Лей Грийнууд
Фърн (2)

Глава втора

— Той дойде със следобедния влак — каза Фърн на баща си, когато седнаха да вечерят. Вълнението правеше гласа й писклив. — Трябваше да се сетя, че няма да се задоволят с местен адвокат.

Бейкър Спраул не изчака дъщеря си и започна да се храни.

— Дочух, че не се е виждал със семейството си в продължение на години — каза той с пълна уста. — Може би не му пука за брат му.

— Не знам — отвърна Фърн, докато слагаше на масата чинията с вечерята на баща си, — но той е дошъл тук, за да измъкне брат си. Познава се по очите му.

Фърн си спомни тези черни очи, тъмни като нощта и дълбоки като безкрая. Красивото му лице бе останало спокойно. Всъщност той се бе изненадал леко, че тя имаше смелостта да говори с него. Но само леко, сякаш нищо не бе в състояние да го извади напълно от равновесие, или поне не и някой толкова незначителен като Фърн Спраул.

Тя щеше да го научи да й обръща внимание. Цял живот полагаше усилия да спечели уважението на мъжете и нямаше да остави някакъв си адвокат с обигран език от Изтока да се промъкне в града и да разруши всичко.

— Той вероятно си мисли, че всички в Канзас спят на земята и говорят повече с кравите, отколкото с хората.

Е, негова си работа. Щеше да бъде още по-добре, когато тя му покажеше колко заблуден е бил.

— Как изглежда? — попита баща й.

Като че ли външният вид на този мъж бе по-важен от това, за което бе дошъл. Но, в края на краищата, смъртта на Трой никога не бе успяла да развълнува баща й. Той бе заявил, че Трой си го е търсил. Ако не бил Хен Рандолф, щял да го убие някой друг.

— Той е буквално двойник на Джордж Рандолф — отговори Фърн, докато слагаше чиния и за себе си, — само че не е толкова едър. Но дори и да не приличаше толкова много на гадния си брат, пак би привлякъл вниманието. Облича се както никой друг в този край. Кълна се, че дори когато слезе от влака, по ботушите му нямаше нито прашинка! Вероятно прахът на Канзас няма смелостта да пада върху него. Беше облечен в обикновен черен костюм, който му прилепваше, сякаш бе направен точно за него. А яката му би го задушила! Стигаше чак до брадичката и беше корава като дъска. В Абилийн няма да намери човек, който така да му поддържа яките. Или ризите. Буквално се чуваше как скърца, когато върви. Косата му е гъста и къдрава, черна като очите. Висок е, но изглежда още по-висок, защото гледа надолу към хората подобно на орел. Ще направи огромно впечатление, когато се изправи да говори пред съда.

— Не е трябвало да се мотаеш насам-натам и да подслушваш разговорите му — каза баща й.

— Не съм подслушвала. Отидох право при него и му казах, че възнамерявам да видя как брат му увисва на бесилката. — Тя наля кафе в чаша с нащърбени краища, щедро добави гъста сметана, върна се на мястото си до масата и седна.

— Не е трябвало да го правиш — заяви баща й, вдигайки очи от чинията си само за да покаже, че чашата му за кафе е празна. — Какво би си помислил той за теб?

— Не ми пука — отвърна Фърн, като остави чинията си и отиде да напълни чашата му. — Исках още от началото да го накарам да разбере, че няма да отърве брат си само защото е от Бостън.

— Може и да успее — каза баща й. Фърн постави кафето на масата и баща й моментално й подаде празната чиния. — Тук няма много хора, които биха обесили Хен, ако железницата се възпротиви. Нали знаеш, че семейството е свързано с железопътната компания?

Фърн отиде до печката, за да сипе още пилешко и кнедли в чинията на баща си.

— Да не искаш да кажеш, че хората ще отстъпят пред него само заради железницата? — запита тя, осъзнавайки същевременно какъв мощен съюзник имаше семейство Рандолф.

