Лей Грийнууд
Фърн (9)

Глава девета

— Виж, Фърн, не е честно от твоя страна да бъдеш мъж, който се прави на жена, когато му изнася — каза Том и също влезе в затвора.

— Ако имах избор, щях да бъда мъж постоянно. — Тя го изблъска навън и затвори вратата.

Фърн изпитваше известна тревога от срещата си с Мадисън, но тя отново бе обула панталона си и това й придаваше увереност. В нощницата на Роуз се чувстваше ужасно уязвима, особено като знаеше кой й бе свалил дрехите. Фърн се запита къде ли я беше докосвал Мадисън, но реши, че щеше да бъде по-добре, ако не знаеше. Самата мисъл за това я възбуждаше. Никой мъж не я беше докосвал след онази ужасна нощ преди осем години.

Мадисън беше в първата килия. Той скочи на крака, когато я видя, и се втренчи в нея с изпълнен със студена ярост поглед.

— Да злорадствате ли идвате, или сте тук, защото ще увисна на въжето до Хен?

Думите му разтърсиха Фърн. Изобщо не й беше хрумвало, че Мадисън би си помислил, че тя иска да го види обесен. Това я нарани със силата на болката в ребрата й.

Не можеше ли той да разбере, че тя просто искаше да види убиеца на Трой наказан? Фърн нямаше нищо против семейство Рандолф или лично срещу него… поне вече не. Мразеше само причината, която го бе довела в Абилийн.

— Тревожех се. Знам, че не сте убили Пайк. — Тя вдигна кошницата. — Донесох ви закуска.

— Днес трябва да сте щастлива — каза Мадисън, без да обръща внимание на предложената му храна. — Двама от братята Рандолф са тикнати в затвора и няма изгледи да излязат скоро. Ако успеете да накарате и Джордж да направи някоя глупост, което няма да е лесно, можете да видите и трима ни зад решетките. Но ако смятате да ни обесите, ще ви трябват доста въжета. Там, откъдето идваме, има и други Рандолф.

— Никой няма да ви беси — отвърна Фърн. — Еймос каза, че вината не е била ваша.

Мадисън крачеше из килията си подобно на затворено в клетка диво животно.

— Става дума за един Рандолф, за някакво си конте, за някакъв печен адвокат от изтока, който се опитва да излъже правосъдието, за някакъв си бостънски сноб, който гледа отвисоко на всички, които не са родени в някой от първите тринадесет щата. Знаете, че вината е моя.

— Мадисън, мислиш ли, че е честно да… — прекъсна го Хен.

— Аз само повтарям нещата, които тя ми каза — отвърна брат му, — като от време на време вмъквам и някоя думичка, изречена от Джордж или теб. Не искам тя да си мисли, че съм в добри отношения с когото и да било.

— Еймос ми разказа какво се е случило — намеси се Фърн.

— И вие му повярвахте? Разочаровате ме.

— Знам, че не се държах добре с вас, но никога не съм си и помисляла, че някой би ви обвинил за това, което ми се случи. Със сигурност не съм очаквала Рийд да намекне… да каже… че аз…

Фърн бе толкова разстроена, че едва успяваше да си овладее гласа.

— Да не искате да повярвам, че идеята не е била ваша и че двама души, които не познавам, просто са дошли при мен и са ме предизвикали?

— Не е възможно да си мислите, че съм изпратила някого да ви пребие.

— И защо не? Това е доста удобен начин да се отървете от мен, да уредите бъркотията с Хен и да се уверите, че Джордж никога вече няма да кара крави в Абилийн. Така ще очистите града от семейство Рандолф. Мислех, че точно това искате.

Той изобщо не я слушаше. Беше убеден, че тя е платила на Пайк и Рийд да го нападнат и нищо не бе в състояние да го разубеди.

— Вие извъртате думите ми.

— И какво точно ми казахте?

Какво наистина му беше казала? Много неща, за които сега съжаляваше.

— Казах много неща, които не трябваше — отвърна Фърн, — но не съм паднала толкова ниско, че да карам някого да ви разкара от града. Аз лично ще направя това.

Мадисън я погледна яростно.

