Лей Грийнууд
Фърн (12)

Глава дванадесета

— Не ме интересува — отвърна Бейкър Спраул. — Дъщеря ми е тук и искам да си я прибера.

— Тя спи — каза госпожа Абът.

Това също не го интересуваше. Фърн се дразнеше, че чуждите хора проявяваха по-голяма загриженост за нея, отколкото собственият й баща.

— Глупости — заяви Бейкър. — На момичето му няма нищо. Вие я разглезвате.

— Трябва да ви напомня, че в къщата си имам гости — отговори госпожа Абът, без да прикрива неодобрението в гласа си. — Трябва да останете навън.

Фърн си помисли, че баща й сигурно се опитваше да се промъкне край госпожа Абът и се запита колко ли време щеше да му бъде необходимо да влезе в къщата.

— Дръпни се от пътя ми, жено! Дъщеря ми е вътре и смятам да я изкарам навън.

— Нищо подобно няма да направиш, преди тя да се възстанови — отвърна госпожа Абът. — Тя беше толкова слаба, когато се върна вчера, че трябваше да й помогнем да си легне.

Фърн знаеше, че баща й бе очаквал съпротива от госпожа Абът, но я беше подценил, ако си бе мислил, че може да я пренебрегне. Тя се беше противопоставила на влизането на Мадисън в спалнята на Фърн и със сигурност нямаше да допусне, който и да било мъж да влезе в дома й, преди те двете с Роуз да са напълно облечени. Госпожа Абът беше слаба и със среден ръст, но Фърн си помисли, че би било доста трудно за когото и да било да я накара да напусне позиция, която решеше да заеме.

— Вие вече я развалихте. Тя вече няма да става за нищо, ако не я набия.

— Господин Спраул — възрази госпожа Абът, — вие не можете да ударите това момиче. Аз не одобрявам начина, по който тя се облича, и коя ли порядъчна жена би го одобрила, но да я биете…

Фърн си спомни колко пъти баща й я беше пердашил. Това не я беше вразумило, а само я бе накарало да издигне повече бариери между себе си и останалия свят. За нещастие, баща й не виждаше това.

— Няма да направите подобно нещо в дома ми! — заяви госпожа Абът. — Опитайте само и шерифът ще ви спипа, преди да…

— Ако успеете да го събудите, след като цяла нощ е играл комар — каза Спраул. — А сега ме пуснете да вляза. Смятам да прибера дъщеря си и ще го направя веднага.

Фърн започна да става от леглото. Госпожа Абът нямаше да задържи баща й твърде дълго. Фърн не обичаше кой знае колко тази жена, но тя се бе грижила добре за нея. По-голямата част от забележките й бяха просто израз на майчинска загриженост.

— Госпожо Абът, какъв е този шум?

Фърн се вцепени. Това бе гласът на Роуз. Фърн не можеше да позволи баща й да се държи грубо с Роуз, не и след всичко, което жената на Джордж бе направила за нея. Особено пък в нейното състояние. Ако нещо й се случеше…

— Това е господин Спраул. Той е дошъл да…

— Значи вие сте бащата на Фърн — каза Роуз с изпълнен с неодобрение глас. — Крайно време беше да проявите малко загриженост за дъщеря си. Очаквах да пристигнете тук преди свечеряване още в деня, в който я донесоха в тази къща.

— Някакво си малко падане не е причина да се втурна след Фърн — отвърна Бейкър. — Очаквах я да се прибере у дома, за да ми приготви вечерята.

Фърн не можеше да повярва на ушите си! Гласът на баща й беше загубил толкова много от силата си, че звучеше почти извинително.

— Ако бяхте попитали, щяхте да разберете, че тя не беше в състояние да ви приготви вечерята, както и да върши каквато и да било работа.

— През живота си не съм оставал в леглото дори за един ден.

— Не всички са такива късметлии като вас.

— Хората обичат да се глезят. Така се чувстват по-важни.

— Сигурна съм, че сте прав, но Фърн беше наранена доста лошо.

Фърн започна да се притеснява за реакцията на Бейкър. Той не бе свикнал да среща съпротива, особено пък от жени. Когато Трой спореше с него, Спраул направо побесняваше.

— Е, тя имаше достатъчно време да се оправи.

— Съвсем не. Мислех си, че сте разбрали това, когато тя не е успяла да се качи на коня си.

