Лей Грийнууд
Фърн (19)

Глава деветнадесета

На Фърн й се искаше да избяга вътре и да се заключи и стаята си, но си наложи да остане на мястото си. Трябваше да се срещне с Мадисън и да му каже, че не го обича. Дори не беше се изкачил още по стъпалата и тя попита:

— Защо не доведе приятелите си?

Искаше тя да ръководи разговора. Седеше на един стол малко изолирана от останалите, но не желаеше той да се приближава прекалено много, защото не беше сигурна, че щеше да изпълни намеренията си, ако го направеше.

— Бяха изморени.

— Роуз и Джордж искат да се срещнат с тях. — Тя посочи към къщата, в която още светеше. — Не са си легнали.

— Ще има предостатъчно време по-късно. Фреди е дошъл по работа и ще остане няколко дни.

Той се приближи към нея и тя усети, че я завладява паника.

— Седни — каза тя, като посочи другия стол, но Мадисън остана прав. — Защо е дошла сестра му?

— За да му прави компания. Родителите им починаха миналата година. Нямат никакви други роднини.

— Но имат теб.

— Аз съм само един приятел.

— Ти си повече от обикновен приятел.

— Може би, но не за това дойдох да разговаряме, а за да се извиня за избухването си. Не трябваше да казвам тези неща и ти знаеш, че не съм ги казал сериозно.

— Нито пък аз — отвърна Фърн, като се мъчеше да овладее гласа си. — Недей — каза тя, когато Мадисън се опита да я хване за ръката. — Седни, моля те. Не мога да мисля, когато се извисяваш над мене.

— Тогава стани.

— Не мога да мисля и когато си наблизо.

— Обичам те, Фърн. Какво има за мислене? Имахме глупав спор, но той приключи.

— Това не е вярно.

— Ти току-що каза, че не си говорила сериозно.

— Седни, Мадисън. Много ми е трудно да ти го кажа…

— Кое е трудно за казване?

— Ще го чуеш, ако седнеш.

Мадисън излъчваше упорство, но най-накрая седна.

— Искам да се извиня — започна Фърн — не за тази вечер, а за това, че не ти казах истината по-рано.

Мадисън се скова. Тя отвори уста, но гърлото й се сви, а езикът отказа да произнесе думите, които щяха да провалят шанса й да се радва на такава любов, на каквото се радваха Роуз и Джордж, на любовта, която изпитваше към Мадисън.

Но трябваше да говори. Той не можеше да има бъдеше с нея. Трябваше да го отпрати, преди смелостта й да я напусне изцяло.

— Не те обичам.

Беше изненадана, че не изтрещя гръмотевица, когато изрече тези думи, защото никой никога не беше казвал по-голяма лъжа. Изненада се също толкова и на това, че Мадисън не позна, че лъжеше. Сигурно лъжата беше променила чертите й до неузнаваемост. Кръвта във вените й замръзна, а сърцето й се превърна в камък.

— Трябваше да го разбера по-рано, но предполагам, че съм била много очарована да имам красив адвокат янки…

— Аз съм южняк — заяви Мадисън с непоклатима гордост.

— … който да се влюби в мен. Да можех и аз да те обичам! Ти си точно този тип мъж, за когото мечтае всяка жена.

— Но не и ти, нали?

— Харесвам те ужасно много. Може би, след като съм се чувствала самотна през целия си живот, съм изпитвала толкова силно желание да се влюбя, че не съм искала да призная истината.

— И кога откри тази истина?

— Когато се запознах с госпожица Брус и разбрах, че те обича много повече, отколкото някога бих могла.

— Саманта? Тя гледа на мен като на брат.

Фърн бе радостна, че поне му беше вдъхнала малко живот и сега той не изглеждаше толкова скован и безжизнен.

— Тя те обича, Мадисън. Може и да не го забелязваш, но е така. Луда е по теб.

