Лей Грийнууд
Фърн (14)

Глава четиринадесета

На Фърн й се прииска да си върне думите обратно. Мадисън изглеждаше съкрушен.

Не, той никога не изглеждаше съкрушен. Може би разочарован или разтревожен, но не и съкрушен. Нищо на света не можеше да пречупи този човек. Ако не одобряваше мнението на някого, той просто се опитваше да го накара да го промени.

Но сега Джеймз изглеждаше наранен и Фърн бе изненадана от реакцията му. Единственото обяснение бе, че той я харесваше много. Но от начина, по който Джеймз й говореше, това й се струваше доста невероятно.

И въпреки това трябва да беше вярно. В противен случай Мадисън не би й казал какво харесва у нея. Неговата представа за любезен разговор би накарала краката на всяка жена да се подкосят, но Фърн нямаше такова намерение. Тя просто искаше да се чувства красива, желана и харесвана.

Вниманието й бе привлечено от един мъж, който вървеше бавно по улицата. Той не се спря, но продължи да поглежда по посока на пейката. Тя беше благодарна, че не бе позволила на Мадисън да я учи да танцува. Беше сигурна, че щеше да се разпространи из целия град още преди полунощ.

— Роуз казва, че Монти е луд по кравите — каза Фърн. — Аз никога не бих харесала мъж, който предпочита кравите пред жените.

Мадисън се отпусна, но ръката му остана далече от врата на Фърн.

— За какво говорех? — попита той.

— Че заради луничките си не приличам на изкуфял търговец на добитък, въпреки че не ми е ясно с какво едно такова сравнение е по-добро от това да бъда сравнявана с юница.

Джеймз се разсмя непринудено.

— Подхвърлих това само за да стане весело. Помислих си, че може би ставате твърде самодоволна.

Фърн се втренчи в него.

— Казвате ми, че кожата ми приличала на стар пергамент, че никоя уважаваща себе си жена не би се разхождала в моите дрехи, че всичко, което съм изрекла, помислила или извършила през целия си живот, е неправилно и след всичко това имате дързостта да ми заявите, че може би съм станала твърде самодоволна. Това ме кара да мисля странни неща за жените, с които се срещате.

Мадисън се разсмя отново и я придърпа назад към пейката.

Беше й приятно да усеща допира му, защото й действаше като магия. Този път той беше по-настоятелен. Ръката му обви раменете й и пръстите му нежно започнаха да опипват кожата под ризата й.

Фърн не бе и подозирала, че кожата може да бъде толкова чувствителна на най-слабия допир, на най-малкия натиск, на най-дребната промяна в топлината. Струваше й се, че всяка част от съзнанието й се е концентрирала върху рамото й.

— Вие сте особен мъж — каза Фърн, докато се опитваше да определи дали действията му бяха обяснение в любов и дали тя не бе полудяла, като си мислеше, че бе доловила нежност в гласа му. Нямаше опит с мъжете и единствено инстинктът й я ръководеше сега. Джордж не се държеше с Роуз по този начин, а никой не се съмняваше, че той боготвореше жена си.

Тялото на Мадисън не се помръдна видимо, но разстоянието между тях сякаш се скъсяваше. Тя почти можеше да долови как погледът му омекна. Пръстите му й казваха неща, които устните му не бяха посмели да изрекат.

Тогава Фърн осъзна, че на него му бе също толкова трудно да признае, че изпитва силни чувства, колкото на нея й бе трудно да признае, че е жена и като такава са й присъщи всички женски нужди и желания. Той може и да не знаеше, че за него тя означава много, но тя вече го знаеше. Можеше да го прочете в очите му.

Обви я с ръка и започна да я придърпва към себе си.

— Казах също и че харесвам здравия ви разум. Мисля, че ми харесвате най-много, когато сте малко сърдита и не можете да решите дали искате да ме ударите или да ме стъпчете.

— Че кой мъж би предпочел такава жена? — попита тя.

Мадисън очевидно беше сбъркан, но Фърн се надяваше, че той ще си остане такъв поне за известно време.

