Лей Грийнууд
Фърн (22)

Глава двадесет и втора

Фърн се дръпна рязко. Лекият укор в гласа на госпожа Маккой я притесни твърде много, за да остане в обятията на Мадисън, но макар че усети лицето й да се изчервява от смущение и се ужасяваше от мисълта да се изправи срещу тази внушителна дама, тя се усмихна от удоволствие.

Най-накрая беше преодоляла бариерата, беше изживяла част от онова, което изпитваха влюбените жени. Имаше намерение да изживее дори още повече и то възможно най-скоро. Беше почти готова да обяви на света, че обичаше Мадисън Рандолф. След това навярно нямаше да я интересува кой щеше да я види в прегръдките му.

— Защо се усмихваш така? — попита Мадисън, докато влизаха вътре.

— Защото съм щастлива — отговори Фърн.

Мадисън стисна ръката й.

— По-добре ще е да изглеждаш по-малко щастлива, защото всички ще се убедят, че сме правили нещо крайно неприлично на верандата на госпожа Маккой.

Фърн изведнъж си представи физиономията на госпожа Маккой, ако беше се случило нещо толкова неуместно, и усети в гърдите си да се надига изблик на смях. Опита се да го спре, но не успя. Той изригна като вулкан и привлече вниманието почти на всички в залата.

— Какво правехте там навън? — попита Бети Луис, загледана по-скоро в Мадисън, отколкото във Фърн.

— Нищо — отговори Фърн.

— Не изглежда да е така.

— О, това ли? — махна с ръка Фърн, като се опита да спре смеха си. — Мадисън току-що ми разказа един анекдот.

— Трябва да ни го кажеш — настоя Бети.

— Не мога. — Фърн погледна дяволито Мадисън. — Не е много приличен.

— Не мога да повярвам, че господин Мадисън би разказвал еротични истории, а е изключено да го прави пред… дама.

— Тогава не го познаваш твърде добре — каза Фърн. — Не са много нещата, които не би направил.

Едва можа да повярва, че беше намерила смелост да отговори по този начин именно на Бети Луис. Мисълта, че привличаше такова голямо внимание, я накара да се почувства слаба. Посегна инстинктивно към ръката на Мадисън.

— Бихте ли желали да ни водите на първия танц? — попита госпожа Маккой Мадисън.

— Ще трябва да му намерите друга партньорка — каза Фърн. — Аз не умея да танцувам.

Роуз беше единствената жена в залата, с която Фърн би желала да танцува Мадисън, но в нейното състояние би било немислимо. Значи оставаха младите жени на Абилийн или Саманта, което не беше лесен избор за Фърн, докато не си спомни за топлотата в поздрава на бостънската красавица.

— Защо не поканиш Саманта? — попита тя. — Можете да ни покажете какво се танцува в Бостън.

Мадисън се опита да се възпротиви, но Саманта прие без колебание. Като си проби път в навалицата до Фреди, Фърн каза:

— Ако успеем да намерим стая, където никой не може да ни види, ще ме научиш ли да танцувам?

— Наистина ли не умееш? — попита Фреди.

— Не умея. Бях глупава да откажа на Мадисън да ме научи, когато ми предлагаше.

— Защо не опитате на страничната веранда — предложи Роуз. — Може би ще бъде по-добре, отколкото в стая.

Фърн понечи да каже, че никой не би заподозрял някой мъж да върши нещо неприлично с нея, но се въздържа. Както казваше Мадисън, тя винаги се подценяваше. Щом като мъж като Мадисън с такъв голям избор от жени можеше да обикне нея, сигурно беше хубава, а може би и достатъчно хубава, за да съблазни светски мъж като Фреди.

Много скоро Фърн разбра, че не беше трудно да се научи да танцува, но трябваше да се съсредоточи върху стъпките си, а не да мисли за това, което можеха да правят вътре Мадисън и Саманта.