— Не съм казал такова нещо. Казах само, че е възможно. Освен това безделници като Трой сами си навличат много неприятности. Не си струва да обесят някого заради такива хора.

Фърн подаде чинията на баща си и седна на масата.

— Не мислеше така, когато миналата година кравите ни започнаха да измират от тексаска треска.

— И бих си променил мнението, ако това се случи отново, но не мисля, че ще се наложи. Следващата година Рандолф вероятно ще се преместят в Елсуърт или Нютън. — Изглежда, бе загубил интерес към този разговор. — Отрежи ми едно парче кейк, преди да разтребиш.

— Не става дума за това — каза Фърн през рамо, докато отиваше за кейка.

— Напротив — отвърна баща й. — Само някой глупак по рождение, какъвто беше Трой, би се скарал с Хен, като се има предвид избухливия му характер и колко е бърз с револвера. Нормално беше да побеснее, че някой е обидил баща му.

— Не чак толкова, че да убива — заяви Фърн, връщайки се към масата с дебело парче седемпластов кейк с пълнеж от сини сливи.

— Не одобрявам хората, които се стрелят, но не одобрявам и когато обиждат бащите им. — Бейкър бутна чинията си настрана, подаде празната си чаша на Фърн и придърпа кейка. — Трой беше един надут, фуклив, избухлив кучи син. При това не беше твърде честен. Не бих го взел на работа при мен, ако не ми беше роднина.

Фърн се върна до масата с кафето на баща си. Седна и отпи от своето, но то бе изстинало и тя стана, за да си налее друго.

— Колко пъти съм ти казвал, че е срамота да слагаш хубава сметана в кафето и след това да го хвърляш? — измърмори Бейкър, докато ставаше от масата. — От това, което отива на боклука, мога да изкарам няколко долара на седмица.

Той излезе навън, където бе по-хладно. Фърн остана да вечеря сама.

Не й пукаше какво бе казал баща й. Убийството не беше добро нещо. Не бе по-добро от това, че тексасците нарушаваха закона, като вкарваха заболели животни в Канзас, които заразяваха скъпия чистокръвен добитък на фермерите, мачкаха реколтата, ядяха сламата и пиеха водата им.

Не беше хубаво, че някакъв си самовлюбен новобранец се бе промъкнал в града, за да заобиколи закона, защото говореше добре, имаше добра работа в железопътната компания и се обличаше като манекен от каталог на „Сиърс Рьобук“.

Ако той си мислеше, че изключително красивото му лице би променило нещата, страшно се лъжеше. Жените в Канзас обичаха хубавите мъже, но не биха се правили на глупачки заради него.

Фърн разсеяно приглади дългата си тъмноруса коса. Трой се бе опитал да я убеди да се подстриже. Беше й казал, че ще се оплете в ласото, когато трябва да улови и завърже някое добиче. Очите й потърсиха снимката на майка й върху масичката до стола на баща й. По някакъв необясним начин косата й я караше да се чувства по-женствена. Не можеш да се откаже от единственото нещо, свързващо я с майка й, която не помнеше.

 

 

— Хен не е много приказлив — каза Джордж на Мадисън.

Те се бяха отправили към затвора. Джеймз се опитваше да мисли за този случай само като за правен проблем, който трябва да бъде разрешен спокойно и разумно, но колкото повече се приближаваха до затвора, толкова по-настоятелно се набиваше една мисъл в главата му.

Това е момчето, което ти изостави. Никой никога не бе изрекъл тези думи пред него. Въпреки това не можеше да се освободи от безмълвното обвинение. То го дебнеше някъде на ръба на съзнанието, в постоянна готовност да скочи в мислите му в най-неочаквания момент.

— Той никога не е говорел много — отвърна Мадисън. — Дори и мама не можеше да го накара да изрече повече от две последователни изречения.

Докато вървяха по скърцащия дъсчен тротоар и се разминаваха с каубои и фермери, отправили се към приканващите светлини на кръчмите от двете страни на улицата, той си мислеше, че братята му никога не биха разбрали защо си бе заминал. В техните очи нищо не би го оправдало.

