Лей Грийнууд
Ваялид (24)

Глава двадесет и четвърта

— Тя не е тук — каза Бет.

— Кога очаквате да се върне? — попита Джеф. Бяха изминали три дни от нощта на бала и той не бе издържал. Ваялид може и да не искаше да го вижда, но той трябваше да я види. Не можеше да спи, да се храни или да работи. Животът му се разпадаше и всичко това заради някаква си червенокоса магьосница от Нова Англия.

— Няма да се върне.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джеф.

— Че няма да се върне. Госпожица Сетъл я уволни.

Джеф изгуби ума и дума. Не беше очаквал подобно развитие на нещата и сега се разкъсваше между гнева си към госпожица Сетъл и тревогата си за Ваялид.

— Кога си тръгна?

— В деня след бала.

Нея я нямаше от толкова дълго, а той дори не знаеше. Заслужаваше да бъде пребит. Ваялид нямаше пари, нито къде да отиде. Възможно беше да се е върнала в Масачузетс. Изпълнен с гняв излезе от сградата, мина по пътеката и влезе в главната сграда на училището. Изглежда, че точно сега беше междучасието, тъй като момичета бяха изпълнили коридорите и тичаха в различни посоки.

— Къде е кабинетът на госпожица Сетъл? — попита той една ученичка.

— Там — каза момичето и посочи към затворена врата в края на коридора, след което изчезна тичешком. Джеф нахълта в кабинета, без да чука, мина край зяпналата го секретарка, отвори със замах вътрешната врата и завари Клара Рабин и госпожица Сетъл. Двете жени спряха по средата на разговора си.

Без да обръща внимание на Клара, Джеф отиде до бюрото на директорката и застана точно пред нея.

— Къде е Ваялид Гудуин и защо си я уволнила?

Госпожица Сетъл се втренчи с отворена уста в него. Клара се окопити по-бързо и само блясъкът в очите й показваше, че усмивката й не е искрена.

— Не мога да повярвам, че се интересуваш от местонахождението на някаква си възпитателка — каза тя. — Не, след като тя ти обърна гръб на бала.

— Изчезвай, Клара! — изръмжа Джеф. — Дойдох да говоря с госпожица Сетъл, а не да слушам клеветите ти.

— Аз дойдох тук първа и не възнамерявам да си тръгна, преди да съм свършила.

— Не ме интересува дали ще си тръгнеш сама, или ще се наложи да те изхвърля, но ти си тръгваш, и то веднага.

— Господин Рандолф! — каза госпожица Сетъл и се надигна от стола си. — Няма да позволя…

— Седни! — Джеф стовари дланта си върху бюрото на директорката и тя моментално седна обратно на стола си. — Вън, Клара! И ако разбера, че имаш пръст в тази работа, ще имаш да се тревожиш за много по-сериозни неща от някакъв си недовършен разговор.

Клара Рабин го изгледа гневно, но Джеф съзря и страх в погледа й. Точно както беше подозирал. Клара беше замесена във всичко това.

— Ще дойда по-късно, Елеонор — каза Клара, опитвайки се да се оттегли с колкото достойнство беше възможно. — Може би тогава няма да ни прекъснат.

Гневният поглед на Джеф я накара да не се бави повече и тя излезе от кабинета на директорката. Джеф се обърна към госпожица Сетъл.

— Сега — каза той и се наведе над бюрото, докато лицето му беше само на няколко сантиметра от нейното — искам да знам защо е била уволнена госпожица Гудуин.

— Работата й не беше задоволителна.

— И как така?

— Тя неведнъж се показа неспособна да изпълнява задълженията си.

— Кога?

— Няколко пъти.

— Кога? — повтори Джеф и отново удари с длан по бюрото.

— Тя не се върна с близначките.

— Съпругата на брат ми щеше да роди преждевременно. Тъй като Ваялид беше единственият човек с медицински опит, тя предложи да помогне.

— Но тя не се върна.

— Наложи се да асистира по време на операцията. Лекарят каза, че е единствената, която знае достатъчно за такъв вид операции.

Госпожица Сетъл се усмихна недоверчиво.

— Уверена съм, че има много други, които…

— Да разбирам ли, че оспорвате мнението на експерт по медицина, доведен тук чак от Бостън?

— Не — едва успя да изрече директорката.