— След всичко, което преживях през последните няколко дни, вече нищо на тази земя не би могло да ме накара да напусна града ви, преди да съм си свършил работата тук. Не знам какво сте направили и какво не сте и не ми пука какво сте искали да кажете. Аз не застрелях Пайк Керъл, а Хен не е убил братовчед ви и преди да си замина, всички в този град ще знаят това.

— Но аз не…

— А сега ще бъде най-добре да се върнете при госпожа Абът. След падането ви вчера трябва да си лежите в леглото. Сигурно ви боли адски.

Тя погледна към кошницата с храната и се почувства идиотски. Той нямаше да я изяде. Вероятно щеше да си помисли, че му е сложила отрова.

Фърн се радваше, че гневът й потискаше болката. Тя не искаше Мадисън да знае какво й бе коствало да дойде да го види, защото не желаеше да му достави удоволствието да я съжали. Тя искаше да може да го мрази с чиста съвест.

— Не знам защо изобщо дойдох тук — тросна се Фърн. — Вие сте неспособен да разберете проявата на любезност.

— Не мисля, че съм неспособен — отвърна Джеймз, като обмисляше думите й, — но след като още при слизането ми от влака ме посрещнахте със словесни атаки, ми е малко трудно да повярвам, че сте започнали да се интересувате от състоянието ми.

— Изобщо не сте се променили — не отстъпваше Фърн.

— Разбира се, че не съм. Аз съм същият онзи човек, който напусна Бостън, за да защити брат си, същият онзи, който ви заведе при Роуз, когато отказахте да отидете на лекар и който се опита да не се остави да бъде убит от наемниците ви. Това, което се променя, е вашата представа за мен.

— В това ми е грешката! — заяви Фърн и хвърли храната върху масата пред килията. — Вие сте точно такъв, какъвто ви прецених още в самото начало. — Тя се завъртя кръгом и се отправи към вратата.

— Радвам се да чуя това — извика Мадисън след нея. — Не обичам да разочаровам хората.

Затръшването на вратата разтърси паянтовата постройка.

— Ако и в Бостън се държиш по този начин, обзалагам се, че всички вдовици се надпреварват да те канят на чай — забеляза саркастично Хен.

— Всъщност е точно така. Колкото и странно да ти се струва, там ме смятат за очарователен човек — приятен, весел, забавен, който винаги върши правилни неща. Нещо трябва да е станало, когато преминах Мисисипи.

Той бе успял да пресече всички опити на Фърн да го съжали, но победата не го радваше. В Бостън Мадисън винаги бе успявал да се владее и сега се чудеше защо това не му се удава в Абилийн. На изток Джеймз имаше репутацията на човек, който може да убеди всекиго във всичко, но тук бе достатъчно само да си отвори устата, за да вбеси всички.

Кошницата с храната го обвиняваше безмълвно.

Предишната вечер Мадисън се бе надявал, че Фърн ще дойде да го види. Днес тя наистина бе дошла, а той бе направил всичко възможно да я изгони. Какво имаше във Фърн, в този град, в семейството му, че го караше да се държи толкова непривично? Учителите му бяха казвали, че може да разреши какъвто и да било проблем, като използува ума си. Само че сега не бе в състояние.

— Не знаех, че сбиването е станало заради Фърн Спраул — обади се Хен. — Надявам се да ме измъкнеш скоро от затвора, защото не искам да пропусна това ухажване.

— Върви по дяволите! — изръмжа Мадисън.

 

 

— Не трябва да ставаш от леглото — смъмри Роуз Фърн, докато навличаше нощницата през главата й. — Няма да се изненадам, ако ти се наложи да останеш тук няколко дни повече.

— Мразя го! — беснееше Фърн. — Той е най-заядливият, омразен, саркастичен и тесногръд мъж, когото съм срещала през живота си. На него му липсва разбирането за човешка доброта.

— Липсват му и добрите обноски — вметна госпожа Абът, която все още не бе забравила как Мадисън се бе отнесъл с нея.

— Не виждам как би могъл да бъде брат на съпруга ти — обърна се Фърн към Роуз. — Джордж никога не ме е обиждал, въпреки че знае, че според мен Хен е убил Трой. Но Мадисън…

Не й достигнаха думите, за да довърши изречението си, но за сметка на това госпожа Абът имаше доста в запас.

