Лей Грийнууд
Фърн (17)

Глава седемнадесета

— Отивам в стопанството — съобщи тя. — Помолих Рийд и Пайк да ме чакат там.

— Ще дойда с теб — предложи Мадисън, като стана от масата.

За миг си помисли, че ще започне да спори, но вместо да го направи, тя се усмихна и каза:

— Ще ми бъде приятно.

— Желаеш ли госпожа Абът да ти приготви обед? — попита Роуз.

— Разбира се, че желае — каза госпожа Абът. — А дори и тя да не иска, гарантирам, че господин Мадисън държи.

В началото госпожа Абът беше наричала Мадисън „младия господин Рандолф“, но тъй като сега Хен беше постоянен посетител в дома им, тя беше принудена да използва първите имена. Но госпожа Абът не обичаше да се обръща към мъж на малко име. Това беше фамилиарно, а всяко фамилиарничене с мъжете я караше да изпитва неловкост.

— Върви да се погрижиш за конете си — каза Роуз. — Всичко ще бъде готово, докато се върнете.

— Защо ме удряше толкова силно, когато бяхме в дерето? — попита Мадисън. Бяха минали през покрайнините на града и първата им тема на разговор се беше изчерпала.

Не се беше замислял много за действията й по време на бурята, но през последните няколко дни не можеше да пренебрегне чувството, че тя се беше опитала да го отблъсне, защото беше изплашена, а не защото я смазваше. Не виждаше логика в това, но колкото повече си мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че е прав.

— Не знам за какво говориш — отговори Фърн, без да вдигне поглед от пътеката.

— Риташе и пищеше като обезумяла.

— Причиняваше ми болка, защото ме притискаше. Ти си едър мъж.

— Може би, но се държеше така, сякаш съм се канил да ти прережа гърлото.

— Бурята ме беше изнервила.

Не му казваше истината и той го знаеше. Не искаше да срещне погледа му, дори пришпори коня си пред неговия, но Мадисън я настигна.

— Има нещо друго. Защо не ми кажеш?

— Няма нищо — отвърна Фърн и най-после го погледна с безизразни очи — прекалено безизразни.

Известно време яздеха мълчаливо.

— Преди години често сънувах кошмар — каза Мадисън. — Винаги един и същ.

— Аз никога не сънувам кошмари — заяви Фърн.

— Бях заключен в един килер и никой не знаеше къде съм. Колкото повече виках, за да може някой да разбере къде се намирам, толкова повече стените се стесняваха. Понякога, ако баща ми ме хванеше да чета, когато очакваше да съм на езда или да почиствам кожи, той ме заключваше в конюшнята за хранене на животните. Там нямаше никакви прозорци, а мишките издаваха тихи пискливи звуци, докато търсеха за ядене житни зрънца. Ако ме държаха заключен много дълго време, те започваха да минават през краката ми.

— Защо ми разказваш тази история?

— За да те уверя, че всички имаме кошмари и че трябва да ги споделяме, за да ги преживеем. Все още мразя малките стаи, но онзи кошмар не ми се е явявал от години.

Сети се за многобройните часове, които беше прекарал в разговори с Фреди, но Фърн никога не беше имала някого, с когото да сподели болката си.

— Толкова ли е лошо, че да не можеш да ми го кажеш?

Тя не отговори.

— Може би ми нямаш доверие, за да не желаеш да го споделиш.

Той наистина не можеше да очаква от нея да му повери тайна, която беше отказала да сподели и със собствения си баща. Но през последните няколко седмици душевното й състояние го беше заинтригувало и го заболя от това, че тя не му се доверяваше.

— Работата не е в това — побърза Фърн да го увери, но изражението й показваше, че крие нещо.

— Има ли нещо общо с причината, поради която носиш мъжки дрехи?

— Защо настояваш толкова? Не желая да ти кажа и това трябва да е очевидно даже и за човек от Бостън.

