Лей Грийнууд
Фърн (5)

Глава пета

— Спрете! — извика Мадисън и изтича към коня си, но знаеше, че тя не би се върнала. Той бе последният човек на света, когото Фърн би искала да види сега.

Джеймз изруга неспособността си да се въздържа. Отказът на Фърн да се опита да вникне във фактите около убийството на Трой го бе раздразнил толкова, че го накара да говори, за да я стресне, но в никакъв случай не искаше да я нарани. Думите му обаче бяха пробили отбраната й, предизвиквайки неподозирана болка от някаква стара рана. Тя бе отказвала да приеме, че е жена, за да скрие тази рана от света, а може би дори и от себе си.

Фърн вероятно не би могла да си спомни кога е плакала за последен път. Мадисън бе уверен, че никога не бе бягала от когото и да било. Бе също толкова сигурен и че никога нямаше да му прости, понеже я бе принудил да направи това за първи път.

Бе очаквал Фърн да се ядоса, но шокът и страхът, изписани на лицето й, преди да се метне на коня, го бяха смаяли. Той дори не предполагаше, че би могла да заплаче.

Джеймз наистина смяташе, че тя би била по-добра жена, отколкото мъж. Той наистина вярваше, че би й харесало да я целуват, ако успееше да се отпусне, както и че младите мъже в Абилийн трябва да са копнели по нея в продължение на години, без да смеят да й кажат. Но той нямаше право да й се натрапва и да наранява чувствата й. Започваше да се възхищава на смелостта й, на желанието й да приеме последствията от действията си, дори и на бунта й.

Но това, че я бе прегърнал, нямаше нищо общо с възхищението му, а се дължеше на впечатлението, което му бяха направили дългите й стройни крака, закръгленият й задник и изкушаващата пълнота на гърдите й. Тя го привличаше по начин, който той смяташе, че му е неприсъщ.

Още по-озадачаващо бе, че Фърн сякаш бе отдушник за някаква двойственост, скрита дълбоко в него.

Трябваше да я остави на мира. Бе я наранил и тя би искала да се усамоти. Щеше да й се извини, когато и двамата се успокояха.

Но тези мисли не му попречиха да скочи върху коня си, който за няколко мига успя да набере скорост. Беше като на лов за лисици, само че сега преследвана бе Фърн. Местността беше равна, пръстта — кафява, нямаше дървета и огради, но за него бе много по-важно да настигне Фърн, отколкото да улови която и да било лисица.

Само че това нямаше да бъде лесно. Конят й бе бърз като вятъра, а тя яздеше с умението на човек, живял върху седлото от момента, в който е поискал свое собствено пони. Но Бустър бе силен кон с голяма крачка и огромна издръжливост, понито й скоро щеше да се измори и тогава Мадисън щеше да я настигне.

Устните му все още усещаха дъха й при целувката. Все още чувстваше слабия аромат на пържена шунка и силен сапун, с които бе пропита изтънялата й от носене и пране риза и не можеше да забрави мекотата на тялото й.

Докосването до нея го бе разтърсило и объркало.

Фърн погледна назад, Мадисън я наближаваше и тя шибна понито си и го подкара през равнината встрани от пътя.

Тук прерията ставаше опасна. Неочаквано се появяваха малки купчинки пръст и дупки. Фърн водеше преследвача си през терен, пресичан от потоци, изровен от пороите на безброй дъждовни бури, отнесли мекия камък и издълбали пътеки в почвата. Докато минаваха по брегове, спускаха се по хребети и прегазваха кални легла на потоци, Мадисън трябваше да използва цялото си умение на ездач, за да не изостане от нея.

Фърн усети, че мощната стъпка на Бустър скъсява разстоянието помежду им, и започна да рискува твърде много. Тя внезапно извърташе понито си и се впускаше в галоп встрани, преди Мадисън да успее да намали скоростта на своя кон и да я последва, прескачаше опасни ровове или хлъзгави брегове. През целия си живот в Тексас той не бе виждал подобна езда дори и когато го бяха гонили бандити. Мадисън почувства огромно възхищение от умението й да язди и реши да й го каже, ако успееше да преживее това бясно препускане.

Скоро Джеймз разбра, че Фърн не се движеше обратно към ранчото. Тя го водеше далеч в пустошта на изток от Абилийн. Не трябваше да изостава. Сега не му беше времето да мисли за подобни неща, но той знаеше, че гордостта му би била разбита от необходимостта да си признае, че е бил надбяган от една жена и оставен сам да търси пътя към града.

