Лей Грийнууд
Фърн (15)

Глава петнадесета

Фърн изчакваше нетърпеливо в стаята си. Роуз бе изпратила братята до „Дроувърс Котидж“, където да продължат разговора си, без да пречат на останалите да спят. Роуз си беше легнала, но госпожа Абът все още се мотаеше из къщата.

Фърн надникна през прозореца в тъмнината на нощта. Сега бе идеалният момент да се измъкне незабелязано от града.

Тя възнамеряваше да отиде до къщата на Конър и не искаше никой да знае за това. Трябваше да разбере истината за убийството. Трябваше сама да се убеди дали Мадисън е бил прав, като й бе казал, че никой не би могъл да види как е бил застрелян Трой. Може би свидетелят му лъжеше с надеждата да получи пари. Всички знаеха, че семейство Рандолф са богати.

Най-накрая тя чу как се затваря врата откъм задната страна на къщата и разбра, че госпожа Абът се е прибрала в стаята си. Без да губи време, Фърн се измъкна от спалнята, премина на пръсти през хола и излезе през входната врата, която госпожа Абът бе оставила отключена, за да може Джордж да се прибере.

Мадисън бе оставил коня й в конюшнята на Том и Ричард Еверет. За да стигне дотам, Фърн трябваше да премине през целия град. Налагаше се да мине и покрай „Дроувърс Котидж“. Тя се надяваше, че никой няма да я разпознае.

Бързо прекоси Втора улица, като се държеше встрани от светлината, която проникваше на улицата през прозорците на къщите. На пресечката с улица „Бъкай“ се спря за миг, преди да завие наляво и да се отправи на север към железопътната линия. Тя нахлупи шапката си още по-ниско. Беше облякла най-тъмните си и най-широки дрехи.

Кръчмите по улица „Тексас“ бяха достатъчно отдалечени и нямаше вероятността да срещне каубои по пътя си.

Фърн намали хода, когато наближи ъгъла на улица „Тексас“ и „Дроувърс Котидж“, но не видя никого на верандата на хотела. Тя приведе глава и забързано премина покрай сградата.

Огромното открито пространство около железопътната линия не предлагаше никакво прикритие, но тя успя да достигне конюшнята незабелязана.

Том Еверет беше там.

— Ако бях на твое място, не бих излизал точно сега — опита се да я спре той, когато Фърн му каза, че иска да й оседлае коня. — Задава се голяма буря.

— Знам, но трябва да видя какво става с фермата. Татко ще отсъства няколко дни.

— Не би трябвало да яздиш през нощта. Ами ако ти се случи нещо?

— От шестгодишна яздя по всяко време на денонощието. Защо трябва да не го правя сега?

— Ако паднеш от коня си, няма да те намерят чак до сутринта.

Фърн отвори уста да му каже, че никога не е падала от коня си, но се спря. Всички в Абилийн вече знаеха защо е отседнала при госпожа Абът.

— Мога да се оправя и сама. Ребрата вече не ме болят.

Малко по-късно тя беше върху седлото и се отправи извън града. Налагаше се още веднъж да премине край „Дроувърс Котидж“, но този път й беше по-лесно, на седлото Фърн приличаше на който и да било каубой.

Тя опипа калъфа на пушката си, за да се увери, че оръжието си е на мястото. Фърн никога не го беше използвала, но след онази нощ преди осем години никога не бе излизала невъоръжена нощно време.

 

 

— Никой няма да повярва, че Хен е невинен, докато не открием кой е истинският убиец на Трой Спраул — каза Мадисън. — Хората тук по-скоро биха повярвали, че сме платили на Еди Финч да излъже в съда.

Джордж бе намерил една колиба в прерията, в която можеха да държат Еди до делото. Мястото беше достатъчно отдалечено от града и никой не би чул виковете му за помощ. Засега обаче каубоите на Джордж бяха успели да убедят Финч, че ще бъде по-добре за него, ако изобщо не вика.