— Но това няма нищо общо с нас, аз не съм влюбен в Саманта.

Беше възвърнал предишния си вид. Нищо не можеше така да съживи мъж като Мадисън, както противопоставянето.

— Може и да не си, но ще се влюбиш.

— Това е абсурдно! — възрази той. — Познавам Саманта от години и съм имал предостатъчно време да се влюбя в нея, ако съм щял да го направя. Но не съм, влюбих се в теб и не знам какво се опитваш да направиш, но не ти вярвам. — Мадисън скочи и като взе ръцете на Фърн, я изправи на крака. — Ти ме обичаш. Виждам го в очите ти! Знам, че е така.

— Пусни ме.

Старата паника се надигна толкова бързо, че Фърн потръпна, шокиран от реакцията й, Мадисън изпусна ръцете й и отстъпи назад.

— Само те докоснах!

Стана й болно, когато го видя да се отдръпва. Беше си помислил, че изпитва отвращение при допира му и че не можеше да понася близостта му. Страдаше заради мъката в очите му, защото знаеше какво е да бъдеш отхвърлен. Не можеше да постъпва така с него. Той заслужаваше истината, а не да бъде нараняван с лъжи.

— Седни на мястото си, Мадисън — успя най-сетне да проговори Фърн. — Има още нещо.

Мадисън остана прав, а стоическото му изражение излъчваше по-скоро горчив укор, отколкото гняв. Фърн също остана права.

— Нямам намерение да те лъжа повече — каза тя, като се мъчеше да не отклонява погледа си. — Наистина те обичам, повече отколкото съм си мислила, че мога да обичам някого. — Тя се извъртя зад стола си, когато Мадисън се опита да я вземе в обятията си. — Но няма смисъл, защото не мога да ти позволя да ме докосваш. Опитвала съм се, о боже, колко съм се опитвала, но не мога да го преодолея.

— Не бъди глупава. Сигурно не искаш да кажеш…

— Видя го току-що, докосна ме и аз се разтреперих. — Той не й вярваше и не я разбираше. — Почувства го, знам, че е така. Познах по погледа ти. Би било още по-лошо, ако бяхме женени. Ще искаш да ме докосваш непрекъснато, а аз ще започна да се ужасявам само като те погледна. Положих усилия да си наложа да ми харесва, внушавах си, че желая да ме вземеш в обятията си, но самата мисъл за това ме плаши до смърт.

Мадисън си наложи волята да не помръдне и да не вдига ръцете си. Наруга се наум, че беше такъв глупак. Ако я обичаше наполовина колкото си мислеше, че я обича, трябваше да го е разбрал.

— Това е, защото онзи мъж се е опитал да те изнасили, нали?

— Да.

Можеше само да си представи колко се е тормозила, като гледа как приятелките й се влюбват, и е знаела, че никога няма да й случи или се е страхувала, че все пак би могло…

И ето, чудото се беше случило.

— Можеш да го превъзмогнеш. Аз ще ти помогна.

— Подготвен ли си да се ожениш за жена, която няма да можеш да докосваш никога до края на живота си? Готов ли си да се откажеш от всякаква мисъл да имаш истинско семейство?

— Няма да стане така — увери я той. — Сега разсъждаваш по този начин, но ще престанеш, след като имаш възможността да свикнеш с близостта ми.

— Няма да спя в леглото ти! — заяви Фърн. — Дори няма да остана и в същата стая.

Мадисън долови решимостта в гласа й отчаянието в дълбините на очите й и видя с каква суровост стиска челюст. Беше изплашена, прекалено изплашена, за да може да контролира реакциите си спрямо него.

— За малко други неща съм си мислила, откакто ме целуна за пръв път — каза Фърн. — Исках да си внуша, че ми е било приятно, опитвах се, но не мога.

