Хедър Греъм
Господаря на вълците (19)

Глава осемнадесета

Времето за сбогуване беше кратко.

Свен и Брена щяха да отплават с тях. Регвалд, Филип и Гастон оставаха у дома, както и Мари де Трес. Тя поиска да придружи Мелизанда, но какво би правила на викингския кораб. По-скоро щеше да пречи. Мелизанда не искаше никой да пострада. Самата тя щеше да се върне у дома, след като Конар замине за Ирландия да се бие. Всъщност още не знаеше как да постъпи. Конар беше я оставял и преди при семейството си и тя се чувстваше като част от него. Мелизанда научи много неща от близките му. В Дъблин усвои топлината на ирландското гостоприемство. От Рианон научи, че в мирно време трябва да е милосърдна. Усвои бродирането на гоблени, с които да украси дома си и да създаде уют.

Видя как се разрешават дребни ежби между съседи, научи се да дава пари на тези, които са пострадали, да налага наказание на престъпниците.

Тя не искаше да напуска своята Франция. Там бяха сърцето и душата й. Раздялата носеше само страдания.

Освен това се тревожеше, че Конар отново ще излезе на бойното поле.

Той не се сражаваше за чужди хора, убеждаваше сама себе си Мелизанда. Баща му го беше повикал, за да спасят вуйчо му — Ард-Рий. Тя обичаше майката на Конар и знаеше, че Иърин им желае щастие от цялото си сърце.

Измъчваше я мисълта, че Конар отново ще е далеч. Всъщност тя избягваше да говори с него, откакто получиха вестта му. Беше улисана да стяга багажа. Едва й остана време да се сбогува с Регвалд. Двамата се вгледаха отново в звездите, обсипали небето над крепостта. Старият съветник й посочи луната, обкръжена с ореол. Това бе сигурен знак, че сутринта ще вали.

— Надявам се скоро да се върна — обеща му Мелизанда. Много скоро.

Изправена до Регвалд, тя се взираше тревожно в тъмнината. Забулената в облаци луна, пръскаше бледа светлина над морето. Мелизанда прехапа устни. Беше сигурна, че иска детето й да се роди тук. Ако Конар отсъства дълго, тя ще се върне у дома без него. И ако той хукне да я гони разгневен, значи такава е волята на съдбата.

Ами ако я изостави?

Мелизанда лежеше по гръб в средата на леглото. Конар се прибра късно. Очите й бяха затворени. Мълчеше. Той се изправи до леглото замислен.

Въздъхна и се отдалечи. Съблече се. Когато си легна, не я докосна.

Новият ден настъпи бързо. Както предсказа Регвалд, времето беше влажно и отвратително. Мелизанда чуваше шума на дъжда дълго преди да отвори очи. Конар също беше буден и я гледаше.

— Какво има? — попита тя разстроена, почти готова да заплаче.

Той докосна устните й с пръст, изучавайки лицето й.

— Нищо — тихо промълви той. — Чудех се дали отново трябва да те омотавам в чаршаф, за да ме последваш.

Мелизанда се отдръпна от него и се загледа в сандъка, където лежеше златната ризница. Сандъкът, в който бе погребано детството й.

Мечът бе поставен най-отгоре. Ризницата все още й ставаше. За нейно учудване Конар не я лиши от скъпоценните й подаръци. Но въпреки всичко той никога нямаше да я остави сама в крепостта.

— Няма нужда да ме връзваш — уморено отговори тя. Почувства как пръстите му докоснаха гърба й и потръпна от очакване. Опита се да не се издава. Колко странно, допирът я затопли и тя почувства желание. Искаше й се да се обърне, да го прегърне и да остане така сгушена в него. Мисълта за раздяла й беше неприятна. Конар ще замине и тогава тя ще се мрази за изгарящата я в момента страст. Близостта му ще й липсва всяка нощ. Ще копнее за силата и топлината му. Ще й липсва дори неговата властност.

Тя не се обърна. Не можеше да промени решението му. Той заминаваше да се бие. И в тази война няма място за нея. В сражението до него ще е Брена. Той ще остави Мелизанда при семейството си, но все пак то няма да стане нейно, колкото и добре се отнасят с нея.