— Особено след като свидетелят иска точно парите — каза Джордж.

— Хен винаги може да се върне в Тексас — предложи Джеймз.

— Аз никога не бягам — отвърна Хен, гледайки Мадисън право в очите.

— Това не е начин да покажеш благодарността си — смъмри го Джордж.

— Не го спирай — намеси се Джеймз. — Остави го да си излее душата.

— Никога няма да забравя деня, в който се събудих и открих, че те няма — каза Хен и в очите му проблесна старият гняв.

— Има неща, които и аз не мога да забравя — отвърна Мадисън. — Ако не исках да гоня крави, да яздя под парещото слънце, докато погледът ми се замъгли от умора, или да разкъсвам тялото си в борба с диви бичета, ти нямаше търпение да ми кажеш какво жалко подобие на мъж съм бил. Когато казвах, че искам да се върна обратно в училището или когато ти ме хванеше да чета книга или да се опитвам да разчистя онази кочина, в която живеехме, ти ми казваше, че е срамота, че не съм се родил момиче.

— Не си спомням да съм те закачал чак толкова.

— Това ти беше станало навик и аз се съмнявам, че изобщо си се чувал какво говориш. Имах чувството, че си двойник на татко.

Хен се изправи изпълнен със студена ярост.

— Ако още веднъж кажеш, че приличам на него, ще те убия.

— Можеш да ме застреляш още сега, но истината няма да се промени само защото ти не искаш да я чуеш.

— Ти винаги се подиграваше с Монти — обвини го Хен. — Знаеше, че той може да ти отвърне само като побеснее или скочи да те бие. Знаеше, също така, че той не можеше да направи това, без да нарани мама. Ти се държеше като страхливец.

— Ти да не беше по-добър с твоите безкрайни опити да ми докажеш, че не отговарям на твоите представи за мъж? Колкото повече се опитвах да бъда по-добър, толкова повече ме презирахте.

— Никога не сме те презирали — отвърна Хен.

Говориш като татко — помисли си Мадисън. Господи, колко мразеше този човек, който не го оставяше на мира дори и след смъртта си.

— Татко направи всичко възможно да ме накара да се намразя. Защо си мислиш, че се молех да ме върне в училището? Защо си мислиш, че почти полудявах, когато трябваше да се прибирам вкъщи? Да живея с теб и Монти беше все едно да живея с него.

— Значи си ни напуснал заради Монти и мен, така ли? — попита го Хен.

На Мадисън му се искаше да му отговори с вик. Той се бе опитвал да принуди Монти и Хен да признаят бруталността в продължение на години. Ездата, стрелбата и хвърлянето на ласо не бяха смисълът на живота на Мадисън. Близнаците можеха да правят всичко това по-добре от него. Но нещата, които можеше да върши, не го караха да се чувства полезен, защото баща му ги бе презирал.

Сега той имаше възможността да върне един стар дълг, може би дори да излекува една стара рана, но не можеше да го направи. Джеймз не си спомняше някога да е виждал Хен уязвен. Той си бе мислил, че душите на Хен и Монти, ако те изобщо имаха такива, са обвити в кожа. Сега виждаше, че в тази кожа също имаше пукнатини. Ако успееше да накара Хен да повярва, че той го е изгонил, Хен никога нямаше да си прости.

Мадисън признаваше, че никога не бе разбрал другите хора и не бе изпитвал привързаност към никой от братята си, с изключение на Джордж. Може би промяната се дължеше на това, че се опитваше да разбере Фърн, но за първи път в живота си Джеймз можеше да долови част от терзанията на Хен. Той не знаеше причината за тях, но можеше да види болката.

Независимо какво бяха направили Хен и Монти, той не можеше да промени нещата само с думи. Ако те отново станеха едно семейство, щеше да им се наложи да забравят миналото.

