дру вървеше след нея.

Мъглата почти се бе вдигнала. Двамата стигнаха до една слабо осветена уличка и минаха покрай някакъв ресторант, чиито прозорци бяха тъмни. Пред тях от странична алея изскочи мотоциклетист. Шумът от мотора бе толкова оглушителен, че Дру не чу колата зад тях. Обърна се, защото видя светлина от фарове. Автомобилът приближаваше. Дру накара Арлийн да се скрие в един вход и бръкна в джоба си, за да извади пистолет. Колата спря.

— Качвайте се. Бързо — нареди им отец Себастиан през отворения прозорец.

Те се подчиниха. Дру едва бе успял да затвори вратата, когато отец Себастиан натисна газта и потегли.

— Защо се забавихте толкова? — запита Дру. — Защо не дойдохте на срещата?

Отец Себастиан зави по една пресечка.

— Наблюдавах ви от един блок. Исках да изглежда така, сякаш срещата се е провалила, в случай, че ни следят. Изчаках, за да не може никой да ни засече.

Свещеникът бе облечен в тъмен панталон, тъмно яке с цип и тъмни шофьорски ръкавици. Пръстенът на лявата му ръка повдигаше ръкавицата на това място.

— Изненадан съм от бързината, с която намерихте съобщението. Оставихме го едва тази сутрин — каза Дру. — В Цюрих ли сте отседнали?

— Не. В Рим.

— Тогава как?

— След като ви предадох ключа от сейфа и паролата, оставих най-доверения си помощник в един манастир тук в Цюрих. Той проверяваше сейфа всеки ден. Телефонира ми веднага в Рим. Казах му да ви определи няколко срещи и дойдох с първия самолет тази вечер.

— Но след като помощникът ви е знаел за плановете ви…

— Точно така. Въпреки че му имам доверие, здравият разум ме накара да измисля тази хитрина. Благодарение на такива предпазни мерки Братството е оцеляло и е запазило тайната си през вековете. Освен това не бива да забравяме, че ви наех — един външен за нас човек, който няма друг избор, освен да ни помогне — точно защото имам основания да мисля, че между нас има предател.

Свещеникът даде газ, зави по друга уличка и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Никой не ни следи. Изглежда сме постигнали целта си. Искате ли да си направим една среднощна разходка?

Той подкара на север, към залесените хълмове извън града.

 

 

— Молбата ви да се срещнем е доста неочаквана. А от гледна точка на безопасността, направо неразумна. Какво искате? — отец Себастиан продължаваше да кара.

— Информация — отговори Дру.

— Не можехте ли да напишете въпросите си и да ги оставите в банката?

— И вашият помощник да разбере от какво имам нужда преди вас самия? Какви предпазни мерки щяхте да вземете след това?

— Разбирам.

— Освен това се случиха доста неща след срещата ни във Ватикана.

— Надявам се, че имате напредък.

— В играта са замесени и други хора.

— Кои са те? — обърна се рязко към него отец Себастиан.

— Ако знаех, нямаше да се наложи да рискуваме и да искаме тази среща. Имаме нужда от тези данни, за да разберем кои са.

— Обяснете — свещеникът отново се съсредоточи върху шофирането.

Дру започна разказа си с предположението, че кардинал Павелич е бил отвлечен от терористи.

— Все пак тероризмът беше по моята специалност — с горчивина каза той. — Но от проучването на отец Виктор разбрахме, че той не е разгледал тази възможност.

— Смятате, че изчезването на кардинал Павелич може да е първата стъпка от някакъв план за терор срещу църквата? Моите поздравления. Това не беше ми минавало през ума.

