Лей Грийнууд
Фърн (29)

Глава двадесет и девета

Белтън облиза устните си с изражение на вълк, който се готви да нападне жертвата си.

— След това, страхувам се, че ще трябва да последваш братовчед си.

Тя видя, че той с усилие се мъчи да се владее. Усмихна се, но това беше усмивка на койот преди схватка. Стомахът й се сви от страх, но тя запази самообладание. Той приближи леглото. Беше я завързал толкова здраво, че не можеше да помръдне.

— Направо бях смаян, когато те видях онази вечер. Нямах представа какво криеш под елечето. — Седеше до леглото и я гледаше алчно в гърдите.

Концентрира мислите си върху Мадисън и братята му — трябваше да са се върнали от Топека и да са тръгнали, след като Уилиям Хенри е казал къде е отишла майка му. Щяха да намерят Роуз, но Мадисън нямаше да знае къде да я търси. Трябваше да разчита на себе си.

— Защо се криеш? — попита той.

— Крия се от хора като теб.

— Тогава никога не е трябвало да обличаш онази рокля.

Нямаше да му позволи да оскверни любовта й към Мадисън. И трябваше да излезе оттук жива. Той може би е луд. Ако е така, една дума или грешно движение можеше да го накарат да я убие.

С едно внезапно движение ръката му се насочи към гърдите й. Несъзнателно тялото й се изопна. Той само леко я докосна, усмихна се с насмешка, наслаждавайки се на ефекта от мъчението си.

Фърн очакваше да я залеят вълни на неизразим страх, но погнусата от докосването му вече не можеше да я стъписа. Не чувстваше нищо друго, освен гняв, задето този мъж си мислеше, че има право да притежава тялото й против желанието й.

Чувстваше ръцете му да докосват гърдите й, ту едната, ту другата. Мускулите й се напрегнаха, но тя не мигна, не се отдръпна, с нищо не издаде отвращението си. Мъчително бавно той продължи заниманието си. Явно целеше да я накара да загуби самоконтрол, но тя не беше онази беззащитна девойка отпреди осем години, а жена, и то по-силна от него.

С бързина, която я изненада, Белтън грабна корсета й и го разкъса до кръста. Чу се шум от скъсването на плат и тракането на копчетата по пода. Очите й се разшириха от ужас. Събра цялата си смелост да не се разплаче. Устните му се разтегнаха в садистична усмивка, когато ръцете му се провряха между скъсания корсет към гърдите й. Той седна на ръба на леглото и не помръдна. Дъхът й секна.

— След онази нощ винаги съм искал пак да те докосна — промърмори той.

Изражението му я плашеше. Прочете в очите му гняв и ярост, но не беше сигурна дали има признаци на лудост. Изведнъж той хвана гърдите й и ги стисна толкова силно, че от болка очите й се напълниха със сълзи.

— Кожата ти е толкова бяла…

Въпреки болката Фърн долови съвсем слаб звук, идващ отвън. Конски копита. Някой препускаше в галоп! Моля те, Господи, дано да е Мадисън. Трябваше да отвлече вниманието му. Може би, обзет от налудничавите си мисли, не чуваше приближаването на конника. Тя навлажни изпръхналите си устни и промълви:

— Защо тогава се опита да ме изнасилиш?

В първия момент си помисли, че няма да получи отговор — имаше вид на човек, потънал в собствените си мисли.

— Кожата ти беше толкова бяла… — отвърна той накрая.

— Какво търсеше до имението на Конър днес? — попита тя отново, опасявайки се, че ако спре да говори, той ще долови тропота на копитата, които се чуваха все по-отчетливо.

— Знаех, че ще минеш по този път. Чаках те.

— Но ти не ме познаваш, дори не си ме виждал преди.

Ръката му се плъзна надолу към корема й. Фърн едва се сдържа да не извика от отвращение.

— Видях те в града, как вървеше наперено, обута в панталон, както никоя друга почтена жена, а мъжете въздишаха след тебе. Задоволяваха се само да ти се възхищават отдалече, но не и аз. Беше достатъчно да кажа, че търся да купувам говеда и те ми разказаха всичко, което ме интересува. Включително и къде пасеш стадата си.

Тропотът на копитата вече кънтеше в ушите й. Само още една минута, дори само няколко секунди.

— Ти не ме познаваш… не ме харесваш… как можеш…

— Кожата ти е толкова бяла…

Беше така зает с мислите си, че не чу Мадисън, преди той да нахълта в стаята.

Мадисън го удари с всичка сила по главата, но Белтън не падна. С рев на диво животно той се обърна, пръстите му бяха свити като нокти на хищник. Двамата мъже се вкопчиха един в друг като освирепели животни, мятаха се из стаята, изпочупиха малкото покъщнина и се претърколиха отвън на тревата. С няколко точни удара Мадисън го зашемети и накрая Белтън се свлече на земята.

— Нарани ли те? — Мадисън се втурна в стаята и започна да развързва Фърн.

— Не. Аз го ядосах толкова много, че той забрави за намеренията си.

Когато Мадисън я освободи напълно, тя се притисна в обятията.

— Той ме искаше, защото си мислеше, че съм, каквато бях преди. Когато му казах, че сме се любили, направо полудя.

— Той си е луд отпреди.

— Единственото добро нещо в случая е, че вече не се страхувам от него. Ако не ме беше вързал, можех да го убия.

— Радвам се, но…

— Мадисън? — изпищя Фърн, като скочи и го дръпна. Белтън стоеше на двора, с насочен към Мадисън пистолет. Двамата се скриха в тъмната част на стаята. Мадисън не можеше да си прости несъобразителността: не беше завързал Белтън и бе пуснал пистолета си.

— Стой до стената — прошепна Мадисън на Фърн. — Аз ще взема пистолета.

— Но той е до вратата. Ще те убие.

— Това е единственият ни шанс. Иначе ще ни избие като зайци в капан.

Чуха се изстрели и два куршума се забиха в отсрещната стена. Мадисън успя да вземе своя пистолет и пръстът му беше вече на спусъка, когато Белтън влезе вътре. Неговият пистолет обаче вече беше празен и той го хвърли, извади от колана си друг и се обърна към ъгъла, където се беше скрила Фърн.

Мадисън почувства изгаряща болка — беше ранен, но трябваше да го спре. Прицели се в силуета на вратата и стреля. Пистолетът падна от ръката на Белтън и лицето му се разкриви от болка и ужас. Хвана се с две ръце за слабините и с неистови писъци обикаляше стаята. Спъна се и падна на земята, като продължаваше да се гърчи. На панталона му под колана се беше образувало голямо червено петно.

— Свърши се. — Мадисън помогна на Фърн да стане. — Повече няма да те безпокои.

Излязоха от къщата и видяха Хен на петдесетина крачки.

— Кървава история, а, братко? Къде, по дяволите, се целеше? — попита той, като посочи червеното петно на панталона на Белтън.

— Изненада ме. Не можах да се прицеля добре.

— Преди осем години беше по-точен, но и така е добре. Най-после ще бъде изправен пред съда!

Фърн почувства, че нещо топло и лепкаво се процежда между пръстите й. С ужас видя, че ръката й е изцапана с кръв.

— Ти си ранен! — Почувства се виновна, защото за втори път го прострелваха заради нея.

— Трябва или да се върна в Бостън със следващия влак, или да си припомня как се стреля…

— Предпочитам Бостън — отвърна без колебание Фърн. — Не искам това да се случи отново.