Лей Грийнууд
Фърн (6)

Глава шеста

— Тя ще ме убие, ако разбере.

— Няма да й кажа.

Но той беше сигурен, че Фърн все пак щеше да разбере. Жените винаги намираха начин да узнаят неща, които не трябваше да знаят. Поне можеше да й свали ботушите. Това действие не би довело до надупчването му с куршуми в бъдеще. Но дори и след като свали ботушите й и ги остави в ъгъла, Фърн все още си беше напълно облечена.

— Хайде — каза Роуз нетърпеливо. — Мога да ти помогна малко, но едва ли бих могла да се наведа, без да падна.

Ако Роуз паднеше, Джордж щеше да го убие. Ако Фърн узнаеше, че я е съблякъл, тя щеше да го убие. И в двата случая не му оставаше много да живее.

Но наоколо нямаше никой друг, освен него.

В момента, в който Мадисън се наведе, за да разкопчае копчетата на ризата на Фърн, цялото му тяло се стегна. Абсурдно е да се възбуждаш толкова само при мисълта, че ще я докоснеш. Просто ще й свалиш ризата. Няма да докосваш гърдите й.

Като потисна силното желание да се втурне навън и да си купи билет за следващия влак, заминаващ от Абилийн, Джеймз бързо разкопча ризата на Фърн. Гледайки встрани от хълмовете на гърдите й, той се наведе през тялото й, плъзна едната си ръка под нея и я повдигна достатъчно, за да измъкне ръцете й от ръкавите.

Ризата не искаше да излезе.

— Задръж я така докато й разкопчая маншетите — намеси се Роуз.

Мадисън изгуби способността си за концентрация. Погледът му не се откъсваше от гърдите на Фърн. Той я пусна отново върху леглото.

— Ще я вдигна, след като й разкопчаеш маншетите — каза той, поемайки дълбоко въздух, за да се успокои.

— Държиш се сякаш никога не си докосвал жена — забеляза Роуз, усмихвайки се леко.

Той не й отговори. Мълчанието му нямаше да го издаде, но тялото му би могло. Докато Роуз стоеше с гръб към него, той напрегна волята си, за да потисне надигащото се в него желание.

Щом Роуз разкопча и втория маншет, ризата на Фърн се изхлузи лесно. Но Мадисън все още не си беше свършил работата. Сега трябваше да свали и панталоните й. Той въздъхна тежко.

Роуз се забавляваше, докато наблюдаваше затруднението му.

Разкопчавайки панталоните на Фърн, Джеймз усети изгаряща топлина в слабините си. Той приключи с копчетата и се опита да издърпа панталоните й.

Роуз не успя да прикрие усмивката си.

— Не можеш да ги издърпаш — каза тя. — Прилепнали са й като втора кожа. Дай да ти помогна.

Мадисън пое дълбоко въздух няколко пъти, за да успокои възбудата си и плъзна ръката под кръста на Фърн, за да я повдигне внимателно. Роуз му помогна да смъкне панталоните до бедрата й.

Много бавно. Колкото повече я държеше с лице, завряно в корема й толкова повече се възбуждаше. Най-накрая Роуз свали панталоните до коленете на Фърн с едно силно дръпване и след още едно дръпване работата беше свършена.

Той остави панталоните пред себе си. Надяваше се, че изражението му не издава чувствата му.

— А сега и долната й риза.

— Не!

— Не можеш да я оставиш с нея — възрази Роуз.

— Напротив — заяви уверено Мадисън. — Можеш да я превържеш с или без ризата й, но аз няма да я докосна.

Роуз се ухили.

— Не ми казвай, че си…

— Не казвай това — отвърна Мадисън, като се опитваше да възвърне присъщата си сериозност. — Днес изстрадах толкова много от тази… Фърн, че ми стига, да ми побелеят косите. Съжалявам, че тя се нарани, но ако ми беше позволила да я заведа на лекар, всичко това нямаше да бъде необходимо.

— Не мога да я превържа през долната й риза — настоя Роуз. Тя седна на леглото с гръб към Мадисън и започна да прокарва ръцете си по ребрата на Фърн. Джеймз въздъхна с облекчение и спокойствието му се възвърна.

Излезе късметлия. Преди Роуз да беше свършила с прегледа, входната врата се отвори. Няколко секунди по-късно чу към стаята да се приближават тежки стъпки, последвани от бързия тропот на по-малки крачета.

— Какво става тук? — запита госпожа Абът, влизайки в стаята, последвана от Ед. Очите й ядосано оглеждаха ту Фърн, ту Мадисън.

