Лей Грийнууд
Фърн (11)

Глава единадесета

Уинк, кучето мелез на баща й, изскочи иззад къщата и се втурна да ги посрещне, като не спираше да лае.

— Чудя се какво ли е ял татко — каза Фърн. — Той мрази да готви.

— Може да е отишъл до града.

— Той мрази това още повече.

— Трябвало е да наеме някого да ви помага, след като е уволнил Трой. При всичката работа, която вършите, сигурно не ви остава време за готвене.

Фърн усети тръпка на удоволствие. Никой мъж не беше изпитвал загриженост заради работата, която тя вършеше, и Фърн не разбираше защо Мадисън трябва да е първият. Тя по-скоро би си помислила, че той дори не подозира за съществуването на жени, които работят. Може би той приличаше на Джордж повече, отколкото тя си мислеше.

Мадисън спря двуколката пред къщата. Кучето продължаваше да лае.

— Млъквай, Уинк. Това съм аз — извика му Фърн и Уинк се укроти.

— Стойте тук, докато се уверя, че баща ви си е вкъщи — нареди й Мадисън и слезе.

Кучето се канеше да започне отново да лае, но една рязка команда на Фърн го накара да размаха опашката си в знак на приветствие.

Бейкър Спраул излезе от къщата. Той не обърна никакво внимание на Джеймз.

— Крайно време беше да се прибереш — каза Спраул на дъщеря си. — Всичко се обърка, откакто те няма. За какъв дявол лежа толкова много?

Гневът на Мадисън се възпламени като барут.

— Тя се нарани лошо при падане — обясни той на Бейкър. Гласът му беше студен като зимна виелица. — Върнах я тук само защото тя ми обеща да се грижи за себе си поне една седмица.

— Фърн не е трябвало да остава на легло дори и за един ден — каза баща й, без да прикрива презрителното си отношение, — да не говорим пък за цяла седмица. Тя има твърде много работа за вършене, а освен това в къщата няма нищо за ядене.

— Ще приготвя нещо за по-малко от час, татко — намеси се Фърн и слезе от двуколката. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не покаже колко я заболя.

— Нямаш време да се занимаваш с готвене — сряза я Бейкър. — Това стадо ми създава големи неприятности. Бичетата ти се мотаят навсякъде. Наложи се дори да прогоня няколко от телетата си. Ако те успеят да се вмъкнат в царевицата на стария Клакстън, той ще започне да стреля по тях и след това ти ще трябва да отговаряш пред него и мен.

— Роуз ще откачи, ако разбере, че сте се качили на кон — обърна се Джеймз към нея.

— Оставете вещите ми в къщата — отвърна Фърн, като избягваше да го гледа в очите. — Ще се погрижа за тях, когато се върна.

— И по-добре се заеми с кастрирането на бичетата — добави Спраул. — Ако се забавиш още малко, те ще започнат да прескачат огради, за да търсят крави.

— Ще се погрижа това да не стане — отговори тя, отвърза коня си и се метна на седлото, преди Мадисън да успее да й попречи.

Фърн очакваше болката още когато се хвана за рога на седлото и се беше подготвила за нея, когато поставяше крака си на стремето, но не очакваше стрелите, които я пронизаха и я отхвърлиха почти в безсъзнание, когато се опита да се качи на коня. Тя усети нарастващо замайване, светът около нея се завъртя и тя пусна рога на седлото.

Падаше.

Фърн не можеше да повярва на очите си. Беше толкова слаба и безпомощна, че не можеше да се качи на кон.

— Казах ви, че още не можете да яздите — каза Мадисън докато я подхващаше. — Искам да се върнете право в леглото и да не ставате до сутринта. Утре аз сам ще дойда да се уверя, че сте ме послушали.

— Нищо подобно няма да направи — заяви Бейкър. — Кой ще й свърши работата?

Дори и през слоевете болка, които се наслагваха около нея подобно на пръстените на гигантска боа, Фърн усети как тялото на Мадисън се напрегна. Той сякаш се спря, за да прецени някакво решение.