— Може би ще бъде по-добре, ако ти набързо ми разкажеш какво се е случило — каза Джеймз.

— Няма много за разказване. Той се отправил на кон към Нютън. Имахме проблеми с един фермер там и той искаше да види дали не може да открие друг път към града. Когато се върна, Хикок го арестува за убийството на Трой Спраул.

— Спраул? Той да не е роднина на онази жена, която срещнахме?

— Братовчеди.

Сега Мадисън разбра защо тя бе толкова разгневена. Вероятно си мислеше, че той е дошъл, за да спаси брат си от бесилката. Така си и беше, но Джеймз имаше намерение да докаже, че Хен не е за бесилката.

— Какви доказателства имат те?

— Един човек на име Дейв Бънч казва, че е видял Хен да язди към напуснатата къща на Конър. Казва, че познал коня на Хен. Когато няколко минути по-късно чул изстрел, се върнал да провери дали Хен не се нуждае от помощ. Намерил Трой мъртъв, а Хен го нямало никъде.

Мадисън усети внезапен пристъп на безпокойство. Хиляди мъже биваха обесвани въз основа на много по-слаби доказателства. Трябваше да предположи, че Дейв Бънч или лъже, или греши.

— Нещо друго?

— Хен и Трой се сбиха предната вечер заради нещо, което Трой каза за татко. Хен заплаши, че ще го убие, ако го срещне отново.

Между всички спомени, които Джеймз искаше да забрави, този за баща му се нареждаше на първо място.

— Какво е направило пак старото копеле? Аз се надявах, че някой янки ще го застреля.

— Така и стана. Беше убит в Джорджия.

О, по дяволите, той не бе искал това. Беше мразил стареца, но не бе искал да умре. Не и по този начин.

Мадисън се бе държал настрана през всичките тези години, отказвайки да се свърже с Джордж, защото се бе страхувал, че баща му ще тръгне да го търси. Той вече не беше беззащитен хлапак, но някои моменти от живота му бяха твърде болезнени, за да си ги спомня.

— Ако татко е мъртъв, какво толкова би могъл да каже Трой, та да разгневи така Хен?

— Разправя се, че татко откраднал парите за заплатите на работниците от железопътната компания във Вирджиния. Не знам как Трой е научил за това, но той започнал да дразни Хен, наричайки баща ни крадец.

— Той наистина ли е откраднал парите?

— Не знам. След като напуснах, за да отида в армията, никога повече не го видях.

Мадисън никога нямаше да забрави този ден. Веднага щом двамата най-големи синове на Уилям Хенри Рандолф бяха напуснали дома му, той бе обявил, че също ще се запише доброволец в армията. Не го бе интересувало, че изоставя семейството си, че жена му ще страда или че петимата му по-млади синове са като парализирани от шока. Просто си бе тръгнал.

Майка им никога не бе успяла да го преживее.

— Хен преби Трой — каза Джордж. — Каза му, че татко е лъжец, измамник, вероятно дори и крадец, но никой няма правото да го нарича така, освен собствените му синове.

— И това ли е всичко? Дори и в Канзас е необходима по-добра причина за убийството на човек.

— Да, но всички решиха, че това е достатъчно, когато Дейв докара тялото на Трой и заяви, че единственото нещо, което не е видял, е как Хен натиска спусъка. Тук трябва да спрем.

Джордж тръгна към „Аламо салон“.

— Защо? — запита Мадисън.

— Рядко можеш да намериш шерифа на друго място.

Шерифът Дивия Бил Хикок бе облечен в дрехи от еленова кожа с ресни по ръбовете. Дългата до раменете му черна коса бе разделена по средата, а на кръста си носеше чифт револвери с дръжки от слонова кост. Той седеше край една от масите, погълнат от игра на карти, и не изглеждаше твърде доволен, че го прекъсват.

— Не си ли говорихте достатъчно с това момче? — попита той, когато Джордж му каза, че иска да се види с брат си. — Едва ли има какво още да каже.