— Господин Рандолф е истински джентълмен — каза тя. — Той е толкова мил с моя Ед, който израсна без баща.

— Джеймз бе подложен на огромно изпитание още с пристигането си тук — защити го Роуз. — Може би при други обстоятелства не би се държал по този начин.

— Може би си права — заяви госпожа Абът, — защото ако не си, ще си помисля някои странни неща за бостънското общество.

— Не знам как се държи той обикновено и не искам да знам — продължи ядосано Фърн, без да обръща внимание на госпожа Абът. — Искам само да го видя как си заминава за Бостън веднага щом излезе от затвора. Той презира всичко тук и съм уверена, че ние нямаме нужда от него.

— Така е — заяви госпожа Абът, заемайки твърда позиция срещу Мадисън. — Трябва да се постараеш да го държиш настрани от детето си — обърна се тя към Роуз. — Ще бъде ужасен срам, ако той успее да поквари това добро момченце.

— Щом като Уилиям Хенри успява да се справи с влиянието на другите си чичовци, да не говорим за дузината груби каубои, няма защо да се страхувам от Мадисън — отвърна остро Роуз. — А сега госпожица Спраул би трябвало да закуси, защото отдавна не е слагала залък в устата си. Така няма да се възстанови бързо.

— Права си — обади се госпожа Абът. — Веднага се връщам с храната.

— Не бързай много. Искам тя да се успокои, преди да си напълни стомаха.

— Много мъдро — съгласи се госпожа Абът. — Човек трябва да внимава със стомаха си.

— Нямам проблеми с храносмилането — заяви Фърн веднага щом вратата зад госпожа Абът се затвори.

— Помислих си, че би желала госпожа Абът да излезе за малко.

Фърн се усмихна.

— Тя е малко потискаща.

— Тя е убедена, че всички хора, които харесва, са мили и щедри, но ако не те харесва… е, ти сама чу какво каза за Мадисън.

— В този случай мисля, че е права.

Роуз седна на ръба на леглото и се вгледа толкова продължително в нея, че на Фърн й стана неудобно.

— Ти наистина ли искаш да разбереш Мадисън? — попита Роуз, без да отмества погледа си. — Кажи ми истината. Не го прави заради мен, а заради него и може би заради себе си.

— Предполагам, че да — призна неохотно Фърн. — Бях започнала да мисля, че той е по-различен от мъжете, които съм познавала, но след всичко, което се случи тази сутрин, съм сигурна, че съм сгрешила.

— Аз го познавам още по-малко и от теб — каза Роуз, — но знам някои неща за миналото му. Тези факти са доста болезнени и не бих искала да ги използваш против него.

— Няма да го направя — отвърна Фърн, без да разбира защо Роуз имаше същите задръжки по отношение на Мадисън, които имаше и тя. — Противно на мнението му, не всички в Канзас са безчувствени.

— Те са имали трудно детство — започна Роуз, очевидно решила да не обръща внимание на последната забележка на Фърн. — Никое от момчетата не се е научило да вярва на останалите.

— Защо?

— Те са имали брутален пияница за баща и слабоволева майка. По време на войната Мадисън изчезнал, като оставил близнаците сами да се справят с ранчото. Братята му никога не му простили.

— Но сега той се е върнал, за да помогне на Хен. Това няма ли значение?

— Очевидно не. Дори и Джордж, а той е най-честният мъж, когото познавам, не може напълно да забрави случилото се.

— Мадисън не им ли е обяснил защо си е тръгнал?

— Казал им е снощи, когато Джордж отиде да го види в затвора.

— Какво точно?

— Ще трябва сама да го питаш.

— Не мога да му задам подобен въпрос.

— На теб може и да каже. Изглежда, че те харесва.

— Едва ли щеше да си мислиш това, ако беше чула какво ми наговори преди няколко минути.

— За бога, Фърн, ти изгони този човек снощи, след като той те е придържал на седлото в продължение на мили. След това той влиза в някаква кръчма, а твоите работници започнат кавга и се опитват да го убият. Когато той защитава себе си, както и твоята репутация, ако мога да ти напомня, го прибират на топло. Ти какво си очаквала от него? Той не е светец, ще му е много трудно да повярва, че ти не стоиш зад всичко това.