— Не ми пука кой ще я свърши — заяви най-накрая Джеймз с обичайната си решителност. Той отнесе Фърн в двуколката и внимателно я остави на седалката. — Не ми пука дали бичетата ще изпотъпчат цялата ти реколта или ще изядат царевицата на Клакстън до стръкче. — Той върза юздите на коня й за двуколката и отново се обърна към баща й. — И се надявам бичетата да тероризират всяка крава в радиус от сто мили около Абилийн. Това си е твоето стадо, Спраул. Проблемът си е твой.

Мадисън постави дисагите на Фърн обратно в двуколката.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — запита ядосано Бейкър.

— Ще заведа Фърн обратно при Роуз, където ще се погрижат добре за нея.

— Тя ми е дъщеря — извика Спраул — и аз казвам, че тя ще остане тук, за да си свърши работата!

— Казвай каквото си искаш — отвърна Мадисън с присъщото си спокойствие, — но аз ще я заведа в града.

— Тя остава! — изрева Бейкър и се приближи заплашително към Джеймз.

Фърн усети как сърцето й се сви. Мадисън беше едър мъж, но твърде слаб. Баща й приличаше на мечка и годините усилен труд го бяха направили як като вол. Тя не си спомняше да го беше виждала да се бие. Дори и Трой предпочиташе да отстъпва, вместо да се бие с него.

Мадисън започна да се качва на двуколката и Спраул се нахвърли върху него без предупреждение.

Фърн затвори очи, защото не искаше да види как Мадисън ще бъде повален на земята, но когато ги отвори, в праха лежеше баща й. Преди Бейкър да се беше опомнил, Джеймз скочи в двуколката, изплющя с камшика над главата на коня и подкара в тръс, сподирян от лая на Уинк и псувните на баща й.

— Не си мислете, че бягам, защото ме е страх — извика Мадисън. — Просто не ми се искаше да удрям баща ви.

Фърн беше твърде изненадана, за да може да отговори. За по-малко от петнадесет минути той беше обърнал света й с главата надолу. Стадото щеше да създава още проблеми, но на нея вече й беше все едно. Баща й щеше да се появи в града рано или късно, но и за това не се притесняваше. Само допреди няколко дни беше мислила единствено за Трой, добитъка и баща си, а сега едва се сещаше за тях. Единственото нещо, за което можеше да мисли, бе Мадисън.

И онези проклети бичета.

Тя започна да се смее и веднъж започнала, вече не можеше да се спре, въпреки че смехът й причиняваше ужасна болка.

— Какво е толкова смешно? — запита я Джеймз.

— Онова, което казахте за бичетата — отвърна тя между пристъпите смях. — Представям си как те гонени от татко с нож в ръка преследват ужасените крави из цялата околност и поглеждат зад себе си, пресмятайки колко ли от тях ще оправят, преди той да ги настигне. — Тя отново избухна в смях. — Сигурна съм, че една дама никога не би си помислила подобно нещо, а дори и да си го помисли, не би си признала.

— Мислите ли, че баща ви би ги преследвал? — попита ухилено Мадисън.

— Не и ако има ум в главата. Би трябвало да ги изчака да се върнат след похожденията си, когато ще бъдат твърде уморени, за да му се изплъзнат.

Тя пак се разсмя, но я заболя и се спря.

— Не трябва сама да се грижите за стадото.

— Откакто татко уволни Трой, не можахме да намерим каубои, които да се задържат при нас по-дълго. Предупредих го, че така ще стане, но той не ме послуша.

— Защо баща ви уволни братовчед ви?

— Те не бяха съгласни за нищо. Трой се занимаваше със стаята, а татко е фермер.

— Сигурен съм, че Джордж би могъл да ви намери някого.

— Защо сте толкова сигурен, че брат ви може да осигури каквото и да било?

— Защото може. Той още от рождение има дарбата да оправя заплетени ситуации.

— Тогава защо не оставихте защитата на Хен на него?

— Това е нещо съвсем различно.

Мадисън се умълча и Фърн още веднъж се опита да разбере противоречията, в които изпадаше този мъж. В един момент той бе готов да заяви, че Джордж има отговор на всичко, а в следващия намекваше, че отговори не съществуват. В един момент правеше всичко възможно да се отърве от Фърн, а в следващия я връщаше в Абилийн, за да се погрижи за нея. В един момент й се сърдеше, а в следващия беше готов да се бие с баща й, за да не й се налага да работи, преди да се възстанови.