— Това се дължеше на прекалено дългото лежане в кревата. Оставете я да се пораздвижи един-два часа и ще се оправи.

— Страхувам се, че не мога да се съглася с вас. Ще са й необходими още няколко дни, преди да може да се заеме отново с малка част от предишните си задължения.

Баща й не обичаше да му противоречат. Това беше сигурен начин да го подлудят. Точно затова се бяха сбили с Трой последния път.

— Смятам да я видя на седлото преди залез. Не можете да очаквате от мен да върша и нейната работа.

— Не ме интересува кой ще й върши работата. Фърн остава тук, докато не се оправи достатъчно, за да може да си тръгне.

— Вижте какво, госпожо, не знам коя сте…

— Казвам се Роуз Рандолф и съм съпруга на Джордж Рандолф.

— … но не можете да ми казвате какво да правя с дъщеря си. А сега се дръпнете от пътя ми, преди да съм ви отместил аз.

Фърн се измъкна от нощницата и посегна към ризата си. Не можеше да го остави да докосне Роуз. Ако му позволеше да направи това, никога повече не би могла да погледне Мадисън в очите.

— Ако посмеете дори да ме докоснете, съпругът ми ще ви убие! — заяви Роуз. Тя изрече това толкова спокойно, като че ли казваше какъв горещ ден ги очаква. — Искам да кажа, ако Хен не го изпревари.

Настъпи тишина. Пръстите на Фърн застинаха върху копчетата на ризата. Би било истински кошмар Джордж да бъде вкаран в затвора като убиец на баща й.

— Никой мъж не би ме убил за подобно нещо — изтърси Спраул.

— Не мога да говоря от името на другите мъже — отвърна Роуз, — но мога да говоря от името на мъжете Рандолф.

— Не ви вярвам.

Пръстите на Фърн закопчаха последните две копчета и тя посегна към панталоните си. Бейкър не вярваше на никого. Той бе твърдо убеден, че е единственият специалист по всички въпроси в целия свят.

— Господин Спраул, вие си изкарвате прехраната, като продавате стоките си на търговците на добитък, нали?

— Най-вече.

— Достатъчно е да кажа една дума на съпруга си и никой тексасец няма повече да купи каквото и да било от вас.

Тишина.

Фърн не бе мислила за влиянието, което Джордж имаше върху останалите тексасци, но не се съмняваше, че те с най-голямо удоволствие биха разорили някого само за да угодят на семейство Рандолф.

Не можеше да позволи да стане причината за провала на баща си. Не искаше това да се случи и със сигурност не желаеше той да заплашва Роуз, но трябваше да се досети, че ще стане така.

Фърн потърси чорапите си, но следващите думи на Роуз възпряха ръката й.

— Разбирам, че притежавате добитък — каза тя. — Онова стадо, за което искате Фърн да се грижи. Ако веднага не се върнете при него, нещо може да изплаши горките животинки толкова много, че да започнат да тичат, без да се спрат, преди да са се отдалечили поне на няколкостотин мили оттук. Индианците вероятно ще ги намерят преди вас.

Фърн почти можеше да чуе как баща й преглъща. Той може и да се преструва, че стадото му няма значение, но тя знаеше, че Бейкър разчиташе на парите, които то му носеше.

— Понякога е много трудно да се възпре някое стадо да не стъпче полетата на фермерите, особено когато тези полета са изпълнени със сочни зеленчуци.

— Да не би да ме заплашвате? — попита Бейкър. Гласът му все още звучеше ядосано, но Фърн усети, че той вече не беше толкова уверен в себе си. Тя забрави за босите си крака и се отпусна по гръб върху леглото.

— Само ви казвам какво би могло да се случи, ако продължавате да оставяте фермата си без надзор. Ние ще задържим Фърн при нас. По този начин няма да ви се налага едновременно да се грижите за нея и да си вършите работата.

— През живота си не съм прислужвал на жена — извика Спраул, — дори и на съпругата си.

— Вероятно е било много мъдро от страна на госпожа Спраул да се помине възможно най-бързо. Смъртта е била за предпочитане пред живота й като ваша съпруга. А сега моля да ме извините. Имам работа. Довиждане, господин Спраул.

— Довиждане — повтори госпожа Абът и затръшва вратата под носа на Бейкър.

— Никога не съм мислила, че Бейкър Спраул може да бъде толкова безчувствен — заяви госпожа Абът. — Той е направо жесток.