— Не знам — отвърна той. — Със сигурност не и типът мъже, към който си мислех, че спадам. Изглежда, че Канзас събуди защитните ми инстинкти.

— В Бостън никой ли не се нуждае от защита?

— Не и колкото вас.

— Аз ли? И от какво трябва да бъда защищавана?

— От себе си, от баща си, от този град. Както и от нещо, за което не искате да ми разкажете. Какво е то? Баща ви може и да ви претоварва с работа, но би ви защитил.

Фърн отново забеляза същия мъж. Той се връщаше в обратна посока и този път сякаш вървеше по-бавно. Тя беше съвсем сигурна, че той ги наблюдава. По гърба й премина тръпка. Беше благодарна, че Мадисън бе до нея. Присъствието му я успокояваше.

— Не мога да ви кажа — заяви тя.

— Защо?

— Някои неща не могат да бъдат обяснени толкова лесно.

За момента изражението на Джеймз сякаш казваше, че той няма да зачете желанието й да не говори, но погледът му внезапно омекна и Фърн осъзна, че той й предлагаше безкрайно разбиране.

— Време е да започнете да бъдете жена и да се гордеете с това. Баща ви вероятно няма да одобри това, но ще свикне. Той може дори да започне да се гордее, че има дъщеря като вас.

Фърн усети огромно желание да се хвърли на врата му и да заплаче, но успя да го потисне. Мъжете никога не плачеха и не обичаха плачещите жени.

— А вие? — запита тя, опитвайки се да насочи вниманието към него, докато успее да се овладее.

Вместо отговор, той я хвана за раменете и я обърна така, че лицето й да не бъде скрито под сянката.

— Защо плачете?

— Не плача.

— Добре, защо тогава не плачете?

— Вие си противоречите — каза тя и се опита да се засмее.

— Вие също.

— От жените не се очаква да говорят смислено. Не го ли знаехте?

— Не исках да кажа нещо, с което да ви нараня.

— Не го направихте. Вече ми се беше насъбрало доста.

Вместо да й задава повече въпроси или да я уверява, че всичко ще се оправи, Мадисън я придърпа към себе си и обви ръце около нея. Нежно привлече съпротивляващото се тяло, докато рамото й полегна върху гърдите му.

— Най-лошите рани са онези, причинени от нещо, което таим вътре в себе си — каза той и я целуна по челото.

Разбирането в гласа му я накара да се отпусне. Мадисън знаеше какво изпитва Фърн, защото и той изпитваше същото. Джеймз разбираше, че съпротивата й нямаше нищо общо с желанието й да изглежда силна, а се дължеше просто на волята й да оцелее. Съмненията й нямаше да се разсеят с времето. Те винаги щяха да останат в нея и да я нараняват.

Но ако Фърн можеше да намери щит, който никога да не я изостави, никога да не се износи, да бъде толкова силен и здрав, че нищо да не може да го пробие, може би нямаше да я боли толкова много.

Тя не знаеше какъв би могъл да бъде този щит, но ако някога успееше да го открие, се надяваше той да има нещо общо с това, че ръцете на Мадисън я прегръщаха. Никога през живота си Фърн не се беше чувствала толкова защитена и в такава безопасност.

Той бе нежен с нея заради нараняванията й, но дори и когато усети лека болка, все още й се искаше Мадисън да я притисне по-здраво и по-близо до себе си. Искаше да е толкова здраво свързана с него, че нищо да не може да ги откъсне един от друг.

Усети как ръцете й бавно обвиха кръста на Мадисън — направиха го сами, без съзнанието й да им го нарежда. Обзе я странно чувство.

Никой мъж не бе я прегръщал. Тревогата и очакването засилиха великолепното чувство на доволство, докато тя усети, че е намерила отговорите на всички въпроси.

Да обвие ръцете си около Мадисън бе още по-приятно. Той имаше силно и стегнато тяло. След като дълго време бе живяла като върху подвижни пясъци, тя имаше чувството, че си почива върху монолит.

Беше на сигурно място. Беше си у дома.