Той също бе толкова неразбираем, колкото и промяната в самата нея.

Тя би трябвало да бъде загрижена за баща си, но не беше. Трябваше да се сърди на Мадисън за това, че беше повалил Бейкър, но не можеше. Трябваше да се тревожи за добитъка си и за реколтата на съседите, но не можеше. Трябваше да очаква с нетърпение завръщането към стария си начин на живот, но си мислеше само за завръщането в дома на госпожа Абът и й се искаше да опознае повече Мадисън Рандолф.

Тя би трябвало да се страхува, че продължителният контакт с този човек би сломил съпротивата й и би я направил уязвима за всичко, на което се опитваше да се противопостави в продължение на години.

Това я плашеше до смърт и Фърн не знаеше какво ще се случи на следващия ден. Ако я очакваше пътят към ада, тя бе готова да го приеме. Не можеше да направи нищо друго.

— В Абилийн правите ли си партита? — запита я Мадисън. Въпросът му беше толкова неочакван, че й беше необходимо време, преди да му отговори.

— Не знам. Аз не ходя по партита.

— Защо не?

— Защото не съм искала.

— Мислех си, че ще подскочите от радост при подобна възможност.

— Някоя друга може и да го направи, но не и аз.

— Никога ли?

— Никога.

— А ще дойдете ли, ако аз ви поканя?

Никой никога не я беше канил на парти. Не се бяха осмелявали.

— Не можете да ме заведете където и да било в този град — отвърна тя. — Тук никой не ме одобрява.

— Аз също не одобрявам някои от нещата, които вършите, но вие не отговорихте на въпроса ми.

— Ако не ме одобрявате, защо тогава искате да дойда с вас?

— Не съм казал, че не одобрявам вас, а само някои от нещата, които вършите.

— Това е едно и също.

— Ако смятате така, значи не познавате добре мъжете.

Така беше, но тя не искаше да си признае пред него.

— Вие избягвате въпроса ми — каза Фърн. — Защо ме каните да дойда с вас?

— Не познавам друга жена тук.

Тя искаше смехът й да прозвучи скептично, но се получи нещо подобно на израз на отвращение.

— Не сте длъжен да познавате която и да било. Там те всички ще се надпреварват да говорят с вас.

— Вие като че ли не одобрявате това. Не мислите ли, че младите жени имат право да говорят с мен?

— Нямах това предвид и вие го знаете. Сигурна съм, че госпожа… която и да организира партито, ще покани достатъчно млади и неомъжени жени.

— Може пък аз да не искам да рискувам да бъда отбягнат от местните красавици, като отида сам.

Фърн се заля в смях.

— С вашата външност ще бъдете заобиколен от цяла тълпа жени, които ще копнеят по вас цели десет минути.

— Значи одобрявате външния ми вид? Това ме успокоява. Имах чувството, че според вас речната кал има по-голям чар от мен.

— Знаете, че сте хубав мъж — отвърна Фърн и не повярва, че бе изрекла тези думи. — А знаете и как да използвате чара си при нужда. Само дето, когато сте близо до мен, се държите като животно.

— Размишленията ви за характера ми са впечатляващи, но се отклонихме доста от основния въпрос. Ще дойдете ли с мен?

— Кой организира купона?

— Госпожа Маккой.

— Жената на кмета! — възкликна Фърн. — Тя дори не би ме пуснала да мина през главния й вход. Та тя получава киселина в стомаха само като ме види.

— Ще трябва да облечете рокля, но с изключение на това не виждам какво във вас може да я разстрои чак толкова.

— Значи не съм достатъчно добра такава, каквато съм, така ли? — Фърн усети как гневът й се надига като прилива в океана.

— Не съм казал, че не сте достатъчно добра — отговори Мадисън. — Сигурен съм, че единственото възражение на госпожа Маккой е по отношение на облеклото ви.

— Вие бихте ли ме завели в дома й, облечена в сегашните ми дрехи?

— Ще бъде вечерно събиране и дори аз не бих отишъл там в дрехите, с които съм облечен сега.

— И защо не?