— Не знам дали съм на прав път. Но и други двама души се сетиха за този вариант — Дру му разказа за разговора си с Гато и как търговецът на оръжие, който вече нямаше достъп до по-специфична информация, го бе насочил към Медичи. — Но когато ние с Арлийн се канехме да го отвлечем, двама мъже ни изпревариха. Върнахме се при Гато, за да го разпитаме за тях, но във вилата му бе извършено истинско клане. Охраната бе избита. По тялото на Гато имаше следи от мъчения. Гърлото му бе прерязано.

— Значи предполагате, че двамата са принудили Гато да им разкрие онова, което е казал и на вас?

— Да. Мисля, че онези са го измъчвали, за да научат дали изчезването на кардинала не е дело на терористи. Мисля, че преследват същата цел. Искам да знам кои са.

— Опишете ги.

Дру се опита да си припомни какво бе видял, скрит в уличката, когато двамата бяха премахнали бодигарда и шофьора, а след това натикали Медичи в колата му. Нападението и отвличането бяха извършени много бързо — за не повече от двадесет секунди — но тренираната памет на Дру му помогна да си представи всичко отново, все едно че го гледаше на филм.

— И двамата бяха около четиридесетгодишни — започна той. — С шапки. Въпреки това успях да видя косата отдолу на тила им и покрай ушите. Единият бе рус, а другият — червенокос. Русият бе висок около метър и осемдесет, със загоряло лице, добре сложен, мускулест, като човек, който вдига тежести, широко чело и издадена челюст. Червенокосият бе по-висок, много слаб и блед. Бузите му бяха хлътнали. Лицето му приличаше на изстискан лимон.

— Хубава двойка — каза отецът. — Но тази информация не ми е достатъчна. Не виждам как моите хора ще могат да ги идентифицират. Рус юначага и бледолик червенокос. Не разбрахте ли какви са по народност?

— По моя преценка не бяха нито французи, нито испанци, нито италианци. Има и още нещо.

— Така ли?

— Да, бяха професионалисти. Нямам предвид само, че си изпипаха добре работата. Искам да кажа, че са от най-висока класа. Имал съм работа с мнозина като тях, но рядко съм срещал толкова добри. Не могат да бъдат такива специалисти и да не са известни в тези среди. Предполагам, че цветът на косата е достатъчен отличителен белег. Разпитайте вашите хора за професионални убийци от световна класа — единият рус, а другият червенокос. Освен това, ако не са италианци, трябва да са минали през някой граничен пункт. Проверете чрез хората си в Opus Dei в италианските служби за сигурност, Интерпол, ЦРУ. Сигурно наскоро са влезли в Италия. Може някой да ги е засякъл.

— Не е кой знае каква следа.

— Това е всичко, с което разполагаме. Всичко, с което вие разполагате — каза Дру. — Предавам ви случая засега, докато не изясните горните факти.

— Засега? Или направо се опитвате да се измъкнете? Не сте забравили сделката ни, нали? Ако ни помогнете, ще опростим греховете ви към нашата организация.

— Нищо не съм забравил. Искам само да ни оставите на спокойствие с Арлийн. Знам, че ако ви предам, никога няма да ни дадете такава възможност. Но как да ви сътруднича, ако нямам тази информация?

Отец Себастиан премисляше отговора си.

— Добре, засега случаят преминава в мои ръце. Проверявайте в сейфа всяка сутрин в десет и следобед в три.

Дру се облегна назад. Беше изтощен от разговора. Арлийн уморено го гледаше, седнала до него на задната седалка в тъмната кола.

— Ще се постарая скоро да ви отговоря — обеща отецът.

 

 

В зоопарка „Лангенберг“, разположен край живописен път югоизточно от Цюрих, посетителите можеха да видят най-различни диви животни — антилопи, мармоти, елени, глигани… Дру и Арлийн преминаха покрай каменисти и залесени хълмове и продължиха на юг по стръмно шосе, което ги изведе до връх Албис. Тук, от височина осемстотин метра, се откриваше чудесна гледка към долината. Освен всичко друго мястото позволяваше на отец Себастиан да прецени дали някой не бе ги проследил.