Целувката на Джеймз беше нежна, а докосването му — леко, прегръдката му й даваше сигурност. В целувките му имаше някаква проникваща способност, на която Фърн не можеше да устои. Харесваше й начинът, по който той я принуждаваше да върши точно това, което й се искаше.

Мадисън нежно докосна устните й и скоро започна да покрива лицето й със страстни целувки. Фърн никога не бе чувала за мъже, които целуват жените по очите, но това много й харесваше.

Трудно й бе да повярва, че Джеймз, който можеше да бъде толкова рязък и безстрастно критичен, можеше да захвърли нежеланието си да показва емоциите си и вместо това да се държи като любящ мъж. Той се бе променил също толкова, колкото и тя.

По някакъв незнаен начин бе успяла да му въздейства с женската си магия и той напълно бе забравил, че не я одобряваше, а вместо това искаше да я целува.

Но неговото влияние над нея бе също така необикновено.

Тя никога не бе искала да бъде красива заради някакъв си мъж. Никога не бе искала да бъде прегръщана или да бъде защищавана. Никога не бе мислила, че би й харесало да бъде целувана.

Изгуби ума и дума, когато езикът му си проправи път между зъбите й и нахлу в устата й. Фърн бе сигурна, че никой в Канзас не правеше това и че приятната възбуда, която усещаше, беше неприлична и дори и леките жени не биха я одобрили. Но след моментно колебание осъзна, че и това й харесва. Езикът му навлезе още по-дълбоко в устата й.

Болката в ребрата й й подсказа, че Мадисън я притискаше твърде силно, но тя не й обръщаше внимание. Това бе твърде малка жертва за удоволствието да почива върху ръцете му.

Но всичко се промени, когато той я придърпа още по-близо до себе си, когато телата им се прилепиха и гърдите и бедрата й допряха неговите.

Някъде вътре в нея се събуди страхът, който се бе спотайвал в продължение на осем години. Дори и в прегръдката на Мадисън, дори когато й се искаше да се изгуби в ръцете му, тя усети как мускулите й се стягат. Паниката се надигна в нея подобно на събудено след дълъг сън ужасно чудовище и прогони възбудата от допира на гърдите й до неговите. Тя й отне спокойствието, което намираше в ръцете му.

Изведнъж поиска да се откъсне от затвора на прегръдката му. Тялото й се скова и мускулите й се напрегнаха във върховно усилие.

Фърн се опита да се убеди, че вярва на Мадисън, че той никога не би я наранил, но тя му се доверяваше твърде отскоро, за да успее да преодолее страховете си. Трябваше да се освободи.

Когато вдигна ръце, за да го отблъсне, Фърн се опита да измисли някакво извинение. Мадисън щеше да настоява за обяснение, но тя не можеше да му каже истината. Не можеше да я каже на когото и да било.

Точно тогава Фърн видя същият човек да идва по улицата.

— От другата страна на улицата има един мъж, който ни гледа — каза Фърн докато се измъкваше от ръцете на Джеймз. — Минава оттук вече за трети път.

За момент Мадисън сякаш бе неспособен да вижда каквото и да било, освен нея, но щом погледна през улицата тялото му внезапно се изпълни с енергия. Той извади часовника си от джоба.

— Дошъл е — каза Джеймз възбудено и почти скочи на крака.

— Кой е дошъл?

— Човекът, който може да докаже, че Хен не е убил братовчед ви.

Мадисън вече бе забравил за Фърн. Всичко, за което мислеше сега, бе Хен. Тя погледна към мъжа на улицата.

— Сигурен ли сте, че е безопасно? — Тя не разбираше защо този човек се криеше, щом искаше да даде показания.

— Не съм, но не мога да си позволя да пропусна тази възможност само защото нещо може да се случи. Ще се оправите ли сама, докато се върнат Джордж и Роуз?

Магията бе изчезнала. До нея отново стоеше чуждият Мадисън и тя бе просто един човек, на когото той говореше.

— Ако имам нужда от помощ, ще повикам госпожа Абът.

Джеймз се усмихна, но беше очевидно, че му се иска да тръгва.

— Забележителна защита — каза той.

