Хедър Греъм
Господаря на вълците (11)

Глава десета

— Конар пристигна, разбра ли?

Мелизанда подскочи. Тя се наслаждаваше на прекрасния летен следобед, седнала до един поток и потопила босите си крака в студената вода.

Не беше сама. Придружаваше я Грегъри от Мерсия — далечен роднина на Алфред Английски, който също беше гост в дома на Ерик. Младежът беше една година по-голям от нея — красив, с червеникавокафява коса. Усмивката му беше приятна и проницателна.

Той гледаше да й угоди във всичко. Заедно ловуваха, яздеха и си приказваха. Беше им приятно, дори когато мълчаха в уединение, както сега край потока. В тишината всеки мислеше за нещо свое. Мелизанда тъкмо се беше замечтала, когато Мергуин, странният старец, най-близък приятел на ирландския Ард-Рий, прекъсна нишката на мисълта й.

Тя мечтаеше Конар да е далеч. Когато не я намери в бащиния си дом в Дъблин, да реши, че е по-добре да продължат да живеят разделени в името на собственото си спокойствие.

Тук за първи път от много години се чувстваше добре.

Радваше се на свободата да излиза до потока. Това място й хареса още първия ден след пристигането й. Намираше се извън крепостната стена. Често идваха тук с Грегъри. Младежът беше образец на благоприличие и дори Ерик не осъди тези невинни разходки. Двамата братя си приличаха като близнаци. Когато видя Ерик за първи път, Мелизанда беше поразена от голямата прилика между него и Конар. Само че Ерик имаше по-мек характер от брат си. Прие я радушно в своя дом и я наблюдаваше с любопитство. Двамата с жена му често я одумваха. Ерик се чудеше как Конар може да изпрати красивата си жена тук, а сам да живее във Франция. Мелизанда побърза да му обясни, че не Конар я е изпратил. Преди време Дария предложи това пътуване. Брайс я увери, че ще е добре дошла и ще се радва да придружи и двете. Когато Мелизанда получи писмото на Конар, тя веднага уреди да заминат. Държеше се мило с Ерик, но избягваше да спомене истинската причина за гостуването си. Конар й съобщаваше, че е на път за Дъблин. Писмото беше студено и изпълнено с безразличие, припомни си тя.

Ерик се радваше на желанието й да види нови места, още повече, че беше под негова закрила. Олаф и Иърин дадоха благословията си за това пътуване и Ерик не откри нищо нередно.

Отношението му радваше Мелизанда. Постепенно тя откриваше разлики между двамата братя. Конар беше няколко години по-млад и очите му бяха по-светлосини, но иначе страшно много си приличаха по фигура и походка. Бяха се метнали на баща си.

Мелизанда харесваше бащата на Конар. Прекара много месеци и години в дома му и го обикна. Никога не би споделила това с младия викинг. Олаф беше строг, но справедлив. Учудваше я лекотата, с която говореше няколко езика, като без усилие преминаваше от един на друг. Имаше дарбата да изслушва другите с внимание. Еднаквото му отношение към норвежците и към ирландците сплотяваше населението и в кралството му цареше мир. От оная нощ, когато Мелизанда се опита да се промъкне на корабите, за да отплава за дома си, тя знаеше, че свекър й внимателно наблюдава всяка нейна стъпка. Дори при една съвместна разходка се опита да й обясни колко е опасно да попадне във вражески ръце. Тя беше ценна плячка. Това предупреждение я накара да се усмихне предизвикателно и да го попита с преднамерена невинност:

— Опасно за кого? Аз съм наследница на тази земя, аз трябва да се грижа за хората там и да я пазя, а Конар ме заточи чак отвъд морето!

— Това не е заточение — увери я кралят на Дъблин, но от този момент започна да я цени още повече. — Просто обстоятелствата го налагат. Ти скоро ще се върнеш вкъщи — обеща й той. — Вече си пораснала. След време ще имаш синове, които ще те наследят и когато Конар го няма, ти ще управляваш земята, на която толкова много държиш.

