Лей Грийнууд
Фърн (25)

Глава двадесет и пета

Фърн се събуди съвсем гола в леглото, а до нея лежеше Мадисън. Но първоначалният шок от този факт не беше нищо в сравнение със спомена за предишната нощ, когато беше превъзмогнала срама и страха от интимната близост с един мъж. Отпусна се на възглавницата, наслаждавайки се на голотата си. Никога преди не беше помисляла да направи нещо подобно. Доколкото си спомняше, баща й поощряваше тази стеснителност. Той излизаше от къщата, когато тя се къпеше. Без да го осъзнава напълно, вярваше, че голотата е нещо неприлично. Но сега вече знаеше, че се е лъгала. Наслаждаваше се на хладния утринен въздух, който галеше кожата й, на свободата, която даваше голотата, на радостта от превъзмогването на страха. Нямаше нищо нередно или неприятно в това да бъдеш гол. Чувстваше се отлично. Всъщност през целия си живот не беше се чувствала по-добре.

Най-важното беше, че вече нямаше причина да не се омъжи за Мадисън. Не се страхуваше от него или от тайнствените неща, които си мислеше, че я застрашават. Тя мислеше за друг човек, освен за себе си и това беше най-прекрасното преживяване. Погледна го, заспал до нея, усмихнат от щастие в съня си. И в най-смелите си мечти не беше си представяла, че може да изживее подобно нещо.

Беше обичана и можеше да обича този красив, чудесен човек без задръжки. Не можеше повече да стои така. Трябваше да сподели мислите си, вълненията си. Погали Мадисън по ръката и той се събуди.

— Какво? — отвори очи той стреснат.

— Събуди се, сънливко. Сутрин е.

— Не, не е. — Той погледна първите слънчеви лъчи, които се показваха на хоризонта. — Не е по-късно от шест — обърна се и се скри под възглавницата.

— Събуди се! — Фърн го мушкаше с пръст в ребрата. — Забравих, че вие от Изтока не ставате преди обед.

Мадисън изпъшка.

— Слушай! Не чуваш ли петела? Как можеш все още да спиш?

— Ще му откъсна врата и ще ти покажа как. — Той й хвана ръцете, за да не го сръга пак.

— Нямаш намерение да лежиш цяла сутрин в леглото, нали?

— Ще се опитам. — Той я погледна с едното око. — Доколкото си спомням, нямахме много време за сън през нощта.

Фърн се изчерви.

— Това не е извинение. Вече е утро и е време да ставаме.

Той се наведе и я целуна.

— Предпочитам да се върне вчера. Не можем ли да повторим снощната вечер?

Фърн се засмя.

— Разбира се, че не, глупчо. Ако хората постъпваха така, щяхме да бъдем толкова изостанали, колкото и онези ужасни гърци, за които ми разказваше.

— Аз ги харесвам. Те са знаели как да се забавляват.

— Ако са правили в леглото и половината неща, които ми показа, чудо е, че не е станал и втори потоп. Ако направим нещо подобно тук, в Абилийн, веднага ще те изгонят от града.

— Да опитаме ли?

— Не можем дори да си помислим. Пайк и Рийд скоро ще дойдат.

— По дяволите! Намираме се всред необятната прерия и не можем да се скрием от хорските очи. Чудя се как ли справят бизоните?!

— Ти си луд.

— Вината е изцяло твоя. Преди да те срещна, бях нормален здравомислещ човек. Сега се любя с жени в панталони и торнадото въобще не може да ме спре. Трябва да променим нещо. Почтените хора в Бостън никога няма да го проумеят.

— Бостън?

— Да, Бостън — моят дом, работата ми. Ще се преместим да живеем там веднага, след като се оженим.

— Да се оженим?

— Да. Ще направя от теб една истинска дама. Какво ще кажеш да започнем от тази сутрин?

— Не ставай глупав. Не можем да се оженим тази сутрин. Аз дори не съм нахранила животните.

— Остави ги да се грижат сами за себе си. Антилопата и прерийните птички са го правили милиони години. Твоите прасета ще се оправят сами една сутрин.

— Знаеш, че не мога да го направя.

— Добре, но единственото нещо, което можеш да си имаш в Бостън, е котка. И мен, разбира се, и деца, ако искаш.