Искаше му се да помага на някой друг. Откакто беше пристигнал в Абилийн, откакто беше срещнал Фърн, не беше бягал от нищо. Не молеше за помощ, а желаеше да я даде.

— Била си сама прекалено дълго време и си потискала всичко в душата си, отричала си съществуването му, докато това е станало част от начина ти на мислене, от държанието ти, от възприемането ти на света.

— В това няма нищо лошо.

— Има, когато те възпира да направиш това, което искаш, и да бъдеш такава, каквато ти се иска.

Точно както собствените му страхове го бяха накарали да се крие от семейството си в продължение на осем години, но от това беше загубил прекалено много. Както и Фърн. Сега беше време и за двамата да сложат край.

— Откъде знаеш, че не правя, каквото искам?

— Защото виждам разликата между теб и Роуз. Тя прави, каквото иска и е такава, каквато иска. Никога не съм срещал по-доволен, щастлив, открит, честен, щедър и споделящ човек.

— Значи сега аз съм себелюбива и подла?

— Не, но се криеш от хората. Не се срамуваш да ме атакуваш, когато смяташ, че не съм прав, позволяваш ми да ти задавам лични въпроси, а бягаш, за да се скриеш.

— Не съм твоя грижа.

— Не беше, когато слязох от онзи влак, но сега си.

Животът им щеше да бъде свързан завинаги. Не можеше да я забрави, както не можеше да забрави семейството си.

— Не желая да бъда.

— Защо тогава остана?

Мълчание.

— Фърн, не те разпитвам от глупаво любопитство. Знам, че нещо те е наранило и бих искал да ти помогна.

— То е приключило — отговори тя. — Нищо не може да се промени.

— Но отношението ти към него може.

Видя как се сковава, сякаш затваряше ушите си, за да не го, чуе. Почти успя да види стените, които се издигаха помежду им — високи, покрити с натрошени стъкла. След това, съвсем неочаквано, съпротивата й се сломи.

— Преди осем години един мъж се опита да ме изнасили — изкрещя тя, като изля върху него затворените си сякаш в бутилка гняв и болка. — Можеш ли да промениш това? — Тя препусна в галоп, като хлипаше.

Мадисън пришпори коня си, за да я настигне.

Беше подготвен за много неща, но не и за това. Какво можеше да каже или да направи, което да има някакъв смисъл? Нямаше смисъл да си представя ужасните спомени, с които трябва да е живяла през всичките тези години. Разбираше чувството й, че е осквернена, страха, че и друг мъж можеше да направи същото. Помисли си за времето, което беше прекарала, като е скривала същността си под дрехите и е полагала усилия да се превърне в нещо, противно на природата си, бавно изцеждайки живота от момичето, в което е трябвало да се превърне.

Тази мисъл разпали у него убийствена ярост към непознатия нападател. Ако в момента беше пред него, не би се поколебал да го убие. Когато се изравни с нея и видя мокрото й от сълзите лице, състраданието се събуди у Мадисън с още по-голяма сила. Той спря и двата коня, скочи от седлото, а Фърн се плъзна в очакващите я обятия.

И те стояха там, в средата на пустата прерия на Канзас, под ясното лятно небе, докато Фърн изливаше със сълзите си болката, мъката и гнева, погребани в душата й в продължение на осем дълги години. Беше се вкопчила в него с цялата сила на жена, която най-накрая беше споделила най-съкровените си тайни с обичания мъж.

Мадисън почти се усмихна на себе си. Беше се гордял винаги с безупречното си държание, а сега стоеше тук сам, в прегръдките на плачеща жена и наоколо нямаше жива душа, освен двата коня. Нямаше никаква представа какво щяха да кажат приятелите му, но не го беше грижа. Възнамеряваше да остане тук, докато Фърн се нуждаеше от него.

Искаш да останеш, защото си влюбен в нея.