При тези думи Мелизанда пребледня. Не можеше да каже на човека, който се отнасяше с нея като роден баща, че последното нещо, което би си пожелала, е да има деца от Конар. Спомняше си само студения син огън в очите му през онази нощ, когато лежаха с часове един до друг; респекта и възбудата, които й вдъхваше.

Тогава Конар беше прекарал нощта при любовницата си и затова се прибра късно.

Тя мислеше, че викингът иска да се върне сам във Франция, за да продължи да живее със стройната блондинка, гадателката, без да го е грижа за нея.

Мелизанда не познаваше всички страни от характера на Конар, но в едно беше сигурна. Той с железен юмрук ръководеше живота й. Тя прекарваше половината от деня да го мрази и в най-смелите си сънища го побеждаваше в открит двубой с меч в ръка, а той на колене я молеше за пощада.

Откакто срещна Грегъри обаче, реши, че би пощадила Конар, ако се съгласи да анулира брака им. В мечтите си тя виждаше как се завръща победоносно във Франция с Грегъри и двамата живеят щастливи заедно, грижейки се за хората и земята според заветите на баща й. Понякога се чувстваше виновна, защото семейството на Конар, макар че следеше с орлов поглед всяка нейна стъпка, я обграждаше с внимание, превръщайки заточението й в удоволствие. Разбира се, тя не можеше да замине за Франция направо от Дъблин. Това беше невъзможно. Но откакто получи писмото на Конар и реши да дойде тук, все мислеше как да намери начин да се върне в родината си.

Жената на Ерик, Рианон, беше русокоса красавица, много внимателна, грижовна и забавна. Мелизанда криеше от нея чувствата си към Конар и внимаваше да не каже лоша дума за него. Рианон й даваше пълна свобода. Гостенката прекарваше голяма част от времето си с Дария, която имаше буен характер като братята си, но въпреки всичките си лудории се ползваше с доверието им. Мелизанда намери в нея най-добрия си приятел.

Напускайки Франция, тя загуби и всичките си приятели. Мари де Трес остана на френския бряг, Регвалд също. Той й липсваше много, макар тя да го смяташе за тираничен настойник. В родината останаха и Филип и Гастон. Мелизанда редовно им пишеше, но откакто пристигна при Ерик, нямаше отговор. Сигурно писмата не се препращаха от Дъблин.

Мелизанда избягваше компанията на Ерик. Това не беше трудно, защото тук всички непрекъснато вършеха нещо. Рианон бе прекрасна домакиня, Дария също кипеше от деятелност. Крепостта приличаше на кошер. Тук, на морския бряг, процъфтяваше оживена търговия. Постоянно пристигаха и отплаваха кораби. Мелизанда се занимаваше и с малкия син на Ерик, Гарт, и с бебето Алеана, дъщеря му. А и винаги имаше някаква работа в двора на крепостта.

Мелизанда харесваше и Мергуин. Мъдрият старец я очароваше. Той беше висок и много слаб, почти съсухрен. Наметката му вечно се вееше на вятъра заедно със сребристобялата му коса, а брадата му стигаше до коленете. В очите му се четеше мъдрост. Цветът им беше почти сребрист като на косата му. Тези очи виждаха и разбираха всичко.

Той често я поглеждаше с неодобрение, но въпреки това Мелизанда го харесваше. От време на време я порицаваше и предупреждаваше да не върши глупости, но двамата често разговаряха за историята на Ейре, на Англия и дори за нейната родина. Разговаряха и за бъдещето. Мергуин й напомняше за Регвалд и чрез него тя се чувстваше свързана с родината си. Единствен старият гадател не намираше приятелството й с Грегъри за невинно.

— Отново повтарям, милейди — каза Мергуин твърдо, — той е тук.

Грегъри се намръщи и отмести поглед от внезапно пребледнялата Мелизанда към Мергуин. Извади краката си от водата и се усмихна любезно.

— Кои е тук?