— Някои жени са щастливи с мъжете си — каза той.

— Но ти няма да ме вземеш на война.

— Докато пристигнем на север ще бъдем заедно.

— И след това ти ще ме изоставиш.

— Ще ти липсвам ли, скъпа?

Мелизанда замълча. Конар си отговори сам.

— Да, наистина ще страдаш. Ще се опиташ да спиш и с дявола, само и само да се върнеш у дома. Или ще броиш часовете до щастливото ми завръщане — защото ще се върнем заедно тук.

Той се обърна и стана от леглото. Мелизанда също се надигна, любувайки се на мощните очертания на гърба му, на стройните бедра и дългите крака.

— А какво ще стане, ако не се завърнеш?

Той се обърна към нея.

— Нима това те тревожи?

— Моля те, не заминавай, защото всичко може да се случи — прошепна тя упорито и притвори очи.

Той заобиколи леглото откъм нейната страна и повдигна брадичката й.

— Нима искаш да откажа помощ на баща си, Мелизанда?

Тя не отговори веднага. Въздъхна, потрепвайки при допира му.

— Не. Но животът ти е изложен на опасност, така ти поставяш и моя живот в опасност…

— Да, наистина. Ако ме убият, скъпа, какво ще правиш? Ще жалиш ли за мен? Или бързо ще се върнеш тук, за да управляваш сама, както винаги си мечтала?

Тя срещна погледа му и бавно затвори клепачи.

— Жестоко е да мислиш така, милорд. На никого не съм желала смъртта.

— На никого? Не мисля, че оплакваше края на Жерар.

— Да, вярно е, но той уби баща ми — защити се тя.

— Нима не си спомняш — прошепна Конар — как вдигна меча си срещу мен…

Мелизанда бързо се извъртя и се изхлузи от другата страна на леглото. Опита се да се измъкне, но Конар бързо се озова зад нея и я обърна с лице към себе си.

— Не искам да говоря за това — прошепна тя.

— Но аз искам. — Ръцете му обвиха раменете й. — Все пак може би няма от какво да се страхуваме. Ще се върна, Мелизанда, кълна ти се. Няма да загина. Никога няма да те напусна запомни.

— И баща ми не искаше да ме напуска — възрази тя с болка.

Сините му очи я пронизаха — огън и лед. Русите му вежди се извиха въпросително.

— Нима искаш да кажеш, че все пак, дори и малко, те е грижа за мен?

— Не ми се присмивай, Конар.

Тъмна сянка падна върху лицето му.

— Не ти се присмивам — отвърна сериозно. Стисна силно ръката й. — Ще се върна! Заклевам се, че никога няма да те оставя в ръцете на Жофроа. И няма да умра, докато не ни се роди дете, което да укрепи властта ти.

Кажи му, заповяда сърцето й.

Но не можа. Все още не беше сигурна. Думите на Брена и месечното закъснение бяха единствените й опорни точки. Не й се гадеше. Не беше наддала дори килограм.

След седмица се изпълваха два месеца. Тогава щеше да е сигурна. Почти сигурна.

Той й обеща да се върне жив. Когато се приберат заедно у дома, ще му каже.

— Какво има? — попита я Конар нежно. Тя поклати глава. — Мелизанда, моля те, не прекарвай живота си в постоянна игра на криеница с мен — помоли Конар. Тя го гледаше в очите и видя надигащия се огън и страст. Дали я обичаше?

Да, той я желаеше, поне засега, докато й се насити…

Устата му бавно докосна нейната. Целувката му отприщи цялата й жажда. Тя усети, че се повдига на пръсти, прегръща врата му и заравя ръце в косата му.

В това време на вратата се почука силно. Те се разделиха, загледани един в друг.

— Милорд — чу се гласът на Свен, — трябва да бързаме, за да хванем отлива.

— Идваме — отвърна Конар.

Мелизанда вече беше хукнала. Изми се и се облече бързо, без да промълви ни дума.

На брега Конар предложи да вземат Воин, но тя отказа.

— Тук е неговият дом — обясни тя на Конар. — Той не е свикнал да плава.

Почувства неудобство. Не искаше да вземе Воин, защото щеше да я затрудни на връщане.

