Лей Грийнууд
Фърн (18)

Глава осемнадесета

Поне двадесетина пъти през деня Фърн си каза, че не желае Мадисън да се връща за нея, но с отминаването на следобеда погледът й започваше все по-често да блуждае в посока към града. Сега, когато вече беше готова за тръгване, тя вдигна ръка към очите си, за да си направи сянка и погледна надолу по пътеката.

Тя беше пуста. Нямаше и следа от Мадисън.

— Няма достатъчно време да започваме нищо друго днес — каза Пайк. Двамата с Рийд бяха свършили работата си по-рано, но си бяха намерили няколко дребни занимания, за да правят нещо, докато Фърн чакаше.

— По-добре е да тръгваш към къщи — посъветва я Рийд. — В противен случай няма да успееш да си свършиш работата преди мръкване.

— Ще те изпратим до града — предложи Пайк.

— Няма нужда — възпротиви се Фърн. — Мога да намеря пътя сама, правя го от години.

— Знам, но…

— Но нищо — отвърна Фърн. Тя пое дълбоко въздух и изрече това, което всички те знаеха. — Господин Рандолф сигурно е забравил, но аз съм достатъчно добре сега, за да се погрижа за себе си.

Фърн не знаеше дали те вярваха, че злополуката беше причината Мадисън да предложи да я придружи, но се надяваше, че не си мислеха, че се беше влюбила в него. Можеше само да си представи колко биха се забавлявали всички, ако мнителната Фърн Спраул хлътнеше по едно красиво конте, а то я зарежеше.

— Ще ви чакам утре след изгрев-слънце — каза тя. — Не мога да започна да живея отново тук, докато не си купя някои неща, но възнамерявам да се нанеса преди края на седмицата.

Трябваше колкото се може по-скоро да напусне дома на госпожа Абът. Доста време бе прекарала близо до Мадисън и бяха й хрумнали неприсъщи за нея мисли. Беше започнало да й се струва, че наистина можеше да се чувства удобно в семейството му. Щеше да е нужна само една малка стъпка, за да успее да преодолее страха си от физическата близост.

Не трябваше да го допуска и тя го знаеше. Знаеше също така, че единственият начин да унищожи упоритата надежда, че може да излезе нещо между двамата, беше да престане изобщо да се вижда с Мадисън. Нямаше да успее да се отдръпне от него, щом беше постоянно до нея и правеше всичко възможно да спечели сърцето й.

— Не искаш да кажеш, че ще останеш тук сама, нали? — запротестира Пайк.

— Разбира се, че ще остана, и няма да бъда единствената жена в Канзас, която живее сама. Освен това не мога да се грижа за ранчото като живея в града.

— Би могла да ни наемеш да ти помагаме — предложи Пайк.

— Може, но след като спечеля пари, за да ви плащам.

— Господин Рандолф вече ни плати за един месец.

Фърн усети топлината от смущението да залива страните й.

— Предполагам тогава, че ще трябва да плащам на господин Рандолф. — Не искаше да му бъде задължена. Може би щеше да му даде онези малки биволчета, за които толкова се беше загрижил. — А сега тръгвайте и двамата.

— Няма да мръдна, докато ти не тръгнеш — заяви Пайк.

— И аз — повтори Рийд.

Това не бе се случвало, преди Мадисън да дойде в Абилийн! Рийд и Пайк отдавна щяха да са в бара, без да си мислят за безопасността й. Беше учудващо какъв ефект имаше, че изостави елека и носеше косата си свободно пусната.

— Качвайте се на конете! — извика тя. — Който излезе последен от двора, ще изчисти кладенеца.

Пайк изпревари Рийд, но Фърн надбяга и двамата. Махна весело с ръка на мъжете, когато потегли към града, но усмивката й изчезна веднага щом се обърна.

Беше разтревожена. На Мадисън сигурно му се беше случило нещо.

Преди две седмици тя би сметнала за грешка обяснението му в любов и би си помислила, че е объркал ролята на Очарователния Принц с тази на Добрата Кръстница. Но оттогава беше започнала да го разбира по-добре. Той наистина я обичаше и въпреки собствената си рана почти не я беше оставял след смъртта на баща й. Даже и Роуз не беше прекарвала толкова много време с нея.