— Конар Мак Олаф — избърза да отговори Мелизанда.

— Нейният съпруг — добави внимателно Мергуин и се поклони ниско на Грегъри.

Мелизанда махна с ръка и се опита да обясни.

— Всъщност не съпруг, а настойник.

— Братът на Ерик? — учуди се Грегъри.

Мелизанда бавно пое въздух, задържа го и после издиша.

— Няма от какво да се страхувам — каза тя, гледайки Мергуин.

— О, разбира се! — възкликна Мергуин с усмивка. — Милейди не се страхува от нищо, нали така?

Мелизанда стисна зъби, без да сваля очи от него.

— Точно така — увери го тя. Не, не се страхува, повтори си отново сама. Само беше силно разочарована и ядосана. Конар толкова решително се отърва от нея и я изпрати далеч от дома й. И сега, когато най-после тя се радваше на малко свобода, той се появяваше отново. Е, добре, тя не е вече дете. Той не може повече да й заповядва. Тя ще се срещне с него, когато сама пожелае.

— Надявам се, че се прибирате в крепостта — предположи Мергуин притеснено. — Сигурен съм, че корабите вече са пристигнали и съпругът ти ще се зарадва, ако го посрещнеш.

— Не виждам защо трябва да бързам.

Грегъри стана, погледна я, но си личеше, че е учуден.

— Навярно…

— Навярно какво? — извика тя. — Мергуин, ако искаш можеш да отидеш и да го посрещнеш. Предай му поздравите ми, а аз ще се прибера след малко. Аз… — Тя замълча за миг и потръпна при мисълта, че пристигна тук под лъжлив предлог и че Конар е дошъл специално за нея.

Ако преди години я бе оставил у дома й, както тя желаеше, сега нямаше да се налага да я търси.

— Ще предам на Конар извиненията ти и ще му кажа, че скоро ще се присъединиш към него — каза Мергуин. — Много скоро!

— Аз не искам… — започна Мелизанда, но Мергуин си беше тръгнал. Тя разбра, че за него няма значение какво мисли тя. Той беше служил вярно на Ард-Рий, след това на дъщеря му и съпруга й. Щеше да служи вярно и на Конар. Той очакваше Мелизанда да се вслуша в съвета му.

Въздъхна дълбоко, гледайки след отдалечаващия се старец. Обзе я безпокойство. Трябваше да го последва. Не! Тя няма да се върне в крепостта. Не иска да вижда Конар. И няма да се крие зад извиненията на гадателя.

С цялото си сърце съжали, че не успя да избяга от викинга през всичките тези години.

Никога не намери такава възможност. Искаше да се върне като господарка на земята си, при своето наследство.

Грегъри все още стоеше, бос и смешен, гледайки я покорно. Младото му лице беше хубаво и открито.

— Мелизанда, ти ми каза, че със съпруга ти почти не се познавате и че той не те иска. Сега мисля, че трябва да отидеш при него. Само ще влошиш положението си. Длъжна си да си с него, нали си негова съпруга.

Тя се приближи към Грегъри, поклащайки отрицателно глава. Постави ръце на раменете му. Търсеше в него опора. Тя изпитваше топли приятелски чувства към този младеж.

— Може би не трябва да се връщам! — каза тя твърдо и с нотка на отчаяние.

— Но…

— Да, женена съм за него, но това беше единственият начин да спася крепостта си. Току-що бяха убили баща ми, враговете ни превземаха замъка. В последния момент пристигна Конар — силен и непобедим. Помощта му ни беше нужна, но веднага след женитбата се разделихме. Аз бях много млада. Никога не сме били наистина мъж и жена — сподели тя откровено. — Той ми е закрилник, нищо повече. Сега нещата се промениха. Аз съм достатъчно голяма, за да реша сама. Имам прекрасна земя, Грегъри. И тя е моя, не негова. Може би…

Младият благородник въздъхна измъчено. Тя видя страстта в очите му. Дали иска нея или богатото наследство, не й беше ясно, но мигът беше прекрасен. Земята миришеше упойващо на цветя и треви, ромоленето на потока сякаш възпяваше живота. Устните на Грегъри бяха толкова близо до нейните.

