Лей Грийнууд
Фърн (8)

Глава осма

— Огледах фермата на Конър и нещата просто не се връзват — обясни Мадисън. — Мисля, че някой е убил Трой на друго място, занесъл е тялото му в къщата на Конър и се е опитал да натопи Хен.

Очите на мъжа се разшириха от изненада.

— И кой го е направил?

— Точно това трябва да открия. Познаваш ли някого, който би искал да види Трой Спраул мъртъв?

Мъжът се изсмя високо и няколко души обърнаха глави към тях.

— Почти всички в окръг Дикинсън — отвърна той шепнешком. — Трой беше истински злодей и би продал дори и майка си. Никой не го харесваше, включително и чичо му.

Страхотно! Имам жертва, чиято смърт е желал целият щат Канзас.

— Бейкър Спраул го уволни някъде през пролетта. Трой се закле, че щял да го убие за това, но никой не прие думите му сериозно. Той винаги се кълнеше, че щял да убива някого. Не се сещам някой да го е харесвал.

— Фърн Спраул го смята едва ли не за светец.

— Той и с нея не се държеше добре, но тя винаги заставаше на негова страна. Никога не успях да си обясни това.

Мадисън също не можеше да си го обясни. Той се опита да слуша дърдоренето на мъжа, който му разказваше една след друга непочтени случки от миналото на Трой, добавяйки име след име в списъка на хората, които му имаха зъб, но откри, че това са просто дреболии. Изглежда, никой не бе имал причина да се опита да натопи Хен за убийството.

Джеймз се улови, че мисли защо някой толкова морален човек като Фърн Спраул би се застъпвал за мъж, който очевидно не знаеше значението на думата морал.

— … мразеше Бъз Карлтън. Само като се видеха и настръхваха.

Защо Фърн бе харесвала братовчед си толкова много? Или, по-точно, защо мрази Хен или семейство Рандолф, или тексасците толкова много, че би искала да види как Хен увисва на въжето, без да се интересува дали наистина е виновен, или не.

— … се изненадах, когато започна да работи за Сам Белтън. Никога не съм си и мислил, че Трой би се захванал да продава земя на фермерите. Той беше човек, който по-скоро би ги застрелял за това, че се опитват да си заградят парцел и пасището…

Двама мъже, които Мадисън определи като кръстоска между фермери и каубои, се приближиха до бара. Джеймз се отмести, за да им направи място.

— Ако искаш да знаеш нещо за някого, обърни се към мен — продължаваше събеседникът на Мадисън. — Аз живеех тук още по времето, когато бизоните все още изпълваха равнината. В този град няма човек, за когото да не знам нещо.

— С кого говориш, Еймос? — попита един от новодошлите.

— Този тук е братът на Джордж Рандолф — отвърна гордо Еймос.

— Ти си пиян — изръмжа мъжът. — Хен Рандолф е в затвора.

— Това не е Хен, а друг от братята.

— Знам, че тези Рандолф се размножават като зайци, но останалите от тях са все още в Тексас.

— Казвам се Мадисън Рандолф — заяви Джеймз — и всяка прилика, която мога да имам със заек, вероятно се дължи на качеството на уискито в това заведение.

— Това е Рийд Ландъски — информира го Еймос. — Съсед е на Бейкър, понякога двамата работят за Фърн.

Мадисън се обърна към Рийд и видя, че той си шепне с Пайк.

— Трябва да е той, казвам ти — говореше средният на ръст блондин. — Не би могъл да бъде друг.

— Фърн не би излязла с тип, който прилича на катерица.

— Ти май се познаваш с необичайно голям брой гризачи — забеляза Джеймз.

— Ти ли си оня, дето върна Фърн толкова зле ударена, че не можеше да язди?

— Аз съм оня, дето я върна в града, след като тя падна от коня си — отвърна Мадисън.

— Фърн никога не е падала от който и да е кон! — заяви Пайк категорично. — Тя язди, сякаш е родена на кон.