Мадисън почувства как щастието му се изплъзва между пръстите с такава лекота, с каквато канзаският вятър духаше през косата му. Цялото му тяло се напрегна да отвърне на удара. Беше се отказал от толкова много неща, когато напусна Тексас, и нямаше никакво желание да губи повече, разбира се, не и Фърн.

— Ще чакам толкова дълго, колкото се наложи — каза той. — Ще те заведа при най-добрия лекар…

— Не разбираш — прекъсна го тя. — Когато носех панталони, ругаех и яздех коне, си мислех, че просто се опитвам да прикрия страха си и че някой ден всички отново ще се оправи. Сега знам, че няма.

— Това не е вярно.

— Ти искаш да имаш съпруга, която да те обича по начина, по който всички мъже желаят да бъдат обичани, а аз не съм способна на това.

— Фърн, ти си прекалено отчаяна, а нямаш никаква представа колко търпелив мога да бъда аз.

— Да, така е — горчиво му се усмихна тя. — Откакто те познавам, винаги си искал да имаш всичко, но в случая не става въпрос за търпение. Не мога да го направя, опитвала съм.

Мадисън я усети как се отдалечава все повече и става съвсем недостъпна за него. Загубил контрол, той я сграбчи за ръцете.

— Не може да говориш сериозно, все още си разстроена заради това, че забравих да дойда на ранчото. Ще се почувстваш по-различно, когато мине малко време.

— Мадисън, моля те…

Фърн усети надигането на паниката, същия стар черен ужас, който отнемаше цялата й радост от общуването с него.

— Знаеш, че не бих ти причинил болка.

— Сега ми я причиняваш и нищо не можеше да я спре: нито гняв, нито разочарование. — Мускулите й се стегнаха още повече.

— Обичам те, Фърн, и искам да се оженя за теб. Ще направя всичко, каквото трябва, и ще чакам колкото време е нужно, но наистина желая да станеш моя съпруга. Няма да ти позволя да заблудиш себе си.

— Моля те… — Сърцето й биеше толкова силно, че тя едва чуваше какво й говори Мадисън. Не можеше ли да го усети? Не можеше ли да разбере?

Той плъзна ръце около кръста й, а тя не помръдна.

— Виждаш ли, не е толкова лошо, не трепериш, а не след дълго ще започнеш да се чувстваш по-добре. Дори ще искаш да те докосвам. — Притегли я още по-близо. — Обичам те, Фърн, и искам да бъдеш моя.

Усещането от притискането към гърдите му накара тялото й да се вцепени и тя го отблъсна с цялата си сила.

— Ако не ме пуснеш, ще се разкрещя!

— Не говориш сериозно — отговори Мадисън. — Просто трябва да почакаш достатъчно дълго, докато проумееш, че няма да ти се случи нищо лошо.

Фърн се задъхваше. Видя черни петна пред очите си и се уплаши, че ако не избяга от Мадисън, ще полудее. Затова го ритна, и то много силно.

— По дяволите — изруга той и я пусна. — Какво се опитваш да направиш? Да ми счупиш крака ли?

— Помолих те да ме пуснеш, но ти не ме послуша.

— Да.

Лицето му стана сурово.

— Остави ме да ти кажа нещо, Фърн Спраул. Ти току-що се самонави, че се страхуваш от мен. Недей да обезумяваш и да загубваш самообладание. Знам, че това, което си преживяла, е ужасно, но аз те обичам и не бих направил нищо, което да те нарани.

— Знам и положих усилия, но не успях.

— Е, не го вярвам. Не знам какъв е отговорът, но такъв има и нямам никакво намерение да се отказвам, докато не го открия.

— Мадисън, върви си вкъщи и се ожени за Саманта! Тя те обича и ще ти бъде идеална съпруга!

— Обичам теб — изръмжа той, — но само Господ знае защо. След ада, през който преминах заради семейството си, се надявах, че ще намеря спокойствие, когато се влюбя.

— Намерил си го. Имаш Саманта. Какво повече би могъл да желае един мъж?