Мелизанда се наклони леко напред и, все още неуверено, какво прави и какво иска, докосна устните. Неговите бяха нежни и податливи. Тя не чувстваше никакво желание, само нежна топлота и все пак беше прекрасно. Внезапно той погали раменете й, бузата й, повдигна лицето й към себе си и отново я целуна.

И тогава тя чу името си и в миг се почувства заобиколена от ледена стена.

— Мелизанда!

Гласът беше строг и язвителен. Не трябваше да се обръща, за да почувства студенината на човека, който я зовеше. Обзе я ужас.

Едно беше да отиде при него, когато реши. Друго бе той да я завари в такова положение, когато дори не бе виновна за току-що случилото се.

Конар стоеше зад нея. Тя не се обърна.

Грегъри го гледаше. Полека се отдръпна от нея. Тя едва не падна. Видя широко отворените очи на младежа, изпълнени със страхопочитание и ужас. Слисана наблюдаваше как Грегъри коленичи на няколко стъпки от потока с ниско склонена глава.

— Милорд! Простете ми.

После бързо се изправи и най-сетне Мелизанда посмя да се обърне.

Там стоеше Конар.

Това я учуди. Очевидно, той не можеше да дочака тя да отиде при него — не й се вярваше, след толкова много време. Викингът яздеше Тор и бе облечен с яркочервена мантия с емблемата на баща му, а дръжката на меча му беше украсена с келтските кръстове на Ейре. Стоеше мълчалив и застинал, втренчил в тях пронизващо сините си очи, изпълнени с огън и лед.

Не се страхувам от него, прошепна Мелизанда сама на себе си. Тя бе обидената и пренебрегнатата. Държаха я насила далеч от дома й. Викингът си живееше както си иска, без дори да се сети за нея. Тя не му дължеше нищо. Реши, че сега е моментът да му поиска анулиране на брака.

Навлажни устни, ужасена от силната уплаха на Грегъри. Вярно, че Конар изглеждаше твърде заплашителен така на коня си, твърд и неумолим като излят от желязо. Тя преглътна с мъка, повтаряйки си, че никога повече няма да му се подчинява.

— Ето те и теб! — подхвърли небрежно тя, решена да го уязви. Не беше направила нищо лошо.

Конар подкара жребеца си към водата. Грегъри се опитваше да извади меча си от ножницата, но преди да успее, Конар беше насочил своя към ръката му.

— Хвърли го, момче.

— Не го наранявай! — помоли Мелизанда, но викингът я погледна строго и за неин ужас гласът й замря в гърлото.

— Не, няма да го нараня. Не се бия с хлапаци.

Грегъри отново застана на колене и целуна ботушите на Конар:

— Благодаря ви, милорд. Аз…

— Грегъри! — възмути се Мелизанда от покорството му.

— Е, Грегъри. Тя мисли, че си готов да умреш за нея. Но аз не бих убил роднина на брат си заради глупостта на една жена. Прибирай се в крепостта, момче. Веднага!

— Милорд! — Грегъри чевръсто се изправи.

Мелизанда видя колко бързо може да бяга той. Изхвърча като стрела към коня си, скочи отгоре му и бързо изчезна от погледа й.

Тя остана сама с Конар, своя съпруг, този непознат, който й налагаше волята си.

Той я гледаше твърдо и изпитателно. Потта, която се стичаше преди малко на тънка струйка по гърба й, сега потече като река. Тя не помръдна и само го гледаше със същия студен поглед, който бе втренчил той в нея. И двамата мълчаха. Мелизанда чуваше ромона на водата, шепота на листата и тревите. Тук беше толкова красиво. Във въздуха цареше сладко спокойствие. Малки камъчета преграждаха пътя на водата. Една птичка запя наблизо, ала Конар продължаваше да мълчи.

— Е? — отрони се най-после от устата му.