— Вероятно никой не му е казвал кога трябва да спре. Една добра жена със силна воля би направила от него наистина почтен човек.

— Аз не бих искала да опитам.

— Предполагам, че вече е твърде късно.

Фърн усети напрежението да напуска постепенно тялото й и се строполи върху леглото. Досега не бе осъзнавала колко се е страхувала от появата на баща си. Тя щеше да се подчини и да тръгне с него. Бе се подготвила да стане и да напусне спалнята незабавно, но Роуз го бе върнала с обица на ухото. Фърн не мислеше, че Бейкър би дошъл отново. За него парите имаха по-голямо значение, отколкото дъщеря му.

От това я заболя. Беше се залъгвала, че е свикнала със студенината му, и никога не бе търсила от него някакви чувства. Сега Роуз и Мадисън й бяха показали, че не беше необходимо някой да й бъде роднина, за да го е грижа за нея.

Още по-удивително беше, че те я бяха защитили, след като тя бе направила всичко възможно да ги отчужди от себе си. Фърн не разбираше как е възможно подобно нещо.

За капак на всичко, на нея не й се искаше да се върне във фермата. Тя искаше да остане с тези непознати и това нямаше нищо общо с нараняването й. За първи път в живота й някой се интересуваше от нея достатъчно, за да го е грижа какво ставаше с нея и как се чувстваше тя.

Мадисън я привличаше, защото виждаше в нея нещо, което никой друг не бе забелязал. Това нещо го бе накарало да пожелае да я целуне и да я покани на партито на госпожа Маккой. То бе и причината той да желае да я накара да повярва в собствената си красота. То го караше да се интересува от нараняването й и от това, как другите се отнасят с нея.

Нямаше да забрави това. Никога.

Фърн се съблече и се мушна под завивките.

 

 

— Много си мълчалива — обърна се Роуз към Фърн. — Още ли те боли?

— Не. Днес се чувствам много по-добре. Вероятно трябва да си вървя.

— Не можеш да си заминеш, преди да се върне Мадисън. Той ми даде изключително точни нареждания по този въпрос.

Фърн се усмихна, но почти незабавно си възвърна сериозното изражение.

— Защо ме прие в дома си? Аз създавах само проблеми на семейството ти.

Роуз се усмихна успокояващо.

— Защото беше наранена и някой трябваше да се погрижи за теб. Ако си спомняш, ти отказа да бъдеш заведена на лекар.

— И все пак, защо ме прие?

— Защото имаше нужда от човек, който да се грижи за теб. Освен това ние те харесваме. Що се отнася до кравите ви, те ще се оправят и без теб известно време. Понякога си мисля, че кравите са единствените създания, за които Бог е отредил вечен живот.

— Не ги ли харесваш?

— За бога, не. Как може човек да харесва една крава, особено пък, ако е порода лонгхорн? Джордж също не ги обича кой знае колко, но от тях си изкарваме прехраната.

Фърн не можеше да повярва на ушите си. Никога не бе чувала тексасец да заяви, че не харесва кравите. От начина, по който тексасците защищаваха животните си, човек можеше да си помисли, че ги обичат почти като собствени деца.

Веднага след това откритие дойде и друго. Фърн мразеше кравите. Беше ги мразила в продължение на години, без дори да подозира за това. Тя бе разчитала на тях, защото те й даваха независимост. Беше се сравнявала с тях, защото това беше необходимо, но дълбоко в себе си тя се отвращаваше от огромните, вонящи, упорити, шумни и глупави животни. Щеше да бъде безгранично щастлива, ако никога в живота й не й се наложеше да види отново крава.

Това откритие обърна всичките й представи с главата надолу. Мястото й в обществото и причината, която я караше да става всяка сутрин, бяха свързани с това стадо. Сега всичко това го нямаше. Нито едно от старите уравнения не й вършеше работа вече. Целият й живот се разпадаше.

И всичко това само заради Мадисън Рандолф.

Ако той си бе стоял в Бостън, всичко това не би се случило. Ако тя не го беше завела до къщата на Конър, това не би се случило. Ако той я бе закарал у дома й и я бе оставил там, това не би се случило.

Сега вече беше твърде късно.

Но защо беше твърде късно? Досега бе успявала да забрави всеки мъж, когото бе срещала.

