Лей Грийнууд
Фърн (21)

Глава двадесет и първа

Мадисън се движеше бавно с файтона, който беше наел за партито. Отиваше да вземе Фърн, но през последния час непрекъснато си повтаряше, че е идиот, щом не искаше да проумее, че тя не беше влюбена в него.

Не можеше и да се откаже толкова лесно от нея.

Тя го уверяваше, че не е превъзмогнала ужаса от това, което й се беше случило преди години, но той се залъгваше, като й вярваше. Начинът, по който тялото й се вдървяваше всеки път, когато той се приближеше към нея, беше достатъчно доказателство. Ако Фърн го обичаше толкова, колкото той нея, би го преодоляла, а доколкото можеше да прецени, тя дори не се опитваше. Но той също не бе преодолял ужаса от злините, които баща му и близките му бяха сторили.

Не беше забравил как го заключваха в онази тъмна конюшня. Спомените все още събуждаха страха и погнусата, които беше изпитал, когато змията бе пропълзяла по тялото му. Беше се въздържал да не изпищи, като сам се успокояваше, че това не е гърмяща змия или някоя от другите отровни североамерикански змии, а само едно влечуго, което дебнеше мишките, идващи да ядат царевичните зрънца. Все още не беше забравил влудяващия ужас, който беше изживял, когато то се беше плъзнало по тялото му. Сякаш още го усещаше по дрехите си и като че ли чуваше шумоленето на грубите му люспи по изсъхналите кочани, докато се провираше между кофите, с които носеха храна на животните, за да търси мишки.

По тялото му премина ледена тръпка. Не беше излизал напълно от паметта си онзи ден, както не беше забравил изживяното унижение, когато го пратиха от училището вкъщи. Но дори и унижението от това преживяване не можеше да се сравни с яростта, която беше се надигнала у него, когато научи, че баща му умишлено отказал да плати таксата, защото решил, че Мадисън ще бъде прекалено щастлив, ако е далеч от дома си.

Имаше неща, които никога не би простил — защото бяха му причинили рани, на които може би беше нужен цял един живот, за да заздравеят. Ако това важеше за него, трябваше да е вярно и за Фърн.

Зави зад ъгъла и видя Роуз и Джордж да излизат от къщата. Значи Фърн беше решила да остане вкъщи. Не знаеше защо си беше помислил, че ще тръгне. Щеше да й бъде необходима голяма смелост, за да се покаже пред целия град, облечена в рокля. Това би означавало, че е готова да направи някои промени в живота си.

Отказът й означаваше, че й беше удобно нещата да останат такива, каквито бяха. Мадисън можеше да го разбере, но не можеше да го приеме. Идвайки в Канзас, той беше решил да обърне гръб на по-раншното положение, но нямаше намерение да остави Фърн да изживее живота си в страх и погрешно разбиране за света. В това се съдържаше нещо повече от заложеното й на карта бъдеще. Неговото щастие също имаше значение и той не желаеше да се отказва толкова лесно.

— Закъсняваш! — каза Роуз, когато Мадисън слезе от файтона.

— Струва ми се, че не е имало причина изобщо да идвам.

— О, не знам — отговори тя широко усмихната. — Мисля, че те очаква голяма изненада.

— Поне Уилиям Хенри си помисли така — каза Джордж. — Той смята дамата ти за много красива.

— Уилиям Хенри? — повтори Мадисън объркан.

— Той искаше да целуне Фърн за „лека нощ“, но не можа да я познае. Надявам се, че ти ще се справиш малко по-добре.

Сърцето на Мадисън прескочи един удар.

— Значи тя ще дойде? Когато ви видях сами двамата…

— Чака те вътре — отговори Джордж. — Ще се видим на партито. — Той хвана съпругата си за ръката и й помогна да се качи във втория файтон.

Макар че разстоянието до дома на семейство Маккой беше много късо, би било невъзможно да се ходи пеша по прашните улици и да се пристигне в приличен вид.

Мадисън взе разстоянието до Фърн сякаш беше с крила. Съмнението беше изчезнало, а заедно с него и нежеланието да подложи на изпитание смелостта и любовта на Фърн. Знаеше, че все още има въпроси, на които тя трябваше да си отговори, но вече беше направила първата крачка и навярно с негова помощ щеше да извърви и останалата част от пътя.