Докато корабът се отдалечаваше от брега и тя махаше на Регвалд за сбогом, Мелизанда осъзна, че възнамерява да се завърне без Конар.

Тя ще си бъде у дома много преди него. Ще се моли за благополучното му и победно завръщане — ала от Франция.

Морето беше бурно, но Мелизанда се чувстваше добре. Помисли дори, че Брена е сбъркала. Може би бурните промени в живота й бяха причина за месечното закъснение.

Наистина тя виждаше как гадателката я наблюдава и дори веднъж я попита дали пътуването й се отразява добре.

Спряха само веднъж, за да попълнят запасите си от вода покрай южните английски брегове. Оттам се отправиха за Дъблин.

В Дъблин Мелизанда се чувстваше добре, ако не беше мисълта й за дома. Иърин я посрещна с радост и искаше да узнае всичко, което се беше случило след тяхната раздяла. Дори Рианон и Ерик бяха тук, защото братът на Конар също се беше отзовал на повика да се бие за вуйчо си.

Първият ден в Дъблин беше прекрасен, но уморителен. Срещата с близките хора, които Мелизанда обичаше, беше приятна, но и напрегната, защото всички знаеха, че на сутринта мъжете потеглят на път.

Ерик прекара целия ден с баща си и братята си, с братовчедите и останалите роднини. Мелизанда беше с жените в гостната. Тази къща беше построена от Олаф специално за жена му в неговата родина.

Рианон не можеше да скрие нервността си и непрекъснато сновеше напред-назад. Дария също. Само Иърин и по-големите й дъщери седяха спокойно и бродираха. Катрин, жената на Конан, четеше на глас исторически ръкопис за основателите на Ейре и изграждането на държавата. Ставаше дума за свети Патрик, който разпространил християнството и изгонил змиите от кралството.

Мелизанда се опита да слуша, но беше прекалено напрегната. Видя, че Иърин я наблюдава със смарагдовозелените си очи.

— Как успяваш да си спокойна, когато утре всички отиват да се бият? — попита я тихо Мелизанда.

Иърин се усмихна и й подаде игла.

— Вдени ми, мила. Очите ми вече отслабват.

— Но ти виждаш чудесно, мамо — обвини я Дария.

— Мелизанда, вдени ми иглата, моля те. Дария не умее. — Тонът на Иърин остана мек и подканващ. Дъщеря й застана зад нея и обгърна раменете й с ръце.

— Внимавай, мамо, аз най-много приличам на теб, поне така казват всички.

— О, небеса. Нима съм била толкова луда?

— Много повече — отговори Дария сладко.

Иърин се усмихна. Погледна Мелизанда.

— Спокойна съм, защото толкова пъти съм ги изпращала да се бият и, слава богу, винаги се завръщаха. Всъщност не всички… — прошепна тя като че ли на себе си. — Загубила съм и близки хора. Всеки път, когато Олаф потегля, в мен умира нещо. При първото бойното кръщение на най-големия ми син, Лейт, мислех, че няма да понеса да го загубя. За моя радост той се върна. Когато някой заминава, винаги нещо умира в сърцето ми. През тези дълги години се научих, че не мога да защитя един мъж, като го направя слаб. Баща ми успя да обедини този остров с помощта на братята ми, тъй като имаше дарбата да сплотява хората около себе си. Когато не можа да победи Олаф, просто ме ожени за него. Ние двамата сме непобедими, докато сме заедно. — Тя се облегна на Мелизанда с нежност в очите. — Конар ще се върне, сигурна съм.

— И той ме увери в същото — прошепна Мелизанда.

Той ще се върне, защото не знае, че вече има наследник.

— Сигурно съжаляваш, че се наложи да се върнеш тук толкова скоро след като се прибра във Франция?

— Не, ни най-малко — отговори Мелизанда, но се чудеше дали Иърин усеща, че лъже. Тя притвори очи, за да скрие истинските си чувства. Знаеше, че дори да очаква дете, още е рано да усеща движенията му.

И все пак…

Помисли, че нещо мърда в корема й. Може би е тяхното дете? Дали ще бъде момче? Дали ще е смел воин като баща си? Тя би се сражавала в името на своя и би дала всичко от себе си.