След десет минути свещеникът спря зад тях. Дру и Арлийн се качиха в колата му и той подкара надолу. Скоро отби в страничен път и погледна в огледалото. Бе изминал един ден от среднощната им среща. Небето бе облачно, имаше опасност да завали.

— Ледената висулка и Сет.

— Ледената висулка и…? — не чу Дру.

— Сет — повтори свещеникът. — Това са псевдонимите им. Признавам си, че не успях да науча кой знае колко за тях. Но веднага щом споменах за червенокос и рус, хората на Opus Dei в Интерпол ми съобщиха имената им. Чудя се как досега не съм чувал нищо за тях. Вероятно не са предприемали нищо против църквата. Не са терористи. И вие няма откъде да ги знаете.

— Нещо друго за тях?

— Много скъпо платени, отлично обучени, безмилостни. Не работят често, но когато се заемат с някой случай, винаги е нещо голямо. Експерти в укриването на местонахождението си. Никой не знае къде живеят.

— Естествено — каза Дру. — В противен случай щяха да им предявят обвинения.

— Едно от предположенията на Интерпол е, че използват по-голяма част от приходите си, за да си осигурят пълна анонимност. В този случай са направили няколко грешки. На летището са били засечени от фотокамери. Образите не са много ясни. Но в днешно време компютрите могат да направят чудеса. По този начин двамата са били идентифицирани на летището в Рим преди два дни. Пристигнали са от Канада. Поединично можеше и да не събудят интерес, но двамата заедно, в един самолет…

— Да. Привлекли са вниманието на наблюдаващите. Нямало е как да не ги забележат.

— Има и още нещо, което прави появата им заедно твърде странна. Казах ви, че псевдонимите им са Ледената висулка и Сет. И двата са твърде подходящи за убийци.

— Да, смъртта е ледена. А Сет е червенокосият египетски бог на подземния свят.

— А преди четиридесет години двама мъже със същите псевдоними са били смъртни врагове — добави отецът.

— Не е възможно! Преди толкова години онези, които видях, са били деца!

— Имах предвид бащите, чиито псевдоними са наследили техните синове. По време на Втората световна война Ледената висулка и Сет са били най-отявлените главорези на Хитлер. Всеки един от тях се е опитвал да надмине другия и да получи благоразположението на фюрера. И след краха на Третия райх двамата са останали съперници. На няколко пъти са влизали в смъртни схватки. Някои смятат, че е било заради жена. Нормално ли е синовете на двама съперници изведнъж да се помирят? И да пътуват в един самолет? Да си сътрудничат в отвличането да един търговец на информация? Това са фактите, привлекли вниманието на Интерпол. По-заплетено е, отколкото си мислех. Ледената висулка и Сет — съюзът им е твърде необичаен.

 

 

Небето притъмня. Започна да ръми. Отец Себастиан ги остави на връх Албис.

— Случаят отново става ваш — каза им той. — Не знам как ще използвате информацията, която ви дадох, но точно затова ви наех. Не искам да замесвам хора от Братството в разследването. Ако и занапред трябва да върша вашата работа, то за какво сте ми вие? Започвам да губя търпение — свещеникът ядосано се качи в колата и потегли.

Дру го проследи с поглед. Ситният дъжд приличаше на мъгла. По лицето му се стичаха капки. Двамата с Арлийн унило се качиха в колата, с която бяха дошли.

— А сега? Накъде? — осмели се да попита Арлийн. — Чувствам се съвсем безпомощна, въпреки онова, което научихме.

— Мисля, че трябва да се върнем в Рим — той се опита гласът му да прозвучи по-убедително. — Там, където е изчезнал кардинал Павелич, където е бил застрелян отец Виктор, където Сет и Ледената висулка са видели сметката на Гато, а навярно и на Медичи.

— Но каква е връзката между тези събития? — малко по-бодро запита Арлийн.