— Трябва да научиш стъпките толкова добре, че да можеш да ги изпълняваш, без да се замисляш — каза Фреди. — Това ще ти позволи да водиш разговор с партньора си.

— Човек непрекъснато трябва да се упражнява да танцува — каза Фърн, като се зачуди как някой можеше да говори и да танцува едновременно. Все едно да я накарат да води разговор, докато връзваше теле с въже. Можеше да извиква команди, но това не може да се нарече разговор.

— Ние започваме да се учим от ранна възраст — обясни Фреди. — Умението да танцуваш, е много важно условие да се появиш в обществото.

— Ние не ходим на танци повече от един-два пъти в годината. Е, в баровете може да се танцува всеки ден, но порядъчни жени не ходят там — добави Фърн.

— При нас всяка седмица се устройват танцови увеселения.

— Защо е необходимо? Не ви ли омръзва да танцувате с едни и същи хора?

— Не, защото се съобразяваме със строгите правила — не можеш да танцуваш с някого повече от два пъти за една вечер — обясни Фреди.

— Ако харесваш партньора си, защо не?

— Защото това би означавало, че проявяваш сериозен интерес. Един млад мъж трябва да разговаря с бащата на младата дама, за да получи правото да покаже такова внимание към нея.

— Искаш да кажеш, че би трябвало да разговаряш с баща ми, преди да можеш да танцуваш с мен три пъти?

— Да.

— Но той е мъртъв.

— Тогава би трябвало да разговарям с настойника ти.

Фърн реши, че трябва да е ужасно трудно да се живее в Бостън, ако трябваше да се иска разрешение за нещо толкова просто като танцуването. Не знаеше как Мадисън се справяше. Той никога не искаше нечие позволение, за да направи нещо. Сигурно е причинявал голям смут сред настойниците при всяко свое появяване.

— Мисля, че вече се оправяш със стъпките — каза Фреди, когато усети, че Фърн става по-уверена.

— Ако не започне друг танц — отговори тя и двамата се върнаха в залата.

Почти съжали, че не беше останала навън. Мадисън и Саманта още танцуваха, този път — в центъра на залата. Всички бяха спрели, за да ги наблюдават. Бяха толкова елегантна двойка! Фърн знаеше, че никога нямаше да се научи да танцува така, дори и да се упражнява на верандата до края на живота си. А още по-лошото беше, че те, изглежда, се забавляваха чудесно — разговаряха, смееха се, явно тя и Фреди изобщо не им липсваха.

Изпита желание да се измъкне, но се овладя. Не трябваше да бяга! Мадисън беше казал, че я обича, и тя трябваше да повярва, че е истина дори когато държеше друга жена в ръцете си.

Но беше много трудно.

След като завърши първия танц с Мадисън, Фърн усети, че част от напрежението освободи мускулите й. Беше допуснала грешки, но те не бяха сериозни.

— Можеш ли да разговаряш сега? — попита Мадисън.

— Само с кратки изречения. — Тя му отправи тревожна усмивка.

— Предпочитам да ме гледаш.

Фърн вдигна очи, за да го погледне, но веднага направи погрешна стъпка.

— По-добре ще е да наблюдавам краката си, а теб мога да те гледам утре.

Но тя продължи да го поглежда. Сега вече разбираше защо понякога Роуз седеше мълчаливо и просто наблюдаваше Джордж. Дори и да гледаше Мадисън всеки ден непрекъснато до края на живота си, никога нямаше да му се нагледа. А тази вечер тя най-после откри нещо друго зад красивото лице, арогантната усмивка и огромното самочувствие.

Откри мъжа, който държеше на нея достатъчно, за да не се откаже да я ухажва дори когато тя полагаше най-големи усилия да го отпрати, мъжа, който беше проникнал през защитната обвивка до истинската й същност, мъжа, който виждаше в нея жената, в която тя можеше да се превърне, и не би й позволил да бъде нещо по-различно.