— Не знам за другите мъже, но аз желая теб, Фърн Спраул, и възнамерявам да те имам.

— Но…

— Стига вече с това „но“. Ще те оставя сама тази вечер. Не ми се иска, но ще го направя, а ти ще се подготвиш да отидем на онази забава.

— Мадисън, бъди разумен, не мога…

— Не мога да бъда разумен. Щом се влюбих в теб, значи съм луд, но ако е така, ще бъда такъв през цялото време. Решил съм да те заведа на танците. Ще докосваме само връхчетата на пръстите си, ако е необходимо, но ще танцуваш с мен, ще се разхождаме заедно, ще си държим ръцете и ще се целуваме. Ще продължим да правим всичко това, докато спреш да позеленяваш. Ако след това си способна да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че не ме обичаш и че не желаеш да се омъжиш за мен, тогава ще те оставя на мира, но не преди това. Схващаш ли? Не по-рано.

Мадисън сграбчи Фърн, притисна я силно към тялото си и я целуна безмилостно по устните.

— Ето — каза той, когато я освободи. — Можеш да крещиш колкото си искаш, но аз ще бъда утре тук. Кажи на Роуз, че ще доведа Саманта и Фреди за обяд.

След тези думи Мадисън прескочи парапета на верандата, като едва не закачи едно от скъпоценните цветя на госпожа Абът, и закрачи наперено към хотела. Когато Фърн се прибра в стаята си, разбра, че все още имаше много сълзи за проливане.

 

 

Мадисън проследи очертанията на стиснатите устни на Фърн с върха на езика си. Топлата влага накара крайниците му да се стегнат в очакване. Като изстена от незадоволено желание, той впи лакомо устните си в нейните. Тя отговори нетърпеливо на прегръдката му, а езикът й се суетеше навън-навътре в устата му подобно на гладно колибри. Тялото й се притискаше силно към неговото. Втвърдените зърна на гърдите й се търкаха в голите му гърди през тънкия плат на бялата дантелена рокля. Тръпка на сладостно очакване разтърси тялото му и Фърн потрепери в отговор.

Ръката му обхвана гърдата й, като нежно масажираше приканващата издатина, докато зърната станаха твърди, пълни и розови. Изоставяйки жадните й устни, Мадисън засмука пулсиращото зърно. Изпъшкването на Фърн, причинено от еротичното удоволствие, извиването на тялото й, за да се притисне до неговото, само увеличиха нуждата му от нея. Още докато продължаваше да смуче гърдата й, той се плъзна надолу по тялото й и премина през ханша и бедрото й. Измъркването й от удоволствие, когато ръката му се мушна под роклята и се спусна между краката, предизвика същия стон у него, а собственото му тяло се стегна болезнено.

Мадисън свали роклята от раменете й и описа с език топли влажни кръгове върху гърдите й. Усещането от близостта й, топлината на желанието й накараха кръвта му да закипи. Като захвърли предпазливостта си на вятъра, той свлече надолу роклята й и тя се плъзна по бедрата й.

Загледа се изумен в съвършенството на красотата й. Протягайки нетърпеливите си пръсти, той я докосна с върховете им, прокара ги по корема й, наслаждавайки се на нежното тяло и на топлината на кожата й. Ръцете на Фърн изучаваха тялото му, като го пощипваха, галеха и дразнеха, докато той напълно изгуби контрол.

Мадисън я обхвана в смазваща прегръдка, а тя обви ръце около него, като го притегляше все повече и повече, докато телата им се сляха в едно цяло с една обща душа.

Но след като достигнаха този съвършен съюз, Мадисън усети как се отдалечава, издига нагоре и се понася сам, наблюдавайки Фърн свита в обятията на някой друг.

Лицето й престана да излъчва екстаз. Гняв и страх разкривяваха чертите, които му бяха толкова скъпи. Вместо да се притиска в обятията му, тя се бореше да се измъкне от тях. Мъжът, който се любеше с нея, не беше Мадисън.