— Това е брат ми Мадисън — отвърна Джордж. — Той ще бъде негов защитник в съда.

— Изглежда, че няма да има голяма полза от него, ако Дейв Бънч се придържа към показанията си.

Джеймз усети как нараства раздразнението му от този надут мъж, който очевидно презираше семейството му. Той бе срещал много слабохарактерни хора, корумпирани от властта, и реши, че шерифът на Абилийн е един от тях.

— Все пак бих искал да го видя — каза Джордж.

— Както искаш — отвърна Хикок, извади ключовете и за голяма изненада на Джеймз ги подаде на брат му. — Но да знаеш, че не е казал и една думичка в продължение на повече от седмица.

Когато излязоха, Мадисън попита:

— Той на всички ли дава ключовете?

— Така не му се налага да прекъсва играта — отговори Джордж.

Или Хикок уважаваше Джордж твърде много, за да мисли, че би помогнал на Хен да избяга, или го презираше твърде много, за да си помисли, че би успял, или пък изобщо не му пукаше. Мадисън реши, че трябва да опознае шерифа.

Затворът представляваше малка квадратна постройка. Абилийн бе избрал първия си шериф само преди една година и досега в града не бяха имали нужда от по-солидна сграда.

Килията на Хен беше всъщност една стая с решетки на вратата. Легло, маса, столове и дори лампа за четене я правеха по-удобна от обикновените затворнически килии. Хен лежеше на леглото, когато Джордж отвори вратата, и не помръдна, а само изви глава, за да огледа човека, който бе застанал зад брат му. Не му бе нужно много, за да разпознае Джеймз. Погледът му се напрегна и мускулите на тялото му се стегнаха. Хен се изправи.

— Какво правиш ти тук, по дяволите? — запита той. Гласът му бе снижен до шепот, но изпълнен с гняв.

Няколко отговора бяха на езика на Мадисън. Като жител на Вирджиния в Харвард по време на войната, той бе надживял твърде много конфликти и се бе научил да ги избягва с лека забележка, хаплив отговор или париращ въпрос. Това би показало на Хен и Джордж, че не могат да го достигнат, че не могат да го наранят.

Но не бе изминал целия път от Бостън до Абилийн, за да се скрие зад увъртания. През последните няколко часа много от нещата, които бе смятал за мъртви или забравени, бяха надигнали грозните си глави. Времето не беше изсмукало силата им. Той бе мислил, че може да устои на чувствата, че е защитен от обвинения и инсинуации, но сега откриваше, че по отношение на семейството си бе също толкова уязвим, колкото и преди десет години.

— Дойдох да помогна.

— И колко дълго смяташ да останеш този път? — запита Хен със същата горчивина. — Достатъчно дълго, за да видиш как ме обесват, или ще си тръгнеш по средата на процеса?

— Няма да те обесят.

— И как ще уредиш това? Джордж няма да ми позволи да избягам. Ако го направя, той сам ще ме върне обратно в килията.

— Аз съм адвокат — обясни Мадисън. — Възнамерявам да докажа, че ти не си убил Трой Спраул.

— Така значи, беглецът се завръща, облечен като някакъв печен адвокат, за да помогне на бедните си, простички братя — изръмжа Хен.

Джеймз се нуждаеше от цялата си воля, за да не избухне. Нито Джордж, нито Хен му бяха простили, а дали изобщо би трябвало да очаква подобно нещо от братята си? Ако не, какво тогава правеше на това място?

— Защо си толкова сигурен, че не съм убил Трой? — запита Хен, очевидно опитвайки се да подмами Мадисън да изгуби самообладание.

— Не вярвам, че момчето, което познавах, би могло да стане убиец.

Баща им може и да беше изтръгнал душите им, превръщайки ги в диви, необуздани мъже, но Джеймз не можеше да си представи, че някой от братята му би извършил убийство. Той трябваше да държи тази мисъл на преден план в съзнанието си. В момента не беше важно какво чувства брат му към него или как се чувства самият той.