— Между синовете на елитните убийци на Хитлер и изчезването на кардинала ли? Не съм сигурен, че има такава, поне не пряка. Сет и Ледената висулка не са отвлекли кардинала, в противен случай нямаше да го търсят. Искат да разгадаят какво е станало, както и ние. Но защо, все пак? Какво им влиза в работата? Какво може да накара синовете на двама бивши нацистки убийци — при това бащите им са били врагове — да обединят усилията си в търсенето на изчезнал кардинал? Още от самото начало не догледахме най-важното. Кардиналът е ключът към загадката. Ние си го представяме само като едно църковно лице, заемащо висок пост, а не като човек. Кой е бил той? Не знаем нищо за него.

Дру запали двигателя и подкара надолу. След малко край него мина едно рено, шофирано от мъж, което се движеше в посока към Цюрих. Отблизо го следваше друга кола — фолксваген голф. Караше го жена, която се бе втренчила в реното пред нея и очевидно се стараеше да не го изпусне от погледа си. Дру бе сигурен, че никога преди това не ги е виждал, но изпита необяснима симпатия. Той караше след тях и така стигнаха в долината. Не знаеше накъде отиват, но те двамата с Арлийн трябваше да стигнат до летището на Цюрих и оттам да вземат първия самолет за Рим.

 

 

Сол намери място за колата в претъпкания паркинг на гарата в Цюрих. Чертите на лицето му бяха изопнати от преумора. „Май ми дойде твърде много. Трябваше да си поотпочина в пещерата“ — помисли си той. Събра сили, излезе от реното и го заключи. Продължаваше да ръми. Погледна към багажника, където бе открил автоматично оръжие, пластични експлозиви, три паспорта с кредитни карти към тях и шофьорски книжки на хората, които бяха наели колата.

„Не биха рискували да пренесат всичко това през швейцарската граница. Получили са нещата тук, след като са влезли в страната. Което означава, че не са действали самостоятелно. Имат свръзки и организация, която ги подпомага. Смятали са, че няма да се интересуваме от тях, а час по-скоро ще избягаме. Иначе щяха да изпратят някой след нас за всеки случай. Грешен ход“.

Ерика се приближи с фолксвагена. Сол се качи отпред до нея.

— На няколко пъти кривна волана — каза му тя. — Имаш много уморен вид. Целият си пребледнял. Не ти ли е добре?

— Да оставим това. Трябва да се обадя по телефона — закашля се той.

— А след това една дама има желание да се погрижи за теб.

— Ще ти припомня обещанието — усмихна се Сол. — Карай към езерото.

Можеше да използва някой от телефоните на гарата, но по навик избягваше да прави това, защото знаеше, че службите за сигурност често ги засичат. Когато минаваха по „Банхофщрасе“, той посочи една кабина.

— Предполагам, че е толкова безопасен, колкото и всеки друг уличен телефон.

Ерика спря.

— Продължавай да се движиш наоколо — нареди й той и слезе. Вдигна слушалката и пусна швейцарска монета.

Дрезгав глас му отговори на немски:

— Цветарски магазин „Цюрих“.

— Искам да направя важна поръчка. Моля, свържете ме с международния отдел.

— Работили ли сте досега с нас? Ще ни бъде необходим номерът на банковата ви сметка, за да извършим доставката.

— Той представлява едно име.

— По-точно?

— Ромул.

— Ще направя справка в компютъра и ще проверя дали служителят от отдела е тук — отговори след кратко колебание гласът.

— Кажете му, че съм открил един цветарски магазин, за който едва ли знае нещо.

— Сигурен съм, че ще прояви интерес, стига да мога да го намеря.

— Положително ще можете.

Сол погледна часовника си. След около четиридесет секунди чу друг глас, този път говореше на английски:

— Какви цветя искате да изпратите?

