Лей Грийнууд
Фърн (16)

Глава шестнадесета

Фърн спря инстинктивно коня си и вдигна пушката. Проблясването на втората светкавица отново превърна фигурата в силует и тя стреля, след което обърна коня и се спусна в галоп обратно през прерията, но веднага осъзна, че никой нормален човек не препускаше в подобна буря. Не се виждаше нищо. Конят й сигурно щеше да падне. Даже и тя да не се претрепеше, навярно животното щеше да се убие. Но веднага щом конят забави ход и премина в тръс, мислите на Фърн се върнаха към мъжа зад гърба й.

Това може да е бил баща й или всеки от десетината мъже, имащи пълното право да се движат по тази пътека. Който е да е бил той, тя го беше застреляла. Сигурно беше така — винаги улучваше, но не можеше да го изостави с лека ръка.

Тя се обърна и се отправи наляво по пътеката към низината. Последиците от бурята скоро щяха да я превърнат и опасен маршрут, но тя трябваше да успее да стигне незабелязано до ездача.

Вятърът духаше толкова силно, че Фърн не можа да чуе дали мъжът беше стрелял с пушката си, за да потърси помощ. Една светкавица освети околността.

Нищо.

Бързо течащото поточе се превръщаше за минути в порой. Още сега заливаше отвсякъде краката на коня й и скоро щеше да стане опасно, а дърветата, клоните и другите отломки щяха да го направят смъртоносно.

Поредната светкавица разкри кон, почти на стотина ярда от нея, с отпуснат на седлото ездач. Мъжът, когото беше застреляла!

Почувствала се ужасно виновна, Фърн насочи коня нагоре по хълма, докато стигна до пътеката. Страхът й се усилваше колкото повече тя приближаваше мъжа: можеше да бъде всеки и тя не беше в безопасност само защото беше ранен.

После се отърси от опасенията си. Беше го застреляла без предизвикателство от негова страна. Може би умираше и трябваше да му помогне. Макар и да съществуваше опасност, тя трябваше да рискува. Никога преди не се беше оставяла да я ръководи страхът, не знаеше какво беше станало с нея тази вечер.

Приближи се предпазливо. Не можеше да различи чертите на ездача поради тъмнината и нервността на коня си.

— Ранен ли сте? — извика тя, като се приближи.

— Разбира се, че съм ранен, по дяволите — отговори мъжът. — Куршумът проби ръката ми.

Мадисън! Беше бесен.

Сърцето на Фърн заби лудо. Пълното съзнание за това, което можеше да е направила, я изтощи толкова, че се уплаши да не припадне. Вкопчи се в стремената на седлото, за да се задържи, но й бяха нужни няколко минути, преди замъглената сцена да престане да плува пред очите й.

Можеше да убие мъжа, когото обичаше. И сигурно щеше да го направи, ако не беше стреляла толкова прибързано. И всичко това от сляп и глупав страх.

— Ти наистина изпълни обещанието си да изпиеш кръвта ми.

— Силно ли кървиш? — попита тя.

— Не знам. Колко ти трябва? Чаша? Пинта?

— Ще те заведа до дома. — Трябваше да крещят, за да се чуят, макар че лицата им бяха само на няколко инча едно от друго.

— Сигурен съм, че баща ти ще бъде във възторг, ако успее да ме дари с подобна рана от куршум, но в сърцето.

За баща си щеше да се тревожи по-късно. Мадисън беше ранен и сега само това имаше значение.

— Аз ще водя коня ти.

— Не, няма! — изкрещя Мадисън в отговор. — Ако не мога веднага да се справя сам, ще остана тук, докато успея.

Гневът и сарказмът му я накараха да се почувства по-добре. Сигурно беше наранила самолюбието му повече от ръката.

От бученето на вятъра я заболяха ушите. И двата коня ставаха трудни за управляване. Почти се беше пресегнала, за да хване юздата на Бустър, когато той се опитваше да се отклони от пътеката, но единствено мисълта, че Мадисън никога нямаше да й прости, я накара да я дръпне бързо.

— Тук вятърът винаги ли беснее така? — попита той. — Бучи, сякаш влак се приближава зад нас.