Това прозрение така го зашемети, че за миг му се стори, че по-скоро Фърн го прикрепяше, а не той нея. Сигурно грешеше — не можеше да е влюбен в нея, не че не я харесваше много, харесваше я. Възхищаваше се от смелостта и честността й, но това нямаше нищо общо с любовта. Дори не обичаше такъв тип жени като нея.

Колко щеше да му се смее Фреди! Нима беше прекарал години в бягане от лапите на някои от бостънските и нюйоркските най-отбрани и изкусителни femmes fatales^[1] само за да попадне в капана на една фермерска дъщеря в панталони.

Фърн беше престанала да хлипа. Като подсмръкна решително, тя освободи Мадисън от прегръдката си и се измъкна от неговите обятия.

— Нямах намерение да се раздрънквам — каза тя. — Ето какво се получава заради опита да ме накараш да се държа като жена.

— Ще рискувам — отговори Мадисън, който беше все още разтреперан, но се окопитваше. — Харесва ми повече от опита ти да ме прогониш от града.

— Съжалявам за това. Онази нощ ме спаси Трой. Задължена съм му и желая да видя убиеца му да увисне на въжето. Да тръгваме — каза тя и се метна отново на коня си. Извади носна кърпичка и се опита да премахне следите от сълзите си. — Рийд и Пайк ще ме чакат. Не ми се иска да започнат нова разправия.

Моментът на слабост беше отлетял и тя се затвори обратно в черупката си. Дори не го изчака да седне отново на седлото, даде знак на коня си и се отдалечи. Но Мадисън не желаеше да я остави да затвори вратата под носа му — сега или когато и да било. Възнамеряваше да споделя бремето й, сега и завинаги.

Фърн не можеше да се справи сама. Сторената й вреда беше толкова дълбока, толкова огромна, че беше променила целия й живот. Това, съчетано със студенината на баща й, беше изопачило възгледите й за всяко нещо. Мислеше си, че никой не я обича и че мъжете можеха да изпитват само сексуални желания към нея. Той трябваше да й помогне да се научи да вярва в себе си, да повярва, че един мъж беше в състояние да я обича заради самата нея, не заради работата, която може да върши или физическото удоволствие, което можеше да му достави.

В същото време беше най-важно да овладява собственото си нарастващо желание към нея. Само ако се досетеше колко много му се искаше да се люби с нея, сигурно никога нямаше да му позволи да я приближи и щеше съвсем да изгуби доверието й. А в момента за него това беше най-важното нещо.

— Разкажи ми какво точно се е случило — помоли я той, когато се изравни с нея.

— Защо? — попита тя, като се извърна рязко към него. — За да можеш да се наслаждаваш на противните подробности?

— Вярваш ли, че това е причината?

Тя се обърна настрани, като се бореше да овладее гнева и сълзите си.

— Не, но се случи много отдавна и всичко е минало.

— Не още, все още се страхуваш и затова носиш мъжки дрехи.

— Това е абсурдно. Нося панталони, защото са по-удобни за работа.

— Страхуваш се, че ако се облечеш като жена, ще привличаш вниманието и някой мъж отново ще ти се натрапи.

— Това не е вярно.

— Тогава защо ме удряше така, сякаш се опитвах да те изнасиля?

— Смазваше ме.

— Лъжеш, Фърн — и мен, и себе си.

— В Харвард ли са те научили да четеш мислите на хората?

— Не, но когато обикнеш някого, можеш да усетиш неща, които никога не си виждал или дори подозирал в началото.

Никога преди не беше вярвал, че е така. Мислеше си, че хладнокръвното и безпристрастно наблюдение може да ти каже повече за един човек от податливото на влияние чувство, но сега, когато обичаше Фърн, не само улавяше настроението й, но и можеше да се досети за причината, която го определяше: когато я болеше, и него го болеше. Когато се опитваше да се скрие от истината, той я разбираше.

