Лей Грийнууд
Фърн (27)

Глава двадесет и седма

— Трябва да си сигурен, че няма да ходиш другаде, освен до имението на Клакстън — каза Фърн на Пайк. — Не искам отново да бъда нападната.

— Нещо ви притеснява, мадам? — попита Пайк. — Нервна сте.

— Просто не съм се възстановила още. Много ми дойде напоследък.

— Чух, че ще се омъжвате и ще се местите в Бостън.

— Кой ти каза?

— Всички знаят, че Мадисън Рандолф ви е направил предложение и всички са убедени, че ще приемеш.

— И кои са тия всички?

— Най-вече Бети Луис. Хората говорят, че разказвала, че не си била ти на забавата, а си наела друга жена да се представи вместо теб. Тя каза, че той щял да се разочарова, когато разбере за кого ще се жени.

— И какво друго говорят?

Пайк се засмя.

— Мислят, че Бети е луда. Изглежда, тя си мисли, че ако някой в Абилийн може да очарова мъж като него, това е тя.

— А ти какво мислиш?

— Не е моя работа какво правите, но не искам да ходите в Бостън. Те няма да ви оценят като нас.

— Не си спомням да съм била много ценена досега.

— Вие не давахте възможност на никого. Мислехме, че щом веднъж сте облекли рокля, ще продължите да носите. Хората говореха, че сте били толкова хубава, че не можели да повярват.

— Е, може да съм била, а може и да не съм, но сега е по-добре да отидеш да прибереш стадото, преди Рийд да е тръгнал да те търси. Няма да има никой при кравите и те ще отидат в имението на стария Клакстън.

Петнадесет минути по-късно Фърн видя Роуз да се приближава, карайки един кабриолет. Преди да стигне до къщата, Фърн разбра, че нещо не е наред. Роуз се беше навела напред и едва държеше юздите. Затича се да я посрещне.

— Какво има? Какво правиш тук?

— Помогни ми да вляза вътре.

— Веднага ще те върна в града.

— Не може. Болките вече започнаха.

— По дяволите! — не се сдържа Фърн. — Не можеш да родиш тук. Няма лекар!

— Ти ще ми помогнеш.

Фърн не можеше да намери думи да изрази яда си.

— Джордж ще ни убие и двете. Отивам за лекар. — Тя й помогна да легне.

— Не, чакай. Срещнах Сам Белтън в града тази сутрин.

Фърн замръзна на мястото си.

— Какво искаше?

— Да купува фермата ти. Уплаших се, че може да дойде днес следобед. Трябваше да те предупредя.

— Нямаше да ме намери тук.

— Не знаех.

— Не ти се сърдя, само се притеснявам. Отивам за лекар.

— Няма време. Болките много зачестиха.

— Знам всичко за телетата, но не знам как се израждат деца.

— Няма голяма разлика. Само прави това, което ти кажа.

Роуз се сви от болка и Фърн пребледня.

— Сигурна ли си?

— Да — увери я Роуз, когато болката премина. — Помогни ми да се съблека. И донеси всички кърпи, колкото можеш да намериш, и топла вода. Също ножица и конец. Ще изцапам всичко наоколо.

Фърн не можеше да си обясни как е възможно Роуз да е толкова спокойна. Контракциите зачестиха, но тя нито един път не извика. От време на време тялото й се извиваше, сякаш стегнато в менгеме. Тя пребледняваше от болка и изтощение. След един особено силен спазъм Фърн не се сдържа и извика.

— Как понасяш болката?

— Можеш ли да погледнеш Уилиям Хенри и да не искаш да имаш деца. Това струва повече от всякаква болка.

Но Фърн не беше съгласна. Спомни си за собствената си майка и попита:

— Не се ли страхуваш, че можеш да умреш?

— Не, има толкова начини да умреш, мисля, че… раждането не е най-добрият.

Фърн не мислеше така.

— Ти ще… трябва да му държиш… главата — изпъшка Роуз. — Кажи ми, когато… я видиш. — Думите й едва се разбираха.

Сега, когато раждането започна, Фърн се чувстваше по-уверена. Беше помагала много пъти във фермата, но беше странно да акушира дете.

— Виждам главата! — възкликна Фърн с растящо вълнение. — Плешиво е!

Смехът на Роуз премина в стенание и тя само успя да каже:

— Дръж му главата! — Нов спазъм не я остави да довърши. — Бъди готова… да го хванеш… веднага, след като… се покажат раменете.

Фърн изтръпна от ужас: главичката пак се скри, но последва друга контракция, друг напън и тя се показа отново. Фърн не помръдваше, нито плачеше. Изглеждаше й невероятно, че държи в ръцете си нов живот. Това беше част от семейството на Мадисън, от нейното ново семейство… Тази мисъл толкова я шокира, че когато раменете се показаха, едва не изпусна бебето, което се плъзна в ръцете й.

— Момиче е! — Фърн гледаше с благоговение малкото създание, ококорило срещу нея големите си сини очи. — Но е много слабичко.