Някакъв непознат изнасилваше Фърн.

Мадисън се опитваше да стигне до тях и да ги раздели, но се носеше надалеч, безпомощен, а Фърн викаше тихо името му.

 

 

Мадисън се събуди с пресекващ дъх и конвулсивно потреперване. Мокро от пот, цялото му тяло се тресеше, а чаршафът беше залепнал по него. Той го отметна и стана от леглото.

Сънят беше ужасяващо реален. Не можеше да изхвърли този мъж от съзнанието си!

Някъде там се намираше човекът, който беше нападнал Фърн. Може би беше убиец, а може би — порядъчен гражданин, но не беше получил наказанието си за живота, който почти беше съсипал. Мадисън не можеше повече да се чувства удовлетворен от това само да докаже невинността на Хен. Трябваше да намери този мъж и да се увери, че никога повече нямаше да напада жена.

Закле се също така, че никога нямаше да се откаже от Фърн и че един ден щеше да я направи своя жена. Тя щеше да дойде при него в подходящо за нея време, тогава, когато желаеше и когато нямаше да може да се противопостави повече на нуждата, притегляща я към него.

Фърн не видя Мадисън на следващия ден, тъй като тръгна рано за ранчото, но същата вечер той доведе Саманта и Фреди на гости у Роуз и Джордж. Ако се беше опитал да убеди Фърн, че греши по отношение на Саманта, щеше да направи голяма грешка. Госпожица Брус беше достатъчно голяма дама, за да показва чувствата си, но Фърн усети, че и Роуз бързо разбра, че Саманта беше влюбена в Мадисън. Това беше ясно дори за госпожа Абът.

— Никога не съм си помисляла, че ще кажа подобно нещо за господин Мадисън — каза госпожа Абът, след като Мадисън и Джордж тръгнаха да изпратят младите Брус до хотела, — но двамата с тази госпожица Брус са най-красивата двойка. Мислиш ли, че ще се оженят? Сигурна съм, че само чака да й направи предложение.

— Не мога да кажа — отговори Роуз, като погледна скришом към Фърн. — Не познавам Мадисън от по-дълго време, отколкото и ти.

— Знам, но тъй като си му снаха все пак…

— Той не споделя с мен, а според Джордж не споделя с никого.

— Колко жалко, че тя няма да присъства на забавата — продължи госпожа Абът. — Никой в Абилийн не е виждал някога подобна красавица.

— Госпожа Маккой е изпратила специална покана за госпожица Брус и брат й — информира я Роуз.

— Не съм си и помисляла, че господин Мадисън би я оставил да седи сама в хотела, не и когато може да танцува с най-красивата жена, която съм виждала някога.

— Сигурна съм, че Мадисън ще потанцува с госпожица Брус, но тя отива с брат си, а Мадисън ще придружи Фърн.

— Фърн ли! — възкликна госпожа Абът, като се обърна към изчервяващата се Фърн. — Сигурна съм, че тя няма даже обикновена рокля, а камо ли официален тоалет.

— Няма значение, Мадисън ме уверява, че ще бъде кавалер на Фърн на това парти.

— Никога не съм казвала, че ще отида — обади се Фърн. — Мадисън просто е предположил, че ще направя това, което той желае.

— Може и така да е, но сигурно не мислиш да му откажеш в този момент? — възкликна госпожа Абът.

Фърн се зачуди какво беше направил Мадисън, за да се издигне от мъж, заподозрян в опит да се вмъкне в спалнята й, в джентълмен, на който даже и жена като Фърн да не можеше да откаже. Искаше й се и тя да може да се радва на благоговение в очите на хората.

Не виждаше как отиването й на парти би променило нещата. Ако преди се притесняваше как щеше да изглежда в обществото на местните красавици, то сега й се струваше върховна глупост дори само да си мечтае да се появи на едно парти със Саманта Брус.