— Не те е грижа за мен — каза Фърн. — Това не е истината. Сигурно си решил, че ще бъде весело да научиш една по-особена жена да се движи, говори и да се облича като истинска дама, след което ще можеш да се върнеш в Бостън с чувството, че си прибавил малко изтънченост поне в един човек от пустошта. Това навярно произтича от силно развитото ти социално чувство. Казвали са ми, че жителите на Бостън са точно такива, вероятно тази черта им е останала от пуританските времена.

— Съвсем не искам това. Аз…

— Надявам се, че няма да кажеш, че ме обичаш, защото няма да го повярвам. Готова съм да се обзаложа, че половината жени от Бостън тичат след теб.

Не му убягна твърдостта и остротата на цинизма в думите й. Всичките й защитни сили се бяха върнали. Беше му казала за случилото се, но нямаше намерение да му позволи да се доближи повече. Не му се доверяваше, не би си го позволила, защото се страхуваше прекалено много.

— Какво направи баща ти, когато му каза? — попита Мадисън.

— Никога не съм му казвала.

Отговорът й го шокира.

— Защо?

— Нямаше никакъв смисъл. Трой прогони мъжа от Канзас.

— Трябвало е да му кажеш.

— Не. Татко щеше да го подгони и всички щяха да научат. Винаги щях да бъда жената, която някакъв мъж се опитал да изнасили. Някои даже щяха да започнат да говорят, че сигурно аз съм виновна. Вече си патих веднъж и не виждам никакъв смисъл да плащам повторно за това.

Мадисън знаеше, че Фърн беше права. Дори и най-добродушни по природа хора биха си помислили, че трябва да е направила нещо, за да насърчи мъжа.

— Познаваше ли го?

В продължение на осем години Фърн беше пазила спомена за онази нощ, заключен в тъмните дебри на съзнанието си. Всеки път, когато той се опитваше да изпълзи от там, тя беше издигала още по-висока стена и се беше чувствала в безопасност, докато не се появи Мадисън с измамната си усмивка, нежните целувки и наелектризиращо докосване. Сега въпросите му бяха съборили стената с трясък и бяха освободили цялата грозота, която тя се беше опитвала отчаяно да скрие.

— Беше прекалено тъмно, за да видя лицето му — каза тя, като постепенно си припомняше случката. — Връщах се от ранчото и не обръщах внимание наоколо. Знаех, че татко щеше да бъде вбесен, че съм закъсняла и затова се опитвах да измисля какво бих могла да сготвя набързо за вечеря.

— Какво се случи?

Сега успя да види сцената точно така, сякаш се разиграваше отново, и потрепери. Искаше й се да има смелостта да помоли Мадисън да я прегърне.

— Изскочи от едно бизонско леговище, преди да разбера какво става. Свали ме от коня и ме повали на земята. Не можех да видя много добре нищо в тъмнината, но не се опитвах. Мъчех се само да се измъкна.

Представи си как насилникът й се появява в нощта — една тъмна зловеща сянка. Не си спомняше нищо друго, освен гласа му, онзи тих звук от задъхването му, напомнящ й съскането на змия.

— Беше жесток и му харесваше да ми причинява болка. Разкъса ризата ми и започна да ме целува навсякъде и да ме сграбчва.

— Как ви откри Трой?

— Връщаше се от игра на карти. Ако не беше толкова пиян, можеше и да го хване. Добре поне, че го спря…

— И си пазила всичко това вътре в себе си през тези години?

— А какво друго е трябвало да направя? — попита тя сърдито.

— Нищо, струва ми се, но можеш да ми позволиш да ти помогна сега.

— И какво можеш да направиш?

Мадисън винаги се беше гордял със способността си да разрешава проблеми, но този нямаше разрешение. Беше се случило нещо, което не можеше да се поправи, и Фърн трябваше да живее с него до края на живота си. Нищо, което той можеше да направи не би променило положението. Но можеше да й даде да разбере, че се вълнуваше и че чувствата му не се бяха променили.