Когато влезе в стаята, завари Фърн седнала, но щом го видя, тя бързо се изправи на крака. Вълненията й се отразяваха в очите. Страхът, че той нямаше да хареса това, което виждаше, беше толкова явен, че Мадисън щеше да й каже, че е красива, даже и да приличаше на шарена телица.

Но тя наистина беше красива, дори повече, отколкото беше си представял… За разлика от Уилиям Хенри я позна веднага. Нито роклята и цветята в косата й, нито фактът, че не беше облечена в панталони и елече от овча кожа, не можеха да го накарат да обърка Фърн. Всяка нейна черта се беше отпечатала завинаги в паметта му.

— Ти си като лебед — проговори най-сетне той.

— Какво? — попита Фърн смутено.

— Това е от приказката, която майка често ни разказваше — за едно патенце, на което всички се подигравали, защото било много грозно, докато един ден пораснало, погледнало отражението си във водата и разбрало, че е станало най-красивата и грациозна от всички птици. — След като каза това, Мадисън усети, че напрежението напуска Фърн, а предпазливото й изражение се превръща в плаха усмивка.

— Не изглеждам ли странно? Няма ли да ми се смеят хората? Не бих могла да го понеса и ще си тръгна, ако дори един човек се ухили подигравателно.

— Никой няма да се смее — увери я Мадисън, — но ще бъдат шокирани от красотата ти. Тази вечер ти си наистина красива.

— Радвам се! — отговори Фърн, очевидно все още невярваща на думите му. — Би било срамота след грижите, които положиха всички, дори и ти, като си ми купил тази рокля.

Сега дойде редът на Мадисън да се почувства неловко.

— Не е нужно да си придаваш вид, че всеки момент ще се обърнеш и ще побегнеш — продължи Фърн. — Вярно е, че се ядосах, когато Роуз ми го каза, но промених мнението си, когато разбрах, че си пожелал да не ме насилва да я обличам и че по-скоро би пропуснал партито, отколкото да ме притесняваш.

— Виждам, че Роуз говори колкото всички други от семейството.

— Беше честно от нейна страна — увери го тя. — Не можах да си остана у дома след всичко това, нали? И ако наистина не съм грозна…

— Не е необходимо да вярваш на моите думи — каза Мадисън. — Почакай и ще видиш какво ще стане.

— Видя ли госпожица Брус и брат й, преди да тръгнеш от хотела?

— Придружих го до дома на семейство Маккой, преди да дойда тук. — Той се наклони малко по-близо. — Не бих го казал на никой друг, но тази вечер ти изглеждаш също толкова прекрасна, колкото Саманта.

Фърн се почувства така, сякаш литва във въздуха. Мадисън я смяташе за красива колкото Саманта! Тя не го вярваше нито дори и за минута, но нямаше никакво значение! Единственото важно нещо беше, че Мадисън го е казал и че то звучеше съвсем правдиво.

Пътуването беше твърде кратко, а Фърн въобще не се интересуваше дали щяха да пристигнат някога на партито. Беше доволна да е с Мадисън, да се наслаждава на възхищението му, да слуша комплиментите му.

— Всеки мъж ще пожелае да танцува с теб — каза Мадисън. — Но запомни, че съм много ревнив.

— Не се тревожи. Ще им откажа на всички, дори и на теб, защото не умея да танцувам.

— Забравих. Трябваше да те науча.

Само че някои неща бяха попречили, помисли си Фърн. Винаги нещо се изпречваше на пътя й.

— Но все ще измислим нещо — каза Мадисън.

Десетки кабриолети и файтони бяха спрени около къщата на семейство Маккой. Светлината струеше от всеки прозорец, а игривите ритми на цигулките съперничеха на по-дрезгавите звуци, долитащи от баровете на улица „Тексас“.

— Ще те оставя до вратата, докато намеря място за файтона — каза Мадисън. — Няма да отнеме много време.

Само като си помисли, че трябва да се изправи сама пред погледите на всички, Фърн усети, че сърцето й се смразява. Нямаше да влезе в къщата на Маккой сама, дори и да се наложеше да се обърне кръгом и да си тръгне пеш към къщи.

— Ще дойда с теб — нетърпеливо каза тя.

— Но може да си изцапаш роклята!

— Не ме интересува. Да позволя на Роуз и госпожа Абът да ме пъхнат в тази рокля ми костваше цялата смелост и сега нямам сили да вляза сама в тази къща.

— Не трябва да влизаш вътре. Можеш да ме чакаш вън, докато се върна.