До този момент Фърн не беше обръщала голямо внимание на вятъра, но сега и тя чу злокобния вой. При обикновените бури не беше така, но тя беше чувала този шум преди.

— Това е торнадо! — възкликна Фърн.

— Какво? — извика Мадисън.

— Торнадо — изкрещя Фърн срещу вятъра. — Трябва да намерим място да се скрием.

Бяха прекалено далеч, за да се доберат до ранчото на Конър, преди да се разрази ураганът.

Нищо не се виждаше. Конете бяха станали почти неуправляеми. Сграбчи юздата на Бустър и я задърпа с всичка сила, за да го принуди да я последва надолу в низината към поточето.

— Трябва да намерим подслон! — извика тя. Вятърът откъсваше думите от устата й и ги отнасяше далеч от слуха на Мадисън в черната бездна на нощта.

Беше загубила способността да вижда, но не и тази да познае от нервността на конете, че ушите й не бяха сгрешили. Торнадото се приближаваше. Надяваше се само, че не са се изпречили на пътя му. Ако беше така, нищо не можеше да ги спаси.

Дъждът я удряше безмилостно в гърба. Взря се в тъмнината, като се опита да намери едно малко дере, в което си спомни, че беше играла като дете. То минаваше между две дървета, близо до поточето, но не знаеше дали щеше да успее да ги открие в мрака.

Едва доловимите тъмни върхове на дърветата се мержелееха на фона на черното небе. Като заби пети в слабините на коня си, Фърн поведе изплашените животни напред. Когато стигнаха до дърветата, тя слезе и затегли конете на завет под първото дърво.

— Можеш ли да слезеш сам? — изкрещя към Мадисън, но той вече се беше плъзнал от седлото.

Трябваше да се бори с вятъра и конете, за да ги завърже на безопасно място за дървото.

— Следвай ме! — извика тя, като хвана ръката на Мадисън и го поведе към дерето, което пресичаше земята като голяма черна сянка.

Тътенът ги връхлетя и тя чу как главният клон на огромното дърво се пропуква над главите им. Преди да успее да реагира, Мадисън я прегърна със здравата си ръка, вдигна я във въздуха и се затича по стръмния склон на дерето, но след няколко крачки се спъна. При падането Мадисън се намери отгоре й.

Фърн моментално забрави за торнадото, за пречупения клон, за поройния дъжд и цвилещите коне. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за онази нощ преди осем години, когато мъжът лежеше отгоре й, раздираше дрехите й и дращеше тялото й.

Започна да се бори с Мадисън с всички сили. Беше значително по-едър от нея, тялото му почти я смазваше, но тя се мъчеше да събере коленете си и да го отблъсне от себе си, като пищеше и го удряше с всички сили. Въпреки паниката си долови ужасяващия шум от падането на клона и усети как върхът му ги затисна и прикова на място.

— Какво ти става! — изкрещя Мадисън. — Опитваш се да ми откъснеш ръката ли?

— Махни се от мене! — изпищя тя.

— Не мога! — извика той в отговор. Устните му бяха до ухото й. — Ръката ми е захваната под гърба ти.

Не можеше да се надигне от нея, докато не освободеше ръката си, а това не можеше да стане, докато не отместеше клона. А той не можеше да бъде отместен, докато Мадисън не станеше от Фърн. Бяха като в капан.

Борейки се със задушаващия я ужас, Фърн си повтаряше, че е с Мадисън, че той нямаше да я изнасили, но нищо не беше в състояние да премахне паниката, стиснала я като в железни клещи.

Чу се ужасеното изцвилване на конете. В следващия миг се замъгли от извиващия се, въртящ и пищящ ураган, който спираше дъха.

Всичко трая много кратко. Бурята спря някак изведнъж, дори и дъждът изглеждаше, че стихва.

— Добре ли си? — извика Мадисън.

Един клон беше притиснал лицето му върху лявото й рамо и тя едва разбираше думите му.

— Можеш ли да се отдръпнеш от мен? — извика тя на свой ред. Усещаше, че е опасно близо до ръба на паниката, и всяко нещо можеше да я накара да се плъзне по него. Стисна ръце отстрани, като се мъчеше да се въздържи да не крещи и да пропъди спомена за другия мъж.