Джеймз не трябваше да гледа към Джордж, за да разбере как се чувства брат му. Скъпият Джордж, той толкова много се интересуваше и толкова настойчиво се опитваше да ги задържи заедно. Дали щеше да доживее деня, в който те отново щяха да бъдат истинско семейство?

Мадисън се съмняваше в това, но не искаше точно той да унищожи мечтата на Джордж.

— Не. Напуснах, защото така трябваше.

Джеймз усети как пукнатината се затваря. Скъпоценната душа под обвивката се намираше в безопасност за известно време. Той се зарадва, че не бе наранил Хен. Не можеше да го нарани, без да причини същата болка и на себе си.

— Чувствах се човек само когато седяха до мама — каза Мадисън. — Понякога й четях. Друг път я слушах да говори най-вече за времето, когато е била млада. Можеш ли изобщо да разбереш всичко това?

Хен не отговори. Като че ли изобщо не слушаше. Мадисън знаеше, че няма начин братята му да го разберат, а също и, че докато не го разберяха, нямаше да му простят. Той не знаеше защо изобщо си хаби думите. Това не би трябвало да има значение, след като те така или иначе живееха толкова далеч един от друг.

Той се приближи до прозореца и погледна навън. Не искаше да погледне Хен в очите, но очакваше отговора на брат си с тревога.

— Някога се чудех защо мама не се опитваше по-настоятелно да бъде щастлива — каза Хен. Гласът му бе смекчен от спомените. — Дори и докато бяхме в Ашбърн, тя сякаш отстъпваше пред всичко. Когато се преместихме в Тексас, престана дори да се опитва. Искаше да умре. Опитах се да я накарам да се заинтересува от нещо, но тя не искаше.

Мадисън никога не бе успял да разбере защо Хен, който бе най-хладнокръвният и най-малко емоционален член на семейството, бе най-привързан към майка им.

— Първоначално не харесах Роуз — продължи брат му. — Тя можеше да върши всичко, което мама не можеше. След това започнах да харесвам Роуз и открих, че започвам да се ядосвам на мама. Най-накрая разбрах, че мама бе оставила всичко, което бе обичала, във Вирджиния. Семейството й, красотата й, начинът й на живот, които са придавали смисъл на живота й. Преместването й в Тексас бе все едно като да й отнемат храната. Бе въпрос само на време да умре от глад. И при теб ли беше същото?

— Да.

Хен изглеждаше така, като че ли най-после го бе разбрал.

— Харесваш ли Бостън? — попита той.

— През повечето време.

— Джордж може да живее навсякъде.

— Аз не мога — каза Мадисън.

— И аз не мога — призна си Хен. — Но беше толкова скоро…

— Това е Фърн! — възкликна Джеймз, когато видя фигурата на ездач да преминава покрай прозореца.

— Сигурно грешиш — каза Джордж. — Тя отиде да си легне, когато ние излязохме.

— Мислех, че я видях да преминава пеша преди малко, но съм уверен, че тя току-що мина оттук на кон.

— Какво ли смята да прави? — попита Джордж.

— Не знам — отвърна Мадисън, докато сграбчваше шапката си, — но смятам да разбера.

— Защо го интересува какво ще се случи с Фърн Спраул? — обърна се Хен към Джордж, когато вратата зад Джеймз се затвори. — Мислиш ли, че си пада по нея?

— След злополуката той се държи с нея много внимателно.

Хен подсвирна.

— Джеф направо ще откачи. Баща й е яздил с Джон Браун, което е по-лошо и от това да си янки.

— Каза, че щяла да отиде да види какво става с фермата, защото баща й го нямало — каза Том Еверет на Мадисън. — Казах й, че не трябва да излиза нощем, но тя не ме послуша. Фърн никога не е слушала какво й говорят другите.

— Напълно съм наясно с това — отвърна Джеймз. — Оседлай ми Бустър. Тръгвам след нея.

— Няма да ти дам Бустър — възрази Том. — В тази тъмница ще го убиеш.