Точно когато Мадисън бе започнал да си мисли, че гонката ще продължи вечно, Фърн се обърна, за да погледне назад през рамо. В същия момент понито й се препъна и я изхвърли от седлото. Тялото й се строполи върху стръмния бряг на някакъв поток, продължи да се свлича по камъните и след около пет метра спря неподвижно.

Мадисън скочи от коня си в движение. Спусна се до потока и като се подхлъзваше върху мокрите скали, се добра до безжизнената Фърн. Плъзна ръката си под ризата й близо до врата. Силният забързан пулс го успокои. Тя беше жива, но бе загубила съзнание при падането.

Сега лежеше безпомощна, вероятно наранена, на много мили път от дома си. И всичко това само заради прибързаността му. Ако не я беше спрял на улицата предната нощ, ако не я бе накарал да го заведе до къщата на Конър, ако бе задържал мненията си само за себе си…

Той се втренчи в неподвижното й тяло и усети сърцето си да се свива. Независимо от перченето си, тя беше една самотна жена, дълбоко наранена от нещо в миналото си, което ужасно я плашеше, и трогателно красива в уязвимостта си.

Трябваше да доведе помощ. Вероятно не трябваше да я мести, но не можеше да я остави да лежи на това място. Мадисън внимателно огледа ръцете й. Като че ли и двете бяха здрави. Струваше му се странно да преглежда жена. Фърн беше в безсъзнание и той имаше чувството, че се възползува от това. За пръв път, откакто я бе срещнал, Джеймз бе благодарен за мъжките й дрехи. Дори и в пустата прерия, където на много мили нямаше живо същество, той щеше да се чувства неловко да вдига полите на жена, та било то и само за да провери дали няма счупени кости.

Краката й бяха здрави, но дали бе така с ключицата и ребрата? Мадисън се поколеба. Нищо в живота му не бе го подготвило за подобна ситуация. Въпреки това не можеше да премести Фърн, преди да я е прегледал поне частично. Разкопча ризата й и с изненада откри, че под нея Фърн имаше друга от тънък лен, поръбена с дантели. Беше толкова фина и женствена, че рязко контрастираше с елека от овча кожа. Фърн очевидно не бе щастлива в ролята, която си бе избрала. Трябва да беше преживяла нещо ужасно, за да реши да се скрие зад толкова противоречаща на природата й самоличност.

Мадисън плъзна ръка под ризата й и бързо прекара пръстите си по долните ребра. Не беше сигурен, но сметна, че са здрави. Не беше толкова бърз, когато ръката му допря гърдите й. Усети, че не може да мисли за ребрата й. Твърдостта на гръдта й го вълнуваше повече.

Елекът от овча кожа се оказа по-добра маскировка, отколкото бе предполагал. Кой би могъл да си помисли, че гърдите й са толкова едри и толкова твърди? Усети как по тялото му се разлива топлина подобно на вода, преминаваща през врата на шлюз. Дори и най-интимните моменти с Лилиан Клейборн не бяха успели да накарат тялото му да реагира толкова бързо, а на света нямаше по-женствена и съблазнителна жена от Лилиан.

Мадисън изруга липсата си на самоконтрол. Би трябвало да мисли как да я заведе на лекар, а не за гърдите, кожата или меката извивка на устните й. Той бързо отдръпна ръката си от тялото на Фърн и, мърморейки под нос, отново закопча ризата й.

Тревожеше го, че не бе дошла в съзнание. Притесняваше се и от раната на челото й. Първоначално не я бе забелязал, но тя бързо бе потъмняла. Не знаеше колко други рани има по тялото й и нямаше как да разбере. Поне не и на това място. Трябваше да я заведе у дома при баща й.

Той коленичи и прекара едната си ръка под гърба, а другата — под краката й. Не тежеше толкова, колкото бе очаквал, но да я пренесе по скалистото корито на потока и да изкачи стръмния бряг, се оказа доста трудно. Беше благодарен, че успя да намери пътека, отъпкана от стадата говеда.

Отказа се от идеята да я качи на коня й. Мадисън бе добър ездач, но не можеше едновременно да я подкрепя и да управлява два коня. Напрягайки всичките си мускули, я качи на седлото си и седна зад нея. Задъхан от усилието, обви ръце около тялото й, хвана юздите и подкара Бустър с едно стискане на бедрата.

Конят й ги последва.