— Идвате точно навреме, за да помогнете на Роуз да се погрижи за госпожица Спраул. Тя преживя злополука и отказа да бъде заведена на лекар.

— Трябва да бъде съблечена — каза Роуз. — Може да има счупени ребра.

Видът на лежащата в безсъзнание Фърн напълно преобрази буреносното изражение на госпожа Абът.

— Горкичката! Дай да ти помогна — заяви тя, докато изблъскваше Мадисън и Ед от стаята. — Ще отнеме само минутки.

За Джеймз бе голямо облекчение да се намери пред затворената врата. Той се обърна към Ед, който изглеждаше нещастен, че оплакванията му бяха забравени толкова бързо.

— Следващия път, когато дойда пред вратата ви, ще ме пуснеш да вляза — каза Мадисън строго. — И не е необходимо да крещиш и да се оплакваш. Какъв мъж ще стане от теб, ако се разпищяваш за всяка дреболия? — Едва тогава той си спомни за второто дете, което не беше в стаята. Джеймз погледна към верандата. Хлапето все още си стоеше там.

— Виждаш ли — посочи го Мадисън, — той не скача насам-натам и не крещи като каубой, който се опитва да обърне побесняло стадо.

— Той никога не крещи — отвърна Ед.

— Великолепно дете — каза Джеймз. — Един ден и той ще стане индустриален магнат като баща си.

— Баща му не е никакъв индустриален магнат — отговори Ед. — Баща му е господин Рандолф.

Мадисън зяпна. Малкото момче с черни очи, черна коса и невъзмутимо поведение му беше племенник. Хлапето приличаше на Зак от снимката, която майка му беше направила преди войната.

Почувства се странно, като разбра, че това дете бе синът на Джордж. Брат му винаги бе изглеждал толкова сигурен в себе си, толкова спокоен, толкова съвършен и това дете приличаше изцяло на него. Мадисън коленичи пред момчето.

— Здравей.

Джеймз не знаеше какво точно ще направи, като седна на пода, но хлапето го интересуваше. То изобщо не изглеждаше уплашено, но и не беше особено заинтересувано от непознатия.

— Ти не си баща ми — каза малкият най-накрая.

Сега Мадисън разбра защо детето го бе огледало толкова внимателно. Никой от другите му чичовци не приличаше на Джордж, докато Джеймз можеше да мине почти за негов близнак.

— Точно така. Аз съм брат на татко ти.

Момченцето подаде играчката си на Мадисън.

— Искаш ли да си поиграеш?

— Не, задръж я — отвърна той и се усмихна при мисълта какво ли биха казали приятелите му, ако го видеха да седи на пода и да си играе с детска играчка. Джеймз започна да се изправя, но отново коленичи. — Как се казваш? — попита той.

— Уилиям Хенри Рандолф — обяви хлапакът с непогрешима яснота.

Шокиран, Мадисън седна на пода. Джордж бе нарекъл сина си с имената на баща им.

 

 

Фърн наблюдаваше как госпожа Абът почиства стаята и с бързи движения оправя някоя гънка на завивките.

— Сигурна ли си, че си достатъчно силна, за да седнеш? — запита госпожа Абът. — Истинско чудо е, че нямаш нищо счупено.

— Добре съм — отвърна Фърн, напрягайки всички сили, за да не издаде чрез гласа си колко много я боли.

— Трябва да лежиш.

— По-добре съм, когато съм седнала. — Всяко вдишване й причиняваше остра болка, но ако лежеше имаше чувството, че се задушава. — Къде е госпожа Рандолф?

— Отиде да се погрижи за момченцето си. Аз ще ти донеса каквото ти е необходимо.

Фърн се чувстваше неудобно пред госпожа Абът. Жените в Абилийн никога не бяха одобрявали поведението й. Дори и сега тя виждаше критичното изражение в очите й, което сякаш казваше, че ако Фърн не е била навън насаме с някакъв мъж, което никоя порядъчна жена не би направила, подобно нещо не би се случило. Неодобрението на госпожа Абът стана още по-очевидно, когато тя забеляза внимателно сгънатите панталони и риза върху шкафа.

— Исках да й благодаря, че се погрижи за мен.