— Кога се връщаш в Бостън?

Вече съжаляваше, че го събуди. Всичко изглеждаше много по-лесно преди минута.

— Веднага, щом се свържа с Хен. Ще бъдеш ли готова до тогава?

— За какво?

— Да се оженим и да отидем в Бостън.

— Трябва ли да заминеш?

— Разбира се. Там е работата ми, домът ми…

— И очакваш да дойда с теб?

Мадисън седна в леглото и я погледна в очите.

— Съпрузите обикновено живеят заедно.

— Знам, но…

— Но какво?

— Не съм сигурна. Всичко стана толкова бързо. Не мислех… не мисля…

— Вече не се страхуваш от мен, нали?

— Не е това.

— Обичаш ли ме още?

— Разбира се.

— Тогава какво?

Чудеше се как е била толкова наивна да си мисли, че е лесно да имаш нещо общо с мъж като Мадисън. За първи път се замисляше сериозно какво значи да си негова жена и това я плашеше.

— Предполагам, че не съм се замислила за някои неща.

— Какви например?

— Ами, стопанството и…

— Продай го.

— Не мога просто да го продам.

— Защо не?

Защо да не можеше? Щеше да го раздели на малки парцели. Притежаваше част от най-хубавите земи в Канзас.

— Не искам да го продавам. Това е моят дом.

— Тогава го задръж. Ще наемем Рийд и Пайк да го поддържат.

— Но…

— Но какво?

— Страхувам се.

— От какво?

— От всичко. Не искам да ходя в Бостън, хората там няма да ме харесват. Ти каза, че Саманта ще ми помогне, но всъщност тя не го иска, защото е влюбена в теб. И не казвай, че я чувстваш като сестра. Само един адвокат може да гледа на нея като на сестра.

— Това ли е всичко?

— Не. Страхувам се да нося рокля постоянно. Нямам нищо против понякога — като тоалет за парти — но не харесвам рокли, защото ме карат да се чувствам глупаво. И жените не харесвам много, а от думите ти съдя, че Бостън е пълен с тях.

— Фърн…

— Не виждаш ли, че се страхувам какво ще стане с мен в твоя свят? Няма да остане нищо от Фърн Спраул. Ще бъда само уплашената мисис Мадисън Рандолф, съжалявана от всички, защото не знае как да се държи.

Сега вече преградите бяха изчезнали и от устата й течеше поток от думи. Искаше да му каже всичко, което си мислеше, преди да се е разколебала.

— Тя псува, тя е непохватна и недодялана и не знае да язди със седло. Не обича забави, необразована е, не знае как да се облича и как да се държи.

— Не се тревожи. Казах ти, че Саманта…

— По дяволите! Не искам Саманта Брус да ме учи какво да правя. Как ще се чувстваш ти, ако знаеш, че не можеш да направиш и една крачка, да кажеш и една дума, преди да се посъветваш с някого?

Мадисън я гледаше с разбиране.

— Какво искаш да направя?

— Не знам.

— Измисли нещо. Трябва да започнем отнякъде.

— Нека засега да изчакаме.

— Трябва да решим нещо. Не можем просто да лежим тук и да чакаме да дойдат Пайк и Рийд.

— Тогава нека поговоря с Роуз.

— Какво очакваш да научиш от нея?

— Не знам, но нали е омъжена за брат ти. Трябва да знае повече от мен.

— Кога ще бъде сватбата ни?

— Не знам.

Мадисън замълча. Настъпи мъчително мълчание. Той я погледна право в очите:

— Искаш ли да се ожениш за мен?

— Повече от всичко друго на света.

— Тогава какво те притеснява?

— Казах ти: изплашена съм. По-рано си мислех, че бих се страхувала само когато съм с мъж или ако умирам. Мислех си, че ако превъзмогна това, всичко ще е чудесно. Вече не мисля така. Не съм като Саманта и никога няма да бъда. Не говоря френски, не разбирам от мода, не мога да разказвам за местата, където съм ходила и хората, които познавам. Не мисля като нея, не се държа като нея и никога няма да мога. Искам да го направя заради теб. Ще направя всичко възможно, но няма да успея, и най-голямата трагедия за мен ще бъде да гледам как любовта ти към мен угасва всеки изминал ден, малко по малко.