— Ще се наложи да се повдигнеш, за да успея да си освободя ръката — каза Мадисън.

Напрягайки цялата си енергия, Фърн успя да повдигне достатъчно тялото си, за да може Мадисън да извади здравата си ръка, затисната под нея. Той се завъртя на една страна и някакво подобие на благоразумие се възроди у нея. Като пое дълбоко няколко глътки въздух, тя се опита да успокои бясно туптящото си сърце.

Мадисън се напрегна да повдигне клона, но не успя.

— Не мога да го повдигна само с една ръка — каза той.

Опитаха заедно и клонът най-сетне помръдна. Изнемощяла и задъхана от усилието, но изпълнена с отчаяното желание да се измъкне от дерето и да се освободи от тази близост с Мадисън, Фърн се изправи на крака. Приливът на въздух, когато стана, й помогна да възстанови чувството си за реалност.

Беше като зашеметена, когато погледна нагоре и откри, че един изкривен дънер беше всичко, което беше останало от дървото. Всичко друго беше изпочупено и запратено надалеч. Фърн се обърна, за да погледне назад и не повярва на очите си: второто дърво стоеше както винаги, с непокътнати клони, а конете им бяха все още завързани за дънера му.

— Боже милостиви! — възкликна Мадисън, като гледаше изумено обезобразения дънер. — Бях чувал за урагани, но не вярвах и на половината. Често ли ви сполетява това? — Той излезе от дерето и тръгна, за да огледа изкривения ствол на дървото.

— Не — отвърна Фърн. Той стоеше на високото — едър, силен и вдъхващ чувство за сигурност даже и с ранената си ръка. Как беше възможно да си помисли, че щеше да я нарани? Та той се беше хвърлил в лапите на бурята, за да я открие.

Но когато се сети за тежестта на тялото му върху себе си, паниката я връхлетя пак. Може би никога нямаше да се отърве от нея.

— Трябва да вървим, за да се погрижа за ръката ти — извика тя на Мадисън и се запъти към коня си.

Дъждът беше спрял и небето започна да се прояснява. Фърн и Мадисън яздеха почти без да говорят. Не можеше да надвие умората — събитията от вечерта я бяха омаломощили и изцедили силите й.

Фърн беше обзета от лошо предчувствие: трябваше вече да наближават къщата, а прерията се простираше безмълвна и пуста. Едва когато се приближиха още, тя разбра, че стълбовете, които виждаше, не бяха тези на оградата — те бяха всичко, което беше останало от плевника. Със сподавен вик Фърн заби петите си в хълбоците на коня и препусна.

Мадисън галопираше след нея.

Къщата я нямаше — бе изтръгната с дюшемето, и мястото изглеждаше така, сякаш там никога не бе имало постройка. Свинарникът, пилчарникът — всичко бе изчезнало. Само едно пиленце се мотаеше зашеметено наоколо. Ураганът беше проправил чиста пътека през редките дървета и храсти, навсякъде бяха разпръснати парчета от изтръгнати растения.

Мадисън можеше само да предполага колко самотна трябваше да се чувства, когато виждаше, че всичко, за което беше работила с баща си, всичко, което свързваше с дома си, просто беше изчезнало сякаш никога не бе съществувало. Но той можеше да разбере чувството, което се изпитва, когато си захвърлен в жесток, непознат и ужасяващ свят.

Беше в състояние да го разбере, защото му се беше случвало.

Прегърна я, но тялото й остана сковано, неподвижно. Не знаеше какво да й каже. Думите сега не биха имали никакъв смисъл. Той се зачуди къде ли се беше подслонил баща й: мястото наоколо бе равно, без вдлъбнатина или гънки. Нямаше къде да се скрие.

— Трябва да намеря татко.

— Сигурен съм, че е тръгнал много преди ураганът да стигне до тук — каза Мадисън. — Навярно е с животните.

Но той и сам не си вярваше. Спомни си колко трудно беше да удържат конете си, не виждаше как Спраул би успял да закара добитъка си на безопасно място. Щеше да има достатъчно проблеми да се погрижи за самия себе си.

— Хайде да се върнем в града — каза Мадисън. — Няма какво да правим тук.

— Трябва да открия татко — повтори Фърн.