— Кога беше следващият път, когато тя не е изпълнила задълженията си?

— Имаше няколко такива случая — каза неопределено госпожица Сетъл.

— Предполагам, че нямаш предвид двата дни, които прекара в хотела, след като беше затворена с всички онези момичета, или пък, когато брат ми направи специални уговорки или когато тя придружаваше племенничките ми при посещенията при леля им.

— Това са доста отсъствия.

— И всичките бяха одобрени от теб. Какво друго? Това не може да е всичко.

Госпожица Сетъл се чувстваше неудобно.

— Тя не се върна до сутринта след бала.

Джеф усети как нещо вътре в него се свива и го заболява. Това го разяждаше от дни, но той нямаше да позволи на директорката да го види.

— Ти попита ли я къде е била?

— Разбира се, че не. Аз не…

— Значи си я осъдила без никакви доказателства.

— Клара каза…

— Но ти не си имала доказателства.

— Тя не отрече — възрази директорката.

— Ако беше отрекла, щеше ли да й повярваш?

Самият Джеф се беше усъмнил във Ваялид, а я обичаше. Как можеше да очаква нещо повече от госпожица Сетъл?

— Напоследък между родителите се говори — каза директорката. — Много от тях не са доволни от поведението на госпожица Гудуин.

— В какво отношение?

— Тя се опитва да надскочи социалното си положение.

— И кой го казва? — попита Джеф.

— Няколко души.

— Имената им!

— Клара Рабин, например — отвърна госпожица Сетъл, притисната до стената. — А Ваялид се държа изключително грубо с мен, когато я повиках.

— Помпозна стара глупачка! Не осъзнаваш ли, че Клара Рабин се опитва да си го върне на мен чрез Ваялид? Тя ме мрази. Бети Сю мрази близначките. Те се нахвърлиха срещу Ваялид, защото тя е безпомощна. Ти самата настоя тя да отиде на бала, въпреки нежеланието й. Не е могла да направи нищо, когато мъжете предпочитат да танцуват с една красива жена, вместо с някаква стара крава с пъпчиво лице като Клара.

Госпожица Сетъл беше пребледняла.

— Госпожа Рабин каза…

— Клара е лъжкиня и винаги е била, а ти си глупачка, че си й повярвала. Ти си още по-голяма глупачка, ако си мислиш, че Клара ще си мръдне пръста, за да ти помогне, когато си изгубиш работата.

Директорката пребледня още повече.

— Какво искате да кажете? Няма да посмеете…

— Ако разбера, че с Ваялид се е случило нещо лошо, за теб ще бъде по-добре да те няма тук, когато се върна. А сега искам да знам къде е тя.

— Не знам. Не проявявам интерес към хора, които не си вършат добре работата. Нито пък им давам препоръки.

— Моли се настоятелството да не се отнесе по същия начин и с теб.

Смелостта на директорката се изпари.

— Къде живее тя? — попита Джеф.

— Вече ви казах, че не знам.

— Кой знае?

— Госпожица Никълсън трябва да има данните…

Джеф не изчака да чуе края на изречението и излезе от кабинета. Клара Рабин чакаше пред вратата и повдигна предизвикателно брадичка, когато го видя. Джеф се приближи бавно към нея и Клара сведе очи пред яростта му.

— Моли се нищо лошо да не се е случило с Ваялид — каза й той с дрезгав глас, — защото в противен случай може да забравя един от основните принципи на живота си и да посегна на жена.

 

 

— Тя остави повечето си вещи в таванската стая — каза Бет на Джеф. — Каза, че ще се върне да си ги вземе.

— Каза ли къде отива?

— Не.

— Имаш ли някаква представа къде може да е отишла?

— Не.

— Има ли приятели в града, при които може да е отишла?

— Ако има, не знам кои са. Тя не познава никого, освен онзи адвокат.

— Какъв адвокат?

— Онзи, който я заведе на бала.

 

 

— Нямам представа къде може да е отишла — каза Харви на Джеф. — Не съм я виждал от нощта на бала.

— От следващия ден — поправи го Джеф.

Погледите, които двамата си разменяха, бяха открито неприятелски.

— Тя те видя пред училището — каза Харви. — Не искаше да говори с теб и аз я заведох там, където тя пожела. Видях я едва на следващия ден. — Харви замълча няколко секунди. — Няма ли да ме питаш къде пожела да прекара нощта?