— Аз никога…

— Остави ме да свърша. Ти няма да го искаш, но то ще стане. Няма да можеш да го предотвратиш. Дори собствените ни деца ще се срамуват от майка си. Не казвам, че няма да се омъжа за теб, но трябва да бъда такава, каквато искам да бъда, за да не се срамувам от себе си. Искам да бъда съпруга, с която да се гордееш.

— Аз се гордея с теб.

— Гордееш се с мен тук, в Канзас, заобиколен от пилета, прасета и волове, но в Бостън няма да е същото.

— Ще се гордея с теб, където и да живеем. И ако не можеш да живееш в Бостън, ще живеем тук. Щом Джордж се научи да поддържа едно ранчо, аз ще се науча да ръководя една ферма. След като няма да се налага да тичам след кравите, нямам нищо против Канзас.

Фърн искаше да го разцелува, но ако той си беше загубил ума, не означаваше, че и тя трябва да го прави. Единият от двамата трябваше да разсъждава трезво.

— Не беше ли казал, че си напуснал Тексас, защото си имал чувството, че ще полудееш?

— Да, но…

— В Канзас е също като в Тексас, дори по-лошо. Спомням си как се държеше в началото, когато дойде.

— Но тогава ненавиждах всичко.

— И сега е така, разбери го. И двамата трябва да помислим. Много те обичам, но не можем просто да се оженим и да се надяваме, че всичко ще се оправи.

— Какво искаш да направиш?

— Да се омъжа за теб веднага и да забравя всичко останало, но мисля, че е по-добре да изчакаме.

— Колко? Докато отида до Топека да се обадя на Хен. Искам да чуя твърдо „да“, когато се върна.

— Ще се опитам.

— Но сега, преди животните да са излезли на двора и Пайк и Рийд да са дошли, трябва да свърша една работа…

— Ние вече започнахме и няма да свършим никога…

 

 

Фърн гледаше Джеф като хипнотизирана, но не заради това, че е без една ръка. Когато Мадисън й каза, че Джеф ще мине оттук на път за Чикаго, тя очакваше още един агресивен, самонадеян, но и весел човек като Мадисън, Джордж и Хен. Джеф въобще не беше такъв. Той беше по-нисък, по-слаб и по-мълчалив от братята си. Всичко това компенсираше с голямата си енергия. Очите му сякаш горяха от гняв и това караше Фърн да се чувства неудобно. Най-лошото беше, че той я гледаше, сякаш искаше да я изгори с поглед. Знаеше, че не одобрява факта, че носи панталони, но тя упорито отказа да се преоблече. След като другите я приеха така, и той трябваше да го направи.

— Наистина няма нужда да идваш с нас в Топека — каза Джордж, като излизаше от къщата. — Ние с Мадисън ще се оправим.

— Сигурен съм, но все пак ще дойда.

Фърн не одобряваше начина, по който Джеф гледаше Мадисън. Той само мълчеше, но така го гледаше, сякаш искаше да го удари. Фърн се чудеше дали някога ще се заобичат като братя. Мадисън най-после беше уредил нещата с Хен и Джордж, но сега се появи Джеф и напрежението се увеличи. Щеше ли да стане по-лошо, когато се срещне с другите трима братя? Може би идеята да отиде в Бостън не беше толкова лоша? Мисълта, че ще бъде далеч от Мадисън, не й се нравеше, още повече че Саманта и Фреди пътуваха с него до Топека. Щеше да се чувства по-добре, когато тя се върне в Бостън. Може би бе подло и нечестно от нейна страна, но нямаше намерение да насърчава това приятелство.

— Какво мислиш за Джеф? — попита я Роуз, когато мъжете заминаха.

— Очаквах, че ще прилича на Джордж. — Фърн не изказа направо мислите си.

— И ти не оправда очакванията му. Дали Мадисън му е казал за вашата сватба?

— Да.

— И все още държиш да носиш панталон?

— Хората трябва да ме приемат такава, каквато съм — отвърна тя предизвикателно. Харесваше Роуз, но не можеше да разбере защо тя не одобрява носенето на панталон от жена.

— Не се съмнявам, че ще се опитат, но не всеки ще успее. Някой дори няма да опита.