Мелизанда се опря на едно дърво и се опита да спре треперенето си.

— Какво, милорд?

Той слезе от коня. Приближи се към нея и тя осъзна, че няма накъде да бяга. Подпряна на дървото, не можеше да отстъпи нито крачка назад.

— Нима не знаеш колко ми е неприятно, че си избягала чак в Англия, за да не ме срещнеш. И сега, вместо да ме посрещнеш като всички останали и да се опиташ да ме омилостивиш, тебе те няма.

Мелизанда забеляза как пулсират вените на шията му. Да, тя е глупачка. Досега нищо не бе постигнала, предизвиквайки го.

Но преди беше още дете. Сега не можеше да позволи да й заповядва.

— Милорд, надявам се да ми простите — отговори тя спокойно с високо вдигната брадичка, — но не можех да се подчиня на заповедите ви. Преди години вие ме изпратихте тук, увита в чаршаф. Затова не повярвах, че искате да ме видите.

— Повярвай ми — промълви той заплашително, — бих искал да те видя вързана в чаршаф и сега.

Мечът му проблесна светкавично и се насочи към гърлото й.

— Всеки мъж би се почувствал оскърбен от поведението ти. Ти не само ме предизвикваш, но се опитваш пред очите ми да съблазниш едно бедно момче в гората.

Мелизанда спря да диша, чудейки се дали не е отишла твърде далеч и дали той няма да я промуши. Най-после пое бързо въздух, търсейки да открие в очите му някакво чувство. Беше го засегнала.

Тя допря пръст до меча и го отдалечи от себе си.

— Значи много мъже биха се оскърбили? А ти не ме ли обиждаше толкова пъти? Сега се учудваш, че не се хвърлям в краката ти за прошка? Не ти е приятно, че семейството ти ме харесва и твоите близки са ми приятели? Трябва да моля за прошка, защото не треперя от страх. От какво да се страхувам? Как ще ми отмъстиш? Ще ми откраднеш земята и всичко, което притежавам? Ти вече си го сторил.

— Внимавай, Мелизанда!

— Е, добре. Но ако ми прережеш гърлото, няма да ти е от полза. Умра ли, наследството ми ще отиде у най-близкия роднина на баща ми.

Той прибра меча си и продължи да я гледа студено.

— Не мога да повярвам, Мелизанда. Времето не е променило лошите ти маниери.

Искаше й се да не е притисната между дървото и него. Близостта му спираше дъха й. Обземаха я същите противоречиви чувства, както през нощта, когато се срещнаха за последен път. Той я вълнуваше и плашеше едновременно.

Опита се да се измъкне. Повдигна вежди.

— Ти ме остави на грижите на семейството си, докато порасна. Е, сега вече съм голяма.

— Да, наистина. Жалко, че не бях тук да се порадвам сам на израстването ти!

Ръцете му се опряха в дървото зад нея. Тя усети, че краката й се подкосяват. Опита се да се освободи.

— Всички те чакат в крепостта.

— Не е вярно — каза той. Приближи се още една крачка. Премести ръката си по-близо до главата й. Мелизанда откри, че иска единствено да избяга. Желанието й, да го победи се изпари, но успя да се овладее и да срещне очите му. — Мисля, че мястото ми е до теб. Ти си моя жена. Запомни това, Мелизанда. Така и ще бъде отсега нататък.

Тя овлажни устните си и отклони поглед, усетила отново вълните на възбудата по гърба си.

— Но това е само един формален брак. Той не значи нищо.

— Напротив, значи всичко. Много скоро ще го научиш.

— Е, да, за тебе той е твърде важен. Крепостта…

— Ти си само едно глупаче, любов моя. Съобразих се с чувствата ти. Това, че не ме харесваш…

— Да не ви харесвам, милорд? Колко меко казано! Аз ви мразя — заяви тя студено.

— Прости ми, Мелизанда, че не разбрах дълбочината на чувствата ти. Искам само да знаеш, че единственото, което спаси това момче одеве, бе младостта му. Едва удържах меча си.