— Не — каза Джеф, поставяйки под контрол собствените си съмнения и овладявайки любопитството си. Трябваше да вярва на Ваялид. Поне веднъж в живота си не трябваше да си прави изводи въз основа на предположения.

Харви изглеждаше разочарован от отговора на Джеф.

— Нали знаеш, че тя те обича?

Джеф едва се сдържа да не подскочи.

— Ти пък откъде знаеш?

— Тя ми го каза. След отвратителното ти държане спрямо нея тя имаше нужда да поговори с някого. Спряхме за малко, за да й дадем време да се посъвземе. Затова и ти стигна до училището преди нас. Направих всичко възможно, за да те изместя, но тя не ме иска. — Харви се усмихна уморено. — Във всеки случай, не мисля, че ще имаш полза от това. Тя се закле, че никога няма да се доближи на по-малко от хиляда мили до теб.

Джеф не беше особено поласкан от това, че Ваялид беше доверила чувствата си на Харви, но реши да остави гордостта настрани.

— Трябва да я намеря, за да й обясня.

— По-добре започни, като й поискаш прошка.

— Не ми казвай какво да правя!

— Все някой трябва да ти го каже. Ти, изглежда, си неспособен сам да осъзнаеш и най-простото нещо.

Джеф се овладя с усилие на волята си. Нямаше смисъл да започва спор само защото Харви му беше казал истината. Пък и това нямаше да му помогне да намери Ваялид.

— Имаш ли представа къде може да е отишла?

— Не.

— Има ли други познати в града? — продължи да пита Джеф.

— Не знам за такива. Имала е чичо, който е починал преди пристигането й в Денвър, но той не е бил женен. Аз уреждам спора около наследството на мината му.

— Каква мина?

— „Малкият Джони“. Той я завещал на Ваялид, но завещанието се оспорва.

— Значи оттам тя се надяваше да получи пари.

Горкото момиче. Тя си нямаше ни най-малка представа колко объркани бяха нещата. Джеф се изправи.

— Значи е отишла там?

— В Лидвил ли? — каза Харви. — Не ставай смешен. Това вероятно е най-опасният град в Колорадо в момента.

— Точно затова трябва да отида там веднага.

 

 

Лидвил представляваше бунище върху девствената красота на Скалистите планини. Джеф влезе в града от юг по железопътната линия за Денвър и Рио Гранде. Линията вървеше успоредно на река Арканзас, която водеше началото си от един извор на няколко мили от Лидвил. Построен само за няколко дни в една долина на 3350 метра надморска височина, Лидвил се намираше върху богатите на минерали склонове на планината Москито, чиито покрити със снегове върхове се извисяваха на още 1200 метра над града. От другата страна на долината се издигаше още по-внушителната грамада на планината Сауач, чиито върхове Масив и Елбър бяха най-високите в Колорадо.

На около пет мили под Лидвил тясната долина на река Арканзас се разширяваше в красива равнина с дължина поне десет мили. На фона на тази красота потокът от отпадъчни води от мините в Лидвил приличаше на слуз от гноясала рана.

Дърветата по склоновете бяха изсечени напълно и земята беше покрита с огромни камари отпадъци и набързо построени сгради. Широките улици на града бяха кални и гъмжаха от каруци и изтощени хора в мръсни дрехи, повечето мъже. От двете страни на улиците имаше редици дъсчени къщи, половината кръчми, в които можеше да се купи всичко, докарано през планините с влак, каруца или на гръб, за да бъде продадено на цена неколкократно по-висока от тази в Денвър.

Джеф отиде направо в хотел „Кларенден“, най-новия в Лидвил. Той не можеше да се сравнява с нито един хотел в Денвър, но от прозорците на втория етаж се откриваше панорамна гледка към оголените склонове на планината.

— Казвам се Джеф Рандолф. Искам да разбера дали тук е отседнала госпожица Ваялид Гудуин.

Служителят на рецепцията го изгледа, сякаш Джеф беше загубил ума си, и Джеф каза с тих, но заплашителен глас:

— Пътувал съм цяла нощ. Уморен съм, мръсен съм и нямам повече търпение. Отговори на въпроса ми!

— Не мога да ви дам такава информация — заекна страхливо мъжът.