— Рози. Обаждам се от една телефонна кабина в Цюрих. Поръчката е за хлебопродавница „Блек Бред Бейкъри“ във Виена. Псевдонимът на моя приятел там е Покмарк. А това е номерът в кабината. Нямам възможност да звъня от друго място. Моля, да му предадете веднага да ми се обади. Кажете му, че искам да разговаряме за услугата, която иска от мен.

— Ще трябва да изчакате малко.

Сол знаеше, че онези бързо ще открият откъде се обажда и ще проверят дали наистина е този, за който се представя.

— Разбирам. Само направете така, че той все пак да ми се обади.

Сол затвори и погледна стъклото на кабината, по което се стичаше дъжд. Видя Ерика, която минаваше с фолксвагена и окуражаващо й махна. Остана да чака вътре. Стъклото се запоти от топлия въздух, който издишаше. Ерика продължи да обикаля около мястото.

След десет минути телефонът иззвъня. Той грабна слушалката. Отново се чу немска реч, но като че ли с американски акцент:

— Обаждам се във връзка с някакви цветя, които сте искали да ми изпратите.

— Говориш ужасен немски, Покмарк.

— А ти, както винаги, нарушаваш правилата. Обеща да не ни търсиш.

— Искам да обсъдим онова, което ми се случи съвсем наскоро във Виена.

— Нямаме нищо общо — бързо отговори Покмарк.

— Знам. Но открих кой има. Ще има да се чудиш. Сега ли да ти кажа или ще говорим от друг телефон?

Отсреща замълчаха.

— Ромул?

— Да, слушам.

— Наистина ли имаш с какво да ме изненадаш?

— Страхотно.

— Не искаш ли да наемеш стая в хотел? За наша сметка.

— Къде?

— Сигурно вече са намерили кабината, от която се обаждаш.

— Да, има един отвън, който стои там от пет минути. Сигурно му е доста студено на дъжда.

— Ще се опитам да ти се обадя довечера.

Оттатък затвориха. Сол излезе навън. Един мъж с прошарена коса бе застанал под стряхата на близката сграда, опитвайки се да се скрие от дъжда.

— Обичате ли цветя? — запита го Сол.

— Рози.

— Знаете ли някой приличен хотел наоколо?

— Разбира се — отговори мъжът.

Колата на Ерика се показа от ъгъла и приближи.

 

 

— О! Много е горещо!

— Трябва да се изпотиш, за да ти излезе настинката.

— Повече ми хареса както ме стопли снощи.

— Това ще оставим за после. А сега събличай всичко и влизай във ваната.

Той свали дрехите си и бавно се потопи в горещата вода. Тя му изтърка гърба. Докато го бършеше, той й се усмихваше.

— Хайде, изпълни обещанието си.

— Скоро ще имаме посещение — поклати глава тя.

Той направи гримаса.

— Освен това имаш нужда от сили. Трябва да си хапнеш.

Бяха направили поръчка да им донесат вечерята в стаята. Сол тъкмо се облече и на вратата се почука. Попита дали им носят вечерята. След като получи положителен отговор, отвори вратата. Лицето на келнера, който влезе с количка в стаята, бе покрито с белези от шарка.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Покмарк и затвори вратата. — Поръчах ядене за трима. Не съм хапвал нищо от закуска.

— Всичко е за сметка на фирмата — каза му Сол.

— Точно така. И всички ние се надяваме, че онова, което предлагаш, си заслужава нашето гостоприемство.

— Нямаше да се обадя, ако не мислех така. Дори ще надмина очакванията ви.

Преди пет минути Сол изпитваше глад, а сега изобщо не му се поглеждаше към блюдата върху масичката.

— А това сигурно е Ерика — каза Покмарк. — Досега не съм имал удоволствието да се запозная с вас — той стисна ръката й и наля три чашки кафе. Нито Сол, нито Ерика се докоснаха до техните. Покмарк опита неговото.