— Той трябва да е вече на мили от тук — каза Мадисън. — Никога няма да го намерим в тъмнината.

Когато се опита да я отведе, тя махна ръката му от рамото си.

— Не е тук — каза Мадисън петнадесет минути по-късно, когато все още не бяха открили никаква следа от Бейкър Спраул.

— Той не би напуснал имението — настояваше Фърн, като за пръв път, откакто стигнаха до останките от ранчото погледна Мадисън. — Това имение беше най-важното нещо в живота му.

Мадисън разбра, че Фърн беше шокирана. Беше загубила шапката си и косата й се спускаше на мокри заплетени кичури върху раменете. Едва ли осъзнаваше какво вършеше. Погледът й го разстрои. Очите й бяха широко отворени, втренчени така, сякаш беше загубила връзка със света.

— Ръката ти — каза тя и в погледа й се забеляза слабо оживление. — Бях забравила за нея.

— Но аз не… — отговори й Мадисън с едва доловима усмивка.

— Обещах да я превържа, когато… — Гласът й замря.

— Тя може да почака — отвърна Мадисън. — Трябва да тръгваме. Мокра си до кости. Ще бъдеш късметлийка, ако не си пукнала някое ребро.

— Изчезна… Всичко… Просто така.

На Мадисън му се искаше да каже нещо, но какво може да се каже на жена, загубила дома си и вероятно баща си? Той беше загубил и двете, но Фърн не беше мразила баща си или жадувала да избяга от къщи. При него облекчението беше притъпило болката.

На нея й беше останала само болката.

— Баща ти може да строи наново.

— Нима всичко е толкова временно… — отрони Фърн, сякаш не бе го чула — толкова безсмислено.

— Да тръгваме. Имаш нужда от почивка.

Фърн направи усилие да се усмихне. Нещастието й разкъсваше сърцето му.

— Опитваше се да ме накараш да се погрижа за себе си, а ти си този, който е ранен. Сигурно ме смяташ за ужасна глупачка. Не исках да те застрелям, но ме изплаши, като се появи неочаквано в тъмното.

— Трябва да поставите улични лампи — каза Мадисън. — Два хубави газови фенера ще свършат чудесна работа. Може също така да използвате и улични знаци. Учудвам се, че хората изобщо успяват да намерят пътя си в тази прерия.

Говореше глупости, но беше доволен, че можа да я накара да се усмихне. Когато доведе коня й, тя се метна и без да се обръщат назад, двамата се отдалечиха от мястото, което някога бе двор.

— Трябва да намеря къде да отседна — каза тя сама на себе си.

— Сигурен съм, че госпожа Абът ще те приеме, докато баща ти реши какво да прави.

— Но семейството ти е наело къщата. Не искам да се натрапвам.

— На Роуз й е приятно в твоята компания. Джордж е заминал толкова отдавна. Знам, че ще се зарадва, когато Джеф се завърне от Денвър.

— Наистина смятам, че трябва да отседна някъде другаде.

Мадисън я слушаше, докато тя описваше къщите, където можеше да наеме стая, а после изброяваше причините, поради които всяка от тях би била незадоволителна. Убеден, че скоро щеше да се съгласи да остане при госпожа Абът, той насочи мислите си към дилемата й.

Нямаше никаква представа какво щяха да правят с имението — баща й щеше да реши това, но той нямаше да го чака. Бейкър Спраул никога не се беше грижил за Фърн, а Мадисън не очакваше от него да започне да го прави сега.

Но Мадисън не можеше да се намесва без основателна причина.

А той не беше сигурен, че имаше такава, поне не достатъчно. Намесата в живота на хората предполагаше готовност — не, желание да се поеме отговорност за тях. Чувствата му към Фърн бяха силни. Харесваше я, и то много, но не знаеше точно какво искаше да направи.

Беше определено вбесен заради начина, по който всички се отнасяха към нея. Тя заслужаваше повече и той щеше да се погрижи за…

Едно ахване, придружено от сподавен писък, го върна рязко в действителността.

Фърн се спусна от коня си и се затича в една нива, изравнена от урагана. Когато Мадисън я настигна, я намери коленичила над тялото на баща й. Не виждаше никакви рани, но тялото на Спраул лежеше под такива странни ъгли, че Мадисън се убеди, че повечето от костите му бяха счупени. Трябва да е бил вдигнат от вихрушката и запратен на голямо разстояние.