— Не знам — призна той, — но ще измисля нещо. Междувременно остава един въпрос, на който трябва да отговориш.

— Какъв? — попита тя. Изглеждаше напрегната, предпазлива.

— Ще се облечеш ли с рокля на партито? Трябва да е нещо наистина специално. Нека всички да бъдат сащисани от красавицата, която е крачила под носовете им, без да знаят.

Фърн се разсмя на неуместността на подобен въпрос след това, за което току-що бяха разговаряли.

— А аз трябва да задам още няколко въпроса, преди да започна да се тревожа за това — отговори тя рязко, но той разбра, че се отпуска. Ако сега не го убиеше, когато стигнеха до фермата и видеше какво беше направил, може би щеше да събере смелост да й каже, че я обича.

 

 

— Той купи къщата на Прут — обясни Пайк. — Нареди да я нарежат на четвъртини и да я натоварят на един фургон. Не бяха нужни повече от два часа, за да се сглоби.

— Ами обора? — Фърн се втренчи в постройката от току-що нарязан дървен материал.

— Поръчах го от Канзас Сити — обясни Мадисън. — Докараха материала с железница и го построиха само за един ден.

Постройките не бяха много големи, но къщата имаше под, желязна печка и мебели, а оборът беше съвсем подходящ за няколкото прасенца и единствената крава, които се намираха в него.

— Защо си направил това? — попита тя.

— Не исках да се чувстваш бездомна.

— Но ти се опитваш да ме накараш да остана при госпожа Абът.

— Но не исках да те принуждавам…

Фърн се изчерви леко, като погледна Пайк и Рийд.

— Ще ги накараш да си помислят, че си ме компрометирал. Иска ми се да се върнеш в града и да ме оставиш да си гледам работата. — Тя се огледа. — Поне тази, която си ми оставил да върша.

— Най-напред искам да разговарям с теб.

Изглеждаше готова да откаже.

— Само за няколко минути, насаме.

— Намерете си работа — каза тя на Пайк и Рийд, явно раздразнена заради Мадисън. — Няма да се бавя повече от пет минути.

— Струва ми се, че ще е по-добре да говоря бързо. Мразя да карам прасетата да чакат, а и пилетата ти могат да получат нервна криза. Пилетата получават ли нервно разстройство? — попита той.

— Извинявам се, ако съм се изразила грубо — извини се Фърн, като се усмихна на глупостта му. — Но като ме накара да си припомням онази нощ, нервите ми се опънаха. Бог знае само каква бъркотия ме чака, а ти искаш да разговаряме. Нищо друго не сме правили дни наред. Какво друго можеш да ми кажеш?

— Че те обичам.

Фърн замръзна. Тя обичаше Мадисън, беше го съзнавала от известно време, но никога не си беше помисляла, че той може да я обича. Беше приписала постоянното му внимание на скуката, която изпитваше в тази пустош и не го възприемаше като нещо повече от лека симпатия.

В действителност, през последните няколко дни, тя си беше мислила какво щеше да прави с живота си, когато Мадисън се върне в Бостън. Част от колебанието й да му каже за опита за изнасилването беше произтекло от нежеланието й да създава връзки, които нямат никакво бъдеще.

Сега, когато Мадисън й направи такова признание, тя загуби почва под краката си.

— Помислих си, че може да се изненадаш — каза Мадисън засегнат, — дори и да онемееш, но никога не бях допускал, че ще изглеждаш толкова изумена.

— Н-не съм из-зумена — заекна Фърн. — Шокирана съм.

Зашеметеност, недоверие, неверие. Нито една от тези думи не можеха да опишат това, което тя чувстваше. „Душевно наранена“ беше далеч по-близо до истината. Мадисън не я обичаше, поне не истински. Беше объркал съчувствието заради смъртта на баща й, загубата на ранчото и нападението с любов. Но и да я обичаше, това не би имало значение, защото не можеше да се омъжи за него. Знаеше го и вече го бе приела.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита той.