— А сега, да видим как стоят нещата. Имахме някаква уговорка. След това пренебрегнахме факта, че нарушихте обещанието да живеете далеч от цивилизацията. В замяна предложихте да ни направите някаква услуга. Но за да имаме максимална полза от вас, ние ви помолихме да не се обвързвате нито с нас, нито с което и да било друго разузнаване. Трябваше да бъдете съвсем независими. Можете ли да твърдите, че обаждането ви днес не е в нарушение на обещанието? Постоянно следим да не ни подслушват, но човек никога не може да бъде напълно сигурен. Възможно е някое разузнаване вече да знае за вашето обаждане. Казал си псевдонима си. Но съществува вероятност… не много голяма, но не и за пренебрегване, да е бил дочут от нечие неприятелско ухо. Подложил си на риск характера на задачата, която искахме да ти възложим.

— Мисля, че вече съм си изпълнил задължението.

— Трудно ми е да си представя как точно е станало — Покмарк отпи глътка кафе.

— Като достигнах до информация, с която вие не разполагате.

— Това го чух и по телефона. Бъди по-точен. От какъв характер е?

— Разговорът ни подслушва ли се?

— Говорим насаме.

— Разбира се. Но дали всичко казано се записва?

— Предполагам, че ще поискаш да ме претърсиш — вдигна рамене Покмарк. Извади миниатюрен магнетофон от джоба на бялото си сако и го постави на масичката до леглото. Сол чуваше въртенето на ролките въпреки разстоянието, което ги делеше.

— Само толкова? — запита Сол. — Няма ли безжичен предавател? — и се запъти към количката.

— Стига вече. Остави. Ще повредиш механизма — каза Покмарк. Повдигна бялата ленена покривка и под нея се показаха микрофон и мощен предавател на долния рафт. — А сега доволен ли си?

— Да. Искам разговорът ни да носи официален характер. Шефовете ти да знаят всичко. За да избегнем недоразуменията.

— И ние искаме същото, повече от всичко друго.

— Трима мъже се опитаха да ме убият.

— Да, във Виена. Бях там, спомням си.

— Не само във Виена.

Покмарк остави изненадан чашата си.

— Но и тук, в Швейцария — продължи Сол. — В планините. На юг от Цюрих. Предполагам, че бяха същите трима. Бях принуден да ги елиминирам.

— Бедничките.

— В мен са пръстените им.

— Повтори!

— Техните пръстени. Ще ви ги дам, ако стигнем до някакво споразумение. Това ще бъде услугата, която ви дължа. Ще изпълня моята част от сделката.

— Почакай, почакай — изненада се Покмарк. — Да проумея по-добре какво искаш да кажеш. Ще ми покажеш някакви пръстени и с това ще изпълниш задължението си към нас?

— Освен тях и автоматични оръжия, пластични експлозиви и фалшиви документи. Сигурен съм, че ще ви харесат. Принадлежат на разузнаване, за което никой нищо не знае.

— Не говори глупости — засмя се Покмарк.

— Е, добре тогава. Изключи магнетофона, изкарай количката навън и ни дай пет минути, за да изчезнем оттук.

— Пет минути? Няма да успеете. Но като ти казах, че говориш глупости, това не означаваше, че не искам да ги чуя.

— Не само да чуеш. Но и да приемеш условията ми. Ще ти дам пръстените. Ще ти кажа къде съм паркирал колата. Но с това задължението ми към вас свършва. Не искам опашка след себе си.

— Ще трябва да обсъдя предложението — колебаеше се Покмарк.

Телефонът иззвъня.

Сол очакваше обаждането, но Покмарк скочи изненадано.

— Нашите предани слушатели — каза Сол. — Да видим какъв е рейтингът ни.

Покмарк вдигна слушалката. Само кимаше и угоднически повтаряше: „Да, сър. Разбира се. Щом искате, сър.“ Затвори слушалката.