Мадисън не смееше да язди твърде бързо, защото не знаеше как би се отразило тръскането на евентуално мозъчно сътресение или счупени ребра. Освен това се безпокоеше, че може би има някаква вътрешна рана. Докато се придвижваше бавно, Джеймз се питаше защо никога не бе отделил малко време, за да изучи човешкото тяло.

Ако искаш да ти стане навик да паникьосваш хората, трябва да си подготвен за последствията.

Но той не бе направил това нарочно. Бе прекалено загрижен за Хен и твърде много се бе надявал да намери друго обяснение за случилото се в нощта на убийството на Трой, без да помисли как Фърн би приела думите му.

Но сега, когато тя бе облегната върху него и дишането й бе спокойно, а пулсът — равномерен, се запита какво би могло да накара жена с такава силна воля да прикрива женствеността си под мъжки дрехи. Чудеше се дали Фърн се облича така, защото се срамува от себе си, или защото не искаше да привлича интереса на мъжете. И двете обяснения нямаха смисъл.

Той всъщност никога не би останал в града по-дълго, отколкото му се налага.

Мадисън никога преди не бе държал жена по този начин. Телата им се допираха плътно и единствено дрехите ги разделяха. Той дори си мислеше, че тази тънка преграда не значеше нищо и че топлината им би я унищожила всеки момент.

Ръката му бе обвита около кръста на Фърн, за да я задържи на седлото по време на ездата. Всеки път, когато тялото й се отпускаше напред, гърдите й докосваха ръката му. Въпреки опитите си да мисли за раните на Фърн, цялото му съзнание бе концентрирано върху допира на гръдта й.

По тялото му преминаваха вълни на похот.

Той не можеше да забрави формата на прасците й и нежната извивка на бедрата. Мадисън никога не беше се чувствал толкова интимно запознат с женско тяло, което не можеше да види или докосне и това подлагаше самообладанието му на жестоко изпитание. Той постоянно си представяше как би изглеждала тя без дрехите си. Само мисълта за това го възбуждаше до болка.

Преди един час Джеймз бе мислил за тази жена с весело любопитство, като за човек, с който можеше да разнообрази няколко часа. Сега тя го караше да се пече на огъня на собственото му желание.

Отвращаваше се от природата си, която толкова лесно получаваше надмощие над съзнанието му. Ужасяваше се, че от време на време си мислеше, че би било по-добре, ако изобщо не можеше да се владее. Знаеше за много прояви на животинското у мъжете и че то често ги караше да вършат неща, които имаха гибелни последствия за живота и кариерата им. Единствено строгите му принципи не му бяха позволили да направи нещо подобно.

Мадисън изпита огромно облекчение, когато стигна във фермата на Спраул.

— Здравейте! — извика той. — Има ли някой вкъщи?

Никой не му отговори. Той се приближи до къщата и надникна през прозореца. Вътре нямаше никого. Джеймз се приближи до плевнята и я обиколи, без да спира да вика, но никой не се обади.

Баща й го нямаше.

Мадисън не можеше просто да я захвърли на леглото и да си замине. Дори ако баща й се върнеше скоро, не се знаеше дали тя ще го остави да се погрижи за нея. Трябваше да я заведе в Абилийн.

Когато подкара Бустър към града, той отново усети топлината в крайниците си. Изруга. Не знаеше какво точно в тази жена му въздействаше толкова силно, но смяташе, че трябва да стои възможно най-далеч от нея. И колкото по-скоро станеше това, толкова по-добре би било.

 

 

Мадисън бе стигнал до покрайнините на Абилийн, когато Фърн изпъшка и дойде в съзнание. Тя се извъртя, за да го погледне, и той прочете болка в очите й.

— Не мърдайте — каза той, когато тя се опита да се измъкне от ръцете му. — Наранена сте.

— Какво се случи? — запита Фърн, без да престава да се опитва да се освободи от прегръдката му.

— Паднахте от коня си.

Тя прекрати съпротивата си и го зяпна невярващо.

— Аз никога не падам от коня си — заяви Фърн, мръщейки се от болка. — Трябва да сте ми направили нещо.

Мадисън бе обхванат от гняв, но успя да се овладее, преди да бе изрекъл още някоя необмислена дума. Гневът му се дължеше на вината, която можеше да бъде изкупена само ако поемеше отговорността за постъпките си.

— Казах нещо, което не трябваше да казвам. То ви ядоса толкова много, че не гледахте накъде отивате. Конят ви се препъна и ви изхвърли. Не бих се изненадал, ако имате тежко мозъчно сътресение и счупени ребра.