Страстта и гневът му я уплашиха, не толкова за себе си, колкото за Грегъри. Тя искаше приятелят й да я защити от Конар, но сега се страхуваше. Съпругът й беше по-възрастен, по-твърд и с голям опит. Той беше смел воин, обигран в безброй битки — твърд като желязо и много ловък.

— Нищо не се е случило между нас с Грегъри! — прошепна тя сърдито. Искаше й се да му изкрещи. Изведнъж й хрумна изход. — Ако наистина си толкова загрижен за мен, моля те да анулираме брака си. Бъди сигурен, че…

— Значи нищо не се е случило? — запита той намръщен.

— Нищо! Ако поискаш, Грегъри ще се закълне пред бога. Той е християнин и благородник.

— Моите поздравления! Виждам, че това момче притежава всички качества, които ми липсват!

Не й хареса студенината в гласа му. Личеше, че е вбесен.

— Ако не ми вярваш, говори с него.

— Нямам намерение да говоря с бедното влюбено хлапе.

— Ако имаш някакви съмнения…

— И да имам съмнения, сам ще ги разсея, скъпа.

Боже, той вече почти я докосваше. Сега й се искаше да беше останала в къщата на Ерик, заедно със семейството му, за да се срещнат сред много хора. От тялото му се излъчваше жизненост и топлина. Усещаше дъха му, виждаше яростта в очите му…

Имаше и някакво напрежение в самия него. Стоеше почти неподвижно. Не я докосваше, не посягаше към гърлото й, не я заплашваше и не я удряше. Тя го гледаше в очите и чувстваше взаимното привличане и същевременно яростта му.

Гръбнакът й се вдърви и не можеше да проговори.

— Значи бракът ни бил само формален, така ли? — Гласът му звучеше меко. Чак сега Мелизанда осъзна, че Конар я е чул да казва на Грегъри, че изобщо не се смята свързана с него. В този момент единствено дървото я спаси да не падне. Не можеше повече да издържа на близостта му. Присъствието му я възбуждаше. Искаше й се да крещи, дори да го удари.

— Не е възпитано да се подслушват чужди разговори.

— Бракът е недействителен и аз съм само твой настойник, така ли?

Тя се изчерви.

— Не трябваше да подслушваш.

Мелизанда пое дъх, търсейки накъде да избяга. Възпря я мисълта, че при първото й движение той щеше да я хване, а тя се страхуваше от допира му.

— Казах само онова, което мисля — побърза да заяви тя. — Земята е моя. През всичките тези години ти ми показа, че не ме харесваш. Ако и двамата сме съгласни, лесно можем да анулираме брака. Тогава ще си свободен и ще можеш…

— Да. Земята е твоя. Аз рискувах живота си за нея, но тя е твоя.

— Наследството…

— Спри!

— Проклет да си…

— Спри!

Той бе просто един тиранин. Осъждаше я за една безобидна среща с Грегъри, докато сам имаше много любовници, да не говорим за Брена. Изведнъж тя постъпи по най-глупавия възможен начин — замахна с ръка и го удари по бузата.

— Пусни ме! — извика тя, когато той хвана ръката й. Отблъсна се от дървото и се опита да се освободи. Ноктите й се впиха в дланта му, но той сякаш не усети нищо. Гледаше я твърдо и студено.

— Дадох ти достатъчно време да се налудуваш, Мелизанда — промълви със суров и дрезгав глас. — Дадох ти време да пораснеш. Да поживееш. Толкова често ми казваха, че си вече жена, но аз ти давах още време. Е, сега, любов моя, времето за игра свърши. Ти искаш да си свободна и това твое желание ще бъде изпълнено.

Тя успя да освободи ръката си.

— Аз искам да се върна в моя свят, в моя дом, при моята земя, но без теб!

— Домът и земята вървят заедно с мен, защото съм твой съпруг, Мелизанда.

— Аз ще успея да получа анулиране на брака, независимо дали искаш или не.