— Аз не бих направила подобно нещо.

— Той откъде да знае? Както сама каза, ти си го посрещнала при слизането му от влака със заплахата да го разкараш от града. Не мога да говоря от името на Мадисън, но и аз бих си помислила, че онези двамата са се опитали да ти помогнат да изпълниш обещанието си.

Фърн бе ужасена. Тя не бе искала Мадисън да приеме гнева й лично, а се бореше да възтържествува правосъдието. Това нямаше нищо общо с Мадисън като човек. Фърн би се държала по същия начин с всеки адвокат, нает от семейство Рандолф.

Но нали и тя бе приела думите му като атака, насочена лично срещу нея? Може би той също не бе имал предвид нищо лично. Може би просто бе реагирал така, както би реагирал на всички, които се отнасяха с него по нейния начин.

— Не че братята му са били по-добри от него — добави Роуз. — Снощи имах дълъг разговор с Хен и Джордж. Надявам се това да има ефект, но не мога да съм сигурна. Някои от раните на това семейство са толкова дълбоки, че нищо не е в състояние да ги излекува.

— Според теб той дали вярва, че го мразя?

— Не виждам как би могъл да си помисли нещо друго. Аз самата смятах, че е така.

— Но аз не го мразя. Аз не мразя дори Хен, а той уби Трой.

Приветливото изражение напусна лицето на Роуз и гласът й стана строг.

— Докато не се намери свидетел на убийството, не би трябвало да се изключва вероятността Хен да е невинен. Мадисън, Джордж и аз сме единодушни, че Хен не би могъл да убие братовчед ти. Това би трябвало да те накара да се замислиш.

Очевидно беше, че колкото и да съчувстваше на Фърн, Роуз оставаше лоялна към семейството на съпруга си.

— Но единствените улики сочат Хен.

— Какво направи Мадисън вчера?

След падането си Фърн бе забравила, че Мадисън бе предизвикал определени съмнения в нея.

— Според него Трой е бил убит от друг човек, който е пренесъл тялото му в къщата на Конър и се е опитал да натопи Хен.

— Той каза ли ти защо мисли така?

— Каза, че трупът не би трябвало да се е вкочанил само един час след убийството, както и че в къщата е твърде тъмно, за да бъде извършено убийството там.

— Това звучи логично.

— Но защо някой в този град би искал да се отърве от Трой? Всички го познаваха от години.

— Не знам нищо за братовчед ти — каза Роуз. — Просто не отхвърляй идеите на Мадисън само защото му се сърдиш. Ти може и да не вярваш в целостта на семейството като мен, но трябва да уважаваш интелигентността му.

Вратата се отвори и госпожа Абът влезе с поднос, на който бяха наредени купи, чинии и чаши.

— Закуската ти — изчурулика тя. — Трябва да изядеш всичко, докато е топло.

Фърн не усещаше вкуса на храната в устата си и не чуваше нищо от безспирните брътвежи на госпожа Абът, която се зае да подрежда стаята за втори път тази сутрин. Единственото нещо, за което Фърн можеше да мисли, бяха думите на Роуз.

Може би Трой бе убит от друг човек. Тази мисъл я накара да потръпне. Би могъл да бъде всеки. Тя самата може би е говорила с убиеца поне няколко пъти след убийството.

Би могъл да бъде дори и собственият й баща.

Разбира се, баща й не би убил никого, но и Мадисън мислеше същото за брат си. Ако Фърн приемеше невинността на Бейкър на доверие, тя беше длъжна поне да обмисли възможността Хен да бъде невинен. Но колкото повече мислеше, толкова повече възможности й идваха наум. Най-лесно беше да отстоява убеждението си, че Хен е виновен.

Само че тя вече не можеше да направи това. Мадисън бе разклатил увереността й.

Както и почти всичко друго.

 

 

Мадисън престоя в затвора два дни, докато Пайк успее да се възстанови достатъчно, за да бъде в състояние да обясни случилото се на шерифа.

— Късметлия си — каза Хикок, както освобождаваше Джеймз.

— Късметът няма нищо общо с тази работа. — Мадисън изобщо не се впечатляваше от репутацията на Хикок. — Нямаше начин да ме признаят за виновен.