— Че как би могъл да знаеш? Теб те нямаше да видиш как раста и какъв ставам.

Мадисън се зачуди как един толкова тих глас може да гърми в ушите му с трясъка на оръдие.

— Попитай всички, които ме познават, дори Джордж. Аз наистина съм убиец. Ако Трой бе казал още една дума против татко, аз бих го убил.

— Не бъди твърдоглав, Хен — каза Джордж.

— Защо го доведе тук? — обърна се Хен към Джордж. — Бих предпочел да го беше застрелял, преди да влезе в града.

— Той иска да помогне.

— Не му искам помощта — заяви Хен. Очите му блестяха подобно на студени сини диаманти. — Разкарай го оттук, преди да съм му видял сметката.

Мадисън се обърна кръгом. Червен облак от ярост забулваше съзнанието му и стомахът му се свиваше болезнено.

Той бе очаквал, че Хен ще се ядоса, но не бе подготвен за такъв гняв.

Не, това беше омраза. Хен го мразеше със същата сила, с която той бе мразил баща си. Джеймз познаваше дълбочината и силата на това чувство.

Мадисън се спря пред вратата на затвора и огледа простиращия се около него груб град. Улиците бяха покрити с прах до колене, който се превръщаше в кал при първия дъжд. Във въздуха се носеха вонята и шумът от оборите, което почти го беше съкрушило при слизането му от влака. Подредените витрини на магазини прикриваха ниски, зловещи сгради, препълнени с нискокачествени стоки за широка употреба. Улиците бяха осветени от меката светлина, процеждаща се навън през прозорците на дузината кръчми. Чуваше се пискливата какофония на пиано, допълнена от фалшиво пеещи гласове и пиянски смях. Тук хората живееха ден за ден. Той не ги упрекваше, че се отдават на моментните удоволствия, но не можеше да го разбере.

Братята му бяха станали също такива мъже, затова не можеше да разбере и тях.

Въпреки това трябваше да се опита или да се върне обратно в Бостън и да забрави, че е имал семейство.

Мадисън забеляза някакъв младеж, който вървеше наперено в неговата посока, и гневът и раздразнението му изчезнаха. Джеймз бе неприятно изненадан, когато позна в момчето младата жена, която го бе заговорила на стълбите пред „Дроувърс Котидж“.

Той усети как интересът му се засилва и вниманието му се съсредоточава. Наблюдаваше я как се приближава, озадачен от начина, по който реагираше на жена, която би трябвало да го накара да настръхне, вместо да поражда у него веселост и любопитство.

Тя със сигурност изглеждаше необичайно за жена. Косата й бе прибрана под широкопола шапка, фланелената й риза, кожените й панталони и ботуши с високи токове можеха да принадлежат на всеки един от десетките каубои, работещи в околността.

Беше висока, по-едра от повечето момичета, но бе прикрила онези части от тялото си, които издаваха пола й с широко елече от овча кожа. Вероятно бе прекарала години, яздейки под открито небе, преди да добие загара и наперената си походка. Само най-проницателното око би забелязало, че тя бе дошла на този свят като Фърн, а не като Фердинанд.

Тя не бе като жените, с които бе свикнал, и въпреки това се улови, че мисли за причините, които я бяха превърнали в такъв бунтовник. Не можеше да е било нещо незначително. Знаеше това от собствен опит.

Но докато се питаше какви ли превратности на съдбата биха могли да дадат такива забележителни резултати, той внезапно си спомни, че Фърн Спраул искаше Хен да умре.

Тя леко забави ход — позна го. След това тръгна по-бързо, с подчертано перчене.

Той пристъпи напред и застана на пътя й. Щеше да бъде забавно да я наблюдава как се опитва да реши дали да мине покрай него, правейки се, че не го вижда, или да забележи присъствието му. Мадисън обичаше да притеснява противниците си. По този начин ги изкарваше от равновесие и ги караше да правят грешки.

Това му даваше предимство.