— Откъде знаете? — запита тя с разширени от тревога очи.

— Проверих.

— Вие сте ме опипвали? — възмути се Фърн. В гласа й се смесваха гняв и страх.

Мадисън знаеше защо реакцията й го раздразни толкова. Естествено, не би трябвало да очаква да й се хареса, че е била опипана от непознат, но въпреки това въпросът й го вбеси, защото го накара да се почувства виновен, той смяташе, че след цялото си старание да възпре плътското си желание заслужаваше поне малко признание. Ако Фърн можеше да предположи какво му се бе искало да направи, тя вероятно нямаше да има търпение да го види на бесилката и би го застреляла лично.

— Докосвах ви възможно най-малко.

— Как изобщо сте се осмелили да ме докосвате?

— И какво трябваше да направя? Да помоля някой преминаващ гризач да го направи? Моля да бъда извинен, ако не съм следвал подходящия етикет за жена, която се облича и държи като мъж и очаква да бъде третирана като такъв. Някой ден ще трябва да ми го разясните.

— Не искам да ви виждам повече! — избухна Фърн и го блъсна в гърдите, но изпъшка от болка.

— Може да сте си счупили някое ребро — каза Мадисън. У него се бореха съчувствието и загрижеността с гнева и вината. — Не мърдайте, докато не ви закарам при доктора.

— Заведете ме вкъщи — нареди тя.

— Вече го направих, но баща ви го нямаше.

— Върнете ме там веднага.

— Той кога ще се прибере?

— Не знам. Може би довечера. Отиде при търговците на говеда.

— Кой ще се грижи за вас?

— Мога и сама да се грижа за себе си.

— Не. Трябва да ви прегледа лекар и да види дали наистина не сте наранена.

— Никой мъж няма да ме гледа! — извика Фърн. — Веднага ме свалете на земята.

Тя се опита отново да разкъса прегръдката му, но лицето й се сви от болка.

— Ще паднете на улицата, преди да изминете и пет метра.

— Това не е ваша работа.

— При други обстоятелства бих се съгласил с вас, но сега в града ще се разчуе, че аз съм отговорен за падането ви. Хората ще започнат да говорят, че съм ви занесъл у дома и съм ви оставил да умрете. Утре всички мъже в окръг Дикинсън ще ме търсят, за да ме очистят.

— Няма да имат тази възможност. Аз лично ще ви изпия кръвчицата.

Смехът на Мадисън изненада и двамата.

— Защо не се отпуснете и не ме оставите да ви заведа на лекар? При кого ходите обикновено?

— Не съм ходила при лекар, откакто съм се родила, и не възнамерявам сега да го направя.

Това не би трябвало да го изненада: тя беше от хората, които никога не биха си признали, че им е необходима помощ.

— Изберете си един.

— Ако не ме пуснете, ще започна да викам.

— За жена, която иска да бъде третирана като мъж, вие доста бързо прибягвате към женски трикове — каза Мадисън.

— Бих използвала всякакви трикове, за да се отърва от вас — отвърна тя. — А сега ме пуснете.

За момент Джеймз се изкуши да направи точно това — не носеше отговорност за нея, но болката в очите й го възпря.

— Ще направя компромис. Ще ви заведа при снаха си. Ако тя каже, че сте добре, ще ви върна във фермата. Ако каже, че сте наранена, ще отидете на лекар.

Той очакваше тя да продължи да спори, но капитулацията й го убеди, че изпитва силна болка.

— Ще се наложи да се кача на коня си. Може и да я оставя да ме прегледа, но няма да премина през града, носена на ръце от някакъв мъж, особено ако този мъж сте вие. По-скоро бих се оставила да ми счупят всички ребра.

Мадисън се изкуши да й извие врата, но реши, че би било малко жестоко спрямо Джордж да обесят и двамата му братя наведнъж.

— Ще можете ли да се държите за рога на седлото? — попита той.

— Разбира се. Вие да не ме вземате за някакво малко момиченце?

— Защо просто не отговорите на въпроса ми?

— Мога да се държа — отвърна тя примирено.

Мадисън слезе от седлото. Без подкрепата му Фърн се олюля, но успя да се задържи изправена.

— Ще бъде по-лесно, ако останете на Бустър. Аз ще водя конете.

Това също не й хареса, но тя усещаше, че без подкрепата му болката е много по-силна, затова съпротивата й изчезна.