Освен това, ако Мадисън не желаеше да направи нещо, той проявяваше достатъчно голямо желание да й каже. Не, той наистина имаше намерение да се върне, но нещо се беше случило и му бе попречило.

Не си мислеше, че то беше нещо ужасно — сигурно Роуз би изпратила някого в имението, за да й съобщи — но не можеше да се отърси от тревогата. Мадисън беше решителен мъж и нищо не можеше да го спре да направи това, което желаеше. Беше сигурна в преценката си.

Но какво може да се е случило? Неизвестността я тревожеше толкова много, че почти изтласка по-важния въпрос от ума й: Как щеше да му каже, че не можеше да се омъжи за него?

Чудеше се дали щеше да намери сили да изрече думите. Искаше й се да се омъжи за Мадисън повече, отколкото да продължи да живее. Дори ако трябваше да спят в отделни легла и в отделни стаи, би се лишила от целувките му до края на живота си и от всичко само за да го има до себе си!

Но съзнаваше, че не можеше да му причини това — трябваше да му даде или всичко, или нищо.

Защо тогава й беше толкова тежко, след като бе самотна през целия си живот и трябваше да е свикнала с това. Но след като цял месец вниманието на Мадисън беше насочено към нея и беше повярвала, че я обича, бездната на онази празнота беше станала по-противна от всякога. И това беше само защото го обичаше толкова много, че не можеше дори да си помисли да се откаже от него.

 

 

— Не съм виждала Мадисън — отвърна Роуз на Фърн, която се стараеше да изглежда спокойна, когато попита за Мадисън, но знаеше, че Роуз ще долови тревогата в гласа й и ще забележи загрижеността, изписана на лицето й. — Мислех си, че възнамерява да прекара деня с теб.

— Казах му да се върне, защото нямаше никаква работа за него, но той обеща да дойде и да ме вземе следобед.

— Не е идвал тук за обед — отвърна госпожа Абът, — а мъж, който пропуска обеда си, има много грижи.

— Сигурно е отишъл с Джордж — предположи Роуз. — Търсеше ферма за зимата.

— Това не може да е причината — намеси се госпожа Абът. — Лоти Мърфи ми каза, че е видяла господин Рандолф да излиза от града не повече от петнадесет минути след като тръгнаха оттук с Фърн.

— Може би е получил някакво съобщение — предположи Роуз. — Фирмата му го използва да проучва различни проекти, докато е тук. Навярно задълженията му са го погълнали толкова много, че е забравил. Знаеш какви са мъжете по отношение на бизнеса. — Роуз отведе Фърн в салона, далеч от изявленията на госпожа Абът. — Където и да е отишъл, сигурна съм, че ще се ядоса на себе си, когато разбере, че не е успял да спази уговорката. Защо не отидеш в „Дроувърс Котидж“? Ако го завариш там, ще го накараш да изпита такъв шок, че никога повече да не забравя! С всеки изминат ден заприличва все повече на Монти!

Фърн прехапа език. Ставаше й все по-трудно да търпи нападателните сравнения на Роуз, без да ги оборва.

Докато бързаше по улицата към „Дроувърс Котидж“, се чудеше какъв беше бизнесът на Мадисън. Собствените й грижи я бяха погълнали толкова много, че не беше се замисляла. Това я тревожеше. Не можеше да му предложи нищо, което да се сравни с живота в Бостън. Почти виждаше предишния му живот да протяга ръце и да го притегля обратно. Отхвърли тази мисъл — това нямаше никакво значение, защото се канеше да му откаже. Искаше само да се увери, че е добре.

Не можеше да не забележи погледите, които я следваха надолу по улицата. Не изглеждаха естествени, а тя не си въобразяваше, че се дължаха на съчувствие заради смъртта на баща й. Те не издаваха състрадание, а явно любопитство, бяха дори съзерцателни. Тогава разбра — беше започнала да носи косата си пусната и беше съблякла елека от овча кожа по настояване на Мадисън и макар че носеше панталони, нямаше никакво съмнение, че беше жена. Точно тази беше причината, която превръщаше беглите погледи във втренчени.