— А Джеф?

— По-важно е дали дамите в Бостън ще опитат.

Фърн се умърлуши.

— Знам. Вече говорих с Мадисън за това. Според него всичко ще се оправи, дори разчита на Саманта да ми помогне.

— А ти?

— Как би се чувствала, ако от жената, която е влюбена в собствения ти мъж, зависи да те научи на добри обноски?

— И аз се чувствам по същия начин — ужасена.

— Тогава защо Мадисън не разбира?

— Мъжете не могат, те не се интересуват дали другите мъже са като тях. Понякога дори си мисля, че не разбират защо една жена гледа на преместването в ново общество като на заселване в селище на викинги.

— А, това е друг проблем. Не знам какво е викинг. Сигурно всички в Бостън знаят за викингите, романите и тези ужасни турци, за които ми разказа Мадисън.

— Вярно е, че Джордж е по-образован от мен, но не е едно и също да живееш в ранчо и в Бостън.

— Знам. Ако слушам Мадисън, трябва да продам фермата, да се омъжа за него тази сутрин и да тръгна за Бостън следобед.

— Не се среща толкова често такава голяма любов.

— Толкова се притеснявам, че нещо ще се провали, че пак започнах да сънувам кошмари.

— За какво?

— За нападението.

— Спомняш ли си нещо за мъжа?

— Не.

— Значи е на нервна почва. Кошмарите ще престанат веднага, щом решиш какво да правиш.

— Какво ще ме посъветваш?

— Не мога да ти дам конкретен отговор. Просто не се поддавай на страха. Омъжи се за Мадисън по-скоро. Няма да ви е лесно, но ще се оправите.

— В твоите уста звучи съвсем просто.

— Така е. Когато обичаш някого толкова много, колкото ти обичаш Мадисън, всичко останало е без значение.

 

 

— Мога да пусна слуха, докато си в Топека — каза началникът на гарата на Мадисън.

— Не, почакай да се върна. Не мога да си избия от главата, че убийството на Трой има нещо общо с нападението срещу Фърн.

— Не виждам как. Сам Белтън никога не е бил в Абилийн, преди да получи наследството преди две години. Ако Трой го е изнудвал, трябва да е било за нещо друго.

— Знам, но подробностите съвпадат.

— Не преиначавай фактите. И те не са само тук.

— Знам.

След няколко седмици издирване нямаше причина да свържат Белтън и Фърн. Мадисън не намери доказателства в подкрепа на тезата, че Белтън е убил Трой или че Трой го е изнудвал. Фърн не успя да го разпознае на партито и това още повече затрудни издирването му. Въпреки очевидните факти, които противоречаха на неговата теория, Мадисън не можеше да се отърси от мисълта, че Сам Белтън е нападнал Фърн и е убил Трой.

 

 

Фърн се събуди внезапно с писък. Дишаше тежко, сърцето й биеше силно, чувстваше се замаяна. Сънят беше толкова истински, сякаш изживяваше всичко отначало. Чу стъпки в хола и миг след това Роуз влезе в стаята. Наедрялото й тяло едва се побираше в нощницата.

— Добре ли си? Чух те да викаш.

— Добре съм. Пак сънувах онзи сън. Беше толкова реален.

— Сигурна ли си, че няма и нещо друго.

— Не. Случва ми се доста често, вече свикнах. — Фърн отметна одеялото и стана. — Веднага си лягай или всеки момент ще родиш бебето. Джордж никога няма да ми прости, ако родиш преждевременно.

— Има още три седмици — каза Роуз, като се остави Фърн да я заведе до стаята й. — Но искам да можех да го родя още утре, за да се освободя от този товар.

— Е, мисли си колко слаба ще бъдеш след това. Казах на Мадисън, че не можем да се оженим, преди бебето да се е родило. Искам да бъдеш като моя наставница, но не искам да родиш по средата на церемонията.

— Ще бъде ужасно! — каза Роуз със смях.

Те поговориха още малко и Роуз си легна. Но Фърн не се върна в леглото. Този сън беше различен от предишните. Все още не можеше да види лицето на мъжа, но чу гласа му. Знаеше кой се е опитал да я изнасили и този човек беше в Абилийн.