— Не — каза Фърн, потрепервайки пред мисълта, че щяха да се втренчат в нея непознати мъже и тихо да я обсъждат познати жени. Би могла да го изтърпи, ако беше с Мадисън — можеше да понесе всичко, докато той беше с нея — но не и сама.

Като помоли двама файтонджии да приближат кабриолета и файтона си, Мадисън успя да намери място за своя файтон близо до дъсчената пътека, която минаваше пред къщата на семейство Маккой.

— Ще те понеса по пътеката — каза Мадисън, когато Фърн започна да слиза.

— Мога да ходя и сама.

— След всичките усилия, които са положили за теб, не мога да допусна да се изцапаш.

— Не можеш да ме разнасяш наоколо като момиче от някой бар. Хората ще се разприказват…

— Това ли правят с момичетата от баровете? — попита той с дяволска усмивка на лицето. — Трябваше да прекарам по-малко време в хотела.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам, както знам и това, че не можеш да пристигнеш на парти в такъв вид, сякаш са те влачили през тинята. Така ще се разприказват още повече.

Преди Фърн да успее да направи повече възражения, Мадисън я сграбчи. Като се бореше да си поеме въздух, изплашена да не загуби равновесие и да се търкулне в мръсотията, Фърн обви ръце около шията на Мадисън.

Никога не беше носена на ръце от мъж в пълно съзнание, дори и онази нощ, когато Трой я беше намерил мръсна, полугола и плачеща от страх и срам. Подобното на истерия чувство, което я завладяваше всеки път при мъжко докосване, й беше наложило упорито да отбягва близостта на всеки мъж. А ето, сега беше в обятията на Мадисън с ръце, обвити около шията му и тяло, притиснато плътно до неговото.

За своя най-голяма изненада този път не усети паника, а нещо съвсем различно — смущаващо и неочаквано — което накара нервите й да се опънат, а стомахът й да се свие. За разлика от страха и отвращението, които беше изпитвала при докосването на Мадисън, сега се беше развълнувала от прегръдката на силните му ръце, от начина, по който я носеше така, сякаш беше крехко и безценно съкровище. Тя усети необходимост да се облегне на него и това не бе ужасяващо преживяване. Вярно, беше объркващо, но също и въодушевяващо. Когато Мадисън я остави на пътеката, Фърн беше поруменяла, задъхана, а мислите й — в хаос.

Така беше и в сърцето й. Той беше направил много повече от това да я докосне — беше я държал в силните си обятия. А тя беше безсилна да се съпротивлява, да избяга, дори не се беше паникьосала. Вярно, че познатият страх беше започнал да надига грозната си глава, но чувството на вълнение, на очакване беше по-силно.

Трябваше да осмисли новите чувства, но сега нямаше време за това. Страните й поруменяха от избилата топлина и сърцето й заби необичайно бързо, когато Мадисън хвана здраво ръката й в своята и я поведе към къщата — към светлината, към всички онези хора.

— Не трябва да се държиш така, сякаш има нещо необичайно в тази вечер — каза й Мадисън. — Ако ти се държиш напълно естествено, всички ще се отнасят към теб по същия начин.

— Но аз не просто се чувствам ненормално — отговори Фърн, — а като някакъв рядък екземпляр от атракция.

— Е, аз пък не се чувствам така — каза Мадисън, като стисна още по-силно ръката й — а като мъж, който е истински голям късметлия, защото придружава най-хубавото момиче в града на парти. Знам, че всеки друг ще се опита да ми го отнеме, но аз възнамерявам да защитавам съкровището си.

— Звучи така, сякаш кучета ще се бият за кокал — отвърна Фърн.

Знаеше, че Мадисън говореше тези неща само за да повдигне самочувствието й, но ласкателството му сгряваше сърцето й. Сигурно я обичаше, щом като можеше да й каже, че е красива колкото Саманта.

Усилващите се звуци на музиката, извисяващите се в смях гласове, образите на хората, движещи се срещу светлината — всичко това я накара да осъзнае, че много скоро щитът на мрака щеше да бъде вдигнат. Фърн се приближи към Мадисън и се вкопчи още по-силно в ръката му.

Паниката се беше спотаила някъде в ъглите на душата й. Вълнението, копнежът да бъде близо до любимия бяха прогонили страха й. За пръв път можеше да докосва мъж и да му позволи да я докосва, без да се разтреперва. Може би, ако Мадисън наистина я обичаше истински…

— Добър вечер, Мадисън — извика Дъг Маккой, когато Фърн и Мадисън се приближиха към стъпалата. — Вашата госпожица Брус е обсадена от цяла тълпа: човек просто не може да се добере до нея. — Той се взря в полумрака. — А, изглежда, че сте довели и друга красавица. Къде я намерихте?