Почувства се неловко и се запита дали щеше някога да се отпусне в присъствието на загледани в нея мъже. Помисли си, че трябва да си вдигне косата и отново да си сложи елека. Мадисън щеше скоро да се прибере вкъщи, а тогава нямаше да има никакво значение как ще изглежда тя.

Усети облекчение, когато стигна до „Дроувърс Котидж“. Вмъкна се бързо във фоайето, където цареше приятна атмосфера, само за да бъде разтърсена от шок, разрушителен като земетресение. Мадисън седеше на един диван в една от малките ниши, в компанията на най-красивата жена, която Фърн беше виждала някога.

Не беше нужно някой да й казва, че тази жена и мъжът от другата й страна бяха от Бостън. Изводът се налагаше сам — всичко в тези хора говореше за свят на богатство и изтънченост, напълно непознат на Фърн.

Само като погледна жената, Фърн се почувства ужасно грозна и й се прииска да се намира където и да било другаде на земята, но не и тук.

Опита се да се измъкне от хотела и да избяга, но беше твърде късно. Когато я забеляза, Мадисън ахна от изненада и се изправи на крака.

— Фърн, ела тук! Искам да те запозная!

Не можеше да си спомни кога го беше виждала толкова весел. Усмихваше й се, но тя знаеше, че го правеше заради красивата непозната.

Искаше й се да я намрази и така щеше да стане, ако жената беше показала дори и най-беглата следа от шокиране, изненада или неодобрение от вида на Фърн, но такова нещо не се получи. Тя се изправи на крака с предразполагаща усмивка на устните, широка почти толкова, колкото тази на Мадисън.

Жената беше главозамайващо красива. Дори и Роуз не можеше да се сравнява по хубост с нея. Ако Бостън беше пълен с подобни жени, Фърн не можеше да си обясни защо Мадисън изобщо го беше напуснал.

В контраст със семплата си кремава пола, жената носеше сако по испанска мода, украсено с тъмночервен спираловиден ширит, плисирано жабо и многобройни малки копчета. Шапката й беше отрупана с панделки, рюшчета и пера. Но погледът на Фърн беше привлечен най-напред от тъмнокестенявата коса, сините очи, извитите розови устни и бялата й кожа.

Беше глупаво да си мисли, че Мадисън щеше да прояви интерес към Фърн, когато явно беше в най-приятелски отношения с това зашеметяващо същество.

Беше предполагала, че той не е наясно с чувствата си, но си беше позволила да се надява, че може да я обикне. Беше очаквала с нетърпение появяването му в ранчото, макар че същевременно се ужасяваше от това. Знаеше, че краят неминуемо ще настъпи, затова искаше да се наслади на миговете, които й оставаха да прекара с него.

Болката, причинена от факта, че тази жена трябваше да се появи в Абилийн само за да накара Мадисън да я забрави още по-бързо, беше много по-силна, отколкото дори Фърн можеше да си представи. Изпитваше гняв и ревност и обстоятелството, че се държеше напълно безразсъдно, беше загубило за нея всякакъв смисъл.

Но докато стоеше там със зяпнала уста и гледаше как целият й свят се рушеше, гордостта не й позволяваше да остави Мадисън или тази красавица да разберат, че душата й умираше. Насили се да се усмихне и позволи на Мадисън да я дръпне напред.

— Това е Фърн Спраул — представи я той. — Беше в имението си. — Той млъкна, а усмивката изчезна от лицето му. — Трябваше да те придружа на връщане — каза той.

— Няма значение, както виждаш не съм се загубила — отговори Фърн, като се напрягаше да поддържа по-лек тон, тъй като не желаеше някой да я заподозре, че беше прекарала последния час в терзание, опитвайки се да отгатне причината, поради която Мадисън не беше дошъл да я вземе, и целия ден в тормоз заради любовта си към него.

— Така се заприказвахме със Саманта и Фреди, че не съм забелязал как е минало времето.

— Тъй като изглежда, че Мадисън не може да задържи мисълта си върху едно нещо за повече от минута, смятам, че ще е по-добре сама да се представя — каза жената. — Казвам се Саманта Брус, а това е брат ми Фредерик. Познаваме се с Мадисън, откакто се помня.