Сега, благодарение на настояването му тя да дойде на това парти, Фърн се бе превърнала в нова личност. Чувстваше се преродена. Не, като че ли сега се раждаше. Повече нямаше да се налага да се крие зад мъжки дрехи или да се заробва с мъжка работа.

— Забавляваш ли се?

— И да, и не — отвърна тя. — Ще умра от страх да не направя нещо нередно, но никога преди не бях правила нещо толкова вълнуващо. Не мога да повярвам, че наистина съм тук, облечена в тази рокля и че танцувам с теб. Сигурно сънувам.

Мадисън хвърли един поглед на останалите в залата.

— Не мисля, че те ще ти позволят да забравиш.

Като събра достатъчно увереност и се огледа наоколо, тя се изненада, когато видя отправените към нея погледи на завист и възхищение.

Знаеше, че женската завист произтичаше от факта, че танцуваше с Мадисън. Той беше най-красивият мъж в залата. Някои можеха да гласуват за Джордж, но Фърн предпочиташе Мадисън. Дяволитата усмивка, предизвикателното отношение, забележителната увереност — неща, които винаги я бяха дразнили, сега го правеха още по-скъп.

Но тя не можеше да си обясни възхищението в погледите на мъжете. Сигурно не се възхищаваха от нея! Това бяха съвсем същите мъже, които до вчера я бяха подминавали на улицата, без дори да я забележат. И все пак Джо Тебс стоеше и я гледаше с изплезен език точно както имаше навика да гледа Нола Рой Симпсън долу в бар „Пърл“.

— Затвори устата си, Джо — изсъска му тя. — Ще те ухапе някой комар.

Джо се изчерви до корените на косата си, захили се и започна да пристъпва от крак на крак в неудобните си нови обувки, но не престана да я гледа втренчено.

— Остави момчето да гледа — каза Мадисън. — Сигурно не може да възприеме факта, че те е гледал с години, без никога да му хрумне, че си такава красавица.

— Трябва да престанеш да повтаряш това, защото ще почна да ти вярвам — каза Фърн.

— Огледай се наоколо. Всички са се втренчили в теб.

— Напротив, те гледат теб.

— Едва ли. Точно твоята невероятна промяна ги е накарала да загубят ума и дума.

— Мисля, че имам правото да потанцувам с госпожица Спраул — каза Фреди, като потупа приятеля си по рамото. — В края на краищата, аз я научих.

Мадисън се съгласи с грациозен жест, но преди да освободи Фърн, каза:

— Проследи погледите им — ще видиш, че няма да се отправят към мен.

— За какво говори той? — попита Фреди.

— О, опитва се да ме накара да повярвам, че всички гледат мен, а не него.

— Той е прав. Никой не се интересува от Мадисън, не и тази вечер. Всички говорят само за теб. Знам го, защото се опитвах да отговоря на въпросите им.

— Но защо?

— Явно ти много си ги изненадала. Не могат да повярват, че си била толкова красива. Никога ли не си обличала рокля?

— Не.

— Струва ми се, че това обяснява нещата. Надявам се, че няма да се обидиш, но когато Мадисън те представи онзи ден, аз също не предполагах, че можеш да бъдеш толкова хубава.

— Искаш да кажеш, че наистина съм хубава?

— Разбира се, че си, но съм сигурен, че си го знаела през цялото време. Чувал съм Мадисън да ти го казва.

— Страхувах се да му повярвам — отвърна тя като на себе си.

— Е, на мен можеш да ми вярваш. Ти си една прекрасна жена и ако не греша, онова приятелче, което те е зяпнало, се опитва да събере смелост да те отнеме от мен.

И наистина, като свърши танцът, Джо се приближи до Фърн с трепкаща от напрежение адамова ябълка.

— Ще ми позволиш ли да те поканя за следващия танц?