Роуз не бе осъдила Фърн. Между тях трябваше да има някакво напрежение, като се имаше предвид, че Фърн бе решена да види девера на Роуз обесен, но това не беше на лична основа. Фърн можеше да се оправя с хората, които й противоречат. Тя бе правила това през целия си живот. Но чувството, че е отхвърлена, не намаляваше. След всичките тези години тя трябваше да го е превъзмогнала и да не му обръща внимание, но всеки път, когато го усетеше, й се струваше, че е като първия път.

— Ще й кажа, че искаш да я видиш — каза госпожа Абът, оправяйки покривката върху шкафа, преди да излезе от стаята. — Но може би ще мине малко време, преди тя да дойде. Сега е при семейството си. Тя е чудесна майка за онова малко момче, но това е нищо в сравнение с предаността й към господин Рандолф.

Веднага щом вратата зад госпожа Абът се затвори, Фърн се отпусна върху камарата от възглавници и се остави болката й да я завладее. Когато Роуз влезеше в стаята, тя щеше да се престори, че е добре, но сега й бе по-лесно да се предаде и да си признае, че адски я болеше.

Мамка му! Късмет извади, че не си счупи врата!

Глупаво беше да бяга от Мадисън. Той не бе казал нищо, което да не е чувала и друг път. Всъщност не, той бе казал нещо различно.

Защо толкова се страхувате да си признаете, че сте жена?

Тя обикновено нямаше проблеми при отричането на подобни обвинения: от нея се очакваше да върши мъжката работа, следователно можеше и да се облича като мъж. Това бе причината, която излагаше пред всички, но истинската причина бе скрита дълбоко в сърцето й. Въпреки това на Мадисън му бяха необходими само няколко часа, за да разбере, че крие нещо.

А дали наистина бе разбрал? Може би беше произнесъл тези думи случайно. Тя щеше да се преструва, че той не е казал нищо, и може би той също нямаше да говори повече за това.

Но той я бе прегърнал и я бе целунал.

Мадисън може би би могъл да се престори, че това не се бе случило, но тя не можеше. Дори и сега, въпреки болката от спуканите ребра и натъртванията, тя усети натиска на тялото му, гърдите си върху неговите, устните му, покриващи нейните. Самата мисъл за това караше паниката да я обзема със страшна сила.

Но тя си спомняше, че бе почувствала нещо преди паниката — бе станало само за миг между шока от прегръдката му и облялата я вълна от страх, но тя си го спомняше много ясно: беше възбуда и удоволствие, успокояващи и познати, сякаш бе намерила нещо, което е смятала за безвъзвратно загубено.

Но радостта от това откритие бе изчезнала твърде бързо и завинаги. Мадисън никога вече нямаше да я целуне. Тя бе сигурна, че иска точно това.

На вратата се почука леко и Роуз влезе в стаята. Фърн се възхищаваше на грациозността, с която се движеше Роуз, въпреки издутия си корем и на това, че изглеждаше толкова щастлива, доволна и здрава.

— Госпожа Абът ми каза, че си искала да ме видиш. Повече ли те боли сега?

Фърн се опита да изобрази най-храбрата си усмивка.

— От време на време, но сега не е чак толкова зле. А и съм свикнала с болката. Ако си прекарала целия си живот на седлото, задължително се случва да се раниш. Вече не помня колко пъти трябваше да го преживея.

— Удобно ли ти е? Достатъчно ли са възглавниците? Усмихваш се, но в очите ти има много болка.

Фърн осъзна, че Роуз вероятно й е дала своите възглавници, а може би дори и тези на сина си, за да се почувства удобно. Не можеше да не харесва жена, която би направила това за непознат, особено пък за човек, който се смята за враг на семейството.

— Трябва да се радвам, че не беше по-зле — каза Фърн, като се опитваше да изглежда весела с надеждата, че изражението й не показва колко й е зле. — Трой би казал, че ми се пада и повече да не яздя като някое конте от изтока.

Фърн усети, че се изчервява от смущение. Не беше имала намерение да споменава Трой.

— Не че Мадисън язди като конте. В крайна сметка аз паднах от коня си, а не той. Как се е научил да язди така? — попита тя с любопитство. — Бях сигурна, че ще пристигне в ранчото с каруца или двуколка, а той дойде на кон и яздеше, като че ли бе прекарал целия си живот върху седлото.

— Питай него — отвърна Роуз. — Сигурна съм, че би му било приятно да ти каже. Това би го накарало да забрави за малко грижите около брат си.

— Съмнявам се, че ще иска да говори с мен — каза Фърн, втренчена в скута си. — Дори и ако го помоля, което не смятам да направя.

Роуз я погледна въпросително.