— Знаех си, че няма да изостави ранчото. То беше всичко, което някога го е интересувало.

Фърн го докосваше леко, като отместваше мокрите кичури коса от очите, закопчаваше ризата, почистваше мръсотията от бузата му, но не посегна да оправи крайниците му — не искаше да приеме и последното доказателство за смъртта му.

— Той накара мама да зареже семейството си, за да дойде тук и я заставил да роди още едно бебе, за да има син, на когото да остави това място. Всичко трябваше да бъде пожертвано заради него, дори и аз.

Мадисън не можеше да измисли нищо, което би облекчило страданието й, болката от загубата на баща й, чувството да си загубен, бездомен и самотен. Той беше преживял същите неща, защо тогава не знаеше какво да каже?

Защото неговите собствени рани не бяха заздравели.

Джордж имаше право: Мадисън не беше готов да създава — да строи, да сее и жъне.

Той хвана Фърн за раменете и се опита да я повдигне, но тя не искаше да се изправи, а просто остана надвесена над тялото на баща си. Би се почувствала по-добре, ако беше избухнала в истеричен плач, но очите й останаха сухи.

Като я хвана за китката със здравата си ръка, Мадисън я изправи на крака. Без да обръща внимание на болката от собствената си рана, я притегли към себе си. Тя се приближи до него с гръб, без да отделя очи от тялото на баща си, като му позволи да я прегърне, приемайки топлотата и утехата.

После дойдоха сълзите. Тя плачеше тихо, а тялото й се тресеше в обятията му, сълзите й се стичаха по страните й и капеха върху ръцете му.

— Той наистина ме обичаше — изхлипа тя. — Но толкова силно желаеше да има син, че понякога ме забравяше.

Мадисън не каза на Фърн какво си мислеше за Бейкър Спраул, но ако го беше пипнал, бащата щеше да намери повторно смъртта си тази нощ.

— Трябва да го закараме в града — каза той и тръгна към коня й.

Доведе го и преметна върху седлото тялото на Спраул. Без да отделя поглед от него, Фърн сграбчи юздата. Мадисън потрепери от отвращение: всичко под кожата на Спраул се тресеше като бобени зърна в торба. Закрепването на тялото се оказа повече от това, което можеше да изтърпи.

Радваше се, че Фърн не беше сама, когато откри баща си, но се съмняваше, че някога щеше да превъзмогне преживяния шок.

— Можем да го закараме в конюшнята за коне под наем, докато успеем да уредим нещата — каза той.

Фърн го гледаше втренчено, с невиждащи очи: беше останала съвсем без сили. Мадисън я заведе до Бустър и я повдигна на седлото. Тя не каза дума, когато се качи зад нея. Поеха към Абилийн, като водеха коня й.

 

 

Еди Финч гледаше кръвнишки Мадисън с гневните си очи.

— Няма да хапна и залък!

— Може и така да стане — отговори Мадисън, без да се трогва от гнева на Еди. — Не е лесно да ти се изпрати храна, без някой да се зачуди къде отива.

— Не ми пука. Няма да ям! — повтори Еди.

— Прави каквото щеш, но ще останеш тук до делото на Хен в Топека, а дотогава ще огладнееш ужасно.

— Няма да свидетелствам. И дума няма да кажа.

— Ако останеш тук за толкова дълго време, това би било чисто прахосничество. Освен това ще загубиш и двадесетте долара на ден.

— Това е похищение. Мога да те изпратя в затвора.

— Така е — съгласи се Мадисън, — но ти криеш доказателство. Това също е незаконно и сигурно ще се намериш в килия, съседна на моята.

Мадисън чу звука от конски копита и погледна през прозореца. Един от хората на Джордж се приближаваше.

— Това е Спенсър. Може би ще ти се дояде благодарение на него.

— Може би ще свидетелствам в крайна сметка — каза Еди сърдито. — Може би ще кажа на съдията, че се опитваше да ме подкупиш и че съм видял Хен да язди направо към ранчото.

Мадисън се усмихна на Финч с явно приятелска усмивка, но тя беше от тези, които моментално го изнервяха.