Но още от мига, в който Мадисън бе слязъл от влака, тя мислеше само за него. Начинът, по който той се държеше с нея, вниманието му и интересът му към нея караха образът му да танцува пред очите й и Фърн запомняше всяка негова дума, действие или изражение. Тя го попиваше като жива вода.

И сега се беше пристрастила.

Нищо в живота й вече не беше същото. Той го бе променил. Но какво щеше да прави тя сега? Баща й не би приел промяната.

Фърн не знаеше дали и тя самата би я приела.

Чувстваше се изплашена и безпомощна — нещо непознато за нея. Никога преди не беше изпитвала такива чувства. Винаги имаше какво да прави и сега също трябваше да има нещо, но тя не се сещаше какво.

— Какво става? — попита Роуз. — Май че не си готова да се върнеш у дома си.

— Не ми се иска много. Нямам сили.

— Това не е типично за теб.

— Така е. Винаги съм била активна, яздех и бях уверена в себе си, а сега лежа в леглото, облечена в розова нощница.

Роуз се усмихна.

— Предполагам, че половината жени в града ти завиждат. Никоя от тях не е носена на ръце от красив млад мъж.

— Това вече е нещо друго.

— Така си и мислех.

— Нищо подобно не би се случило, ако Мадисън не беше дошъл тук.

— Сега може би не, но рано или късно все щеше да се случи.

— Сигурна ли си?

— Никой не може да те накара да чувстваш това, което не искаш да чувстваш, да бъдеш това, което не си, или да искаш онова, което не ти харесва. Всички ние имаме причини да се крием от самите себе си, но рано или късно се случва нещо, което разрушава стените, които сме издигнали около нас, и тогава откриваме истинското си аз.

— Аз не съм открила нищо. Зад тази стена няма нищо и никога не е имало.

 

 

Мадисън си наля чаша кафе и остави кафеника над малкия лагерен огън.

— Трябва да призная, че се забавлявах през последните няколко дни — каза той на Джордж. — Но след сто мили езда бих предпочел една гореща баня и хубава вечеря, вместо да се храня с топъл боб и да спя върху седлото си.

Около Абилийн се бяха настанили твърде много фермери и градът нямаше да може да просъществува като център на търговията с добитък. Поради тази причина Джордж бе тръгнал да разучи новия път за прекарване на добитъка, който град Елсуърт бе прокарал, за да привлече тексасците с техните стада. Мадисън бе тръгнал заедно с брат си и прекарваше времето си в опити да уточни откъде е минал Хен в нощта на убийството на Трой. Той търсеше хора, които може би бяха забелязали Хен, бяха говорили с него или бяха разпознали коня му. Джеймз нямаше новини от приятеля на Том Уайт и отчаяно търсеше свидетел.

— Май не ти се иска да се върнеш в Тексас? — попита Джордж.

— Нито за миг. Какво ще правя там?

— Би могъл отново да станеш част от семейството.

Мадисън предположи, че би трябвало да очаква брат му да повдигне този въпрос някой ден. За Джордж семейството стоеше на първо място. Не че според Джеймз в това имаше нещо лошо, но брат му, изглежда, смяташе, че нищо друго няма значение.

— За мен няма място в това семейство. Това е една от причините, които ме накараха да напусна Тексас. Знам, че според теб трябва да забравим за различията между нас и да си заживеем щастливо отсега нататък, но това няма да стане. Хен и Монти никога няма да ме разберат, нито пък аз тях. Между нас не съществува обич и никога не е съществувала. Мразех начина, по който те се нахвърляха срещу живота и всичко в него, а най-вече срещу мен — продължи Мадисън. — Те не вярваха на нищо, написано в книгите. Няма смисъл да се опитваме да създаваме нещо там, където не съществува нищо.

— Ти напусна уютното си гнезденце, за да се погрижиш Хен да не бъде обесен — отвърна Джордж. — Това трябва да означава, че имаш някакви чувства към семейството си.

— Може и да не съм най-любящият брат, но не съм съвсем безчувствен.

— Сигурно си знаел, че бих наел най-добрия адвокат, който може да се намери. Щях да го измъкна от затвора, ако се наложеше.

— Трябваше сам да се погрижа за този случай.

— Не те ли тревожеше как щяхме да реагираме ние?

— Не мислех, че Хен ще ме разбере, но смятах, че ти би разбрал.

— Аз никога нямаше да си тръгна.

— Не съди за другите по себе си.

— И Роуз ми каза същото, но не е никак лесно.