— Не мога да яздя другите ти кранти. Ако го направя, може аз да бъда убитият.

— Едва ли — заяви Еверет. — Всеки, който възрази на Фърн Спраул, трябва да има повече животи от улична котка. Ездата по време на буря няма да ти отнеме повече от два или три живота.

— Аз не съм спорил с нея — каза Мадисън. — Просто не мога да я оставя да излезе сама. Тя още не се е възстановила. Всичко може да й се случи. Освен това, тя е жена.

— Може би, но никой мъж тук не би посмял да й напомни това. Последния път, когато някой се опита да го направи, тя буквално го прегази с коня си.

Мадисън се разсмя въпреки раздразнението си.

— Тя е малко докачлива, нали?

— За теб може и да е докачлива, но за другите е направо луда.

— По-добре да не казвате това, когато аз съм наблизо.

Но малко по-късно Мадисън си помисли, че лудият беше той. Вероятно щеше да намери Фърн да си седи спокойно вкъщи, суха като препечена филийка и в пълна безопасност. Ако се съдеше по небето и писъците на вятъра, по-вероятно беше той да пристигне подгизнал до кости и да му се наложи да се връща в града в разгара на бурята.

Мадисън не очакваше да го поканят да пренощува във фермата.

Но колкото по-нататък яздеше, толкова повече започваше да се тревожи. Нямаше смисъл в това Фърн да си ходи у дома. Откъде можеше да знае, че баща й го няма? Мадисън не бе чул подобно нещо. Не че той очакваше Фърн да му разказва всичко, но бе очаквал да каже, ако Бейкър го нямаше. Дори и ако баща й наистина отсъстваше, дори и ако тя наистина знаеше за това, защо ще иска да проверява фермата? Фърн не се беше прибрала у дома си в продължение на доста дни и това изобщо не я беше тревожило.

Но ако не отиваше във фермата, накъде тогава се беше запътила? Мадисън не знаеше отговора на този въпрос.

Пътуването до къщата на Конър бе дълго и изморително. Фърн не беше възстановила силите си толкова, колкото си мислеше. Много преди да бе стигнала до колибата, гърдите бяха започнали да я болят. Мускулите й — също. Всичките тези дни, прекарани в леглото, я бяха отпуснали.

Тя постоянно се обръщаше, за да погледне назад. Не знаеше дали се боеше, че някой може да я проследи, или се надяваше Мадисън да идва след нея. Фърн продължаваше да си повтаря, че това е глупаво. Джеймз не знаеше, че бе напуснала града, а останалите не се интересуваха.

Задаваше се силна буря. Плътни облаци се носеха по небето и закриваха луната. Режещ вятър караше тревата да се огъва под напора му. Фърн си бе взела дъждобран, но нямаше да има голяма полза от него при толкова силен вятър. Тя се надяваше да стигне до колибата, преди да започне да вали.

Изоставената постройка имаше призрачен вид. Слабата светлина й придаваше тъмносив цвят и нищо не можеше да бъде различено в сенките й. Според Дейв Бънч нощта на убийството е приличала на сегашната.

Започна да вали точно преди Фърн да достигне до колибата. От непроницаемата тъмнина на небето се изсипаха потоци вода, които плющяха в земята, и само след няколко мига сухата почва се превърна в кал.

Фърн слезе от коня си и го върза здраво за едно дърво. Ако някоя гръмотевица го подплашеше, тя щеше да бъде принудена да прекара нощта в колибата. Беше сигурна, че покривът течеше, но това не я притесняваше толкова, колкото чувството, че нещо лошо щеше да се случи през тази нощ.

Но тя вече не беше изплашено четиринадесетгодишно момиченце. Освен това имаше и пушка. Внезапният блясък на светкавица освети пустия пейзаж и накара Фърн да се почувства още по-самотна. Тя влезе в къщата.

Вътре цареше непрогледен мрак. Фърн отиде до задната част на единствената стая, извади ризата, която бе донесла, провеси я от края на леглото и се върна до вратата.