Джеф го сграбчи за яката, издърпа го над тезгяха и го сложи на земята пред себе си. Друг изплашен служител изтича някъде, вероятно за да повика управителя. Джеф завъртя книгата с имената на гостите, за да я разгледа. Ваялид не беше в този хотел.

— Ако в този град дойде жена, къде е най-вероятно да отседне? — попита Джеф, докато служителят си поемаше дъх. Човекът се върна на работното си място, като гледаше да стои по-далеч от Джеф.

— Говори, човече — подкани го Джеф.

— В града няма жени — отвърна мъжът. — Поне не такива, от каквито се интересувате вие.

— Ако една жена като тази, от която се интересувам, дойде тук, къде ще отседне? — повтори бавно и отчетливо въпроса си Джеф.

— Никъде. Всички хотели, пансиони и задни стаички са пълни. При нас хората спят на смени по трима в едно легло. Едва успяваме да сменим чаршафите. Хората спят дори на улиците.

Джеф усети как стомахът му се свива. Той се надяваше, че Ваялид поне беше успяла да си намери къде да отседне. Мисълта, че може би спеше на улицата или пък делеше легло с други, беше непоносима за него.

— Дай ми списък на всички места в града, където може да се отседне.

Служителят се опули.

— Това е все едно да поискате списък на всички сгради в Лидвил — отвърна той, като гледаше Джеф сякаш виждаше луд. — Тук се дава под наем всяка свободна стая, дори и градинските бараки. На улицата не е безопасно. Всеки ден тук загиват хора.

— Да си виждал една красива жена с червена коса да търси стая тук?

Мъжът поклати глава.

— Не. Ако бях видял такава жена, щях да я запомня.

Управителят се появи тъкмо навреме, за да чуе въпроса на Джеф.

— Тя идва тук вчера, но аз нямах свободна стая.

Джеф потисна желанието си да удуши този човек.

— Къде й каза да потърси стая?

— Никъде няма места.

— Ти какво й каза? — попита Джеф, като реши, че този мъж определено заслужава да бъде удушен.

— Да се върне в Денвър, където ще бъде в безопасност.

— Съвет, за който съм сигурен, че тя е пренебрегнала.

— Не мога да кажа. Тя си тръгна и повече не се върна.

— Откъде да започна да търся?

— Можете да тръгнете по улицата и да питате във всяка къща. Човек никога не знае. Някой може да я е съжалил. Тя беше хубава жена.

Джеф не искаше да си мисли какви хора биха изпитали такова съжаление. Ако откриеше, че някой е навредил на Ваялид, щеше да го разкъса на малки парченца, та дори да му се наложеше да накара някой да му помогне.

Джеф започна да чука от врата на врата. На много места му казваха, че са виждали Ваялид, но не са могли да й помогнат.

— Сърцето ми се разкъсваше, когато я отпратих — каза му една жена, — но не можех да я взема, като знам какви грубияни има в дома ми. Покрай жени като нея не бих се доверила дори на собствения си съпруг.

Джеф видя мъже, които спяха на места, на които не би се приютило дори куче. Хората идваха в Лидвил, за да забогатеят бързо, и смятаха, че могат да издържат на живот при всякакви условия, докато в мините имаше сребро.

Вече падаше мрак, когато Джеф влезе в „Гранд хотел“ на „Честнът стрийт“ и видя Ваялид да седи във фоайето, сложила багажа между краката си и да оглежда тревожно мъжете около себе си. Облекчението, което Джеф изпита, беше толкова голямо, че за няколко секунди той не можа да обели нито дума и само я гледаше.

Сапфирено зелената й рокля беше измачкана и натежала от кал. Косата й се беше разпиляла и тя я беше прибрала отново. Изражението й беше мрачно, а очите й гледаха предизвикателно. Беше най-красивата гледка, която Джеф бе виждал през живота си.

Знаеше, че иска да се ожени за нея, че искаше да прекара остатъка от живота си, опитвайки се да поправи ужасните неща, които й беше наговорил на бала.

Но най-важното беше, че Джеф искаше да защитава Ваялид. Никога вече нямаше да позволи тя да няма къде да отиде. Никога вече нямаше да позволи да бъде оставена на милостта на жени като Клара Рабин и Елеонор Сетъл. Щеше да стане госпожа Томас Джеферсън Рандолф и ако имаше защита, която парите му не можеха да й осигурят, той щеше да й я осигури с юмрук.