— Вие никога ли не отговаряте направо на зададените ви въпроси?

— За какво говорите?

— Преди петнадесет минути ви попитах дали искате да дойдете с мен на парти. Вие не само че успяхте да заобиколите въпроса ми, но и ме подложихте на подробен разпит. Ще ви попитам още веднъж: ще дойдете ли с мен на партито на госпожа Маккой?

Фърн усети как нещо в нея се пречупи, като че ли й предлагаха това, което бе искала дълбоко в себе си, но бе знаела, че не може да го има.

Тя искаше да отиде на партито, но не разбираше защо. Никога преди не бе ходила на подобни събирания. Бяха я подкачали, че никога не я канят, но престанаха, когато разбраха, че така или иначе не би отишла.

Но този път тя не искаше просто да отиде, а да бъде с Мадисън. Това я изненадваше още повече, защото никога не бе имала желанието да ходи където и да било с мъж.

— Благодаря ви за поканата, но не мога да приема. — Надяваше се, че отговорът й е прозвучал незаинтересовано. Ако Мадисън се досетеше колко много й се искаше да отиде, нямаше да се откаже, докато не я убеди.

— Вие със сигурност не се боите да облечете рокля, нали? А може би се страхувате, че няма какво да облечете.

— Нито едното, нито другото.

Тя нямаше рокли. Беше ги изгорила преди осем години.

— Тогава защо?

— Няма хора, които бих искала да видя или които биха искали да ме видят на такова място.

— Аз ще бъда там.

Тя знаеше, че той само я дразни и се опитва да я накара да се съгласи, но се надяваше да не усети колко я болеше от такива забележки. Глупавото й сърце искаше да му вярва.

— Вие току-що казахте, че трябва да си лежа в леглото.

— До партито има още няколко седмици. Всъщност дотогава вие вече ще се занимавате с младите си бичета. Да се надяваме, че те ще успеят да задоволят нагона си, преди да се възстановите.

— Защо сте толкова загрижен за няколко едногодишни бичета? — попита тя с надеждата, че така Джеймз ще забрави за партито. — Обзалагам се, че никога не сте виждали бичета.

— Не само съм ги виждал, но съм ги и кастрирал, но ми се гадеше, докато го правех. — Мадисън я измери с поглед. — Не ми харесва начинът, по който ме гледате.

— Не се тревожете — засмя се Фърн. — Вие сте в безопасност. Не бих искала да разочаровам приятелките ви.

— Вие за някакъв донжуан ли ме вземате?

— Обзалагам се, че стотици жени броят дните, оставащи до завръщането ви в Бостън.

— Бих искал да мисля, че поне една или две са забелязали отсъствието ми, но се съмнявам дали броят дните. Има една стара поговорка, която казва, че не трябва да оставяме питомното, за да гоним дивото. Отсъствието на ухажора може би ще накара любимата му да въздъхне, но любовникът е този, който кара сърцето й да бие по-бързо.

— Сигурна съм, че имате опит в тези неща.

— Безкраен. Завоеванията ми са разхвърляни по цялото източно крайбрежие.

Фърн отново се усмихна.

— Надявам се, че не в буквалния смисъл на думата, защото иначе биха били голямо препятствие за къпещите се.

— Вие изпитвате съчувствие към любовниците, лебедите, къпещите се, но не и към мен.

Фърн усети как гърдите й се свиват и сърцето й започва да бие по-бързо. Той просто флиртуваше с нея. Най-добре щеше да бъде да му отвърне по същия начин, но не й достигаше смелост да го направи. Всяка безсмислена дума пронизваше сърцето й като стрела.

— Ще се оправите и без моето съчувствие.

— Тогава приемете поканата ми! Няма да сте длъжна да откажете да танцувате с мен.

— Не, не бих се съгласила и при това условие.

— Няма ли нещо, с което бих могъл да ви убедя да дойдете с мен?

— Може би ще дойда, ако ми кажете честно защо ме каните.

— Става.

— Казах „може би“. Не изключвам възможността да ми разкажете някаква опашата лъжа и после да си доставите удоволствието да я развенчаете.

— Мислите ли, че бих направил подобно нещо?