— Не знам какво да кажа.

— Обичайният отговор е „И аз те обичам“, но от изражението ти разбирам, че нашият случай е от изключенията…

— Не… Искам да кажа, че не… разбираш… просто това е такава изненада за мен…

Не можеше да му каже, че не я обича толкова, колкото тя него, и въпреки това не можеше да се омъжи за него.

— Никога не си казвал такова нещо преди.

— Не бях сигурен до днес.

— А на мен не ми е оставало време да помисля за отношенията ни.

Това беше лъжа. За нищо друго не беше мислила повече.

— Смяташ ли, че би могла да помислиш сега?

Фърн никога не се беше чувствала толкова нещастна! Единственото нещо, което желаеше повече от всичко, беше любовта на Мадисън. Сега беше й признал, че я обича, а тя не можеше да му каже в отговор, че го обича от цялото си сърце.

Знаеше, че не може да се омъжи за него. Не и сега, когато всеки допир, дори най-невинната прегръдка, събуждаше непоносимите спомени от онази нощ. Не и когато не можеше да стане негова съпруга в пълния смисъл на думата.

— Не мога да мисля в твое присъствие — каза тя. — Не съм в състояние, когато си близо до мен.

— Точно така трябва да бъде, когато двама души са влюбени.

— Може би, но бих предпочела да се върнеш в града. Можем да поговорим за това довечера.

Болката в очите му я измъчваше. И тя изпитваше болка, но не можеше да промени нещата. Нуждаеше се от време, за да измисли нещо, което да му каже.

— Не можем ли да поговорим сега?

— Мадисън, никога не съм допускала, че ще ме харесваш. Честна дума. Не съм. Ние сме много различни хора, всъщност нямаме нищо общо.

— Но…

— Има много неща, за които никога не сме разговаряли. За семейството ти, за начина ми на живот…

— Това не е от значение.

— Разбира се, че е. Дори и да не е в момента, по-късно ще бъде. Дай ми малко време да помисля и…

— Обичаш ли ме? — попита Мадисън. — Ако ме обичаш, нищо друго няма значение, ако пък не… е, тогава, струва ми се, също няма значение.

Фърн не можеше да го погледне. Страхуваш се, че погледът й ще я издаде.

Стоеше пред прага на всичко, което искаше от живота, със съзнанието, че не можеше да го притежава. След като беше прекарала толкова много години сама и не беше открила никого, който да я разбира или поне да иска да опита да го направи, беше жестоко да се откаже от Мадисън. Но трябваше — заради него и заради самата себе си.

— Имам нужда от време да размисля — едва промълви тя. — Ще ти кажа довечера.

Мадисън повдигна брадичката й, докато я накара да срещне погледа му.

— Има нещо, което криеш от мен.

— Няма нищо — отвърна Фърн, като отмести ръката му и сведе очи. — Моля те, Мадисън, не съм в състояние да мисля сега, не и когато стоиш над главата ми, настоявайки за отговор.

— Не настоявам…

— Настояваш — противоречеше тя, като го погледна в очите. — Ти си най-настойчивият мъж, когото съм познавала някога. Искаш винаги да бъде на твоето, и то незабавно. Не мога да ти дам бърз отговор, не и за нещо от такъв характер.

— Добре, ще се върна в града, но ще дойда следобед.

— Рийд или Пайк могат да ме изпратят до града.

— Аз ще се върна — повтори Мадисън.

Фърн разбра, че беше безсмислено да протестира, защото той наистина щеше да се върне. И тя се радваше.

Мадисън пусна юздите на Бустър и животното пое бавно. Никога не си беше представял сцената, когато щеше да каже на една жена, че я обича, но сега си даваше сметка, че беше очаквал от Фърн да се хвърли в обятията му. Допускаше, че може да получи и отрицателен отговор, но не и „трябва да размисля“.