Мелизанда погледна Иърин и повтори лъжата:

— Не, наистина. Радвам се да ви видя отново. Всъщност ние дори не си казахме довиждане последния път.

Иърин се усмихна и спря да бродира.

— Винаги си добре дошла тук. Ти си наша кръв. — Тя потупа Мелизанда по бузата. — Имам прекрасни деца. Извинете ме, но трябва да приготвя вечерята.

Къщата бе пълна с хора. Навсякъде беше оживено. Брайън и Брайс търсеха Мелизанда. Един след друг я грабнаха и завъртяха около себе си. Мнозина дойдоха да я поздравят. Всички деца на краля и кралицата на Дъблин бяха тук заедно със своите деца и в двореца не бе останало празно местенце.

Изпратиха децата да си лягат и седнаха на прощалната трапеза. Тя беше отрупана с летни зеленчуци, птици, глигани, сърни, риба, змии. Постоянно се мъкнеха още и още подноси. Щедро се лееха вино, бира и медовина.

Храната беше в изобилие, но липсваха обичайните забавления. Развличаше ги само един музикант. Скоро Мелизанда разбра защо.

Мъжете заминаваха на сутринта и щяха да си легнат рано. Първи стана Олаф и излезе заедно с Иърин. Годините не бяха променили нежните им отношения. Времето не ги беше докоснало. Те все още бяха красива двойка — той рус, тя чернокоса.

Ръката на Иърин лежеше в силната десница на Олаф. Тя гледаше съпруга си в очите. Мелизанда усети, че отмества поглед. Заболя я от чуждото щастие. Разбра, че въпреки изминалите години, въпреки многото деца, двамата ще прекарат нощта щастливо, изпълнени със страст.

— Мелизанда?

Конар й подаде ръка. Тя усети болка. Искаше да е щастлива като Иърин.

И това щастие можеше да й даде само този викинг. Прехапа устни и пое подадената ръка. Преди да се качат в стаята си, трябваше да се сбогуват с всеки поотделно.

Накрая Конар остана да поговори с Ерик. Докато го чакаше, Мелизанда забеляза познат силует. Беше Мергуин.

Тя радостно поздрави гадателя и забърза към него. Прегърна го.

— Не знаех, че си тук.

— Няма да е за дълго — съобщи й той. — Твърде стар съм да се бия. Брена вижда по-добре от мен поличбите на съдбата. Много исках да срещна всички ви и за това пристигнах с Ерик и Рианон. Ще имаме време да поговорим — обеща й той.

Тя го целуна по бузата.

— Съпругът ти те вика — каза Мергуин и когато Мелизанда се обърна, видя, че Конар я чака. Той поздрави почтително Мергуин.

— Лека нощ. Ще се видим утре — понечи да тръгне младата жена.

Гадателят я задържа още малко.

— Конар ще се върне жив и здрав — обеща й той.

— Така казва и той.

— Руните го потвърдиха.

— Нима никога не грешат?

— Когато аз ги хвърлям? Рядко.

— Благодаря ти — усмихна се тя.

— Мелизанда — промърмори старецът.

Тя отново се обърна.

— Ще е момче.

— Какво?

— Детето ти. Ще е момче. Каза ли му вече?

Тя пребледня.

— Още не съм сигурна! — възкликна и добави предупредително: — Нима искаш да му кажеш?

— Не, скъпа. Това е твоя работа.

— Да, аз трябва да му кажа! — прошепна тя и отново тръгна. Но старецът отново я върна.

— Мелизанда!

— Да?

— Вълците се обвързват за цял живот.

— Моля?

— Вълците — повтори той тъжно. — И децата им. Обвързват се за цял живот.

Тя се усмихна и си помисли колко точно старецът четеше мислите й. Помоли се да не ги четат и други.

— Често мисълта ми блуждае, прехвърля се от тема на тема — обясни той.

— Наистина ли? — усъмни се Мелизанда, но се усмихна и го целуна отново. После побягна. Пое ръката на Конар и се прибраха заедно.

Стаята беше просторна. От прозореца се виждаше луната и небето. Мелизанда тъкмо се опитваше да развърже едно шнурче на гърба си, когато усети ръцете му. Остави го да й помогне.