Не можеше да види нищо. Мадисън не се беше излъгал. Убиецът не би могъл да види Трой, ако се е спотайвал в мастиленочерните ъгли на колибата. Можел е да го убие само по случайност. Но Трой бе улучен само веднъж, при това точно в сърцето. По стените не бяха открити заблудени куршуми: Очевидно не ставаше въпрос за случаен изстрел.

Тя отново се върна в задната част на стаята и се обърна с лице към вратата. Всеки, който би влязъл в къщата, щеше да се открои на фона на нахлуващата при отварянето на вратата светлина. За Трой би било много лесно да убие нападателя си само с един изстрел.

Фърн се облегна на стената. Изненадана беше, че почувства такова огромно облекчение. Хен не би могъл да убие Трой по начина, по който всички мислеха, че го е направил.

Мадисън наистина искаше да открие истината.

Това бе от жизнена важност за нея. През последните няколко дни Фърн бе променила чувствата си към Мадисън. Ако първоначалната й оценка за него се бе оказала вярна, душата й щеше да бъде опустошена. Фърн усети как тялото й потръпва и се отпуска. Можеше да обича Джеймз без угризения на съвестта.

Но вече нямаше значение. Тя и без това го обичаше.

 

 

Бурята се развилия точно над главата на Мадисън. Той се уви по-плътно в дъждобрана, благодарен, че Том Еверет бе настоял да го вземе. Искаше му се да бе приел и предложената му широкопола шапка, но сега вече бе твърде късно. Щеше да се изсуши, когато пристигнеше във фермата на Спраул.

Когато Джеймз стигна до къщата на Бейкър, той не се изненада, че бащата на Фърн бе сам. Нещо му бе подсказало, че е на грешен път. Бейкър нямаше ни най-малка представа, къде може да е дъщеря му.

— Трябва да е отишла да се погрижи за бичетата си — измърмори той тихо, без да вади пурата си от устата или да предложи стол на Мадисън. — Но не мисля, че е така, след като всички вие се опитвате да я разглезите.

— Къде е стадото? — попита Мадисън.

— На около три мили на юг от тук — отвърна Спраул. — Там има един хубав участък прерия. Няколко мили плодородна земя с много вода и трева. Намира се малко след къщата на Конър. Фърн си държи стадото там от години и не дава на никой да се доближи до него. Мнозина са се опитвали, но безуспешно.

— Как да го намеря?

— Не можеш. Не и в нощ като тази.

— Тогава ти ще трябва да отидеш да я потърсиш.

— Да не си откачил? Бурята е твърде силна. Ако тя иска вятърът да я издуха оттук до Мисури, това си е нейна работа.

— Мързеливо копеле! — избухна Мадисън. — Ако се интересуваше от дъщеря си толкова, колкото се интересуваш от кокошките си, тя нямаше да бъде там сега.

— Как позна?

— Никога няма да можеш да разбереш, дори и ако имах времето да ти го обясня.

Джеймз се отправи назад в нощта с неприятното чувство, че отново не бе успял да открие къде се намираше Фърн. Той не знаеше накъде е тръгнала. Единственото упътване, което му бе дал Бейкър, бе къщата на Конър. Оттам трябваше да се оправя сам.

 

 

Вятърът завърташе дъждовните капки и ги мяташе в лицето на Фърн подобно на хиляди малки стрелички. Тя щеше да се измокри до кости, преди да стигне до града. Конят й вероятно очакваше да се прибере в конюшнята със същото нетърпение, с което тя очакваше да се пъхне в сухото, топло легло в дома на госпожа Абът.

Фърн се изкуши да се обърне и да изчака в колибата, докато бурята отмине. За момент си помисли да се отбие във фермата, но се съмняваше дали баща й би я оставил да се върна при госпожа Абът. Беше абсолютно сигурно, че Мадисън не би допуснал подобно нещо, без да се спречка с Бейкър, а тя искаше да избегне това.