Фърн нямаше никаква представа как се поздравяваха изисканите дами, затова силно разтърси подадената й ръка, надявайки се, че ръкавиците от еленова кожа бяха чисти и нямаше да изцапа кремавите ръкавички на госпожица Брус.

— Извинявайте, че съм в такъв неугледен вид, но цял ден прекарах във фермата.

— Мадисън ни разказа за несгодите ви. Вие сте много смела жена.

Най-лошото беше, че Фърн разбираше, че госпожица Брус говореше искрено, а тя не можеше да мрази някого, който проявяваше такова истинско съчувствие.

— Не е проява на голяма смелост да правиш единственото нещо, което умееш — отвърна Фърн.

— Проява е, когато го вършиш наистина храбро — заяви Саманта, — а ако съдим по това, което ни разказа Мадисън, вие притежавате голяма храброст.

— Сигурна съм, че е преувеличил — смънка Фърн. Не беше свикнала с комплименти и продължаваше да си мисли, че госпожица Брус сигурно й се подиграва.

— Мадисън да преувеличава ли? — попита Фреди, като се разсмя лениво. — Никога не съм познавал по-обективен човек в живота си.

Да, Мадисън наистина преувеличаваше. Може би я обичаше, но недостатъчно. Саманта Брус беше изключително красива, но ако един мъж те обичаше, нямаше ли да си спомни за теб, дори и в присъствието на по-красива жена? Може би, но ако жената, която обичаше, беше непривлекателна като Фърн, това беше малко вероятно.

— Мадисън се опитва да ме развеселява — каза Фърн. — Не вярвам и на половината му приказки. — Мадисън я погледна остро. — Не ви ли е казал, че ми купи къща, за да имам някакво място да живея? Не ме и предупреди, просто я купил, наредил да я закарат в ранчото и я обзавел с мебели и всичко необходимо. Мъж с такова добро сърце би пресилвал, когато говори за качествата на другите.

Фърн се опитваше с всички сили да задържи сълзите си, но усети как пълнеха очите й.

— Направил съм всичко по свое собствено желание — заяви Мадисън.

— Ти си истински джентълмен — отговори Фърн. — В началото не си мислех така, но си такъв.

— Не съм го направил, защото съм джентълмен — запротестира той.

— Това прави постъпките ти да изглеждат още по-добри — отвърна Фърн. Тя се обърна към госпожица Брус. — Е, радвам се, че трябваше да се запозная с вас, госпожице, но се налага да тръгвам, защото, ако не се измия, госпожа Абът няма да ме допусне да седна на трапезата. — И тя се накани да тръгва.

— Идвам с теб — каза Мадисън.

— Не, остани с приятелите си, не можеш да ги оставиш сами още при първата им вечер в града. Ще кажа на Роуз, за да не се безпокои.

— Фърн, почакай! Ще се върна веднага — обърна се той към Фреди и Саманта и се затича след Фърн.

— Необикновена млада жена — отбеляза Фреди. — Едва можах да повярвам на очите си, когато се появи.

— Очаквах, че ще е нещо по-различно от момичетата и Бостън — отговори Саманта. — Никога не съм си мислила, че Мадисън би се влюбил в някого другиго, освен в най-изключителната жена.

— Мадисън да е влюбен в нея! Не може да говориш сериозно.

— Разбрах още в момента, когато спомена името й.

— О, скъпа моя сестро, толкова съжалявам!

— По дяволите, почакай! — извика Мадисън, като бързаше подир Фърн. Ако беше облякла пола като нормална жена, нямаше да може да ходи толкова бързо, а той нямаше да трябва да се унижава, като я гони пред очите на половината град. Виждаше подигравателните усмивки и си представи как хората ще разказват на приятелите си на чашка как Фърн Спраул върти на шиш новака янки подобно на прасе, което се пече. Представата, че може да бъде прицел на подигравки, не подобри настроението му.

— Фърн, ако не спреш, ще…

— Върни се при приятелите си, Мадисън! Върни се в Бостън, където ти е мястото!