Надяваше се, че не беше обикновена мъжка суетност, но реакцията й го беше замаяла и го беше оставила с чувството, че е унизен.

Не, ти просто никога не си помислял, че една жена би ти устояла.

Не беше точно така. Не можеше да си представи да се влюби в жена, която да не изпитва същите чувства към него, а Фърн наистина ги изпитваше. Може би точно това го беше провалило, но не можеше провалът да е много голям, щом като тя искаше да размисли. В края на краищата, какво толкова имаше за умуване?

Е, съвсем малко, само някои подробности, но тях можеха да обмислят и по-късно, наслаждавайки се на удоволствието от взаимното си обожание. Той също се беше променил и животът тук не го смущаваше вече, както и поведението на Фърн.

Но наистина ли се беше променил?

Беше преодолял първоначалната си изненада от начина й на обличане. Но дори и в Бостън да не беше напълно недопустимо за жена да носи панталони, не беше убеден, че би могъл да се примири с това до края на живота си.

Не беше маловажен и въпросът дали тя ще намери мястото си в бостънското общество. Не че не би успяла да се научи как да се държи, просто не е била възпитана на този начин на живот. Чудеше се дали беше справедливо да я моли да опита. Сигурно човек трябва да е роден в Бостън, за да се чувства наистина на място. Съществуваха толкова много правила, толкова много условности, толкова много връзки, които крепяха установения обществен ред и изолираха придошлите.

Но ако една част от съзнанието му изтъкваше причина след причина, друга част също толкова бързо откриваше възражения, поради които те биха били без значение. Смелостта и силният й дух бяха достатъчни, за да преодолее всяка трудност, която можеше да срещне. Тя можеше да направи всичко, което пожелаеше.

Но само ако го обичаше достатъчно, за да поиска да опита.

Друго предположение: тъй като той изпитваше някакви чувства, беше сигурен, че и тя трябва да ги изпитва. Беше го обвинила, че е арогантен и егоцентричен и той току-що се убеди в същото.

Нямаше никаква причина тя да се влюби в него, никаква причина да се омъжи за него. Нямаше какво да й предложи, освен Бостън и живот, в който се носеха рокли и се яздеше странично на седлото.

Тя не се нуждаеше от помощта му. Имаше си свое стопанство и можеше сама да се грижи за себе си. Може би не желаеше да има нищо общо с мъж, може би дори не искаше съпруг. След това, което й се бе случило, не можеше да я упреква.

Колкото и да се опитваше, Мадисън не можеше да съжалява за смъртта на Бейкър Спраул. Той щеше да се гордее, ако имаше дъщеря, която да притежава половината от дързостта, духа, интелигентността и красотата на Фърн и щеше да бъде също толкова горд да я защитава.

Мадисън искаше да компенсира несправедливото отношение към Фърн, но не и с неща като къщи, слуги, дрехи и пътувания до Европа. Искаше му се тя да се чувства в безопасност, да знае, че има някой, който да бди над щастието й, че има желание да сподели бремето й в трудни моменти.

Искаше му се тя да разбере, че беше обичана.

Искаше му се тя да повярва, че беше достойна за любов.

Искаше му се тя да проумее, че никога повече нямаше да й се налага да бъде сама.

През остатъка от времето, докато яздеше към града, обмисляше най-различни начини да възвърне способността й да се доверява на мъжете, желанието й да се обръща към другите хора, способността й да споделя любовта, която усеща вътре в себе си, чакаща само възможност да се прояви. Мислеше и какво щеше да прави, ако тя кажеше, че не го обича.

Затова когато влезе в „Дроувърс Котидж“ и се изправи очи в очи с живота, който смяташе, че беше изоставил в Бостън, изненадата му от това, което видя, бе още по-голяма.