— Може да се е преродила, откакто си я видял за последен път.

— Правиш се на умник, така ли?

— От достоверен източник знам, че това е бил един от недостатъците ми още в детството ми.

Трябваше да си тръгне, преди да бе казал нещо, което да предизвика неприятности. Колкото повече пиеше, толкова по-остър ставаше езикът му. Това качество беше наследил от баща си.

Но нещо не му позволи да се помръдне от мястото си. Беше немислимо да бяга от когото и да било. Ако Рийд и Пайк си търсеха белята, щяха да я намерят.

Това също го беше наследил от баща си и нито Харвард, нито Бостън бяха успели да го премахнат.

— Може би си мислил, че няма нищо лошо в това да се позабавляваш с местните мадами, докато си в този град — каза Рийд.

Мадисън беше изненадан, че някакъв непознат си позволяваше да преценява морала му на публично място, но се вбеси от това, че човекът толкова безотговорно включваше Фърн в дърдоренето си.

— Не съм запознат с местните нрави, но нямам навика да отвличам невинни жени, за да задоволя плътските си желания. Освен това не съм сигурен, че госпожица Спраул има навика да се оставя да бъде отвлечена.

Рийд блъсна Мадисън и разля брендито му.

— Много скоро ще откриеш един от местните обичаи.

— И кой е той? Грубостта или тромавостта?

— Ние не се отнасяме вежливо с изтупани контета, които се натискат на жените ни — заяви Рийд и притисна Джеймз още малко. Пайк се премести от другата страна на Мадисън.

Рандолф осъзна, че е обкръжен и изведнъж усети у себе си да се надига енергия. Бе обладан от мрачна еуфория. В Бостън щеше да му се наложи да овладее гнева си и да изглади спора на боксовия ринг, но тук нямаше такива ограничения. Мускулите му се стегнаха и пръстите му стиснаха по-здраво чашата. Беше готов за сбиване.

— Не бях виновен за нараняването на госпожица Спраул. Тя падна, защото конят й се препъна, а аз я докарах в града, понеже баща й не си беше вкъщи.

— Последният тип, който се опита да се държи тук като теб беше изнесен с краката напред — изръмжа Рийд.

— Аз имам намерение да си изляза съвсем спокойно — отвърна предизвикателно Мадисън и застана в очакване. Искаше сбиването. Искаше го веднага!

Рийд го сграбчи за ризата.

— Ей сега ще помета пода с теб, а когато свърша, дори и собственият ти брат няма да те познае.

Мадисън бе обхванат от онова спокойствие, което го изпълваше винаги преди боксов мач, и вниманието му се стесни, докато за него вече нищо друго не съществуваше, освен Рийд.

— Махни си ръката или аз ще я махна.

— Направи го — изсмя се Рийд. — Чу ли това, Пайк? Той щял да ми махне ръката. И как си мислиш, че ще го направиш?

— Ето така.

Рийд изглеждаше озадачен, когато Джеймз просто хвана китката му и я притисна в най-болезнената точка. Пръстите му се стегнаха като челюсти на менгеме и лицето на Рийд побеля. Вените на врата му се издуха от напрежението, докато напразно се опитваше да задържи ръката, но не издържа — ръката му се отвори като ключалка при завъртането на ключа. Мъжете в кръчмата не можеха да повярват на очите си.

— А сега предлагам да си изпиеш уискито и да се разкараш — спокойно каза Мадисън, докато оправяше ризата си.

— Ще те убия! — изсъска Рийд.

— Нека първо да си сваля сакото.

— Не ми пука как си облечен. Ти ще умреш!

— Той е най-големият бияч в града — предупреди Еймос Джеймз, който съблече сакото си, сгъна го внимателно и го постави върху бара.

— Няма да се биете тук! — възрази барманът.

— Стига, Бен, остави ги — обади се един от клиентите. — Тоя няма да издържи дълго, а в последно време нямаме много развлечения.

— Ще си платите за всичко, което счупите!