— Точно под носа ви — отвърна Мадисън, като дръпна съпротивляващата се Фърн към потока светлина, който идваше през отворената врата. — Не познахте ли Фърн Спраул?

Фърн се чувстваше като че всеки момент ще изпълзи изпод камъка, който дълго време я беше затискал. През целия й живот я бяха гледали втренчено, глупаво и заплеснато, но никой не я беше поглеждал с този изумен поглед, който се закова в очите на Дъг Маккой.

— Това не е Фърн — каза той. — Защото, тя… — Отново се втренчи в нея, а после я хвана за ръката и я придърпа по-близо към светлината. — Света Богородице! — възкликна той. — Една! — изрева той. — Една, излез веднага! Никога няма да повярваш на очите си.

Фърн се опита да се измъкне, но Дъг Маккой стискаше ръката й като в менгеме. Мадисън стоеше до нея, а хората се качваха по стълбите зад нея. Беше като в капан. Протегна ръката си инстинктивно към Мадисън и усети, че част от напрежението я напусна, когато силните му пръсти се сключиха около нейните.

— Върви напред — прошепна той. — Това е върховният ти момент, наслаждавай му се.

Фърн се опита да си внуши, че е принцеса, водена към трона й, но се почувства повече като затворник, заведен пред съдия, който щеше да я наругае дори само за това, че се беше помислила за красива. Гостите бяха съдебни заседатели, чакащи да я осъдят.

Премина през вратата и се оказа пред стотици очи, обърнати към нея. Поиска да избяга от залата, но усети на кръста си ръката на Мадисън, която я тласкаше напред и й припомняше, че той е там, до нея. Забеляза също и Роуз, която й се усмихваше сияйно, за да я насърчи. След като получи подкрепа от двамата, Фърн пристъпи в кръга от светлина.

Няколко мъже се втренчиха в нея и челюстите им увиснаха от зашеметяващата изненада, други двама я загледаха любопитно, очевидно не можеха да я познаят, но в погледите на всички от тях тя прочете оценка за безспорната й женска хубост.

В очите на жените видя нещо друго. Погледът й се спря на Бети Луис, която я гледаше завистливо — сякаш бяха на същата детска забава преди години, но сега двете бяха разменили местата си. Завист се четеше и в очите на другите жени, които я гледаха така, сякаш беше направила нещо нередно.

Фърн разбра, че това беше завист на жени, страхуващи се, че могат да бъдат засенчени и забравени. Разбираше ги, но не изпита никакво съчувствие. Всички те я бяха карали да се чувства по същия начин толкова много пъти! Сега я гледаха така, сякаш беше задушаващ облак. Пръстите на Мадисън се стегнаха около китката й, а Роуз се оглеждаше наоколо, отвратена от студенината на жените. За свое голямо изумление Фърн видя Саманта Брус да си проправя път през тълпата в нейна посока. Не можеше да разбере как някой би могъл да я помисли за красива, след като видеше Саманта. Тя беше поразителна и Фърн се изненада, че хората дори си бяха направили труда да обърнат внимание на нейното пристигане. Как би могъл да си помисли някой, че тя можеше да съперничи на такова великолепно създание.

— Толкова се радвам, че си тук — каза Саманта, като се приближи и я обхвана през кръста. — Толкова е хубаво да видиш още едно познато лице. Двамата с Фреди разчитаме на теб да ни запознаеш с приятелите си.

— Сигурна съм, че могат да се представят и сами — отвърна Фърн, затруднена да разпознае по-голямата част от мъжете в официалните им дрехи. Зачуди се колко ли момичета желаеха да се запознаят със Саманта. Повечето от връстничките й бяха омъжени и сега се бяха вкопчили в съпрузите си, сякаш щяха да отлетят, ако не ги държаха здраво.

— И аз съм сигурна в това — каза Саманта, — но винаги е от полза да те ръководи някой, на когото имаш доверие.

Фърн реши, че ако някой заслужаваше място в рая, това беше Саманта Брус. Закле се, че никога повече нямаше да ревнува от нея, да таи злобна мисъл и да й завижда за красотата, богатството или каквото и да било.