За момент настъпи тишина. Конар беше стиснал устни, очите му бяха като от лед.

Вдигна крак и стъпи на един камък. Мелизанда не знаеше какъв дявол се е вселил в нея, но усещаше, че неговото присъствие я кара да се държи така глупаво и безразсъдно. Тя се хвърли отгоре му и успя да го събори. Това я изпълни с ликуване. Великият принц Конар — повален в потока с изкаляна мантия. Тя се обърна, готова да избяга, но усети пръстите му да се впиват в края на синята й памучна туника, която носеше върху роклята си.

— Пусни ме! — извика Мелизанда, дърпайки туниката.

— Никога няма да те пусна — отвърна той.

След миг тя се намери във водата заедно с него. Дъхът й секна в прегръдката му. В следващия момент скочи на крака и отново хукна.

Затича през потока запъхтяна, молейки се да успее да му избяга. Трябваше да намери някакво убежище, където да успокои сърцето и духът си.

Удари си крака в един речен камък и се забави за момент. Помисли, че той я догонва, обърна се, но зад нея нямаше никой. Заобикаляше я само гъста зелена гора. Тук-там между клоните проникваха слънчеви лъчи. Мелизанда присви очи, опитвайки се да го съзре сред дърветата, след това се обърна и продължи да бяга.

Изведнъж го видя. Той беше пред нея. Изпреварил я беше на гърба на Тор. Мелизанда простена и се втурна обратно. Бойният жребец продължи по реката, за да й отреже пътя. Тя отново промени посоката и той пак се оказа пред нея.

— Какво виждат очите ми! Великият Господар на вълците се нуждае от кон, за да хване собствената си жена?

— Запомни, скъпа, аз използвам всички средства, за да получа своето. И отново ти напомням, че никога няма да те пусна да си отидеш.

Той скочи от коня, под ботушите му шуртеше вода. Мелизанда успя да се отдръпне, но се удари в един камък и политна към водата. Конар я сграбчи точно преди да се удари и я изнесе от потока. Тя цялата трепереше от студената вода и от допира на ръцете му.

Той я остави на земята и се надвеси над нея.

— Пусни ме да си вървя — прошепна Мелизанда.

— Казах вече, че никога няма да те пусна.

Тя се опита да го спре, като опря ръце в гърдите му, но беше твърде късно. Взря се в тези дълбоки сини очи, търсейки истината. Прехапа устни, когато той се наведе още повече над нея, повдигна ръцете й и ги прикова високо над главата.

Почувствала бе същия студ при първата им среща. Сега усети всички огньове на ада в себе си. Дишаше учестено, сърцето й биеше лудо. Въпреки вътрешния огън, трепереше. Погледна тези изсечени викингски черти на лицето му, особените очи, релефните мускули на ръцете.

Мислеше, че винаги го е мразила. За свое учудване разбра, че не е точно така. Негодуваше срещу онова, което беше направил с нея. Той я провокираше и тя изпитваше нужда да го предизвиква.

Сега, когато той беше отгоре й, тя се уплаши, но не както друг път. Всъщност не се страхуваше от него, страхуваше се от себе си, от начина, по който той я караше да се чувства. Тя разтърси глава.

— Най-умното е да анулираме този брак. Ти винаги си държал повече на собствената си страна и винаги първата ти мисъл е за нея. Има толкова други неща, които желаеш — успя да изрече Мелизанда.

— Не желая нищо друго, освен теб — възрази той.

— Време е да се връщаме. — Мелизанда за последен път се опита да се измъкне. — Всички ни чакат. Не са те виждали толкова време.

— Чак сега ли се сети, че трябва да се прибереш в крепостта?

— Моля те, ако…

— Твърде късно е да се молиш. — Промърмори той и сините му очи проникнаха в сърцето й и в душата й. — Страхувам се, че за анулиране на брака ни и дума не може да става.

Сега тя го разбра съвсем ясно.

— Не! — опита се да го отблъсне. Думите й замряха в целувката му.