— Ваялид — каза тихо той. Името й се изгуби в какофонията от гласове и тропането на тежки ботуши по дървения под. — Ваялид — повика я той малко по-високо.

Тя погледна изненадано нагоре и когато го видя, очите й светнаха, а изражението й се разведри леко. За част от секундата тя изглеждаше щастлива, че го вижда. След това всичко се промени и тя го погледна по същия начин, по който госпожица Сетъл вероятно я беше гледала, когато я беше повикала, за да я уволни.

— Какво правиш тук?

Защо беше дошъл — да я отведе у дома, да я помоли за прошка, да се погрижи за нея, да й поиска ръката? Всичко това и още много. Но откъде трябваше да започне. Искаше му се да й каже толкова много неща, както и да научи толкова много от нея.

— Последвах те. Едва ли си очаквала, че няма да го направя.

— След всичко, което ми каза, си мислех, че стоиш възможно най-далеч от мен.

— Искам да ти се извиня. Оставих Филип Рабин да ме подведе. Когато те видях облегната на ръката на Харви и да го гледаш, сякаш е единственият мъж на света, бях извън себе си. Отвътре направо умирах, а същевременно не можех да мисля трезво от гняв.

— Винаги си показвал завидни способности да се ядосваш — каза Ваялид, без да смекчава изражението си. — Нещо, което не може да се каже за останалите ти чувства.

— Знам и съжалявам за това. Ти беше права, когато каза, че използвам гнева си, за да правя всичко както аз искам, да контролирам хората, да им преча да се доближат твърде много до мен. Ти се оказа права за толкова много неща.

— Радвам се, че съм свършила поне едно нещо както трябва. Сега върви да си вършиш работата. Привличам вниманието, а напоследък това започна да ми става навик. — Тя посочи към неколцина мъже, които неприкрито подслушваха разговора им.

— Не се тревожи за това. Идваш с мен.

Ваялид го смрази с поглед.

— И защо ще правя нещо толкова глупаво, като да тръгна с мъж, който не може да ме понася, както не може да понася и никой, роден в радиус от петстотин мили от родното ми място?

— Защото те обичам — отговори Джеф — и искам да се оженя за теб.

Джеф не можеше да разбере какво ставаше в мислите на Ваялид. За втори път му се стори, че видя проблясък на топлина, но той изчезна веднага и на негово място се върна предишното студено, твърдо изражение.

— Не вярвам, че знаеш какво е любов. Дори не съм сигурна, че ще можеш да научиш, но съм напълно уверена, че не ме обичаш. Доколкото мога да преценя, ти не обичаш никого и нищо, освен може би Вирджиния и маниакалната ти представа за истинската южнячка.

— Най-накрая се оказах способен да си призная, че обичам много хора. Просто се страхувах, че те няма да ми отговорят със същото.

Ваялид го погледна недоверчиво, като възпитателка, която слуша лъжите на дете, опитващо се да избегне наказанието за някаква беля.

— И какво те наведе на това откровение?

Беше адски ядосана, толкова ядосана, че не забелязваше стесняващия се кръг от слушатели, толкова ядосана, че забравяше да говори тихо. Джеф никога не я беше виждал толкова непреклонна.

— Ти — каза той.

— Аз! — Смехът на Ваялид беше рязък и циничен. — Да не очакваш от мен да повярвам, че една севернячка, най-низшето и презряно същество, създадено от бога, е накарала великия Джеф Рандолф да промени възгледите си? Някога мислех, че Еси е намерила у теб нещо, за което си струва да бъдеш харесван. Не знам какво е било то, но тя сигурно го е използвала докрай и то вече не съществува. Върви си, Джеф. Имам работа.

— Може и да не ми вярваш, когато ти казвам, че те обичам, но трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че няма да си получиш обратно мината, ако просто си седиш тук.

— Ти пък какво знаеш за мината ми?

— Знам, че двама мъже оспорват собствеността върху нея. Знам също така, че откакто е починал чичо ти, от нея не е вадено сребро.

— Това не ти ли се струва странно? — попита Ваялид.

— Дори много. Но ти не можеш да направиш нищо само с думи. Къде си отседнала?

— Тук.

— Мислех, че няма свободни стаи.

— Имах предвид тук — каза Ваялид и посочи стола, на който седеше.