— Вървете, преди човекът да си е променил решението — подкани го Фърн. — Никога няма да ми простите, ако заради мен изпуснете някакво доказателство.

Мадисън се обърна към нея. На лицето му бе изписано смайване.

— Не можете да си представите с каква готовност бих ви простил — заяви той.

За момент Фърн си помисли, че Джеймз ще остане още малко, ще каже още нещо, но той се обърна, слезе по стълбите и тръгна по улицата. В същия миг човекът от другата страна на улицата изчезна между две къщи. Тревогата на Фърн се засили. Ако този човек се плашеше толкова много за сигурността си, колко ли опасно би могло да бъде за Мадисън?

Джеймз вече значеше твърде много за нея. Той бе придал нов смисъл на живота й. Тя се бе преродила под неговото внимание и бе започнала да се чувства жена.

Тя обичаше Мадисън.

Студена тръпка я прониза и я остави нещастна. Какъв бе смисълът да го обича, ако не можеше да понася допира му? Не можеше да го държи вечно на разстояние. Той не би приел подобно нещо, а и тя не искаше това от него.

Не можеше да стане негова жена.

Но Фърн искаше да бъде точно това.

Мамка му! Какво щеше да прави сега?

 

 

Докато Мадисън следваше мъжа в тъмнината между къщите, мозъкът му се занимаваше повече с това къде беше стоял преди малко, отколкото с това накъде се беше запътил.

Не бе възнамерявал да прегръща Фърн, нито пък да я целува. Джеймз се опитваше да се убеди, че би направил същото с всяка от няколко жени, но не си вярваше. Опитваше се да се убеди, че Фърн бе разтревожена, че бе имала нужда от някой, който да я успокои, и че нямаше нищо необичайно в това, че бе пожелала той да бъде този някой, но знаеше, че и това не е вярно.

Мадисън не искаше само да я успокоява или да седи до нея и да я прегръща. Една целувка не му беше достатъчна.

Напусна тясната уличка между редицата къщи и излезе на улица „Спрус“.

Искаше му се да вземе Фърн със себе си в Бостън и да направи от нея една уважавана млада дама, но знаеше какви ще бъдат протестите й срещу неговото намерение. Мисълта за това го накара да се усмихне.

Но той не бе привлечен от тази Фърн, независимо колко красива би могла да бъде тя. Познаваше само онази Фърн, която носеше панталони, псуваше като тексасец и имаше издръжливостта на необработена испанска кожа.

Мадисън зави по Втора улица и се отправи на запад.

Какво, по дяволите, му харесваше толкова у нея, като се изключеха закръглените й бедра, дългите й стройни крака и допира на гърдите й срещу неговите?

Всъщност те двамата си приличаха много. Всеки от тях бе наранен лошо и се опитваше да отрече това. И двамата се страхуваха да си позволят да обичат някого и се опитваха да отрекат, че имаха нужда от обич.

Джеймз харесваше силната й воля. И двамата бяха самотни, но без съмнение Фърн бе по-самотна от него. Тя обаче не се беше предала, а бе принудила света да я приеме такава, каквато тя искаше.

Но дори и това не бе всичко. Мадисън бе принуден да признае, че бе привлечен от нея само заради нея самата. Той не можеше да си обясни защо местните фермерчета не се редяха на опашка пред вратата й, като се имаше предвид как красивото й тяло се очертаваше под опърпаните й дрехи. Сигурно им беше взела страха.

Странно бе, че Фърн никога не се бе опитала да го разкара. Искаше той да напусне града, но не и да го отдалечи от себе си. Едва сега Мадисън осъзна, че те двамата бяха доста различни.

Джеймз видя, че мъжът го чака в сянката на училището, и престана да мисли за Фърн. Ръката му се плъзна в джоба и пръстите му стиснаха дръжката на револвера. Мадисън не очакваше, че ще има неприятности, но бе решил, че трябва да бъде подготвен за всеки случай.

— Почти си тръгвах — каза мъжът. — Не трябваше да се показвам пред други хора.

— Зает бях с една неочаквана работа.

— Видях я аз тази работа.