Реакцията му я изненада. Той изглеждаше разтревожен, сякаш наистина го интересуваше какво мислеше тя за него. Фърн бе очаквала Мадисън да се ядоса, да се вбеси, да се разяри, да бъде решителен, дори и да започне да се извинява, но не бе мислила, че ще се разстрои. Тя беше решила, че на него не му пука за нищо.

Фърн бе шокирана от откритието, че имаше силата да го извади от равновесие. Край Мадисън се беше чувствала толкова безпомощна, че не можеше да не бъде доволна от постижението си. Може би не трябваше да бъде доволна, но тя беше.

— Може би не трябваше да казвам това — отвърна тя. — Просто ние двамата се стараехме само да създадем колкото се може повече неприятности един на друг. Не знам дали и там, откъдето идвате, се държите по същия начин. Аз никога не съм го правила преди, въпреки че вие сигурно сте си помислили точно обратно.

— Тогава нека да започнем отначало.

Фърн започваше да си мисли, че това пътуване няма да има край. Сега тя осъзна колко много й се искаше да постави ново начало. Точно затова бе отишла да го види в затвора. Но оттогава беше имала достатъчно време да обмисли всичко отново и бе решила, че промяната в живота й би донесла само повече болка. Тя си признаваше, че Мадисън я бе очаровал, но това бе лоша причина за продължаване на една връзка, от която в крайна сметка можеше да не излезе нищо.

А независимо от резултата от процеса на Хен, тази връзка щеше да бъде прекратена. Мадисън щеше да се върне в Бостън при своите богати, красиви, обаятелни жени и вероятно щеше да разказва шегички за Канзас и жените, с които се е запознал там, включително и за нея.

Не, на това трябваше да се сложи край и сега може би беше подходящият момент.

— Не мисля, че това би била добра идея.

— Партито или новото начало?

— И двете.

Как можеше да му каже, че той бе пробудил в нея онази част, чието съществуване тя се бе опитвала да забрави? Беше я накарал да си спомни, че е жена. Как можеше да му каже, че бе бягала от женствеността си в продължение на толкова години, че се бе борила с факта, че е жена, и сега вече не знаеше каква е.

— Ще си помислите ли?

— Не.

— Много жалко.

Фърн буквално можеше да види пропастта пред краката си. Знаеше, че трябва да промени темата на разговора или да слезе и да върви пеша до града, но не го направи.

— Защо? — попита тя.

— Абилийн може би никога вече няма да има възможността да открие един лебед, маскиран като грозно патенце. И което е по-важно, вие самата няма да имате възможността да го откриете.

Фърн погледна настрани. Не искаше Мадисън да види болката в очите й.

— Недейте! — каза тя. — Знам как изглеждам.

Мадисън взе нежно брадичката й в ръка и обърна лицето й, докато я принуди да го погледне в очите.

— Вие не знаете какво смятам за външността ви.

— Моля ви! — Тя се опита да се обърне настрани, но той не й позволи.

— Виждам една млада жена, която бяга от себе си, от това, което е и което иска да бъде, защото се страхува да признае, че е красива, защото това ще я принуди да се изправи срещу нещо, което я плаши.

— Стига! — извика Фърн и рязко извърна глава.

Мадисън спря двуколката, хвана Фърн за раменете и я обърна към себе си.

— Би било жестоко да ви оставя да се мислите за грозна и лишена от женственост.

— Само защото съм избрала да нося панталони…

— Ако смятах, че си вярвате, не бих казал и една думичка за панталоните ви — каза Джеймз. — Но не искам да ги обувате само защото се страхувате.

— Не ме е страх. Аз…

— Страхувате се, че някой мъж може да ви целуне и това ви плаши толкова, че се преструвате на грозна.

— Но това е абсурдно. Аз…

— Но аз не мога да бъда подлъган и възнамерявам да ви убедя, че сте красива.

— Как? — попита тя уплашено.

Мадисън нежно я придърпа към себе си, повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Като ви накарам да повярвате, че искам да направя това.

И все така нежно той я целуна по устните.

Въздухът застина в дробовете й и сърцето й започна да бие силно. Светът около нея бе замрял и тя имаше чувството, че се намира някъде по средата между рая и ада.