— Ще ти платим с неговите пари, преди да го изхвърлим на улицата.

Възбудата обхвана всяка част от тялото на Мадисън. Сигурно и баща му се бе чувствал по същия начин преди някое сбиване: нямаше страх или загриженост, а само едва сдържано очакване.

— Кой иска да бъде първи? — попита Джеймз.

— Няма значение — предрече тъжно Еймос. — Всеки от тях би те смачкал.

— Мой е! — извика Рийд и се нахвърли върху Мадисън.

— Искам всеки мъж тук да разбере, че госпожица Спраул не беше наранена от мен — заяви Джеймз и с лекота се изплъзна от Рийд. — Както и че смятам да размажа лицето на този мъж, задето се усъмни в репутацията й.

— Ще приемеш ли боя? — извика Рийд и отново налетя на Мадисън.

Серията от удари, които се стовариха върху брадичката на Рийд, му дойдоха като изневиделица. Той разчиташе на по-голямата си височина и сила да надвие Мадисън, но безуспешно. Когато стана ясно, че Рийд ще яде голям бой, Пайк поиска да се намеси, но барманът го задържа, като насочи пушка в стомаха му.

— Остави го да си получи каквото търсеше.

Рийд не издържа дълго. Не бяха минали и две минути от началото на сбиването и той се строполи на пода.

— Какво му направи? — избухна Пайк. — Трябва да си му направил нещо. Ти никога не би успял да победиш Рийд в честен бой.

— Просто му приложих малко истински бокс — отвърна невъзмутимо Мадисън. — Три години в Харвард никой не успя да ме победи.

— Няма да печелиш още дълго — заяви Пайк и посегна към револвера си.

Мадисън се хвърли върху него с бързината на светкавица и двамата паднаха на пода. Изтрещя изстрел и Пайк се преви на пода, а револверът се изплъзна от ръката му. Джеймз се изправи.

— Ти го уби. — Барманът насочи пушката си към Мадисън. — Ти се нахвърли върху него и го уби!

— Очевидно не си забелязал, че не съм въоръжен.

— Ти го уби със собствения му револвер! — извика един от зяпачите.

— Да го линчуваме!

— Някой има ли въже?

— На седлото ми е.

— Донеси го. Ще го обесим на гредите на покрива.

Мадисън се стрелна напред, изби пушката на бармана и прескочи бара. Преди мъжът да се съвземе, Джеймз го свали в безсъзнание на земята с мощен удар в шията. Когато няколко от мъжете в кръчмата се опитаха да измъкнат револверите си, откриха, че пред тях е застанал един разгневен Мадисън Рандолф, който ги държи на мушка със заредена пушка и отпуснаха ръце.

— Я да си изясним някои неща. — Мадисън беше леко задъхан от усилието. — Не аз започнах това сбиване. Дори и не познавам тези мъже. Не съм убивал никого. Даже нямам и оръжие.

— За невъоръжен човек със сигурност създаваш твърде много неприятности. — На вратата се беше появил шериф Хикок. Той прекоси помещението и се спря пред двамата мъже на пода. Рийд се опитваше да се изправи, а Пайк лежеше неподвижно. — Да не искаш да повярвам, че си набил Рийд, попилял си Пайк на земята и си задържал цяла тълпа мъже в шах, без да използваш оръжие?

— Така беше, шерифе. Аз видях всичко — настоя Еймос. — Той казва истината. Рийд започна кавгата.

— Някой друг да е видял нещо друго?

— Не им обръщахме внимание, докато не започнаха да се бият — каза един от мъжете, — но видяхме как той скочи върху Пайк и го застреля.

— Пайк се застреля със собствения си револвер — заяви Мадисън, — а аз взех пушката на бармана, защото нямах желание да затанцувам на въжето.

— Ще трябва да дойдеш с мен, докато изясня всичко това — нареди Хикок.