— Срамота е, че не можеш да кажеш същото и за брат си — отговори шерифът, засегнат от репликата на Джеймз. Хикок беше свикнал всички да се страхуват от него и самочувствието на този нахакан млад адвокат от Изтока го дразнеше. Като си помислеше, той никога не беше харесвал когото и да било от семейство Рандолф. Джордж винаги се държеше учтиво с него, но шерифът подозираше, че това се дължи повече на длъжността му, а не на личните му заслуги. Що се отнасяше до Хен Рандолф, Бил Хикок не знаеше какво изобщо уважава това момче, на него просто не му пукаше за нищо.

— Ще ти дам един съвет… — започна шерифът.

— Хората тук ми дават съвети от момента, в който слязох от влака — прекъсна го Мадисън, без да си даде труд да погледне към събеседника си, — но всички са загрижени повече от собственото си благополучие, а не за моето. — Джеймз облече сакото си, приглади няколко гънки на панталоните си и излезе от килията. — Така че реших да не ги слушам повече.

— Струва ми се, че това не е много добра идея — намръщи се Хикок.

— Не беше добра идея да напусна Бостън — отвърна Мадисън, — но след като вече съм тук, възнамерявам да свърша онова, за което дойдох.

— И какво е то? — Хикок знаеше, всички в Абилийн знаеха, но той искаше да го чуе от Мадисън.

— Възнамерявам да открия кой е убил Трой Спраул и смятам да стоя на същото това място, когато брат ми излезе като свободен човек от килията си.

— Човек невинаги получава онова, което желае — забеляза шерифът.

— Аз не съм от тези хора — заяви Джеймз и си излезе, без да се обръща назад.

— Брат ти винаги ли е толкова скромен? — попита Хикок след излизането на Мадисън.

Хен се изсмя тихо:

— Не се закачай с него, шерифе. Той ще те разпердушини.

— Никой досега не е успявал да направи това — каза Хикок гордо.

— Може и така да е, но досега не си налитал на Мадисън.

Мадисън огледа внимателно дрехите си, за да се увери, че не са останали явни следи от престоя му в затвора, и се упъти към хотела си, като от време на време ругаеше на висок глас. Беше решил след това да отиде в дома на госпожа Абът, за да види Джордж и Роуз, но също и за да се срещне с Фърн.

Точно затова и ругаеше от време на време.

Знаеше, че трябва да й се извини за поведението си. Независимо от думите, с които го беше посрещнала в Абилийн, независимо от всичките й усилия да го дразни след това, когато се бе успокоил и бе започнал да мисли трезво, Мадисън бе решил, че тя няма нищо общо с нападението срещу него, но какво да прави, близостта на Фърн винаги объркваше мислите му.

Може би нещата щяха да се оправят, ако те престанеха да се карат всеки път, когато се срещнеха. Тя имаше пълното право да желае наказание за убиеца на братовчед си, а той имаше пълното право да желае обвиненията срещу Хен да отпаднат. Тя нямаше причина да не го харесва, поне не би имала, ако спреше да се държи като арогантна луда глава. Ако той не можеше да я убеди в невинността на Хен, как тогава можеше да се надява, че ще убеди съдията и съдебните заседатели?

Той имаше работа за вършене и техните препирни отвличаха вниманието му. Всеки път, когато тя го нападнеше, той си го връщаше. След това започваше да се чувства виновен и да мисли, че трябва да се извини, което от своя страна го ядосваше още повече. Крайният резултат беше, че мислеше само за Фърн и забравяше за брат си.

Неохотно започваше да я уважава. Тя се държеше предизвикателно с него, но поемаше нанесените й удари, без да се оплаква. Мадисън не разбираше защо, въпреки всичко, Фърн му харесва. Как изобщо беше възможно той да харесва каквото и да било в тази дивашка страна?

Джеймз излезе от стаята си и си помисли, че всички обитатели на хотела са се събрали в тесния коридор. Някои го поздравяваха с потупване по гърба, други — с любопитство, трети — с гняв. За него беше удоволствие да поздрави всички с широка усмивка.

Може би защото през цялото време си мислеше за Фърн.