Фърн едва не се разтопи от целувката му. Никой мъж не бе успял дори да разклати решителността й, а Мадисън почти я беше унищожил. Никога в живота си не бе изпитвала толкова силно желание да отстъпи.

Меките му като коприна устни докоснаха леко нейните.

Тя усещаше топлината на дъха му да гали кожата й. Възбудата я накара да забрави за парещото слънце.

Устните му я примамиха в една продължителна целувка. Тя усети как езикът му остави едва доловима влажна следа върху долната й устна. Фърн се вцепени и забрави за всичко край себе си. Единственото нещо, което съществуваше за нея в момента, бе Мадисън.

Преди да се отдръпне, той я целуна още веднъж. Този път Фърн усети страст, нужда, желание, внезапна настойчивост. Това вече не беше невинната целувка на двама души, които просто се опознаваха. Не беше и целувка от мързеливо любопитство, породена от желанието да я накара да се смята за по-различна. Беше целувка, изпълнена с обещание за страстни изживявания.

Фърн се отдръпна уплашено. Беше се задъхала и погледът й издаваше несигурност.

— Вие трябва да бъдете целувана често — каза тихо Мадисън. — Заслужавате да знаете, че сте много привлекателна жена. Това ли е правил Трой? Затова ли вие сте единственият човек в Абилийн, който е казал добра дума за него?

Балонът се спука и Фърн си помисли, че се понася към ада. Тя рязко свали ръцете на Джеймз от раменете си.

— Не — отвърна тя и се отдръпна от него. Фърн потисна страха, който я обземаше всеки път, когато някой мъж я докосваше, дори и когато това ставаше случайно. Трябваше да запази спокойствие, докато събереше смелостта да го спре и да му каже никога вече да не я докосва.

— Ще ми кажете ли защо?

— Не.

— Може би някой ден…

Тя потръпна. Волята й сякаш я изостави, но Фърн се опита да надмогне слабостта си. Трябваше да му каже да я остави на мира, и то още сега.

— Не мога да приема поканата ви — заяви тя.

— Защо?

— Не искам да ходя там. Има и още нещо. — Тя не можеше да го погледне в очите. — Не искам да ме докосвате или да ме целувате. Не искам никой мъж да прави това. Никога.

Мадисън не знаеше дали бе шокиран повече от собствените си действия или от думите й. Беше я поканил да дойде на партито, подтикнат от някакъв внезапен импулс. Отказът й бе наранил честолюбието му. Той може би я беше целунал, за да я подразни, но се беше получило нещо повече от това. Може би беше искал да я шокира, за да я накара да разбере нещо за самата себе си, но сега той самият бе също толкова шокиран, колкото и тя.

Мадисън бе обладан от силен копнеж, който нямаше нищо общо с дразненето или шокирането, а бе свързан с някакво смътно чувство, че в нея имаше нещо повече от елек от овча кожа и испански шпори. Някъде вътре в нея бе погребана една жена, която никой не познаваше, дори и самата Фърн.

Отказът й го разстрои доста. Той бе подозирал, че тя се опитваше да се държи на разстояние от него, но не си беше помислял, че Фърн искаше да постави между тях трайна преграда. Изобщо не му беше хрумвало, че ще се измъчва от подобно нещо, но точно това ставаше.

 

 

Фърн беше будна от доста време, но не стана от леглото, а лежеше заслушана в звуците, които се чуваха в къщата, и беше оставила мислите си да се лутат безцелно в главата й.

Тя се опита да ги отклони от Мадисън, но образът му, изглежда, бе запълнил всички ъгълчета на съзнанието й и се беше превърнал във фиксидея, която бе завладяла живота й и не искаше да го напусне.

Фърн вече не изпитваше неприязън към него, но това не само че не улесняваше нещата, а ги усложняваше. Бе имала възможността да го мрази със страст, която би изчезнала от само себе си с отпътуването му от Абилийн, но сега тя го харесваше. Фърн се страхуваше да си го признае, но истината бе, че го харесваше много.

Това беше странно чувство, което не я успокояваше. Беше нещо, което бе нахлуло в живота й против волята й и тя не можеше да го контролира. Можеше да крещи на Мадисън, да спори с него, да го нарича с най-обидните имена, но през цялото време щеше да знае, че не мисли нещата, които изрича. Можеше да го подтикне да си замине за Бостън и никога повече да не се върне в Канзас, но не искаше да го направи.