— Бостън и приятелите ми нямат нищо общо с теб — извика той, като я хвана за ръката и я принуди да се обърне с лице към него. — Наистина ли вярваш, че говоря празни приказки и че не държа на обещанието си?

— Е…

— По дяволите, Фърн! Не можеш да подхвърлиш подобно обвинение на мъж, а после да си заминеш.

— Защо не? Ти каза, че ще дойдеш в ранчото, а не дойде. — Знаеше, че не беше справедлива, но не можеше да се въздържи, защото болката от поредното отхвърляне я караше да сипе удари. Враждебността беше нейната защита, докато успееше да приеме самотата.

— Никога не бях очаквал да срещна Саманта тук, толкова бях изненадан… Не усетих как времето е минало.

— Придружаваше я брат й или не си го забелязал още?

— Разбира се, че забелязах Фреди, но не неговото идване ме изненада, а това на Саманта.

— О, тя е прекалено добра за Канзас, нали? Страхуваш се, че част от мръсотията ни може да изцапа и нея?

— Не бъди глупава.

— Значи аз съм глупавата! Трябваше да го очаквам — хората от Канзас не могат да се държат интелигентно много дълго време. Очевидно съм изчерпала целия си запас само за няколко седмици.

— Сега пък говориш абсурдни неща. Знаеш, че не съм имал предвид нищо такова. Ревнуваш ме от Саманта или просто си ядосана, че не дойдох?

— Нито едното, нито другото — сряза го Фърн. — Никога не бих си губила времето да ревнувам някой мъж. Що се отнася до идването ти в ранчото, признавам си, че наистина те очаквах, защото обикновено правиш точно това, което не желая. Също така бях достатъчно глупава да се притеснявам, че нещо може да ти се е случило.

— Казах ти, че съжалявам — повтори Мадисън. — Заприказвахме се и е станало по-късно, отколкото си мислех.

— Добре, сигурна съм, че имате още много да си приказвате. Не искам да те задържам. Ще ги доведеш ли вкъщи по-късно, или би предпочел Роуз и Джордж да се срещнат с вас в хотела?

— Когато забиеш зъбите си в някой мъж, късаш и раздираш с всичка сила, нали?

— Не разбирам за какво говориш.

— Мислех си, че се различаваш от останалите жени, но очевидно няма никакво значение това, дали носиш поли, или панталони: всички получавате пристъпи на ревност, щом мъжът заговори с друга жена.

— Имам много по-важни неща за вършене, отколкото да прекарвам времето си в ревнуване на един мнителен новобранец от Бостън! — изкрещя Фърн, забравила, че много любопитни уши могат да я чуят. — Няма да ми пука даже и ако разговаряш със сто жени.

— Не съм убеден, ако имах сили за толкова — отвърна Мадисън, — особено ако приличат на теб.

— Не е нужно да хабиш ценните си сили или фалшивите си обещания заради мен — нахвърли се тя върху него, като си спомни обяснението му в любов.

— Говорех сериозно, но си мислех, че разговарям с нормална жена.

— Тогава стана добре, че откри навреме заблудата си.

— Наистина.

Фърн се обърна и почти избяга от Мадисън. Надигащите се в гърдите й ридания я задушаваха, но не трябваше да плаче на улицата, макар че не можеше да задържи сълзите си по-дълго от минута.

До този момент не беше съзнавала колко много беше свикнала, че е единственият обект на вниманието му и никога не беше вярвала, че можеше да се държи като ревнива опърничава жена, но така беше станало. Имаше поне десетина свидетели, които да потвърдят този факт, в случай че у нея се породят някакви съмнения.

Но какво можеше да направи? Преди по-малко от осем часа я беше убеждавал, че я обича, а тя беше прекарала целия ден в терзания за това, как да му каже, че не може да отвърне на чувствата му, а в действителност го обичаше до отчаяние. Беше отворила старите си рани, за да се опита да ги излекува. Беше събудила болката и изровила отвратителни те спомени, които с усилие потискаше през всичките тези години, но за какво беше всичко това? За да я забрави, когато тази „приятелка от детството“ дойде в града ли? Сигурно не биваше да упреква Мадисън, тъй като той несъмнено вярваше на всяка дума, която беше казал тази сутрин. Просто когато е видял Саманта, не е могъл повече да си спомни за Фърн.