Фърн се огледа за Мадисън и го видя да разговаря със Сам Белтън, поне й се стори, че беше той. Беше го виждала само през нощта, когато слезе от влака с Мадисън. Не й се искаше да прекъсва разговора им, но не можеше да откаже и на Джо. След всички усилия, които беше положил да намери смелост, би било ужасно нелюбезно от нейна страна… Щеше да танцува с всеки, който пожелаеше, докато я държаха краката, но не беше сигурна колко дълго щеше да трае това. Можеше да запази идеално равновесие върху гърба на коня, но в тези пантофки изобщо не се чувстваше стабилно — всеки момент можеше да стъпи на криво.

 

 

Мадисън искаше да танцува с Фърн. Всъщност най-много му се искаше да я изведе отново на верандата и да я целуне пак. Тази вечер не го беше отблъснала. Беше убеден, че ще намери начин да я вразуми да се омъжи за него, но сега почти вярваше, че скоро щяха да започнат да кроят плановете си за сватбата. Дори предпочиташе да й разказва за Бостън, вместо да слуша отегчителните приказки на Сам Белтън за злините, които причиняваха тексасците и тексаският добитък.

— Виждал ли си някога да умре крава от тексаска треска? — Сам Белтън попита Мадисън.

— По друг повод съм в града и не ми е работа да прекарвам времето си в издирване на умиращи крави.

— Кравата започва да си извива гърба и да отпуска глава и уши — продължи Белтън, сякаш не бе доловил досадата в гласа на Мадисън. Очите му заблестяха, защото можеше да говори на любимата си тема. — Започва да гледа втренчено и да залита от слабост. Температурата й се повишава и животното не иска да приема храна. Пулсът е учестен и слаб, а дишането — трудно. Дъхът става зловонен, а урината — тъмна и кървава. Някои изпадат в подобна на кома летаргия и отказват да се движат, други пощуряват и започват да мятат главите си толкова буйно, че чупят рогата си.

— Не се занимавам с отглеждането на крави и затова е безполезно да се опитваш да ме плашиш. Защо не разговаряш с брат ми Джордж?

— Опитвал съм, но той продължава да си води стадата в Абилийн.

— Предполагам тогава, че твоите съграждани продължават да го посрещат радушно, когато се връща всяка година.

— Е, той няма да води добитък тук много дълго, защото аз организирам гражданите — заяви Сам, а лицето му застина в ледено изражение. — Ще помолим губернатора да наложи карантина. Искаме да се отървем от тексаския добитък. Имаме намерението да направим този град безопасен за фермерите, за добитъка и семействата им.

— Намирам идеята за чудесна.

— Ти си съгласен с мен? — възкликна Белтън, изненадан от отговора на Мадисън.

— Естествено. Все някой трябва да държи бизнеса с рогатия добитък. Освен това земята около Абилийн става твърде населена. Джордж вече е решил през следващия сезон да доставя добитък от Елсуърт. А сега ме извинете, партньорката ми за танци ме очаква.

Пламъчето в очите на Белтън потрепна и намаля, когато той проследи погледа на Мадисън и видя Фърн да танцува с един каубой.

— Това наистина ли е дъщерята на Бейкър Спраул? — попита той, а пламъчето се беше превърнало в тъмен блясък.

— Да, това е Фърн Спраул — потвърди Мадисън.

— Каква изненада! И всичко това е било скрито под отвратителен овчи елек!

— Не беше скрито — отвърна Мадисън. — Просто хората не можеха да го видят.

— Е, по-добре тексасците да преброят дните си в Абилийн.

— Намери си някой друг да му четеш лекции — каза Мадисън, като се обърна. — Вече ми разказа достатъчно. — Дори предостатъчно — довърши мислено.

Докато Мадисън приключваше разговора си със Сам Белтън, друг каубой покани Фърн. Когато танцът свърши, Фърн се огледа за Мадисън, но той бе изчезнал.