— Двамата с него се сдърпахме още в началото — призна Фърн — и сега вече е късно да оправим нещата.

Тя се бе подготвила да се защитава от укорите на Роуз и едва сега осъзна, че всъщност се бе отпуснала. Беше още по-изненадана от това, че имаше нужда да обясни на някого, че за всичко е виновен Мадисън. Поне до този момент Фърн бе убедена, че е така.

Роуз се усмихна. Усмивката й беше непринудена, топла и приятелска, караше Фърн да се отпусне и й обещаваше, че няма да осъждат постъпките й… дори и ако го заслужаваше.

— Мъжете от семейство Рандолф са познати с непоклатимите си мнения и с желанието си да ги изразяват, когато никой не ги пита — каза Роуз. — Просто трябва да отстояват своето. Покажеш ли им, че не могат да ти се налагат, те започват да се държат като джентълмени. Дори могат да бъдат и много внимателни, което със сигурност би разглезило една жена.

Фърн не можеше да си представи Мадисън да я глези. Той по-скоро не би й обърнал внимание.

— Исках да му покажа какъв новобранец е.

— И те удариха с твоите камъни по твоята глава — каза Роуз. Изражението й беше непроницаемо, но Фърн видя насмешливи пламъчета да проблясват в очите й и само кимна.

— Не знам какво е правил Мадисън, след като е заминал за Бостън — каза Роуз, — но той е израснал с коне и е работил в Тексас три години.

Трябваше да се досети. Глупаво би било да си мисли, че мъже като Джордж и Хен биха имали брат, който не умее да язди.

— Ако му дадеш възможност, ще се убедиш, че може да бъде и джентълмен.

Фърн почувства, че се стяга.

— Не и аз. Искам да видя как Хен увисва на въжето, а Мадисън е решил да го отърве.

Тя не се изненада, когато видя, че приятелското изражение изчезна от лицето на Роуз. На негово място се изписа ужасна тъга, като че ли Хен беше неин син.

— Съжалявам за братовчед ти. Аз изгубих майка си и баща си, така че знам как се чувстваш. Но аз живях под един покрив с Хен в продължение на години и знам, че той не е убил Трой.

— Той е убивал и други мъже — отбеляза Фърн. — Всички, включително и шериф Хикок, казват, че той е най-опасният мъж в Абилийн.

— Знам. Още от дванадесетгодишна възраст Хен е трябвало да убива, за да може да оцелее. Но вътре в себе си той е също толкова нежен, колкото и Джордж.

— Не мисля, че някога бихме постигнали съгласие по въпроса.

— Аз също, но се надявам, че това няма да ни попречи да постигнем съгласие за други неща.

Роуз й правеше предложение за мир. За своя изненада Фърн се улови, че иска да го приеме. Не можеше да си обясни защо. Никога преди не бе правила подобно нещо. Може би защото Роуз бе първата жена, която не се беше опитала да я промени или да я накара да се срамува от себе си.

На Фърн й бе любопитно да разбере що за човек е Роуз. Тя бе единствената жена в един мъжки свят и не само бе оцеляла в него, но и изглеждаше щастлива. Всички я уважаваха. И което бе най-важно, тя можеше да бъде самата себе си.

Фърн също бе оцеляла, но не бе щастлива. На нея все още й се налагаше да се бори за малкото уважение, което получаваше. Но никой не я харесваше като личност, дори и собственият й баща.

Фърн подозираше, че въпреки красотата й, успехът на Роуз не се дължеше на външния й вид. Трябваше да разбере каква е тайната й.

— Това твоите дрехи ли са? — попита тя. Чувстваше се неудобно в поръбената с дантела розова нощница.

— Съжалявам, че не ти е по мярка, но ти си доста по-висока от мен.

— Не става въпрос за това — отвърна Фърн. — Просто не ми е удобно, че трябва да ползвам дрехите ти.

— Не трябва да се притесняваш. Имам толкова много нощници! Това е единствената практична дреха с този издут корем.

— И не се чувствам добре в нея. Никога не съм обличала нощница.

— А аз не бих се чувствала удобно в панталони. Предполагам, че просто зависи с какво си свикнала.

— Мога ли да си облека дрехите?

— Не и преди да се пооправиш.

— Едва ли някога ще спре да ме боли.

Фърн се изненада, че направи това признание пред Роуз. Тя не би казала подобно нещо на друг човек. Дори и на баща си.

Ами на Мадисън?