— Разбира се. — Джеймз остави пушката, като се постара тя да бъде по-далеч от бармана. Вместо да си пробие път през тълпата от двете страни на бара, той прескочи плота и се приземи точно до шерифа. После взе сакото си, изтупа го и го облече.

— Хайде да тръгваме — каза Хикок. — Трябва да си довърша играта на карти. Не мога да се мотая тук цяла нощ.

— И просто така ли ще го пуснеш? — запита някой от тълпата.

— Изглежда, че тия Рандолф могат да правят каквото си искат — заяви друг.

— Ще го прибера в затвора, но няма да го задържа там твърде дълго, освен ако не се налага. — Шерифът обърна гръб на разгневената тълпа и излезе на улицата. — Сега остава само Монти да пристигне в галоп в града — оплака се той, докато пресичаха улицата — и да започне да крещи като че ли го колят.

— Той няма да дойде заради мен.

— Няма значение защо ще дойде. Появи ли се тук, ще имаме неприятности.

Но за Мадисън имаше огромно значение.

 

 

Джеймз седеше в килията си, когато чу да се отваря вратата на затвора и някой да влиза. Погледна часовника си. Бяха изминали двадесет и осем минути. Мадисън не знаеше колко бързо се разчуват новините в Канзас, но предположи, че трябва да е доста бързо, като се имаше предвид, че е полунощ. Някой беше разбудил Джордж, беше го накарал да се измъкне от леглото и бързо да се облече.

Джеймз знаеше, че човекът, влязъл в затвора, можеше да бъде само Джордж. Той беше единственият от братята му, който се интересуваше от него. Хен се бе обърнал с гръб, когато Хикок вкара Мадисън в килията, и оттогава не беше го погледнал и не бе проговорил.

Запита се дали Фърн щеше да дойде.

Боже милостиви! Той искаше да види Фърн, тази огнедишаща жена в панталони, която мразеше хората с името Рандолф и се бунтуваше срещу всичко нежно и привлекателно в женския пол. Трябваше да е откачил. Да иска да се срещне с нея бе все едно да си натика главата в лъвска уста. Хората може би биха се възхитили от смелостта му, но едва ли биха решили, че има мозък в главата си.

В нея трябва да има нещо привлекателно, което ти харесва. Ти просто не можеш да си я избиеш от главата — помисли си Мадисън.

Имаше нещо и това не бе само тялото й, въпреки че то наистина беше съвършено. Двамата бяха повели битка, която не можеха да спечелят и която дори не искаха да спечелят. Въпреки това трябваше да се борят, за да не изгубят самоличността си.

Той не беше осъзнавал колко важна бе тази връзка за него, докато Фърн не я бе унищожила, като бе накарала Рийд и Пайк да го нападнат. Не можеше да има друга причина да бъде нападнат от двама непознати. Тя искаше той да напусне града, а онези двамата бяха работили за баща й — всичко изглеждаше очевидно. Джеймз се запита дали Фърн им беше платила. Самата мисъл за това накара кръвта му да кипне.

Как бе могъл да се излъже така в преценката си за нея?

Трябваше да я забрави. Нямаше да му бъде много трудно да преодолее физическото привличане, защото беше правил това и преди, но чувството, че е намерил сродна душа, нямаше да изчезне толкова лесно.

Дори и ако тя не му беше изиграла такъв долен номер, той не би искал да го срещне в настоящия му вид. Мадисън се нуждаеше от баня и други дрехи. В момента той приличаше на някого от Канзас. Странно бе, но затварянето му изобщо не го притесняваше, въпреки че със сигурност щеше да притесни Джордж.

— Дойде по-бързо, отколкото очаквах — каза той, когато брат му се спря пред килията. В гласа му се прокрадна язвителна нотка.

— Да не си се натикал в затвора само за да видиш колко бързо ще се измъкна от леглото си?

— Не, но знаех, че ще дойдеш.

— Роуз много се разтревожи.

— Съжалявам за Роуз.

— Но не съжаляваш за мен, нали?

— А трябва ли?