Тя се напрегна доста, за да не покаже разочарованието си. Беше танцувала с всеки, който я поканеше, но се отегчи да бъде красавицата на бала. Искаше да бъде в сянка и да е заедно с Мадисън. Беше уморена, краката я боляха. Беше доволна от успеха си, но беше направила всичко това заради Мадисън, не заради себе си. Ако него го нямаше тук, за да му се радва, не беше нужно да приема всяка покана за танц и от време на време щеше да дава почивка на краката си.

Още двама мъже я поканиха да танцуват, но тя им отказа.

— Изтощена съм — призна тя. — Това е по-тежко и от връзване на теле.

— Тогава ще ти донеса нещо за пиене — предложи единият.

— А аз — нещо за ядене — каза другият и двамата изчезнаха, като оставиха Фърн да търси Мадисън. Видя Роуз и Джордж да разговарят с госпожа Маккой. Не виждаше Саманта в този момент, но Фреди танцуваше с по-малката сестра на Бети Луис — факт, който, изглежда, не радваше Бети толкова, колкото сестра й.

Когато забеляза Сам Белтън, си помисли, че той вероятно знаеше къде беше отишъл Мадисън. Проправи си път до него.

— Извинете — каза тя, — но случайно да сте видели някъде тръгна Мадисън Рандолф, след като се разделихте?

Фърн си помисли, че да бъдеш красива също си има своите недостатъци и един от тях беше, че я гледаха втренчено непознати. Това я смущаваше, чувстваше се така, сякаш беше обществена собственост.

— Мисля, че мина оттам — каза Белтън, като посочи един коридор, който водеше към вътрешността на къщата.

В погледа и в гласа на мъжа имаше нещо, което накара Фърн да потрепери.

Пайк беше казал, че той живее в Топека и щеше да остане в Абилийн само докато намереше някой да поеме работата на Трой.

— Благодаря — каза Фърн, доволна да се отдалечи от него. Смяташе, че не е справедливо да си прави прибързани заключения, но не харесваше този мъж и това беше всичко. Трябваше да намери някакъв начин да му откаже, ако я поканеше на танц. Нищо друго не й оставаше, освен да чака завръщането на Мадисън, но втренченият поглед на Белтън я изнерви. Помисли си да се присъедини към Роуз и Джордж, които разговаряха с госпожа Маккой, но се отказа, защото госпожа Маккой я плашеше.

Фърн никога не беше попадала в толкова голяма къща като тази на семейство Маккой. Дъг Маккой я беше построил с огромните си печалби от търговията с животни — далеч по-големи от тези, които Белтън можеше да има някога от продажбата на ферми. Докато не проумееше, че половината от търговците в Абилийн щяха да напуснат бизнеса, ако търговията с добитък се преместеше другаде, Белтън нямаше да разбере, че истинските му конкуренти бяха бизнесмените на Абилийн, а не тексасците.

Фърн реши да разгледа къщата. Имаше три салона или стаи, които приличаха на такива — всички огрени от светлина, на разположение на хората да си отдъхват от танците или да водят спокойно разговорите си.

Мадисън и Саманта бяха във втората стая. Фърн отвори уста, за да заговори, но думите, които Мадисън изричаше в този момент спряха нейните.

— Винаги съм обичал теб, Саманта — казваше той, — но никога повече от тази вечер. Ти си една на милион.

После я целуна — там, на светло, без дори да си направи труда да затвори вратата или да се огледа, за да види дали някой ги гледа. Направи го така спокойно, сякаш не вършеше нищо нередно. Нима беше толкова нагъл?

— И аз те обичам, Мадисън — каза Саманта. — Знаеш, че бих направила всичко за теб.

Фърн не можеше да слуша повече. Трябваше да се махне. Мадисън я беше излъгал. Той наистина обичаше Саманта, беше го чула от самия него.