Може би. Може би нямаше да бъде толкова трудно да си признае пред него. Той със сигурност не би й предложил съчувствие, ако тя не му го поискаше. Фърн се усмихна. Той ще очаква тя да го обвини за всичко. Интересно би било да види какво доказателство би представил, за да покаже, че вината е била изцяло нейна.

Това й припомни теорията му, че някой друг е убил Трой, и усмивката й се изпари. Те винаги щяха да стоят един срещу друг. Ако той отървеше Хен, тя никога нямаше да му прости. Ако Хен умреше, Мадисън нямаше да пожелае да я види повече. Най-доброто и за двама им би било той да се качи на влака за Бостън, а тя да се върне във фермата.

 

 

— Не можеш да си седиш тук, без да обелиш нито дума — каза Джеймз на Хен. Търпението му се беше изчерпало. — Ще бесят теб, а не мен.

Хен мълчаливо се бе втренчил в Мадисън.

— И няма никакъв смисъл да ме зяпаш, като че ли ме мразиш. Не е нужно да харесваш адвоката си, за да говориш с него.

Хен му обърна гръб. Предпочиташе да гледа стената.

— Не е необходимо и да ми прощаваш, че си тръгнах, когато умря мама.

Брат му не се обърна, но Мадисън усети как гърбът му се напряга.

— Може и да си прав. Може би ви изоставих, защото бях страхливец. Както и да е, това вече няма значение. Сега най-важното е ти да останеш жив.

Хен остана безмълвен.

— Добре, да бъде както искаш. Ти винаги си бил толкова уверен в правотата си и смяташ, че другите грешат. Е, чуй ме, Уилям Хенри Харисън Рандолф. Да вършиш онова, което презираш, и да се правиш на такъв, какъвто не си, невинаги е правилно, особено когато това те обръща с главата надолу и изсмуква живота от теб. Ти си много добър човек, но си прекалено твърд и не умееш да прощаваш. Можеш да мразиш по-добре, отколкото да обичаш и да бъдеш злопаметен, отколкото да забравяш. Придържаш се към принципите си по-неотклонно, отколкото се опитваш да разбереш как тези принципи биха могли да разбият живота на друг човек. Можеш да си мислиш, че съм направил грешка — продължи Мадисън. — Понякога и аз си мисля същото. Но аз не съм мъртъв отвътре. Все още мога да чувствам. И едно от нещата, които чувствам много силно, е, че ти не си убил Трой Спраул. Възнамерявам да докажа това, защото ще бъда проклет, ако те оставя да увиснеш на въжето. И знаеш ли защо ще се погрижа да останеш жив? Не защото не мога да гледам как брат ми умира за нещо, което не е извършил, не и заради болката, която смъртта ти би причинила на останалите в семейството и особено на Джордж. Ще го направя, защото искам да излезеш от съдебната зала, като знаеш, че дължиш живота си на мен. Искам да знаеш, че презреният ти брат, който те изостави, когато беше само на четиринадесет години, е единствената причина да си още жив. Искам да бъдеш принуден да ми благодариш. И ти ще го направиш. Няма да го искаш, но ти си толкова дяволски упорит, че ще се заставиш да го направиш, дори и ако се задушаваш, когато изричаш думите. И знаеш ли какво ще ти кажа, когато най-накрая изречеш тези думи? Ще ти кажа да вървиш по дяволите.

Тишина. Хен не отрони нито звук. Не се помръдна. Просто си седеше и гледаше стената.

Мадисън напусна затвора.

Докато излизаше на улицата, цялото му тяло се тресеше от гняв. Не беше очаквал братята му да го посрещнат с разтворени обятия, но не беше очаквал и този безкраен укор. Роуз бе единствената, която изглеждаше доволна от пристигането му.

Мадисън си помисли, че щеше да е добре, ако се качеше на първия влак на Бостън и не се върнеше повече тук, но знаеше, че няма да си тръгне. Същите чувства, които го бяха накарали да напусне Бостън и които го бяха принудили да рискува и да се срещне отново с братята си, щяха да го принудят да остане в Канзас, докато не уредяха взаимоотношенията си. Сега той разбираше защо наистина бе дошъл. Процесът на Хен бе само повод. Ако не беше той, щеше да бъде нещо друго.

Изненадваше се колко много го нараняваше, че братята му го отхвърляха. Никога преди не се беше чувствал сам. Не и наистина сам. Бе имал семейството на Фреди, но се надяваше, че ако се нуждае от своето семейство, братята му щяха да го приемат.

Сега не беше толкова сигурен в това.