— Зная, че си ядосана — меко каза той. — Но нима искаш да се караме тази вечер? — Той я докосна с устни. Тя усети страстни тръпки от допира.

Обърна се и го погледна в очите.

— Не — отвърна нежно. — Не.

Тази вечер беше тяхна. Щеше да бъде сама толкова дълги нощи.

Тогава ще мисли как да избяга. Когато той е някъде далеч, с Брена.

Но не и тази нощ. Сега щяха да се любят, както той я бе научил. Мелизанда се притисна към него и отговори горещо на целувката му. Устата й се разтвори жадно. Тя се притискаше и отъркваше у тялото му, галеше го с коприненомеката си коса. Търсеше го с устни и език. Наведе се по-надолу.

Пръстите му сграбчиха дългата черна коса и той я остави да го води. Дишаше тежко. Мелизанда покриваше с целувки тялото му. Галеше го с тяло, с гърдите си. Той целият беше неин.

Конар се остави тя да го възбуди и я пренесе на леглото. Гледаше я право в очите. Облада я бавно и нежно.

Галеше я, сякаш искаше да запомни всяка нейна извивка и да задържи нейния образ в пръстите си. Най-накрая, когато почувства възбудата й, той навлезе в нея и двамата стигнаха върха едновременно.

След това дълго се прегръщаха доволни и щастливи. И отново почувстваха нужда един от друг.

Любиха се отново. Мелизанда се чувстваше отмаляла. Но докосванията му й бяха толкова приятни. Щастлива беше да усети силата на ръцете му. Затвори очи.

Когато се събуди, Конар вече беше облечен. Отвън отдавна се носеше невъобразим шум. Чуваха се викове на хора и тропот на коне.

— Побързай — подкани я той. — Вече тръгваме.

Мелизанда бързо скочи, изми се и се облече.

Когато се обърна към него, той беше в пълно бойно снаряжение — ризница, меч, шлем. Конар я притисна към себе си и нежно я целуна.

— Ще се върна. Чакай ме.

Тя го погледна в очите и кимна. Той я погали по бузата с възхищение.

— Мелизанда, чуваш ли какво те питам?

— Да! Трябва да те чакам.

— Отговори на въпроса ми!

— Да.

— Обичаш ли ме или ме мразиш, поне веднъж бъди откровена! — питаше Конар.

Тя притвори очи.

— Мелизанда! — разтърси я той.

— Моля те, пусни ме…

— И аз те моля, чакай ме тук.

— Нима имам избор?

— Не — увери я той властно и се обърна.

Тя го последва. Той я изчака, хвана я за ръката и тръгнаха заедно по стълбите надолу. Свен ги чакаше, повел Тор. Конар взе поводите на жребеца и спря. Привлече Мелизанда към себе си. Тя остана без дъх. Струваше й се, че ще падне, ако той я пусне за миг.

Конар я подкрепи. В очите й напираха сълзи.

— Бог да е с теб! — прошепна тя. — Моля се бог да те пази.

— Благодаря ти. — Дланите обгърнаха лицето й. Той се качи на Тор. Мелизанда почувства на рамото си друга ръка. Беше Рианон. Те отстъпиха крачка назад и Мелизанда видя как мъжете се строиха и потеглиха.

Представляваха величествена и страховита гледка. Войските се точеха в безкрайна колона. Най-отпред яздеше Олаф, а от двете му страни Ерик и Конар — и двамата русокоси, високи и стройни. Шлемовете им, направени по викингски образец, вдъхваха ужас. Дори отдалеч се виждаше синият блясък в очите им. После следваха останалите синове на краля — Конан, Брайън, Брайс и Лейт — и Михаел, и Патрик, съпрузите на техните сестри. Зад тях яздеха братята на Иърин и други братовчеди.

Изглеждаха непобедими. Земята трепереше под копитата им.

Постепенно колоната изчезна зад вратите на града.

Мелизанда остана в Дъблин, очакваща вести.

Яздеше по малко всеки ден, за да минава времето. Все още нямаше никакви новини. Олаф преговаряше с Мелморден за връщането на Нийл. Иърин четеше всички писма на глас в залата и те отново чакаха.

Времето минаваше, а Мелизанда не усещаше никакви признаци на бременност. Нито й се ядеше повече от преди, нито й се гадеше.