Тя се обърна с намерението да мине през навалицата, но се спря, защото си даде сметка, че някой със сигурност щеше да пожелае да танцува с нея, а Роуз щеше да поиска обяснение за това, че напускаше партито толкова рано и сама. Някой можеше да каже на Мадисън и той да тръгне след нея.

Завивайки към задната част на къщата, Фърн се препъна покрай последната отворена врата и влезе в кухнята. Няколко жени приготвяха храна за гостите. Може би познаваше някои от тях, но тя не се спря, а се втурна през кухнята, мина през задната врата и потъна в тъмнината на нощта.

Почти заслепена от сълзите, Фърн все пак се ориентира как да стигне до улицата, но внезапно се озова пред чакащите карети, файтони и кабриолети. Понечи да завие, но разпозна файтона на Мадисън. Взела светкавично решение, тя се опита да събере полите си, за да може да се качи.

— Мога ли да ви помогна?

Задъхана от уплаха и изненада, тя се обърна и се намери срещу един непознат.

— Ще ви е трудно да се качите сама.

— Да, имам проблем — отговори Фърн, благодарна на мрака, че скриваше мокрото й от сълзи лице. — Ще ви бъда благодарна, ако ми помогнете малко.

— Жалко, че напускате партито толкова скоро — каза младият мъж, докато подкрепяше Фърн, за да постави крака си на първото стъпало.

— Заболя ме главата. Музиката и шумът не ми се отразяват много добре — отвърна тя, след като най-после се качи и развърза юздите. — Ще ви бъда много благодарна, ако развържете коня ми — каза тя.

— По-добре ще е да избягвате улица „Тексас“ — посъветва я мъжът. — Ако ви зърнат, онези пияници няма да се задоволяват вече с танцьорките от заведенията.

— Благодаря ви — успя да отговори Фърн. Веднага, щом обърна файтона на улицата и зави към къщи, сълзите й отново потекоха.

Беше благодарна, че в дома на госпожа Абът не светеше. Не желаеше да вижда никого и да обяснява нищо. Втурна се към стаята си и запали лампата. Почти разкъса роклята в бързината да се отърве от символа на разбитите си мечти. Ако не беше облякла тази рокля, нямаше да повярва, че е възможно да се омъжи за Мадисън, нямаше да покаже пред всички истинската си същност, нямаше да разбие сърцето си.

Проклинайки собствената си глупост, Фърн бързо се преоблече в старите панталони и риза: искаше й се да обвини Мадисън и Саманта, искаше й се да упрекне Роуз и Джордж, Хен и госпожа Абът и всички други, които се бяха появили в живота й след онзи фатален ден, когато Мадисън слезе от влака.

Но тя знаеше, че нямаше кого да обвини, освен себе си. Никой не я беше накарал да загуби разсъдъка си и да си помисли, че някой като Мадисън можеше да я обича повече, отколкото би обичал Саманта, никой не я беше накарал да си помисли, че можеше да бъде нещо по-различно от това, което винаги е била — една неспособна да се приспособи към живота жена. Никой не я беше заставил да захвърли единствения живот, който бе познавала, и да посегне към нещо, което само един глупак би си помислил, че може да притежава. Мадисън може и да е държал примамката пред устата й, но тя беше тази, която я отвори, за да отхапе.

Фърн току-що си беше нахлузила ботушите, когато госпожа Абът влезе в стаята с наметната през раменете роба и навита на хартийка коса.

— Какво правиш вкъщи толкова… Какво си направила с тази рокля? — изкрещя тя. — Защо си я съсипала?

— Защото така трябва — отговори Фърн. — Ако имах време, щях да я изгоря.

— Какво се е случило? Къде е господин Мадисън?

— Не знам и не ме интересува — отговори Фърн, като грабеше толкова от вещите си, колкото можеше да носи в ръцете си. — Но вие можете да му кажете, ако въобще попита за мен, че първата ми работа утре сутринта ще бъде да се погрижа да му върнат файтона.