— Защо се върна, Мадисън?

Джеймз стисна решетките на вратата.

— Може би искаш да попиташ защо си заминах — изръмжа той. — Това ли е въпросът, на който искаш отговор?

— Знам защо си замина.

— Не, не знаеш — отвърна Мадисън, изпълнен с гняв. — Мислех си, че ти и всички останали бихте ме разбрали, но ти нямаш и най-малка представа.

— Тогава ти ми кажи.

— Защо? — Мадисън се отдръпна от решетките. — Аз си заминах и единствено това има значение.

— Бих искал да мисля, че единствено завръщането ти има значение.

Добрият стар Джордж. Човек тъкмо решаваше, че може наистина да му се ядоса, и той намираше начин да успокои страстите. Беше твърде скован и това дразнеше, но обичаше братята си толкова много, че те винаги му прощаваха всичко.

— Аз умирах по същия начин, по който умираше и мама, но никой не можеше да го види. Никой не го разбираше. На никого не му пукаше.

— Близнаците имаха нужда от теб.

Близнаците имали нужда от него! Това беше смехория. Близнаците никога не бяха имали нужда от никого, най-малко пък от него. Но как би могъл Джордж да разбере това? Той виждаше единствено две четиринадесетгодишни деца, оставени да се оправят сами с цяло ранчо. Той никога нямаше да разбере, че на дванадесетгодишна възраст те бяха способни да вършат тази работа по-добре, отколкото той, когато е бил двадесетгодишен. Или пък сега, когато беше на двадесет и шест.

— Питай Хен дали ме е искал тогава — каза Мадисън. — Знам, че трудно мога да бъда харесан, но направих всичко възможно. Опознах всеки милиметър от това мизерно ранчо. Ако ме оставеха на десет мили от къщата, можех да се завърна у дома за един час. Но независимо какво правех, то не беше достатъчно добро за тях. Монти дори ми нареждаше да си стоя вкъщи с бебетата и да оставя истинската работа на вас.

— Монти не мисли и половината от онова, което казва.

— Той говореше също като татко — продължи Мадисън. „Защо не можете да бъдете като момчетата на Джо, Франк или Джордж? Защо трябва да ме поставяте в неудобно положение, като прекарвате свободното си време заврели нос в някаква книга или в опити да покажете колко сте умни?“ — Знаеш ли, татко ми каза, че имал парите за моето образование, но сметнал, че съм се възгордял твърде много, и решил да ме върне у дома. Според него позорът да бъда изхвърлен от училище щял да ме постави на мястото ми.

Това беше най-ужасното преживяване в живота му. Все още чувстваше унижението и гнева, който замъгляваше разума му в продължение на седмици след завръщането му вкъщи. Майка му никога не го бе обвинявала или мъмрила. Още по-зле: тя го бе молила да се опита да разбере баща си и да се стреми да бъде синът, който старият искаше.

Джордж бе единствената причина Джеймз да не избяга още тогава, но сега той осъзна, че за Джордж никакви егоистични причини не можеха да вземат връх над дълга.

— Трябваше да се махна, за да разбера кой съм. Отношението на татко ме задушаваше, ранчото ме задушаваше.

— Аз разбрах кой съм, когато се върнах у дома.

— Ние сме еднакви, Джордж. Сега може би бих могъл да се върна, без да се страхувам, че ще изгубя самоличността си, но няма да го направя, ако ти не го искаш.

— Ти никога не ми каза къде си бил през това време и какво си правил.

На Мадисън му се струваше, че оттогава бе изминала цяла вечност. Едва ли си струваше да си спомня за това време.

— Няколко месеца преди смъртта на мама получих писмо от Фреди. Баща му предлагаше да ме изпрати в Харвард и да ме назначи на работа във фирмата си. Винаги съм мечтал за такъв живот. Исках да ти пиша, но реших, че няма смисъл.

— Но как можа да изоставиш момчетата в разгара на войната?