Самата мисъл, че никога вече няма да го види, я изпълваше с тревога. Какво имаше в този мъж, че го правеше толкова различен от другите? Защо не можеше да престане да мисли за него.

Единственият смислен отговор на тези въпроси беше напълно неприемлив. Тя нямаше да позволи нито един мъж да има такова значение за нея. Щеше да се отърве от чувствата си, ако успееше да си го избие от ума.

Но как можеше да си го избие от ума, когато все още усещаше устните му върху своите?

През целия си живот Фърн бе смятала мъжете само за конкуренти. Тя бе изпитвала презрение към жените, които припадаха от мъжкия допир и за които единствената цел в живота беше да привлекат вниманието на мъжете.

Сега тя знаеше достатъчно и разбираше, че целувката им не беше обикновена. Готовността на Мадисън да се бие заради нея и решителността му да я защищава я бяха изненадали твърде много.

Той мислеше, че тя е привлекателна, и бе решен да я накара да се почувства красива, но това не беше по силите му. Никой мъж, нито дори някой като Мадисън, нямаше да направи подобно нещо без корист. Той вероятно също бе имал някакви задни мисли.

Може би Мадисън се опитваше да флиртува. Може би беше отегчен от срещите с безброй жени. Може би си мислеше за нея като за благотворителен случай, в който той ще се появи в ролята на принц Очарование и ще разнообрази сивотата на живота й за няколко седмици. Малко ласкателства, дребни прояви на внимание, няколко откраднати целувки и той щеше да си замине за Бостън, поздравявайки се за това, че й е подарил няколко безценни дни.

Трябваше да бъде нещо такова. Човек като Мадисън Рандолф не би се заинтересувал от жена като нея.

Дали?

Тя отново и отново преживяваше целувката и предизвиканата от нея възбуда. Независимо какво бе изпитал той при първата им среща или какви биха били чувствата му в бъдеще, тази целувка беше истинска.

Но какво точно целеше той?

Сега Фърн не знаеше, но Мадисън не обичаше да пази тайни и тя скоро щеше да узнае.

Междувременно трябваше да се измъква от леглото. Роуз и госпожа Абът бяха станали отдавна. Фърн не можеше да чуе какво си приказват, но лесно успя да определи кой говореше. Гласът на госпожа Абът бе студен и рязък. Тя сякаш винаги се оплакваше, дори и когато говореше за дреболии. Гласът на Роуз бе тих, но изразяваше твърдост. Тя не говореше толкова често или толкова дълго, колкото госпожа Абът, но думите й винаги бяха на място.

Фърн се зачуди какво ли би било да бъде на мястото на Роуз и да налага такова уважение и възхищение. Тя знаеше, че Роуз се бе трудила много, за да постигне това, въпреки че го правеше почти без усилие.

Това едва ли е щяло да се случи, ако Роуз бе решила да обуе панталони и да прави всичко възможно да се държи като мъж. Тя е силна и решителна, но е напълно женствена.

Но въпреки че Фърн си спомни със съжаление за годините, през които се бе учила да се отрича от всичко женствено, мисълта за мъже, копнеещи за тялото й, и спомена за един мъж без лице, който разкъсваше роклята й, докосваше гърдите й, покриваше врата и устните й с устата си и я притискаше с тежестта си, я ужасяваше. Тя не искаше това. Никога. Може да й се наложеше да се откаже от всяка надежда да се омъжи, но не беше способна да изтърпи всичко това.

Доброто й настроение се изпари и тя реши да стане. Тъкмо бе отхвърлила завивките, когато чу, че някой се приближава на кон към къщата. След няколко минути последва силно чукане по вратата, което накара госпожа Абът да се провикне ядосано:

— Господин Спраул, би трябвало да знаете, че не е прилично да чукате на вратата на една дама в такъв ранен час. Ние още не сме облечени.

Баща й! Фърн усети как тялото й се вцепени. Той бе дошъл, за да я прибере. Мадисън и Джордж не бяха в къщата и този път нямаше кой да го спре.