— Но къде отиваш?

— В ранчото, където ми е мястото. Не трябваше никога да го напускам. Трябваше да предположа какво ще ми се случи, когато се опитвам да бъда нещо, което не съм.

— Не разбирам за какво говориш — оплака се госпожа Абът.

— Няма значение, аз пък разбирам — за пръв път от седмици насам. Моля ви, благодарете от мое име на Роуз за всичко, което се опита да направи за мен.

— Ти трябва да й го кажеш лично.

— Не е необходимо. — Фърн сложи шапката си на главата и се обърна към вратата. — Благодаря и на вас също, бяхте много мила.

— Е, не разбирам какво става — противопостави се госпожа Абът, — но със сигурност знам, че госпожа Рандолф ще се разстрои много. Тя се е привързала изключително много към теб.

— Също и аз към нея — каза Фърн, — но някои неща просто не са били предопределени да станат.

Сълзите почти я задушиха, докато изтича до вратата, но Фърн не искаше да плаче пред госпожа Абът или пред който и да било друг. Беше извършила глупост и сама трябваше да се справи с последствията.

Докато пътуваше към ранчото, се чувстваше много самотна. Прерията вече не й се струваше дружелюбна. Фърн не усещаше вълнение както толкова пъти досега. Независимо дали искаше да го признае или не, беше оставила сърцето си в Абилийн и изобщо не беше сигурна дали щеше някога да си го върне отново.

 

 

Мадисън не можеше да намери никъде Фърн. Освен че му липсваше, имаше толкова много неща, които искаше да й каже. Саманта беше предложила да проправи пътя на Фърн в бостънското общество. Всъщност беше предложила да я остави да живее с нея и Фреди, докато се почувстваше достатъчно подготвена да ръководи свой собствен дом. За жена с темперамента на Фърн влизането в бостънското общество щеше да бъде свързано с големи проблеми и тревоги и Мадисън желаеше да направи всичко възможно, за да бъде колкото можеше по-леко утвърждаването й в него.

— Ако търсиш младата дама — каза му Сам Белтън, — тя питаше за теб преди малко. Казах й, че съм те видял да отиваш към коридора.

— Кога се е върнала?

— Не мисля, че се е върнала.

Мадисън не можеше да си представи какво правеше Фърн съвсем сама в някой от онези салони. А може би не беше сама? Усети болка от ревност. Не му харесваше мисълта да седи сама с него, дори и с Фреди. Особено с Фреди. Мадисън ускори крачка, докато си проправяше нетърпеливо път през навалицата.

Дори не чу няколкото познати, които го заговориха. Беше концентрирал цялото си внимание да намери Фърн.

Нямаше я в никоя от стаите, покрай които минаваше коридорът. Къде може да е отишла? Шумът, който вдигнаха жените в кухнята, достигна до слуха му. Може би те щяха да му помогнат. Влезе вътре.

— Търся една от гостенките — каза той, загледан в жените, които го загледаха също толкова открито. — Няма я във всекидневните. Има ли някое друго място, където може да е отишла?

— Едно хубаво момиче в яркожълта рокля ли?

— Знаеш, че е хубаво — каза друга жена, като побутна приятелката си. — Мъж като него няма да се залепи за някоя грозница.

Мадисън се въздържа да не се усмихне.

— Много хубаво и в много яркожълта рокля — отговори той.

— Тя мина тичешком оттук преди около двадесет минути. Втурна се навън през двора, но не можах да видя къде отиде после.

Мадисън се разтревожи. Нещо не беше наред. Последният път, когато видя Фърн, му се стори, че се забавляваше. Нямаше да я остави, ако не си беше помислил, че прекарва добре вечерта.

И навън нямаше никаква следа от нея, но той не очакваше да има. Тя не би излязла от къщата, за да се скита из градината. Беше се случило нещо, което я е разстроило, и тя беше избягала. Не можеше да се начуди защо не беше отишла при Роуз. Може би защото той й беше утехата и най-често беше до нея, затова тя не би отишла при никой друг.