— По дяволите войната! Имаш ли представа до каква степен ми е писнало да слушам за нея?

— Не разбираше ли за какво се борехме?

— Естествено, че разбирах. Аз бях начетеното братче, ако не си забравил. Вие искахте да ви се даде правото да се отцепите от съюза, за да може, когато някой се ядоса на някого, да се отдели и да създаде своя собствена държава. Но аз смятах подобен начин на управление за прекалено глупав, за да умирам за него.

— Никога не казвай това на Джеф.

— Не очаквам, че изобщо някога ще има какво да си кажем с когото и да било от вас.

— Тръгваш ли си?

— Не! — Джеймз почти изкрещя. — Аз дойдох тук, за да докажа, че Хен не е убил онзи човек, и смятам да си свърша работата докрай. Нито ти, нито Хен, нито пък онази Далила в овчи кожи, можете да ме спрете. Когато приключа с това, ще се завърна в Бостън.

— Защо тогава дойде? Можеше да наемеш някой адвокат в Сейнт Луис и да си спестиш доста неприятности.

— Дявол да го вземе, Джордж! Не можеш ли да ми дадеш поне малко признание? Мислиш ли, че ако не исках да спася Хен от въжето, нямаше да изпратя друг адвокат?

— Но ти ги изостави в Тексас!

— Защото знаех, че нямат нужда от мен! — изкрещя Мадисън. — Те не ме искаха. Заминах си, защото, ако бях останал, щях да полудея.

— Не мога да разбера това.

— Преди можеше — каза Джеймз и седна. Ядът му бе преминал. — Някога ти беше единственият човек, който ме разбираше.

— Тогава ти беше друг.

— Не, просто бях неуверен.

— Кой, ти ли?

— Не се подигравай. Не всички бяха сигурни в себе си като теб. Том Бланд никога не ми е казвал колко съм страхотен. Имах само ума си и острия си език — неща, които никой, освен Фреди и няколко учители не оценяваха. Мислех си, че и ти ги оценяваше. Спомням си как ми казваше да бъда търпелив и да не се отчайвам. Но ние се преместихме да живеем в Тексас и тогава избухна войната. Когато мама умря, аз трябваше да си тръгна. Знаех, че ако татко се върне, преди да замина, щях да остана там до края на живота си.

— И какво толкова му е лошо на ранчото? — Хен беше проговорил. Най-накрая.

— Не мога да го обясня. Просто знаех, че всичко, необходимо за оцеляването ми, се намираше някъде другаде.

— Джордж се върна — каза Хен.

— Аз също — отвърна Мадисън. — Но очевидно всички пожелания за добре дошъл са били дадени на него.

— Не става въпрос за това. Джордж замина да воюва.

— А аз заминах, за да се боря за живота си — каза Джеймз. — Не знам защо, но си мислех, че вие бихте разбрали това.

— Може би щях да те разбера, ако не бях толкова близо до смъртта — каза Хен.

— Но трябва да признаеш, че не ви напуснах, преди да ви помогна да разгоните онази банда крадци на добитък. Тогава ме простреляха, но ти може би си забравил, че мама извади куршум от тялото ми. Куршум, който щеше да убие теб, ако си бях стоял у дома, както искахте вие с Монти.

— Мисля, че няма смисъл да се ровим в миналото — намеси се Джордж. — Сега трябва да се опитаме да започнем отначало.

Да започнат отначало! Затова ли бе дошъл в Канзас? А може би през всичките тези години бе чакал само повод да се върне? Може би. Джеймз не бе сигурен в това, но бе твърде уморен да търси отговори. В това просто нямаше смисъл.

— Няма защо да започваме отново — каза Мадисън. — Моето място не е тук, а и вие не ме искате. Дълбоко в себе си вие все още не ми вярвате.

Джордж се втренчи в брат си.

— Желанието ти да се махнеш от Тексас не е било единствената причина да си тръгнеш, не е ли така?