С изключение на Мадисън! Благодарността й не се простираше чак толкова далеч.

— Това е чудесна рокля, скъпа — каза Роуз, която се беше приближила. — Прекрасно отива на цвета на кожата ти.

— Наистина й отива — каза Фреди, като се приближи. — Надявам се, че ще кажеш на Саманта името на магазина. Тя няма предимството на тена ти и трябва да бъде много предпазлива, за да не изглежда безцветна.

Докато се преместваха към главния салон, Фърн се почувства обвита в пашкул от защитна топлина. Щитът беше толкова плътен, че нищо не беше в състояние да я уязви. С Роуз и Саманта от двете си страни и Мадисън, Джордж и Фреди плътно зад нея тя наистина изглеждаше като принцеса, която влизаше в двореца си.

Това чувство ставаше все по-силно с напредването на вечерта. Всички искаха да се запознаят с брата и сестрата Брус, а омъжените жени — да разговарят с Роуз, което предполагаше — и с Фърн. Тази ситуация беше колкото ужасяваща за Фърн, толкова и досадна за тях. Жените искаха да се запознаят и с Мадисън, разбира се. Всички те го бяха виждали и слушали за него. Знаеха, че е богат бостънски адвокат, който почти беше доказал, че брат му не беше убил Трой Спраул.

Но последното доказателство за престижа й дойде, когато Хен Рандолф влезе в салона и се запъти направо към Фърн. Тя може и да е била местната мъжкарана, прицелът на подигравките и шушуканията, може да са я пренебрегвали и ругали, но всяка жена, която можеше да привлече към себе си богат бостънски аристократ и приятеля му, замайващо красивия и влиятелен тексаски фермер и жена му, заедно с прословутия бандит — значи трябваше да бъде взета под внимание. Миналото беше захвърлено в архивата, всичко беше забравено. Само за една вечер Фърн се беше превърнала от отритната от обществото в негова фаворитка.

Но тя не беше сигурна, че й харесваше да бъде такава, защото не можеше да бъде близо до Мадисън. Струваше й се, че всеки друг в залата прекарваше повече време с него, отколкото тя. Всеки път, когато се обърнеше към него, някоя жена повеждаше разговор или го дръпваше, за да го представи на приятелите си.

Фърн му отправяше умоляващи погледи. След един особено отчаян поглед той прекъсна разговора си с един мъж, когото тя не познаваше, и се приближи към кръга от заобикалящи я хора. Проправи си път през множеството тела и когато стигна до Фърн, каза:

— Бъдете така любезни да оставите дамата ми. Фърн дойде с мен, а още не съм успял да разменя и две думи с нея.

Мадисън хвана Фърн за ръката и двамата се отправиха към изхода.

— Не се отдалечавайте прекалено много, господин Рандолф — предупреди го госпожа Маккой. — Каним се да открием танците.

— Ще се върнем за началото — отговори той, без да забави крачка.

След горещината на залата хладината на нощния въздух я обгърна като студен поток. Фърн не се възпротиви, когато Мадисън я притегли към себе си. Близостта му я успокояваше и възбуждаше.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита я той.

— Не, ужасена съм. Всички бяха вбесени, когато ме видяха, а сега се държат така, сякаш винаги сме били най-добрите приятели.

— Не смятам, че бяха вбесени, а просто изненадани.

— Винаги ще бъда благодарна на Саманта. Двете с Роуз накараха всички да променят отношението си към мен.

— Саманта е едно чудесно момиче — отвърна той с блеснали очи. — Ще я заобичаш колкото мен.

Фърн не мислеше, че може да стигне чак дотам в чувствата си към Саманта, но си каза, че трябва да прояви воля и да премахне всяка следа от ревност.

— Как се чувстваш като най-хубавата жена в залата? Усещането не си ли струва да оставиш панталоните?

— Колко мило от твоя страна, че го повтаряш непрекъснато, но знам, че не съм най-красивата в залата.

— Кога ще се убедиш, че си много красива жена?

— Поне след две бутилки уиски! — засмя се Фърн. — Но не съм сигурна, че и тогава ще бъда достатъчно пияна.

Мадисън я обхвана и с другата ръка.

— Това е бил проблемът ти от самото начало — никога не си можела да повярваш в себе си.

— Не е вярно — отговори Фърн, като потъна още по-дълбоко в обятията му. — Доказала съм, че мога да направя всичко, което желая.