Защо не можеше да си избие от главата мисълта за нея? Тя не беше нито красива, нито богата, нито пък блестеше с ум. Тя беше една непозната от някакво смотано градче, разположено някъде в пустошта. Трябваше да й даде заслуженото.

— Добро утро, господин Рандолф — поздрави го мъжът на рецепцията. — Надявам се, че банята ви е харесала.

— Ще трябва да се изкъпя още няколко пъти, преди да се почувствам чист, но ми се струва, че дълготрайните увреждания от престоя ми в затвора ще се отразят предимно на мозъка ми.

— Едва ли е нещо, с което човек като вас да не може да се справи — отвърна мъжът.

Мазен негодник — помисли си Мадисън, — до какво ли се домогва?

— Чух, че Рийд и Пайк са ви накарали да се биете с тях. Вероятно са си помислили, че сте лесна жертва.

— Изглежда, всички тук са си помислили същото. На тях им беше забавно да гледат.

— Чувам, че сте се справили доста добре. Някои бяха много изненадани.

— Има един спорт, в който ме смятат за доста добър — каза Мадисън с нотка на гордост. — Боксът.

Въпреки многото хора по улиците, градът изглеждаше спокоен. Добрите граждани на Абилийн вършеха работата си рано сутринта. Дори и разхождащите се каубои изглеждаха трезвени.

Жените пазаруваха и разменяха клюки, докато децата им се стрелкаха от едно място на друго в търсене на забавления. Мадисън започваше да осъзнава, че тези жени вероятно трябваше да бъдат също толкова твърди, колкото и Фърн, за да могат да оцелеят и да отгледат семейството си тук на запад. Това бе качество, което той вече оценяваше.

Не че му се искаше да се жени за жена от Запада — тя никога не би се вместила в бостънското общество. Освен това в Бостън имаше една дузина млади жени, които биха били отлични съпруги. Сестрата на Фреди — Саманта — беше от момичетата, на които той се възхищаваше: красива, образована, винаги подходящо облечена и с безупречно поведение. За съжаление, хората с безупречно поведение никога не бяха достатъчно жизнени, за да го заинтересуват.

Странно беше, че изобщо си мислеше за брак. Може би срещата с Джордж и растящото му семейство бяха събудили инстинкта у него. Той реши, че трябва сериозно да обмисли всичко това, когато се завърне обратно в Бостън.

Запита се на колко ли години е Фърн и дали тя изобщо искаше да се омъжи. Мадисън си помисли, че дори и в Канзас би трябвало да облече рокля, преди някой мъж да я помоли да стане негова съпруга.

Джеймз се запита как ли би изглеждала Фърн в подходящи дрехи. Той не можеше да си я представи в нещо друго, освен панталон, елек и нахлупена над очите широкопола шапка. Човек би решил, че това едва ли е картина, която би го накарала да стои буден през нощта.

И въпреки всичко бе станало точно така.

Това е просто от раздразнението, помисли си Джеймз и реши да я види поне веднъж в рокля, преди да напусне Абилийн.

— Добро утро, господин Рандолф.

— Познаваме ли се? — запита Мадисън, обръщайки се към мъжа, който го бе заговорил. Човекът стоеше на пътеката пред една от къщите.

— Не, но съм чувал за вас.

— След онази нощ май всички вече ме познават.

— И на тях не им е приятно. Много от хората тук харесват тексасците, докато те си харчат парите в града, но никой не обича печените адвокати от Изтока.

— Вече разбрах това.

— Те няма да ви кажат нищо.

Погледът на Джеймз стана напрегнат.

— Да не искате да кажете, че вие ще го направите?

— Аз не знам нищо със сигурност, но имам някои въпроси, които чакат отговор.

— Аз самият имам твърде много въпроси.

— Познавам човек, който би могъл да отговори на един-два от тях. Ще влезете ли? На някои хора тук няма да им хареса, че говоря с вас.

Мадисън напълно осъзнаваше възможната опасност: беше невъоръжен и знаеше, че ако влезеше в къщата на непознат, можеше да завърши в безименен гроб някъде из огромната прерия. От друга страна, съдбата може би му даваше възможност да намери начин да докаже, че не Хен е убил Трой. Заслужаваше си да поеме риска.

Мадисън се отправи към къщата.