— Няма значение — каза Мадисън раздразнено. — Имате ли да ми кажете нещо?

Мъжът се огледа нервно наоколо.

— Не ми харесва да се мотая из града. Не вярвам на хората, които живеят събрани на едно място. Това е против природата ми.

— Може и така да е — съгласи се Джеймз нетърпеливо, — но това е нещо, което нито вие, нито аз можем да променим. Какво можете да ми разкажете за местонахождението на Хен през онази нощ?

— Мога да ви кажа, че не е бил близо до къщата на Конър.

— И къде е бил?

— На около десет мили на юг, в посока към Нютън. Не знам дали е ходил там, но се връщаше по този път.

— По кое време?

— Не съм сигурен.

— Трябва да ми дадете колкото може повече подробности.

— Не може да е било по-рано от десет и по-късно от единадесет часа. Вероятно някъде по средата. Аз се ориентирам доста добре по звездите. Те са моят часовник.

Мадисън едва успя да прикрие възбудата си. Дейв Бънч бе заявил, че е видял коня на Хен да напуска къщата на Конър около десет и петнадесет. Ако този мъж можеше да докаже, че петнадесет минути по-късно Хен се е намирал на десет мили от мястото на убийството, никой нямаше да повярва, че брат му е убил Трой Спраул.

— Ще кажете ли всичко това пред съда?

— В никакъв съд няма да ходя! — Мъжът бе готов да си тръгне. — Някой е убил Трой и е натопил брат ви за това. Няма да му се хареса, че мога да променя хода на един случай, който се смята за решен. Какво би го спряло да убие и мен?

— Аз ви гарантирам безопасността.

Мъжът се изсмя презрително.

— Че как може някакво градско конте като вас да ме защити?

Мадисън трябваше да потисне гнева си. Този мъж му напомняше за близнаците. Кога щяха хората да се научат, че новите, чисти дрехи и добрите обноски не правеха човек слаб?

— Джордж ще прибави и своята гаранция към моята.

— И той не е по-добра стока — изръмжа мъжът. — Ако Хен не беше в затвора, щяхте да имате истинска гаранция. Той по-скоро би застрелял някого за това, че му е задал въпрос, отколкото да му отговори.

— Може би имате по-голямо доверие на шериф Хикок.

Мъжът изпсува.

— Той не вдига очи от картите. Може да ме убият и да пренесат тялото ми чак в Мексико, преди той да разбере какво се е случило.

— Бихте ли говорили пред съдия?

— Ако ми платите достатъчно.

— Вижте, аз ще платя за защитата ви. Ще платя дори и ако трябва да се преместите да живеете другаде след процеса. Но ако излезе наяве, че съм ви платил, за да дадете показания, думите ви няма да струват и пукнат грош пред съда.

— И защо не? Аз казвам истината.

— Никой няма да ви повярва. Ще сметнат, че казвате онова, за което съм ви платил да кажете.

— Да не искате да кажете, че няма да ми платите?

— Просто ви обясних какво мога да направя.

— Само че това не е достатъчно. Искам злато. Чух, че старецът ви откраднал доста по време на войната, така че не би било проблем да ми отделите малко. Никой не трябва да знае за това.

— Това е лъжлив слух, който бе пуснат от някого в Тексас. Но дори и да беше вярно, нямаше да промени нещата. Не бих могъл да ви дам злато, дори и ако го имах.

— Няма да си сложа главата в торбата за нищо — заяви човекът и се обърна, за да си ходи. — Ако си промените мнението, обадете се на Том. Той знае как може да ме намери — извика през рамо и си тръгна.

— Двадесет долара на ден ще стигнат ли?

Мъжът се спря. Не каза нищо, но очевидно слушаше.

— Законът разрешава да се плати на човек, че е отделил време, за да даде показания, ако това му пречи да изпълнява задълженията си.

— Колко дни може да продължи процесът?

— Ако се съгласите да останете до края, можете да получите няколкостотин долара.

— Няма да спя в хотела.

— Това е всичко, което мога да направя.

Мъжът остана на мястото си в продължение на няколко минути.

— Ще ви се обадя — каза той и отново пое в нощта.