— Е, Ромул, дявол да те вземе! Казвай каквото имаш за казване! Ако си заслужава, ако наистина не ни е известно, както твърдиш, печелиш. Подчертавам условната форма. Не се опитвай да ни разиграваш. И помни, че бихме могли да използваме и медикаменти, за да получим същата информация.

— Да, но с медикаменти ще получите само отговори на въпроси, а вие не знаете какво да питате.

С периферното си зрение Сол наблюдаваше Ерика, която бе седнала на леглото, а в скута си под одеялото стискаше пистолет.

— Освен това, ще загубя твърде много.

— Пръстените — протегна ръка Покмарк.

Сол ги извади от джоба си и ги пусна в шепата на Покмарк.

— Сабя и кръст?

— Религия и насилие — отговори Сол. — Рубинът се повдига. Отдолу има тайник.

Покмарк го отвори. Примижа с очи, като видя жълтата капсула.

— Отрова ли е?

— Да си виждал някога подобно нещо?

— Да, всеки ден.

— Бяха истински дяволи. Толкова добре обучени убийци.

— Но това едва ли ще е достатъчно, за да те освободим от задължението ти към нас — поклати глава Покмарк. — С нищо не си доказал, че зад тях стои нова разузнавателна мрежа.

— Да съм споменавал думата „нова“? Погледни инкрустацията. Средновековен мотив. Мисля, че е създадена много отдавна.

— И никой не е чувал за тях? Странно.

— Ще ви дам възможност да ги разкриете — и Сол написа регистрационния номер на колата, който бе запомнил наизуст. Подаде листчето на Покмарк. — Черно рено. Модел от миналата година. На паркинга пред гарата. Автоматичните оръжия, пластичните експлозиви и фалшивите документи са в багажника. Съмнявам се, че ще откриете някакви отпечатъци от пръсти. Тези мъже обичат да носят ръкавици. И все пак, трябва да са оставили някакви данни при наемането на колата.

— Щом разполагат с фалшиви документи, това няма да ни отведе до никъде.

— Престани да се правиш на глупак — Сол не предполагаше, че ще избухне така. — За да наемат кола, им трябва кредитна карта. Дори да е с фалшиво име, все някой трябва да плати сметката. Парите трябва да дойдат от конкретно място.

— По-спокойно.

— Не съм обещал да търся отговорите на тази загадка! Казах ви точно това, за което говорихме по телефона. Какво сега? Приключих ли с вас или не? Кажи на шефовете си да отговорят! Запиши си всичко! Искам уговорката да се спазва! А най-вече искам да открия бащата на Ерика и да видя отново сина си!

 

 

Един етаж по-долу Галахър се бе разположил край тясна дълга маса и гледаше как се въртят ролките на магнетофона, свързан с радиопредавател. Той бе шеф на ЦРУ за Австрия. Срещу него седеше нисък мъж с нежна кожа и добре оформени нокти на ръцете — шефът на ЦРУ за Швейцария.

Костюмът на Галахър бе доста измачкан от пътуването в самолета, с който дойдоха от Виена заедно с Покмарк. Откровено казано Галахър нямаше власт на чужда територия. Но Ромул бе настоял да разговаря с „Виенската хлебарница“, а не с цветарския магазин в Цюрих. Освен това споразумението с Ромул бе сключено във Виена и обстоятелствата налагаха Галахър да участва в играта, независимо от мнението на стоящия срещу него шеф. А изглежда и той нямаше нищо против.

— Какво ви е мнението? — запита Галахър от уважение към домакина си.

Лицето на цюрихския шеф придоби сериозно изражение.

— Всъщност, това не е от нашата компетенция. Ленгли трябва да каже.

— Като се базира на нашето мнение — допълни Галахър. — А вие лично какво мислите?

— Бих искал да видя тези пръстени и колата.

— Но не това предлага Ромул. Той иска да решим преди да сме прегледали колата.