И все пак наистина си мечтаеше да отиде, жадуваше за това всяка нощ, представяше си, че се появява в рокля, по-красива от всяка дреха, която Саманта можеше да купи в Бостън или Ню Йорк. Мечтаеше да бъде по-красива от всяка жена, която Мадисън бе виждал някога, и да танцува през цялата нощ, копнееше да я държи в обятията си, да види очите му толкова изпълнени с любов, че да забрави, че има и други жени в залата. Мечтаеше да й шепне думи за любов и вечна вярност, мечтаеше за целувките му, които щяха да възпламенят душата й, и за желанието, което щеше да запали в тялото му.

Но всяка сутрин светлината на деня и хладният ум безмилостно разпръскваха всичките й мечти.

Нямаше никаква рокля, а беше убедена, че Саманта Брус притежаваше дузини по-красиви от всяка, която можеше да се купи в Канзас Сити или Сейнт Луис, даже и в Чикаго.

Нямаше и никакъв шанс да направи впечатление на когото и да било с външния си вид. Косата й беше в пълен хаос, а кожата й — потъмняла от слънцето и загрубяла от тежката работа.

Колкото и да копнееше да бъде прегръщана и целувана, съзнаваше, че старата паника щеше да я принуди да отблъсне Мадисън. Винаги ставаше така, макар че понякога толкова страдаше по него, че чак плачеше.

Но тя не можеше да се откаже. Независимо какъв спор предизвикваше, независимо какво ще се случеше, част от нея продължаваше да вярва, че щеше да се намери изход, и тази част сега беше по-настойчива, отколкото всеки друг път.

— Вероятно щях да отида, ако имах рокля — отговори Фърн на госпожа Абът. — Но в Абилийн няма къде да се купи, поне не такава, която да е подходяща за партито на госпожа Маккой.

— Несъмнено — съгласи се госпожа Абът. — От години разправям на Сара Уелс, че трябва да поръча на съпруга си да й донесе подходящи официални дрехи. На много жени в Абилийн им е омръзнала басмата.

Фърн беше очаквала от Роуз да я засипе с предложения, но тя не каза нищо, а вместо това я изучаваше по начин, който я смущаваше, защото не го разбираше. Беше се привързала много към Роуз — тя й беше най-близката приятелка, която бе имала някога, но Фърн си напомни, че предаността на Роуз беше насочена най-напред към съпруга и семейството му.

— Мислех си да отида в Канзас Сити, но след смъртта на татко просто забравих за това.

— Сигурна съм, че Мадисън ще те разбере — увери я госпожа Абът, — но не очаквам да прояви прекалено голямо разбиране по отношение на партито. Мъжете не са съобразителни.

Роуз продължи да се въздържа от коментар.

— Той ще очаква да отида — каза Фърн. — Откакто дойде тук, не съм направила нищо по-различно от това да го вбесявам.

Чудеше се колко време щеше да продължава да си мисли, че я обича, колко дълго щеше да иска да я държи в прегръдките си, колко още седмици оставаха, преди образът й да започне да избледнява в паметта му. Колко ли време оставаше, преди да забрави какво го беше накарало да се влюби в нея и да забрави всички дребни неща, които я правеха нещо много повече от обикновена жена в панталони.

Но тя не би го забравила никога. Никой друг не влизаше в стаята по начина, по който той го правеше — сякаш беше собственикът. Самото му присъствие караше температурата й да се покачва. То караше и думите й да звучат по-силно. Беше изпълнена с очакване за нещо чудесно.

Когато видя Саманта Брус, отново осъзна, че той неминуемо щеше да се върне в Бостън, животът сякаш я напусна. Чувстваше се изчерпана и унила. Очакването и трепетът бяха изчезнали. На тяхно място дойде убедеността, че Мадисън щеше да се ожени за Саманта. Все повече й се искаше да бъде с него, но при всяка среща болката ставаше по-силна.