— Чакайте! Как се казвате? Къде мога да ви намеря?

— Не можете — отвърна човекът, без да се обръща назад.

Мадисън знаеше, че ако оставеше този мъж да изчезне, заедно с него отлиташе и възможността Хен да излезе от затвора. Без да се замисля за последствията, Джеймз се втурна безшумно напред. Преди мъжът да усети, че нещо не беше наред, Мадисън бе хванал врата му. Натисна трахеята, за да заглуши евентуален вик. Мъжът се строполи безжизнено на земята.

— Не мога да те оставя да си отидеш — каза Джеймз. — Животът на Хен може би зависи от това. — Той вдигна мъжа на рамо и се запъти към „Дроувърс Котидж“.

— Имате ли нужда от помощ? — попита го служителят в хотела, когато Мадисън влезе в сградата превит под тежестта на свидетеля.

— Ще ми помогнете, ако отворите вратата на стаята ми — каза Мадисън, като едва си поемаше дъх след дългото ходене.

Служителят се втурна напред.

— Приятел ли ви е?

Джеймз кимна.

— Зле ли му е?

— Не. Пиян е. Като го гледа човек, би си помислил, че носи повече на уиски.

— Така изглежда.

— Благодаря — каза Джеймз, когато служителят задържа врата отворена, за да може той да влезе в стаята си. Мадисън бръкна в джоба си и потърси монети. — Ще ви бъда много благодарен, ако не казвате на никого за това. Приятелят ми ще се почувства много неудобно, ако някой разбере, че се е натряскал до козирката.

— Не бих си и помислил да го направя — отговори служителят и очите му се разшириха при вида на монетата в дланта му.

— И кажете на чистачките да не почистват утре. Мисля, че приятелят ми ще спи до късно. — Той намигна и служителят си тръгна ухилен до уши.

— Ако не ти намеря друго жилище, ще стоиш в тази стая, докато започне процесът на Хен — каза Мадисън на лежащия в безсъзнание.

 

 

— Може ли да му се вярва? — попита Джордж.

— Колкото и на Дейв Бънч — отвърна Мадисън. — Освен това, двамата свидетели няма да си противоречат. Бънч никога не е твърдял, че е видял Хен, а само коня му. Мисля, че убиецът е боядисал коня си, за да прилича на този на Хен, така че всеки, който би го видял, да си помисли, че брат ни го язди.

— Така трябва да е било — каза Хен. — Сара не би оставил никой друг, освен мен да го язди.

За голяма изненада на всички шериф Хикок бе освободил Хен в момента, в който Мадисън му бе казал, че има свидетел, който може да докаже, че брат му е бил на десет мили от местопрестъплението, когато е било извършено убийството.

— Никога не съм смятал, че Хен би убил някого от засада — бе казал шерифът.

Сега те всички бяха насядали около масата след вечеря. Фърн все още не бе преодоляла шока от това, че седеше срещу човека, когото бе мразила толкова дълго време.

Той можеше да убива. Тя бе прочела това в очите му.

Не просто от омраза или гняв, а защото имаше самообладанието да извърши подобно нещо. Фърн не смяташе, че той има способността да чувства каквото и да било. Очите му бяха сини като небето през ясен летен ден, но им липсваше топлината и страстта, които излъчваха очите на братята му.

Тя имаше чувството, че гледа две красиви, идеално изработени стъклени парчета, но напълно лишени от човечност. Ако му се наложеше, той щеше да убие и изобщо нямаше да се колебае. Нито пък щеше да съжалява.

Тя се обърна към Мадисън и Джордж. С тръпка на ужас Фърн осъзна, че ако това, което й бе казал Джеймз, бе вярно, ако тримата братя бяха трите лица на един и същи човек, то Мадисън и Джордж бяха също толкова опасни. Те може би щяха да се опитат да го избягнат, но също биха убили, ако им се наложеше.

Това я накара да потрепери.

— Мислите ли, че ще свидетелства? — попита Фърн. Тя бе смятала Хен за убиец в продължение на толкова много време, че й беше трудно да повярва в противното.