— Прекарала си нощта във фоайето? — попита Джеф и Ваялид кимна. — Това не може да продължава така. Можеш да използваш моята стая.

— Няма начин да имаш стая тук. Вчера чуках на всички врати в града. — Внезапно тя отметна глава назад и вдигна очи към тавана. — Разбира се, че имаш стая. Вероятно държиш една в най-добрия хотел за всеки случай.

— Отседнал съм в частния апартамент на Хоръс Талбот в сградата на операта — обясни Джеф. — Той ми го даде за няколко дни. Искам да се настаниш в него.

— Не.

— Не можеш да останеш тук.

— Защо не?

— Не е безопасно.

— Миналата нощ си беше съвсем безопасно — възрази Ваялид.

— Погледни се. Изтощена си. Дрехите ти не стават за нищо, а косата ти е разпиляна.

— И това го казва мъж, който твърди, че ме обича и иска да се ожени за мен — обърна се Ваялид към насъбралите се зяпачи.

— Обичам те достатъчно, за да ме е грижа за твоята безопасност. Може би невинаги в миналото съм се държал по този начин, но се надявам сега да ми дадеш възможност да ти докажа, че съм искрен.

— Някой друг път. Сега съм твърде изморена.

— Можете да използвате моето легло, госпожо — подхвърли някакъв мъж. — В него няма да има никой друг, освен мен.

— Тя ще използва моята стая — заяви Джеф.

— Не — възрази Ваялид.

— Приемете — посъветва я мъжът.

— Оставам тук — каза Ваялид.

— Няма да позволя бъдещата ми съпруга да прекара нощта в хотелско фоайе под погледите на всички.

— Няма да се омъжа за теб.

— Напротив — каза Джеф, който усети, че решителността й намалява. Той не знаеше защо беше толкова уверен, че това е така, но го вярваше. — Тръгваш с мен веднага. Ще се изкъпеш, ще вечеряш и след това ще си починеш.

— А ти къде ще спиш? — поинтересува се един от зяпачите.

— Да, къде? — подкрепи го втори.

— Във фоайето, ако се наложи — отвърна Джеф.

— Ти не си свикнал на такива условия — каза Ваялид. — Аз съм свикнала. Тъй като и без това вече съм тук, мога да остана още една нощ.

— Идваш с мен.

— Не.

Джеф се намръщи.

— Изправи се и ми го кажи в очите.

Тя скочи на крака.

— Няма да дойда с теб, Джеф Рандолф. Не и сега.

Джеф се беше навел, обви ръка зад коленете й и я бутна напред. Изправи се и метна Ваялид на рамо, сякаш беше чувал с брашно.

— Ще ти бъда благодарен, ако вземеш багажа й — обърна се той към мъжа, който беше предложил стаята си на Ваялид. — Тъй като имам само една ръка, не мога да нося и нея, и багажа й.

Зяпачите бяха напрегнати след последните действия на Джеф, но човекът му намигна.

— Нямам нищо против. Винаги е удоволствие да видя човек, който знае как да се оправя с опърничава жена.

— Пусни ме веднага, Джеф Рандолф! — Ваялид се опитваше безуспешно да се измъкне от хватката му. Тя го удряше по гърба и го риташе бясно с пети. Напразно. Джеф я държеше здраво и беше твърде силен за нея.

— Викай колкото си искаш — каза той, — но ако мълчиш, ще привличаме по-малко внимание по улиците.

— Ако посмееш да ме пренесеш на рамо по улицата, никога повече няма да ти проговоря.

— Така ще имаме повече време да се целуваме — отвърна шепнешком Джеф. — Нали помниш колко много обичам да те целувам.

— Варварин! — изсъска Ваялид, докато Джеф я изнасяше на улицата.

— Винаги си казвала, че получавам онова, което искам — каза Джеф. — Е, никога не съм искал нещо повече, отколкото искам теб. Можеш сама да си представиш на какво съм готов, за да те получа.

Джеф пренесе Ваялид по „Честнът стрийт“, след което зави на север по „Харисън“. Операта „Табор“ се намираше на ъгъла на „Харисън“ и „Сейнт Луис“. Джеф мина покрай тринайсет кръчми, седем магазина за тютюн, шест магазина за дрехи и седем бижутерски магазина и заложни къщи. Надписите, край които минаваше, рекламираха билярдни зали, банки, бръснарски салони, лекари, зъболекари, стаи под наем, а имаше и една реклама на погребален агент.