Жадуваше да отиде и на забавата. Дълбоко в душата й се спотайваше желанието да разбере дали можеше да се сравнява със Саманта. Това беше глупава мисъл — нямаше никакво място за сравнение между двете, но Фърн не искаше да прогони надеждата…

— Може и да имам някоя рокля, която да ти стане — каза най-после Роуз.

Фърн усети напрежение в тялото си. Беше направила изявлението си, знаейки със сигурност, че в целия Абилийн нямаше подходяща рокля за нея. Никога не си беше мислила сериозно да изправи лице в лице с онези намръщени и неодобряващи нищо хора. Не знаеше какво щеше да я смущава повече — погледите им или самата рокля. Не можеше да си спомни как се е чувствала с рокля — как трябваше да се движи, как да сяда. Нямаше и никаква представа какво да прави с мазолестите си и напукани ръце. Дори и ръкавиците не бяха успели да ги предпазят от грубата работа.

После идваше проблемът със Саманта. Никоя жена не би пожелала да се сравнява с нея. Фърн щеше да излезе от естествената за нея среда и да попадне в свят, в който Саманта беше като у дома си, света, който беше родена да управлява.

Ако бяха на каубойско състезание, би било по-различно…

Но Фърн не можеше да се откаже от възможността да бъде с Мадисън. Делото на Хен щеше да се реши след три дни и той щеше да бъде освободен, а всички обвинения да отпаднат. Тогава нямаше да има никаква причина Мадисън да остане в Абилийн повече.

Мисълта за заминаването му й причиняваше болка. Не можеше да отхвърли възможността да прекара още няколко часа с него.

— Ти си много по-дребна от мен — каза Фърн. — Не бих могла да вляза в нито една от роклите ти, дори и да разпориш всички шевове.

— Тази ще ти стане — засмя се срамежливо Роуз. — Бях толкова потисната от вида си, напомнящ този на женски бизон, че си поръчах две рокли в Сейнт Луис и още една в Канзас Сити. Магазинът в Сейнт Луис ми изпрати погрешни номера. Ако ти станат, това ще ми спести грижата да ги връщам.

Фърн се отпусна. Нямаше никакъв начин някой да обърка толкова много размера на Роуз, че да се окаже подходящ за Фърн, но наред с облекчението, което почувства, че нямаше да отиде на партито, усети и съжаление.

Искаше й се още веднъж в живота си да се позабавлява, да има възможността да бъде самата тя, а не да трябва да се насилва и да убеждава хората, че е по-скоро мъж по природа. А за да бъде честна пред себе си, трябваше да си признае, че й се искаше някой да пожелае да танцува с нея. Тя не можеше, но сигурно щеше да й бъде приятно да опита.

Но най-много от всичко желаеше да има някой, който да си мисли, че е красива, макар да знаеше, че не беше. Знаеше го от десетгодишна възраст, когато едно момче й каза, че е по-грозна от малкото на булдог, а тя го беше повалила на земята и бе разбила носа му. Беше го направила по-скоро за да се сдържи да не се разплаче, отколкото да си върне на момчето, но я беше заболяло толкова много, че никога не го беше забравила.

Никога не си беше помисляла, че може да бъде хубава, докато Мадисън не започна да прекарва цялото си време с нея, да й повтаря, че е хубава и че я обича. Вината беше изцяло негова. За всичко беше виновен той.

— Достатъчно приказки изприказвахме за една вечер — каза Роуз, когато чу стъпките на Джордж на предната веранда. — Утре трябва да проверим дали ще можем да осъществим намеренията си. Междувременно ще се наложи да не ходиш на ранчото — посъветва тя Фърн. — Грижите покрай животните не са начин за подготвяне за парти.