— Прав си. Аз избягах, защото не исках да бъда наранен от единствените хора, които обичах. Бях достатъчно силен да издържа на недоверието и гнева, на които хората подлагат непознатите, но не бях достатъчно силен да ги понеса от собственото си семейство. И, изглежда, все още не съм.

 

 

Фърн премина забързано улицата с кошница храна в ръка. Всяка стъпка й причиняваше ужасна болка, но това нямаше значение. Когато й донесе закуската, госпожа Абът й съобщи, че Мадисън Рандолф е вкаран в затвора заради убийството на Пайк Керъл.

Нещо не беше наред. Мадисън не би убил Пайк. Та те дори не се познаваха, как са се озовали на едно и също място? Наблизо сигурно е бил Рийд Ландъски — ако имаше човек, който постоянно създаваше неприятности, това бе Рийд.

— Госпожице Спраул.

Никой не я наричаше така, нито дори и Еймос Рътър, чийто глас тя успя да разпознае — чу го от една тясна уличка между кръчмите „Главата на бика“ и „Старият плод“.

— Какво има, Еймос?

— Да не би да отивате в затвора заради оня Рандолф, дето уби Пайк?

— Да.

— Има няколко неща, които би трябвало да знаете, преди да отидете там.

— Слушам ви.

— По-добре е да дойдете тук. На някои хора няма да им се хареса онова, което ще ви кажа.

Фърн се разтревожи, но пристъпи без колебание към уличката.

Когато след няколко минути продължи пътя си към затвора, стъпките й вече не бяха толкова забързани. Чувствата й бяха изключително объркани. Не се беше изненадала, когато бе чула, че Мадисън не е започнал сбиването, защото никога не би повярвала, че е способен на такова нещо, но не знаеше какво да мисли за това, че той се беше бил с двама мъже заради нейната репутация.

Някои хора може би щяха да твърдят, че Рандолф се е опитвал да защити само себе си, но Фърн знаеше, че това не бе така. Никой мъж с неговата надменност не би се интересувал какво мислят за него няколко фермери и каубои. Той се беше бил заради нея!

Фърн не знаеше защо тази мисъл я караше да се чувства толкова добре. Може би, защото никой никога не го беше правил. Ако не беше болката, тя щеше да пробяга остатъка на пътя.

Но заедно с еуфорията дойде и отвращението, че толкова лесно се ласкаеше и че протестите й за онова, което Мадисън й беше направил и което се опитваше да направи, можеха да бъдат заглушени набързо с малка проява на внимание. Е, добре, сбиването с Пайк и Рийд не беше дребна работа, но това не променяше факта, че тя си беше една глупава, непостоянна жена, която проявява огромна наивност, като си мислеше, че Мадисън би променил чувствата си към нея или към важните неща.

Фърн можеше да се тревожи, че са го вкарали в затвора, и да не иска да го обесят, но не можеше да проумее, че той се беше бил по собствено убеждение заради нейната чест. Мадисън държеше изключително много на принципите си — дали всичко не бе само заради тях?

Когато достигна затвора, настроението й вече не беше толкова добро. Заместник-шерифът Том Карсън седеше отвън.

— Чувам, че сте затворили Мадисън Рандолф за убийството на Пайк — каза тя.

— Пайк е още жив — отвърна Том, — но ще държим Рандолф тук, докато не разберем дали ще оцелее.

— Но господин Рандолф не е имал оръжие. Пайк се е прострелял сам.

— Очевидците нямат единно мнение за случилото се — каза Том. — Някои твърдят, че Рандолф е отнел оръжието на Пайк и го е застрелял хладнокръвно.

— Но защо ще го прави? Той дори не е познавал Пайк.

— Права си, но аз не се и опитвам да разбера тексасците.

Фърн щеше да му каже, че Мадисън идва от Бостън, а не от Тексас, но реши, че това би било само губене на време.

— Къде е той?

— Вътре, но не можеш да го видиш.

— Опитай се да ме спреш — заяви Фърн и мина покрай Том.