— Оправдавам раздразнението ти — каза Мадисън със студен и заплашителен тон, — но ще дадеш показания и ще кажеш истината. Ако не го направиш, няма да живееш и един ден след делото.

 

 

Въпреки ограниченията, причинени от раната му, Мадисън прекарваше по-голямата част от времето си с Фърн. Тя се справи с всичко около погребението на баща си, но не желаеше да говори за ранчото.

— Няма какво да се обсъжда — заяви тя и изхвърли от ума си мисълта за него.

Но опитът на Мадисън с рогатия добитък му даваше по-голяма вяра в способността на раздразнителните животни да оцеляват, даже и при торнадо и затова нае Рийд и Пайк, за да проверят какво биха могли да открият. Също така се погрижи всяка частичка от къщата и стопанските постройки, която можеше да бъде намерена, да бъде събрана и изгорена. Не желаеше Фърн да се натъкне на нещо, което да разпознае след месеци и да съживи болката от смъртта на баща си.

Сякаш оправдавайки вярата на Мадисън в устойчивостта им, по-голямата част от животните се бяха спасили, но даже и тази новина не можа да извади Фърн от летаргията й. Роуз и госпожа Абът се опитаха да повдигнат духа й, като поддържаха непрекъснат разговор и понякога канеха гости. Фърн се присъединяваше, когато я поканеха, но правеше само това, което й кажеха.

— Колко време ще бъде такава? — попита Мадисън Роуз. Беше минала седмица от погребението на баща й, а нямаше никаква промяна.

— Трудно е да се каже — отговори тя. — Не всички се съвземат еднакво бързо. За Фърн сигурно ще бъде още по-тежко, защото си няма никого. Трябва да вземе толкова много решения, особено за ранчото, и това сигурно я плаши.

— Бих бил щастлив да поема всичките й задължения, но тя не би ми позволила.

Роуз огледа девера си с присвити очи.

Мадисън беше отбягвал да си задава този въпрос дори и наум. В Бостън беше водил живот напълно различен от този на Фърн и семейството й. Но тези последни няколко седмици го бяха върнали към живот, който беше изоставил преди много години. Откри, че физическата дейност му допада и му беше приятно да язди цели мили през прерията, без да търси пътека. Харесваше му предизвикателството на негостоприемното обкръжение, мълчаливите местни хора. Наслаждаваше се даже и на грубоватото, но непринудено общество на границата на населения район, приключението, усещането, че живееш на ръба. Дори беше свикнал да възприема панталоните на Фърн и нямаше желание да я убеждава, че трябва да ги смени с женски дрехи.

Сега, когато беше открил тази частица от себе си, не беше сигурен какво да направи с нея, но каквото и да направеше, то щеше да бъде свързано с Фърн.

— Не съм сигурен — отговори той. — Понякога си мисля, че не е възможно да се влюбя в такова момиче. Трябва да съм полудял. Никога през живота си не съм бил толкова объркан!

— Казвал ли си й нещо?

— Не.

— Недей тогава, докато не се убедиш. Точно сега последното нещо, от което се нуждае, е да й се стовари и това.

— Говориш така, сякаш е бреме да знаеш, че те обичат — каза Мадисън, като се почувства малко обезкуражен. Не беше очаквал да се гледа на чувствата му към Фърн като на изпитание.

— Не е моя работа за кого ще се ожениш — каза Роуз, — но ще ми бъде много неприятно да я видя наранена. Недей избързва! — смъмри го тя. — Знам, че ще положиш усилия да я направиш щастлива, но премисли внимателно, преди да вземеш решение. Вие двамата сте в обтегнати отношения от самото ти идване тук. Не са много нещата, които одобрявате един у друг. После — къде ще живеете? Ти няма да издържиш тук, но дали Фърн ще вирее по-добре в Бостън?

— Сигурен съм, че ще стигнем до рационално решение. — Надяваше се, че не изглеждаше раздразнен, но беше убеден, че е така.

Роуз се засмя непринудено.

— Ако липсва нещо в тази връзка, това е рационалността — каза тя.

Мадисън се отдръпна засегнат и все още не беше възвърнал самообладанието си, когато Фърн излезе неочаквано от стаята си, облечена за езда.