Но вече бяха минали два месеца и все още нямаше месечно течение.

Нощем сънуваше, че има дете. Вече не й изглеждаше ужасна мисълта за едно малко момченце, което да прилича на Конар.

Получаваше писма и от вкъщи. Те бяха обезпокоителни. Регвалд й пишеше за странни случки. Сутрин конници обикаляли крепостта. Почти всеки ден.

— Неприятности? — попита я Иърин.

Да! Искаше й се да заплаче. Не можеше да е откровена със свекърва си. Искаше й се да чака Конар у дома. Не тук.

— Не, нищо — отвърна тя. — Пишат ми за раждания, смърт. Нищо особено. Изгубили сме един овчар, починал от треска. Но иначе всичко е спокойно.

След една седмица Рианон й каза, че се прибира вкъщи. Алфред беше изпратил търговски кораби и тя трябваше да ги посрещне.

Това беше изключителна възможност за Мелизанда.

— Ще дойда с теб — зарадва се тя.

— Нима и двете ще ни оставите? — разтревожи се Иърин. Тя се вглеждаше в Мелизанда. — И ти ли искаш да отплаваш с Рианон? — попита я тя.

Мелизанда се видя в чудо как да я излъже. Не можеше да каже истината. Затвори очи.

— Почакайте още една седмица — предложи Иърин. Двете с Рианон останаха, но от Регвалд идваха все по-тревожни новини. Молеше я да убеди Конар да се върне.

Датчаните се събираха при Брюж и на други места. Одо беше ги навестил и искаше Конар да е с него.

Мелизанда седна и написа писмо на мъжа си. Уверяваше го, че разбира задълженията му, но в този момент и двамата трябва да се върнат вкъщи. Тя го молеше да я разбере.

Отново зачакаха. Времето летеше.

Най-накрая Мелизанда получи известие. Конар пишеше, че ще се върне скоро, но не веднага. Тя трябва да го чака.

Същата вечер съобщи на Рианон, че ще замине с нея. Отплаваха на другата сутрин.

Мелизанда излъга Иърин, че иска да види децата на Рианон. И че няма никаква опасност. В Англия беше спокойно.

Когато пристигнаха, тя вече беше обмислила плана си. Писа на Регвалд, че корабите на Конар са задържани поради войната в Ейре.

Изпратиха кораб да я вземе от Есекс.

Не беше трудно да убеди Рианон, че е по-добре да се прибере у дома. Тя не беше споделила с нея, че има проблеми и етърва й я пусна.

Само месец беше минал, откакто напусна Франция. Приближаването към родния бряг не й донесе удовлетворението, което очакваше.

Най-после се почувства зле. Гадеше й се.

Знаеше, че Конар ще побеснее, когато разбере какво е направила. Ще я мрази и презира. Може би ще намери утеха в ръцете на друга жена, например Брена.

Най-после Мелизанда стъпи на брега. Половината крепост я очакваше. Филип, Гастон, Регвалд, Мари, доячките, овчарите, селяните, воините. Всички я приветстваха сърдечно.

Тя щеше да командва крепостта в отсъствието на мъжа си.

Мелизанда поздрави всеки поотделно, после се оттегли на обяд с Регвалд, Филип и Гастон. Ужасяващи бяха новините за броя на датчаните, които се мяркаха наблизо. Тя реши един спор между двама крадци за болна крава, която умряла. Късно вечерта си легна.

В тяхната стая, където с Конар спяха заедно. Излегна се в голямото легло и се замисли.

Най-после го бе победила. Напусна без негово разрешение Дъблин и след това Есекс. И се прибра у дома.

Стомахът й се бунтуваше. От очите й потекоха сълзи.

Струваше й се, че ще се задуши от плач. Скочи и едва успя да намери леген. Повърна.

Първата нощ у дома. Тя беше графиня. Държеше съдбата в ръцете си.

И изпитваше огромна мъка.

Чувстваше се ужасно сама.

Тъгуваше за него и се страхуваше от гнева му.

И от отмъщението му.

У дома! Толкова години беше копняла за този момент. Не се наложи да спи с дявола, за да си бъде у дома. Само продаде сърцето и душата си.