Освен това на нея все още й липсваше желание да се види с баща си. Ездата тази вечер я беше убедила, че още не е готова да се върне на седлото. Тя едва ли щеше да признае това на Мадисън, но можеше да го признае пред себе си.

Фърн трябваше да помисли и за бъдещето си. Джеймз я бе накарал да се изправи срещу някои истини за отношенията с баща й. Да се върне при Бейкър сега, означаваше да играе старата си роля до края на живота си. Фърн знаеше, че баща й няма да се промени. Сега й се удаваше възможност да се отнасят с нея по друг начин и тя трябваше да бъде сигурна какво точно иска. Щом вземеше решението си, баща й никога нямаше да й позволи да го промени. Бейкър не би искал дъщеря му да го напусне, но ако тя го направеше, той никога не би я приел отново в дома си.

От тази мисъл я заболя, но Фърн винаги бе знаела, че баща й не храни някакви топли чувства към нея. Ако изобщо чувстваше нещо, то бе неодобрението, че тя беше жива, а брат й — не. През целия си живот Фърн се бе опитвала да запълни празнината, оставена при смъртта на това дете, въпреки че още от самото начало бе знаела, че това е невъзможно.

Но какво щеше да прави, ако напуснеше фермата?

Тя внезапно осъзна какво точно искаше и в същия момент разбра, че е невъзможно да го получи. Мадисън никога нямаше да я помоли да се омъжи за него. Трябва да беше полудяла, ако си мислеше, че би го направил. Още по-глупава щеше да бъде, ако той й предложеше и тя му каже — да.

Едва ли имаше други двама души в цялата страна, които да бяха толкова неподходящи един за друг. Нямаше значение, че според нея той беше най-красивият мъж на света или че образът му не я напускаше дори и в сънищата й. Нямаше значение, че целувките му бяха посели в сърцето й семената на надежда, която дори и най-желязната и безпристрастна логика не можеха да изкоренят. Нямаше значение, че тя постоянно си повтаряше, че не иска да бъде жена и съпруга.

Искаше да прекара остатъка от живота си с Мадисън, но нямаше и най-малка представа, как да направи това. Възможността да успее я плашеше също толкова, колкото и възможността да се провали. Сега не знаеше как ще се справи и не можеше да мисли за това в тази ужасна буря. Трябваше да се върне в града, преди пороят да я завлече в някой поток.

Предчувствието, че някой я бе проследил, я притесняваше повече от дъжда. Колкото по-трудно ставаше да вижда пътя, толкова повече нарастваше и тревогата й. Блясъкът на светкавица й показа, че наоколо е пусто, но Фърн не можеше да се отърси от усещането, че не беше сама.

Тя плъзна ръката си под дъждобрана и пръстите й напипаха приклада на пушката. Това я накара да се почувства по-добре.

Фърн се взря в нощта и напрегна зрението и слуха си, но ревът на вятъра би заглушил дори и шума от подплашено стадо. Тялото й се напрегна, мускулите й се свиха. Пръстите й нервно стиснаха приклада на пушката.

Фърн се опита да мисли с какво би могла да помогне на Мадисън да открие убиеца на Трой. Опита се да реши и какво ще прави след завръщането си във фермата. Опита се дори да си помисли дали да не отиде на партито с Мадисън, но не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че наоколо имаше друг човек.

Това чувство бе толкова силно, че Фърн измъкна пушката си наполовина от калъфа й.

Минутите минаваха и нищо не се случваше. Светкавиците вече не разцепваха мрака толкова често, но вятърът бушуваше край нея с такава сила, че тя не чуваше нищо друго, освен заглушаващия му вой.

Една светкавица удари толкова близо, че Фърн усети изгарящата й топлина. Оглушителна гръмотевица я накара да извика уплашено. На около тридесет метра пред нея се появи силуетът на ездач.