Мадисън повдигна рамене. Както винаги и този път щеше да измисли нещо, но не тази вечер. Сега щеше да бъде по-добре да отиде да види как се оправя онази бунтовничка с кожените дрехи.

Каза си, че не би отишъл при нея, ако не беше виновен. Каза си още, че не би бил толкова загрижен, ако всичко не бе станало заради него. Каза си и някои други неща и всички те бяха верни, но не променяха факта, че отиваше, защото искаше да я види. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави допира на тялото й до своето, на устните си върху нейните, на мекотата на гърдите й срещу своите.

Каза си да не се тревожи, че тя го очароваше толкова. От това нямаше да излезе нищо. Чувството за близост, за нещо интимно, бе само една илюзия. След няколко седмици щеше да се завърне в Бостън и да я забрави.

 

 

— Имала е късмет — каза Роуз на Мадисън. — Можела е да се пребие.

Джеймз бе намерил Джордж и жена му седнали на верандата пред къщата на Абът. Уилям Хенри си играеше наблизо.

— Опитах се да я спра — каза Мадисън и придърпа един стол.

— Не ви познавам добре — отвърна Роуз, — но от малкото, което знам за двама ви, ми се струва, че е имало твърде много предизвикване.

— Напоследък като че ли имам такива проблеми с всички.

— Предполагам, че не си имал успех с Хен — каза Джордж.

— Той дори не иска да говори с мен.

— Ще отида да го видя — каза Роуз.

— Няма смисъл. Той все още ми се сърди, че го изоставих преди осем години.

— Не ме интересува за какво се сърди — каза Роуз и се изправи бавно на крака. — Това не е причина да отказва да говори с теб, когато се опитваш да го защитиш. Наглеждай Уилям Хенри, Джордж. Той има навика да се измъква също толкова бързо, колкото и Зак.

Джордж се опита да каже нещо, но Роуз не му даде думата.

— Това е най-упоритото и твърдоглаво семейство, което съм срещала. Обикновено не обръщам внимание на подобни неща, но не и когато става въпрос за живота на Хен.

— Вземи си шал — каза Джордж. — Вечер става хладно.

Тя влезе в къщата.

— Няма ли да я спреш? — попита Мадисън.

— Ти би ли могъл?

— Не, но…

— Аз също не мога.

— Не разбирам. — Джеймз знаеше, че по-големият му брат винаги бе имал способността да контролира останалите, а понякога дори и баща им. Джордж се усмихна доста самодоволно.

— Не би могъл да разбереш. Не и след като си живял с мама и татко. Аз също не бях сигурен, че мога да разбера. Не бих се и опитал, ако Роуз не ме беше принудила. А сега седни. Ако има някой, който може да накара Хен да говори, това е Роуз.

Роуз излезе от къщата.

— Има ли нещо особено, което трябва да знаеш?

Мадисън не разбираше как тази дребна женица би могла да накара Хен да промени държанието си, след като собствените му заплахи не бяха успели.

Вероятно по същия начин, по който те заплени Фърн. Но Мадисън все още не беше готов да си признае това.

— Трябва да знам къде е ходил през онази нощ, кой може да го е видял и къде точно се е намирал по времето на убийството на Трой Спраул. Ако успея да докажа къде е бил, нищо друго не би имало значение. Ако не успея, ще трябва да открия истинския убиец. Трябва да знам всичко, което Хен може да ми каже за Трой, дори и най-малките подробности.

— Ще се постарая.

— Тя как е? — попита Мадисън, посочвайки с глава към къщата.

— Иди и виж — отвърна Роуз. — А ти, Джордж, бъди готов. Ако се съди по случилото се през последните двадесет и четири часа, няма да минат и три минути и стрелбата ще започне.

Мадисън бе започнал да се надига от стола, но отново седна.

— Няма да ходя там, ако ще ми крещи.

— Не знам какво е направила или какво ще направи, но ти й дължиш едно извинение.

— Аз ли? Аз не я блъснах в онзи поток. — Мадисън бе признал вината пред себе си, но не му харесваше някой друг да му я напомня.

— Може и да не си го направил физически, но си я накарал да побегне. А сега върви и поговори с нея. Тя също се чувства виновна. Там ли ще бъдеш, когато се върна?

— Ако не ме сдъвче твърде много…

— Той винаги ли говори така за жените? — попита Роуз Джордж.

— Преди не го е правил.

Мадисън вдигна ръце и влезе в къщата. Щом всички бяха решили да се докопат до парче от кожата му, то можеше да остави и Фърн да си вземе своето.