Защо трябваше да го прави? Той беше мъжът, който я обичаше, беше човекът, за когото щеше да се омъжи. Той беше този, който искаше да я отведе в Бостън и да й даде всичко. Той беше човекът, който искаше да прекара останалата част от живота си в опити да компенсира всички ужасни неща, които я бяха сполетели през последните двадесет години. Естествено беше да потърси него.

Но защо не го беше направила?

Когато забеляза, че файтонът му го нямаше, започна наистина да се тревожи.

— Не разбрах защо си тръгва — каза му госпожа Абът. — Не ми обясни абсолютно нищо. Просто нахълта тук, сграбчи толкова от нещата си, колкото можеше да носи, и хукна навън. Но не преди да съсипе онази рокля. Каквото и да направя, никога няма да може да я носи повече.

Когато Мадисън видя роклята, разбра, че Фърн беше повече от разстроена — беше бясна.

Той също се вбеси. Не знаеше кой я беше разстроил, нямаше и представа какво й бяха казали или направили, но щеше да се погрижи всеки да си помисли, преди отново да й причини нещо лошо. Беше дошло време хората да разберат, че вече имаше мъж, който да я защитава. Всъщност той беше готов да се сбие почти с всеки заради нея.

— Каза ми само, че ще изпрати обратно файтона утре сутринта — завърши госпожа Абът.

— Не се притеснявайте. Отивам на ранчото още сега и сам ще го върна, заедно с Фърн.

Пътуването не беше направило нищо, за да успокои Фърн. Напротив, докато почисти коня и го прибра в обора, беше дори още по-развълнувана. Всичко й напомняше за Мадисън — конят му, файтонът му, оборът, къщата. Като че ли беше обградена от него и почувства, че се задушава от него.

Но нямаше къде на друго място да отиде, поне не тази вечер. Сигурно можеше да продаде ранчото и може би да изгори къщата и обора.

Беше ужасно глупаво и излишно, но точно в този момент беше готова да извърши всичко, което би премахнало всяка следа от присъствието на Мадисън. Не можеше да диша, когато самият въздух беше замърсен от нещата, които той й беше дал.

Докато крачеше през двора към къщата, тя осъзна, че единствените неща, които имаше и не бяха купени от Мадисън, бяха дрехите на гърба й, единадесет пилета, четири прасета и една крава.

Фърн влезе в къщата и затръшна вратата зад гърба си. Спомняше си времето, когато си беше помислила, че купуването на къщата беше най-чудесното нещо, което някой някога беше правил за нея. Сега я усещаше като затвор.

Не можеше да остане тук, поне не тази вечер. Щеше да прекара нощта в имението на Конър. Мадисън можеше да тръгне след нея, но никога нямаше да се сети да търси там.

На Фърн й се искаше да се накаже заради надеждата, която се надигна у нея при мисълта, че Мадисън щеше да я последва. Нямаше да го направи. Беше сигурна в това, но дори и да го направеше, нямаше да има никаква полза. Може и да си е мислил, че наистина я обичаше — ставаха и по-големи глупости — но появяването на Саманта беше възвърнало здравия му разум. Беше се объркал повторно, когато я видя в роклята — може би беше от шока, когато откри, че тя наистина беше хубава. Но беше преодолял шока си навреме, за да разбере, че обичаше Саманта. Чудесно! Фърн не желаеше мъж, който не я обичаше. Още по-малко щеше да позволи на всички да разберат, че чезне по мъж, който беше влюбен в друга.

Фърн грабна едно одеяло и възглавница и ги хвърли до вратата. Търсеше чаршафа, когато чу тракането на конски копита.

Замръзна на мястото си. Проклятие! Мадисън наистина беше тръгнал след нея.