— Не ме прекарвайте през центъра на града — успя да изрече тя през стиснати от болка зъби. — Няма да позволя да ме разкарват наоколо като циркаджийка.

— И как ще стигнем там, без да минем по улиците? Не съм магьосник, който да ви закара с вълшебно килимче. Съмнявам се дали Бустър, или вашето пони биха се качили на него, ако го имах.

— За възрастен човек говорите прекалено много глупости.

— Сигурен съм, че ако ви чуят преподавателите ми в Харвард, ще останат разочаровани, задето са ме оставили да завърша на първо място в класа си.

— Не исках да кажа, че сте глупав — отвърна тя, — а само че говорите глупости. Знам, че го правите само за да ме ядосате. — Тя замълча за малко. — Предполагам, че не би трябвало да ви обвинявам за това, защото никога не съм ви казвала нищо хубаво.

Мадисън изненадано се обърна и я погледна.

— Въпреки че вие сте най-скапаното, най-мизерното парче разложена кравешка кожа, която съм имала нещастието да срещна, аз вероятно не би трябвало да казвам това пред останалите.

Мадисън преглътна.

— Като изключително лош екземпляр от човешки род, би било неразумно от моя страна да очаквам опрощението ви.

— Ето, че пак започвате — с вашите…

Тя не успя да довърши изречението си. Две кучета се стрелнаха през улицата точно под краката на Бустър. Конят спря внезапно, изхвърляйки Фърн през врата си. Тя не успя да се задържи за рога на седлото, плъзна се по гърба на коня и падна в ръцете на Мадисън. Болезненият й вик, преди да припадне, прогони яда му и всички недоброжелателни мисли.

Без да обръща внимание на погледите на преминаващите хора, Мадисън забързано тръгна по улицата, докато стигна до къщата, която Джордж бе наел. Около двора имаше ограда.

На верандата играеха две малки деца.

— Как се казваш? — извика Джеймз.

— Ед Абът — отговори уплашено момчето.

— Отвори вратата, Ед, и изтичай да извикаш майка си. Тази дама е ранена.

— Мама я няма — заяви хлапето. — Тя ми каза да стоя на верандата и да не говоря с непознати.

— Тогава извикай госпожа Рандолф.

— Тя спи.

— Събуди я.

— Мама каза да не я будя.

Мадисън потисна желанието си да удуши детето.

— Отваряй вратата! — изръмжа той.

— Няма.

Джеймз се зачуди дали целият щат Канзас не се е обединил срещу него. Той бе успявал да се оправя в опасните води на висшето общество в нова Англия по-лесно, отколкото по време на еднодневния си престой в Абилийн. Мадисън се наведе, докато достигна резето. Открехвайки вратата толкова, че да може да пъхне петата си през процепа, той я отвори с мощен ритник.

— Гос’жа Рандолф! Гос’жа Рандолф! — изпищя Ед. По-малкото момче само седеше и гледаше. Роуз се появи на входната врата точно когато Мадисън изкачи стълбите към верандата.

— Какво става? — запита тя. — Защо крещи Ед?

— Фърн Спраул падна от коня и се нарани — обясни Джеймз, без да обръща внимание на Ед. — Боли я много.

— Трябва да я заведеш на лекар.

— Исках да го направя, но тя не пожела. Не мога да я оставя у тях, защото баща й го няма.

Роуз огледа Фърн по-внимателно.

— Не ми харесва тази рана на челото й. Внеси я вътре.

— Страхувам се, че може да има счупени ребра.

Роуз го въведе в къщата и го вкара в малка, бедно обзаведена спалня.

— Отдавна ли е в безсъзнание?

Мадисън се усмихна неволно.

— Беше в съзнание достатъчно дълго, за да ми натрие сол на главата само преди няколко минути. Някакви кучета подплашиха коня й и тя припадна при падането. — Роуз го погледна изненадано. — Успях да я хвана — добави Джеймз.

— Ако има счупени ребра, аз ще извикам лекар независимо дали това й харесва или не. — Роуз се втренчи в Мадисън. — Ти, какво чакаш? Ще трябва да я измъкнеш от тези дрехи, защото в моето състояние не бих се справила.

Мадисън усети в тялото си да нахлува топлина като от отворена пещ. Не можеше да съблече Фърн пред Роуз. Не знаеше какво би направил Джордж, ако бе на негово място, но Джеймз знаеше, че той би бил ужасен от неоспоримото доказателство за похотта му, което безспорно щеше да забележи.