Мадисън не можеше да намери Роуз. Беше раздразнен, че я нямаше, защото тъкмо бе събрал смелост да разговаря с нея за Фърн. Реши да чака, но бързо се отегчи в собствената си компания. Премести се от салона на предната веранда, а после в задния двор, където откри Уилиям Хенри да играе под сянката на канадска топола. Ед не се виждаше никъде.

Уилиям Хенри си беше направил истинска дървена колиба. Беше си построил от малки пръчици и конюшня. В конюшнята имаше около десетина дървени кончета и крави. Трима каубои на коне обикаляха наоколо, навярно да пазят от конекрадци.

— Това е много хубав комплект — каза Мадисън, докато Уилиям Хенри галопираше един от ездачите в конюшнята. — Баща ти ли ти го поръча?

— Ами — отвърна Уилиям Хенри, без да отклони поглед от играчките си. — Чичо Солти ми го направи и ще ми направи още, докато ме няма.

Първият ездач завърши обиколката си на конюшнята. Уилиям Хенри избра друг и започна втора обиколка.

— Ездачът има ли име? — попита Мадисън.

— Това е чичо Монти. — Той вдигна нагоре фигурата, за да може Мадисън да я разгледа хубаво. — Виж, прави гримаса.

— Защо? Да не би някой да е откраднал някоя от кравите му?

— Не. Онова момиче го тормози отново. Чичо Монти не обича момичета. Казва, че причиняват прекалено много проблеми.

Мадисън си помисли, че двамата с брат си можеха да се разберат по някои въпроси в крайна сметка. Фърн със сигурност беше обърнала живота му наопаки.

— Кой е другият ти ездач? — отново попита Мадисън.

— Това е татко — отговори Уилиям Хенри, като му показа най-едрата фигура. — А този е чичо Хен, който също не обича момичетата.

— Хубаво е, че татко ти ги обича.

— И татко не ги обича — заяви Уилиям Хенри натъртено. — Той обича мама.

— И аз харесвам майка ти — каза Мадисън, като се опита да прикрие усмивката си.

— Всички я харесват — заяви отново Уилиям Хенри. — Тя никога не причинява неприятности, а оправя нещата.

Такова трябваше да бъде момичето, за което смяташе, че ще се ожени, но това бе описанието на Саманта, а той се беше влюбил във Фърн, което беше най-голямото бедствие на запад от Мисисипи.

— Предполагам, че не всяко момиче може да бъде като майка ти.

— Чичо Монти каза, че обвързването му с Айрис е по-лошо от това, да тръгнеш след теленце с гладък като кадифе гръб или да попаднеш в ноктите на котка в някой шубрак. Казва също, че Айрис трябва да бъде депортирана.

Мадисън се разсмя.

— Тя откъде е?

Уилиям Хенри се огледа наоколо, после се приближи към Мадисън и прошепна на ухото му:

— Чичо Монти казва, че е дошла от ада — захили се Уилиям Хенри доволно. — А мама казва, че не трябва да изричам думата „ад“, но чичо Монти я употребява през цялото време. Мама каза, че ще го удари гръмотевица, а татко отговори, че гръмотевицата нямало да си губи времето.

Мадисън знаеше, че не биваше да насърчава детето, но за пръв път усети някаква обич към племенника си. Никога не беше проявявал интерес към децата, но Уилиям Хенри беше по-различен, може би защото беше син на Джордж, част от собствената му плът и кръв. А може би беше така, защото виждаше у него детето, което самият той беше, преди баща му брутално да разруши вярата му в света.

А може би виждаше у него сина, който можеха да имат с Фърн.

Каквото и да го беше развълнувало, той вече не изпитваше нужда да го сподели с Роуз. Знаеше какво искаше и как да го постигне. Но той беше прибавил това в списъка си — искаше син точно като Уилиям Хенри. Искаше да продължи рода Рандолфови, за които да бъдеш част от семейство, беше най-важната роля в живота им, и най-голямата награда.