— Той едва ли ще има думата. Какво би станало, ако разследването не доведе доникъде и му кажем, че все още ни е длъжник?

Галахър го изгледа с раздразнение:

— Никога не сте работили с Ромул, нали?

— Не. Но какво значение има? Знам всичко каквото трябва за него. Само неприятности създава.

— Той е човек с характер. Във Виена сключихме сделка на добра воля. Сигурен съм, че е открил нещо, с което ни прави исканата услуга.

— Открил е? В минало време? — озадачи се шефът за Швейцария.

— Да. И сега очаква ние да изпълним обещанието си. А ако го разиграваме, ще откаже да ни сътрудничи.

Другият разтвори ръце.

— За което ще го накажем за назидание на всички, които решат да ни създават неприятности. Наистина не виждам какъв е проблемът.

На Галахър му се искаше да удари с юмрук по масата, но се въздържа и отговори със спокоен глас.

— Позволете да ви обясня. Аз съм работил с Ромул и познавам начина му на мислене. Той е много проницателен и предпазлив. Сигурен съм, че не ни каза всичко. Запазил е нещо в резерв, като тактика за продължаване на преговорите.

— Значи трябва да се преструваме, че приемаме условията му, докато не разкрие каквото знае.

— И после? Последиците могат да бъдат катастрофални. Ако се наложи да наемем някого за определена задача, няма да има доверие в нас. Трябва да кажем ясно „да“ или „не“ на Ромул. Може сведенията му и да не ни вършат много работа. Но имаме нужда от него.

— За да получим онази информация, която не ни е дал все още? За разлика от вас аз се съмнявам, че има такава.

Галахър отново си наложи да запази спокойствие.

— Чуйте ме. Ромул се забърка във всичко това, защото тъстът му е изчезнал. Двамата с жена си искат да разберат какво се е случило. Засега твърдят, че са попаднали на разузнавателна мрежа, за чието съществуване никой не знае. Ако наистина има такава, тя е замесена в изчезването на тъста му. Всичко, което Ромул узнае за тях, ще бъде свързано с онова, което ние искаме да научим. Трябва да му помогнем, а не да му се противопоставяме. И така, докато търси тъста си, без да иска ще работи и за нас.

Галахър бе изненадан от реакцията на колегата си. Беше съгласен.

— Да, докато търсят липсващия баща, ще попаднат и на непознатата мрежа. Разбирам ви добре. Наистина трябва да го насърчим в издирването му. Но възниква едно усложнение. Ние искаме той да ни свърши някаква услуга. Ако го оставим да продължи разследването си, свързано с непознатата мрежа, в случай, че тя е замесена в изчезването на тъста му, ние ще му помагаме. Ние ще вършим нещо за него, вместо обратното — очите на швейцарския шеф блестяха. — Той в действителност е много хитър. Намерил е начин да обърне ситуацията в негова полза, да ни накара да му помагаме.

Докато той набираше номера на Ленгли, Галахър взе друг телефон и се обади в стаята на горния етаж.

— Свържи ме с Ромул. Галахър на телефона. Намирам се в хотела. Слушах с интерес. В момента се опитваме да се свържем с Ленгли, за да разберем дали ще приеме условията ти. Но разбери, ние можем само да му дадем нашето мнение. Ленгли ще има решаващата дума.

— Разбира се.

— Това е жест на добра воля — продължи Галахър. — Обещавам ти да направя всичко, което зависи от мен, за да те подкрепя. Но имам нужда от още информация. Ти не каза всичко. Сигурен съм в това. Подскажи ми още нещо, което да наклони везните в твоя полза.

— Обещаваш ли?

— Имаш думата ми. Може да съм те използвал, но никога не съм те лъгал. Говори.

— Тримата, които носеха тези пръстени — Ромул се колебаеше. — Мъжете, които убих…

— Какво още ще ми кажеш за тях?

— Мисля, че бяха свещеници.