— Надявам се да съм наблизо, когато… ти раждаш… първото си дете — каза Роуз, когато успя да си поеме дъх.

— Мадисън каза, че няма да имаме деца, ако не искам.

Но как й се искаше да бъде част от този омагьосан кръг на живота. Само жената можеше да даде живот. Само жената можеше да сътвори в себе си човешко същество. Как можеше да се отказва от този дар божи?

— Искам да имам още много други деца. — Роуз обърна умореното си тяло, за да види бебето. — Подай ми го.

Фърн го сложи на корема, сряза пъпната връв и я завърза, след това избърса бебето: то беше червено, сбръчкано и имаше рус мъх на главата. Все още не беше издало нито звук, но когато Роуз го подръпна за крачето, то започна да плаче.

— Поне знам, че дробовете й са чисти — усмихна се гордо тя. — Ти си чудесно бебе, нали, бонбонче? Татко ще бъде много горд, когато те види.

— Надявам се, че ще се смили над нас. — Фърн познаваше Джордж Рандолф достатъчно добре и знаеше, че няма да е очарован, когато разбере за случилото се. — Как ще я кръстиш?

— Не знам. Не съм решила дали да я кръстя на сестра му — тя е починала като дете — или на майка му. Ще оставя на него да избере. — Тя погледна все още дебелото си тяло. — Напълняла съм прекалено много и може да си остана кръгла като ябълка.

— Нека да ти помогна да се преоблечеш. Нали не искаш Джордж да те види така.

— Не си много любезна днес. Знам, че не съм в най-добрата си форма, но аз… ох… ох!

Фърн беше тръгнала за вода, но като чу виковете, веднага се върна.

— Какво има? — попита, предчувствайки, че става нещо нередно.

— Мисля, че… ще имам… близнаци — само успя да прошепне Роуз.

Второто раждане беше също толкова мъчително, макар и по-кратко. Няколко минути по-късно Фърн извади едно русо момиченце на белия свят.

— О, боже! Джордж няма да повярва на очите си! — Роуз сияеше въпреки изтощението.

— Как ще ги разпознаваш?

— Не знаеш ли?

— Не. Изглеждат съвсем еднакви.

— Не и за мен и Джордж. Завържи едно конче около глезена на първото и след една седмица ще можеш да ги различаваш и ти.

Фърн се съмняваше, но не искаше да спори с Роуз. Докато щастливата майка люлееше двете бебета, тя започна да чисти. Роуз беше права: беше изцапала всичко.

След един час беше изчистила къщата, помогна на Роуз да се изкъпе и й даде една от своите нощници.

— Ще изпратя Рийд за лекар.

— За какво? — попита Роуз, без да откъсне очи от бебетата. — Ние се справихме отлично.

— Защото искам да доживея до сватбата си с Мадисън. Може би Джордж ще се смили над мен, ако лекарят каже, че всичко е наред. Съмнявам се, че на мен ще ми повярва.

— Но нали аз съм тази, която дойде тук!

— Мислиш ли, че ще те упрекне за нещо. Не съм виждала досега по-влюбен мъж от Джордж.

— А Мадисън?

— Какво Мадисън?

Нима я обичаше по-малко, отколкото Джордж обичаше съпругата си. Нима тя го боготвореше по-малко, отколкото Роуз Джордж. Никога повече нямаше да завижда на Роуз за щастието й. Беше се случило и с нея. Един ден хората щяха да гледат на нея и Мадисън, както сега тя гледаше на Роуз и Джордж. Фърн се усмихна щастливо.

— Мисля, че Мадисън ме обича много, но не се колебае да ми каже, когато греша.

— Това намалява ли вярата ти в любовта му?

— Не.

— Тогава не се тревожи. Тези Рандолфови са упорити като магарета, но веднъж вразумят ли се, нямат грешка.

— Ще го запомня, сега е по-добре да вървя. Ще ми отнеме половин час да намеря Рийд. Сигурна ли си, че си добре?

— Да. — Роуз гукаше на двете бебета. — Никога не съм била по-добре.

 

 

Началникът на гарата се приближи до влака още преди да е спрял.

— Какво има? — попита Мадисън угрижено.

— Току-що открих, че Белтън е бил в Абилийн преди осем години. Идвал два пъти със стока, която е пътувала за Санта Фе. Последното пътуване съвпада с времето, когато е била нападната Фърн.

— За какво нападение става въпрос? — попита Джордж.

— Ще ти кажа по-късно. Знаем кой е убиецът. Трябва да заведа Фърн на безопасно място и да приключим тази история.

— И не го оставяй да те убеждава, че няма нужда от помощ, защото вече е родила. — Фърн инструктираше Пайк. — Грей е най-мързеливият мъж на земята. Щеше да умре от глад, ако не беше единственият лекар в града.

— А ако не иска?

— Удари го по главата и го довлечи дотук. Предпочитам той да ми е сърдит, отколкото Джордж.

— Или Хен — добави Пайк, като се качи на седлото. — Лекарят не стреля много точно за разлика от Хен.