— Да — отвърна Мадисън. — Сега той е ядосан, защото съм го вързал, но това не ме безпокои. Ако досега убиецът не е направил нищо, което да го издаде, когато разбере, че можем да докажем невинността на Хен и че може би имаме някаква улика, която да ни разкрие самоличността му, той ще предприеме нещо.

— Имате ли представа кой е той? — запита го Фърн.

— Не — призна Джеймз. — Знам само, че убиецът е имал някаква полза от смъртта на Трой.

— Но каква? — попита Роуз.

Мадисън сви рамене.

— Не знам. Никой тук не е харесвал Трой. Дори и бащата на Фърн го е уволнил. Въпреки това той, изглежда, е имал пари.

— Трой никога не е харчил много — намеси се Фърн.

— И аз така чух отначало, но по-късно открих, че е обичал да играе комар. Не е залагал много, но все пак е било повече, отколкото е можел да си позволи със заплатата, която му е давал Сам Белтън. Трой е получавал пари отнякъде.

— Изнудване ли имаш предвид? — запита Джордж.

— Не трябва да се изключва такава възможност.

— Но кой му е плащал? — попита Фърн.

— Точно това се надявах да разбера от вас — каза Мадисън. — Вие сте познавали братовчед си по-добре от който и да било друг. Познавате и хората в този град. Опитайте се да си спомните всичко, което се е случило, откакто живеете тук. Сещате ли се за някого, срещу когото Трой би могъл да има нещо?

В съзнанието на Фърн незабавно изплува една сцена, толкова ярка, че я накара да потръпне вътре в себе си. Това със сигурност не можеше да бъде причината. Този човек бе напуснал Канзас преди много години.

Но дали наистина си беше отишъл? Фърн потръпна от страх. Ако онзи мъж се бе върнал, тя може би го бе подминала на улицата, без да го познае.

— Но защо е искал да натопи Хен? — попита Роуз. — Той идва в града само за да докара стадо добитък и никога не се застоява дълго.

— Мислиш ли, че това има някаква връзка с онези слухове за златото? — запита Джордж.

— Не. Не виждам как обесването на Хен би помогнало на убиеца да се докопа до златото. Не, той се опитва да нарани семейството или пък има за цел тексасците като цяло.

— Тексасците ли? Че защо някой би направил подобно нещо? — попита Роуз. — Хората тук забогатяват на наш гръб.

— Не всички тук искат да има пазар на добитък в Абилийн — обясни Мадисън. — Според Фърн много от фермерите и ранчеросите ни мразят.

Фърн чу как собствените й думи кънтят в ушите й. Никой друг жител на Канзас не бе заявявал по-гръмогласно от нея колко мрази тексасците.

— Да не говорим пък за всички онези, които се опитват да продават парцели земя на заселниците. Не трябва да забравяме и собствениците на обори от Елсуърт и Нютън — продължи Джеймз. — Те ще имат изгода, ако тексасците напуснат Абилийн. Това може да означава, че няколко хиляди долара ще бъдат харчени в техните градове.

— С други думи, почти всеки жител на Канзас е имал мотив — обобщи Джордж.

— Не чак толкова зле — отвърна Мадисън, — но може и така да се каже.

— Какво смяташ да правиш?

— Да пусна малко информация. Донякъде точна, а донякъде не чак толкова. Трябва да накараме убиеца да се размърда и да го принудим да направи грешен ход.

— Не можем да направим нищо преди утре сутринта, така че отивам да си легна — каза Роуз и се изправи. — Ти също трябва да си изморена — обърна се тя към Фърн.

Фърн не чувстваше никаква умора. Тя се съмняваше, че би могла да заспи тази вечер, но трябваше да остане сама, за да мисли на спокойствие.

Кой беше убил Трой и защо? Не се бе сещала, че Трой може да изнудва някого и тя не би обърнала внимание на подобно предположение, ако не беше изказано от Мадисън. Всичко, което той бе казвал досега, се бе оказвало вярно. Тя трябваше да разбере дали Джеймз бе прав и този път.

Фърн смяташе да направи това още същата вечер.