Тя зави по късата алея, водеща към къщата на госпожа Абът. За неин ужас Роуз и Джордж седяха на верандата. Фърн се напрегна с цялата си воля да изглежда така, сякаш нищо не се беше случило.

— Мадисън няма да се връща за вечеря — съобщи тя. — Някакви негови приятели са пристигнали в града и ще вечеря с тях.

— Ще ги доведе ли по-късно? — попита Роуз.

— Не каза нищо — отговори Фърн и изведнъж загуби контрол над сълзите си. Изхлипа, дръпна рязко вратата и се втурна в стаята си.

— За какво беше всичко това? — попита Джордж.

— Нямам представа — отговори Роуз, смръщила чело, — но бих се обзаложила за всичките ти крави, че поне един от приятелите на Мадисън е привлекателна млада жена.

Фърн не знаеше колко дълго беше плакала. Имаше толкова много неща за оплакване — невинното наслаждаване на живота, което беше изчезнало през онази ужасна нощ, любовта, която никога не получи от баща си, годините на самота, когато се опитваше да си осигури някаква защита, борейки се с естествената си природа. Но най-много плачеше, че е загубила надеждите, които бяха породили прегръдките на Мадисън. Знаеше, че беше невъзможно да се омъжи за него, но беше разчитала любовта му да й вдъхне сили и да поддържа духа й през самотните години, които я очакваха. Сега беше загубила дори и това.

Когато се наплака до насита и в душата й остана само тъпа болка, тя се изкъпа и се преоблече за вечеря, но не можеше да се храни. Отхвърли поканата на Роуз да поостане на масата с нея и Джордж и се върна в стаята си, но тя скоро се превърна в непоносим затвор. Излезе на верандата, но и това не й подейства много по-добре. Насили се да се съсредоточи върху проблемите, свързани с ранчото, но не можеше да задържи мисълта си върху прасета и пилета, когато цялото й съзнание беше завладяно от Мадисън.

Можеше да се убеждава, че всичко, което желаеше, беше да съхрани гордостта си, че беше наранена и никога не би му повярвала отново, но когато си помислеше всичко това, разбираше, че не е взела предвид едно-единствено нещо, най-важното — това, че обичаше Мадисън. Не можеше да каже, че не я интересуваше всичко останало, интересуваше я, но любовта й към Мадисън беше всичко, което наистина имаше някаква стойност.

Не, единственото нещо, което наистина имаше някакво значение, беше щастието му. И ако тя не можеше да го обича така, както трябваше, с любов, от каквато се нуждаеше всеки мъж, не трябваше да попречи на щастието му с друга жена.

Саманта Брус обичаше Мадисън и Фърн го беше разбрала само с един поглед. Сигурно самият Мадисън беше единственият човек, който не знаеше, но навярно скоро щеше да го разбере, може би веднага, щом се върнеше в Бостън. Тя беше точно този тип жена, която трябваше да има за съпруга — красива, образована, богата и изпълнена с любов към него. Не би имала нищо против диктаторските му навици и не би му натяквала моментите, когато той не постъпваше правилно. Саманта не би спорила с него и би се погрижила всичко в дома им да върви точно както желаеше.

Тя щеше да го обича точно толкова, колкото и Фърн, а най-важното — би го обичала по начина, по който на Фърн й се искаше да го обича, а не можеше — и с душата, и тялото си.

Би било чудесно, ако можеше да го притежава, но понеже не можеше, тя се успокояваше, че със Саманта той ще бъде щастлив. Беше разменила със Саманта само няколко реплики, но те й бяха достатъчни, за да разбере, че има приятен характер и че носи в сърцето си топлота. За него тя щеше да бъде по-добра съпруга от тази, която обикновеното момиче от Канзас можеше някога да бъде, и затова Фърн нямаше да му пречи. Но след като взе това решение, тя изпита болка, много по-силна от всяка друга, която бе изпитвала през целия си живот.

Когато вдигна поглед, видя, че Мадисън се задава по улицата.