— Ти си накарала хората да те приемат като личността, която си създала сама, но си запазила истинската си същност скрита, защото не вярваш в нея. Също както и сега. Не можеш да повярваш, че си красива, не вярваш в себе си като жена, не вярваш, че можеш да станеш истинска съпруга, значи си решила да си отречеш правото да бъдеш щастлива.

— Мадисън…

— Говоря също така и за своето щастие и няма да ти позволя да си отидеш току-така. Разбирам страха ти, поне така мисля…

— Аз…

— … но ти можеш да го превъзмогнеш. Разговарях със Саманта, а тя познава един лекар, който…

Фърн усети как топлината във вените й се превърна в лед. Дори лицето й се вледени за миг. Тя се отскубна от Мадисън.

— Казал си на Саманта Брус какво ми се е случило?

— Не. Никога не съм продумвал за това пред някого.

Фърн се отпусна.

— Тогава за какво говореше?

— Имаме общ приятел, който ходи при такъв специалист, който помага на хората да побеждават тревогите си. Тя ми каза, че този приятел е имал невероятно подобрение и аз си помислих, че може би ще пожелаеш… — Гласът му заглъхна.

Фърн се приближи към него и той отново я прегърна.

— Не забеляза ли нещо само преди минута? — попита тя.

— Да. Не ме отблъсна, когато те прегърнах.

— Не се изплаших, защото знаех, че няма да ми причиниш болка. Може би, ако можеш да проявиш търпение…

— Мога да бъда най-търпеливият човек на света — каза й Мадисън, като стегна още по-силно ръцете си около нея. — Мога да чакам толкова време, колкото е нужно. Можем да се оженим веднага, щом процесът на Хен свърши и щом се приберем в Бостън незабавно ще се свържа с доктора.

Мадисън не осъзнаваше, че сам си противоречи. Всъщност бързаше прекалено много. Фърн усети тръпките на познатия стар страх. Не знаеше дали причината за това бе идеята да се премести в Бостън, да оголва душата си пред непознат доктор, или защото Мадисън беше притиснал тялото й в своето. Но тя си каза, че нищо нямаше значение сега. Вярваше на Мадисън. Той никога не би й причинил болка. Докато помнеше това и докато го вярваше, съществуваше някаква възможност да имат общо бъдеще.

А тя желаеше това. Беше осъзнала колко силно го желаеше едва когато Саманта дойде в Абилийн и тя си помисли, че ще го загуби. Но Мадисън я обичаше и я предпочиташе пред една красива, богата, издигната в обществото жена, която можеше да му помогне да постигне всичко, което си беше поставил като цел. Не го разбираше, но щеше да продължи да си повтаря, че беше истина. Трябваше да го повярва.

Беше много по-лесно да го повярва в обятията му, а още по-лесно, когато я целуваше. Най-напред се страхуваше, че някой щеше да ги види, опасяваше се, че страхът в нея можеше да се надигне и да унищожи цялото удоволствие, но постепенно тревогата й изчезна и тялото й се отпусна.

За пръв път беше в състояние да усети прегръдката на Мадисън, без да се разтреперва. И не само това — изпита удоволствие, утеха, щастие. Отдавна си беше мислила, че в отношенията между мъжа и жената имаше нещо повече от това, което й беше известно. Но ръководена постоянно от страха от мъжете и да не умре при раждането като майка си, тя никога не можеше да разбере какво е то, затова често се беше чудила защо момичетата, които познаваше, не говореха за нищо друго, освен за момчета и нямаха по-голяма амбиция от тази да се омъжат.

Но сега разбираше. С чувствата, които изпитваше към Мадисън в този момент, би поела почти всеки риск, за да бъде с него.

— Сигурна ли си, че не се страхуваш? — попита Мадисън между целувките.

— Абсолютно — отговори тя, като се предаде на удоволствието да отговори на тях.

Ръцете, които я обгръщаха, бяха като защита, като бариера, спираща всяко нещо, което можеше да се опита да разруши щастието й. Топлината на притиснатото към нея тяло беше възбуждаща. Никога не беше предполагала, че подобна близост може да бъде така приятна, но постепенно започна да се освобождава от страха и потискането на природните инстинкти — те оживяха, изпращаха сигнали, раздаваха покани, танцуваха неистово от радост.

Фърн не разбираше какво ставаше, но хареса всеки миг от това преживяване.

— Тц, тц, господин Рандолф — прекъсна ги госпожа Маккой. — Танците ще започнат всеки момент, а вие се бавите…