 

 

Фърн яздеше в лек галоп с отпуснати юзди. Конят знаеше пътя от краварника до къщата. И по-добре, защото тя имаше да мисли за толкова много неща. Все още не беше се съвзела от наситения с емоции следобед около раждането на бебетата. Знаеше, че това предстои, но беше съвсем неподготвена да види Роуз, легнала в леглото, втренчила се в двете си дъщери, сякаш бяха най-прекрасните бебета. Чудеше са дали майка й се е чувствала така с нея. Чудеше се как ли ще се чувства тя самата в това състояние — взела в ръце сина или дъщерята на Мадисън. Предполагаше, че това силно желание да създаде нов живот е било причина майка й да се е съгласила да има второ дете, макар да е знаела, че е опасно. Беше убедена, че Мадисън не искаше тази жертва от нея, но се изненадваше от себе си: по-рано не мислеше за къща, пълна с деца, но само като си представи Мадисън, поемащ собственото си дете от ръцете й, очите й се навлажниха. Да създаваш деца значи да продължаваш да живееш, а тя искаше да живее. Достатъчно дълго се беше затваряла в себе си. Сега искаше да навакса пропуснатото, но не в Бостън. Мисълта да живее там все още я плашеше, но сигурно щеше да опита. Осем години от живота й бяха минали в страх, но повече никога нямаше да позволи да бъде ограбвана — без значение какви предизвикателства щеше да й подхвърли животът, нямаше да се огъне пред тях.

— Не знам къде е — каза през сълзи мисис Абът на Джордж. — В един момент седеше на верандата, а в следващия сякаш се изпари във въздуха.

— Е, сигурно не е отишла далеч — каза Джордж. — Не и в нейното състояние.

— И аз така си мисля, но я няма вече цял ден. Трябваше да се върне досега.

Уилиям Хенри дърпаше баща си за ръкава. Джордж го целуна разсеяно. Мислите му бяха другаде.

— Сигурна ли си, че не каза къде отива?

— Нищо — изхленчи мисис Абът, покри с драматичен жест лицето си и се стовари на канапето. — Мъча се да си спомня, но не каза нищо.

— Може би е отишла с Фърн — предположи Мадисън.

— Фърн е във фермата.

— Татко. — Уилиям Хенри простена в ухото на баща си.

— Не сега, сине. Трябва да намеря майка ти. Не може толкова дълго да отсъства.

— Мисля, че трябва да уведомим маршал Хикок — каза Джеф.

— Може би трябва да се посъветваш най-напред с лекаря — намеси се Хен. — Ако нещо се е случило, сигурно има връзка с бебето. Ако искаш, аз ще отида.

— Много съм ти благодарен.

— Аз ще отида да потърся маршала — предложи услугите си Джеф.

— Помоли го да не казва на никого — каза Джордж. — Роуз ще ни убие, ако преобърнем целия град, за да я намерим в съседната къща.

— Питах почти в целия град — обясни мисис Абът. — Никой не я е виждал.

— Татко — обади се Уилиям Хенри.

— Нямам време сега, защо не излезеш навън да играеш?

Уилиям Хенри не помръдна.

— Какво ще правим? — попита Мадисън. — Не мога спокойно да чакам Джеф и Хен да се върнат. Ще отида да видя Фърн.

— Не знам какво да правим. Не знам къде да я търсим. — Джордж прокара ръка през косата си. — Не разбирам. Не е типично за Роуз да излезе, без да се обади на никого.

— Аз знам къде отиде — съобщи Уилиям Хенри.

— Знам, че искаш да помогнеш — мисис Абът го прегърна, — но е по-добре да си поиграеш с Ед. Баща ти е много разтревожен заради майка ти.

— Мама ми каза къде отива.

— Знаеш, че не е хубаво да…

— Какво каза майка ти? — попита Джордж.

— Тайна е. Мама каза да кажа само за татко.

— Можеш да ни кажеш — обади се Джордж. — Всичко е наред.

Уилиям Хенри погледна с недоверие мисис Абът.

— Ще намерите ли Ед, мисис Абът? — попита Джордж. — Може би и той знае нещо.

— Вече го питах дали…

— Знам, че сте го питали, но няма да навреди да го попитате пак.

— Щом така искаш. — Мисис Абът беше много недоволна, че трябва да излезе.

— Сега кажи какво каза мама? — попита Джордж, след като останаха сами.

— Мама отиде да види Фърн. Знае кой е убил мъжът.

— Кой мъж?

— Мистър Спраул.

— Трой Спраул! — възкликна Мадисън. — Но как е разбрала?

— Какво друго каза мама?

— Да кажа на мистър Том, че е тайна.

— Оседлай веднага конете. — Джордж се обърна към Мадисън. — Ще говоря с мисис Абът и идвам.

— Мислиш ли, че Фърн е в опасност?

— Не знам, но Роуз нямаше да тръгне без причина.

— Вземи си пушката — извика Мадисън през рамо. — И вземи една и за мен.