Джеф видя отражението си в няколко витрини, покрай които мина, но дори тогава му се стори невероятно, че наистина върви по улиците на Лидвил метнал на рамо жената, за която смяташе да се ожени. Чувстваше се като примитивен пещерен човек от времето на викингите. Семейството му нямаше да повярва. Всъщност никой в Денвър нямаше да повярва.

Никога през живота си Джеф не беше правил нещо толкова откачено. И никога не се беше чувствал по-добре. Сега му се струваше, че взетото сякаш по приумица решение на Джордж да се ожени за Роуз е всъщност един добре обмислен план. Той знаеше, че Ваялид щеше да се опита да го убие в мига, в който стъпеше на земята, но не му пукаше. Никога през живота си Джеф не се беше чувствал повече мъж, отколкото сега. Баща му може и да не се беше гордял с него — той със сигурност не би определил поведението на Джеф в момента като служба за славата на Юга — но поне веднъж в живота си Джеф не се чувстваше по-нисшестоящи от когото и да било.

Докато вървеше по улицата, хората се спираха и го оглеждаха. Някои се ухилваха. Други подсвиркваха или подвикваха. Всички изглеждаха готови да му ръкопляскат. Джеф никога не беше правил нещо толкова впечатляващо през целия си живот. Той не беше свикнал хората да одобряват постъпките му и изпита истинско облекчение, когато стигна до операта и влезе вътре. Служителят на гишето за билети зяпна от изненада.

— Вземи ключа и отвори апартаментите — нареди Джеф и човекът го послуша безмълвно.

— Кого носиш? — попита някакъв непознат.

— Жена ми, щом успея да я изправя пред свещеник — отвърна Джеф.

— На твое място не бих чакал много — каза мъжът.

— Тя си струва чакането — отговори Джеф и последва служителя по стълбите.

Двама мъже, които се мотаеха около гишето за билети, се опитаха да ги последват, но човекът, който носеше багажа на Ваялид, им препречи пътя.

— Оставете ги — каза той. — Ще имате възможност да зяпате по-късно.

Служителят вървеше бързо по стълбите, като от време на време хвърляше поглед през рамо, сякаш за да се увери, че няма халюцинации. Ваялид мълчеше, но тялото й беше напрегнато. Мъжът отключи вратата на апартамента и се отдръпна.

— Можеш да оставиш багажа в спалнята — обърна се Джеф към придружителя си. — Благодаря. Без теб нямаше да се справя.

— Щеше да намериш начин — каза човекът с широка съзаклятническа усмивка. — Вие младежите винаги намирате начин. Ела — обърна се той към служителя от операта. — Имаш билети за продаване. Аз пък трябва да се върна при жена си.

Когато вратата зад тях се затвори, Джеф позволи на Ваялид да се плъзне от рамото му на пода в средата на елегантна дневна. Преди краката й да бяха докоснали дебелия вносен килим, Джеф вече я беше прегърнал и я целуваше. След това той я остави и отскочи назад, преди тя да успее да го удари.

— Ще ти изпратя някой да донесе гореща вода. Когато се преоблечеш, можем да вечеряме. — Той прескочи дивана, за да избегне ноктите й. — След това ще говорим за мината ти. Но преди това трябва да обсъдим плановете за сватбата ни.

Ваялид се покатери на дивана, но Джеф го заобиколи и се стрелна през вратата.

— Предпочитам да се оженим преди Роуз да се върне в Тексас. Тя обича да ходи по сватби.

Джеф се втурна през вратата и я заключи. Ваялид заудря и зарита по нея, като същевременно го наричаше с имена, каквито не беше чувал от времето на службата си в армията и му обещаваше да му направи неща, които сериозно щяха да застрашат общото му здравословно състояние.

Джеф само се разсмя. Той се смя толкова дълго, че му се струваше, че никога няма да може да спре. Но това нямаше значение. Беше му хубаво и той се чувстваше по-щастлив от всякога. Когато отвореше тази врата, Ваялид щеше да го убие. Щеше да го ругае и да отказва всичко, което той поискаше от нея. На Джеф обаче му беше безразлично. Той я обичаше и тя също го обичаше. Щеше да се ожени за нея. Останалото просто нямаше значение.