Мадисън реши, че семейството дължеше на Роуз повече, отколкото той си мислеше. Джеймз не бе смятал, че е възможно някой да успее да промени член на семейство Рандолф, но тя очевидно го бе направила. Той се зачуди дали само Роуз притежаваше тази способност, или и всяка друга жена, която обичаше съпруга си толкова много, можеше да постигне същото.

Той се наруга, когато образът на Фърн изплува в съзнанието му. Тя бе последният човек, от когото семейството се нуждаеше. Някоя като Саманта би била естественият избор. Или Сара Кебът. Или Феб Уоткинс. Или цяла дузина жени, които той познаваше — очарователни, грациозни, красиви, желаещи да се омъжат и да живеят със съпруга си и децата си.

Защо тогава постоянно си мислеше за Фърн?

Вероятно от своенравност. През целия си живот той бе избирал по-трудните пътища. Бе настоял да бъде изпратен на пансион, когато всички останали момчета учеха у дома си. Беше напуснал ранчото, за да се опита да започне нов живот на север в разгара на една горчива, кървава война. Беше решил да си извоюва място в ограничения кръг на висшето общество в Бостън. Беше започнал да се конкурира с финансовите барони, които революционизираха американската индустрия. Беше съвсем естествено да се интересува от най-недостъпната жена, която бе срещал през живота си.

Да, той се интересуваше от нея. Единствено Бог знаеше защо. Мадисън не разбираше това, също както не разбираше защо му бяха толкова приятни тези няколко дни, през които не слизаше от седлото от сутрин до вечер, яздеше по прашни пътища и опознаваше един тип хора, които постепенно започваше да уважава.

— Роуз каза ли ти и нещо друго?

— Да. Каза, че сигурно си искал отново да станеш част от семейството, защото в противен случай никога не би напуснал Бостън след всичките тези осем години.

— Ти вярваш ли на всичко, което тя ти казва?

— Досега не е грешила.

Мадисън знаеше, че не можеше да прекара няколко седмици близо до Джордж и Хен и след това да се върне в Бостън, като че ли нищо не се беше случило. Не можеше да знае, че Джордж бе нарекъл първородния си син на името на бащата, когото те всички мразеха, и да не го попита защо го е направил.

Не можеше да се качи на влака и да забрави, че е срещнал Фърн.

— Предполагам, че и този път е права. Прекарах много години в опити да забравя собствения си живот — каза той. — Най-вече исках да забравя провалите, загубите, гнева и горчивината, желанието си да убия татко или себе си, но нямах куража за това. Но в мига, в който чух за Хен, знаех, че трябва да дойда тук.

— Опитвал ли си се някога да разбереш какво е станало с нас след войната?

Джордж имаше дарбата да настъпва хората по мазолите. Имаше някои неща, които Мадисън не искаше да признае дори и пред себе си. Също като Фърн. Тя бе издигнала стени около себе си, за да се предпази от неща, които не искаше да вижда, за да подкрепят тесния свят, който си бе създала, за да не й позволяват да види неща, които не искаше да знае.

Неговите стени може и да не бяха толкова здрави, но те все пак си бяха стени.

— Бащата на Фреди има приятели във Вашингтон. За военните не беше трудно да ви издирят.

— В такъв случай ти си отговорен за генерал Шеридан.

— Не, но когато твоята молба за помилване беше получена…

— Откъде знаеш за това?

— От бащата на Фреди.

— Това означава, че не Грант е изпратил заповедите за помилване.

— Напротив, точно той го направи, но в друг случай нямаше да ги получите толкова бързо.

— А Шеридан?

— Той преследваше бандити. Не му беше трудно да се отбие в ранчото.

Мадисън си спомни с каква тревога бе очаквал новините. Семейството на Фреди се бе оказало по-любезно и по-щедро от неговото собствено, но през онези мрачни години никой не бе в състояние да замени истинското семейство. Знанието, че братята му бяха живи, улесняваше всичко.

— А Хен?

— „Канзас Пасифик“ е един от нашите клиенти. Те не харесват нищо, което би могло да прекъсне потока на крави от Тексас. Влаковете им заминават на запад, натоварени със стоки, но обикновено се връщат празни. Вашите добичета представляват тяхната печалба. Една война между тексаските търговци на добитък и гражданите на Абилийн, която много лесно би могла да бъде породена от обесването на член на едно от най-известните тексаски семейства…

— Боже мили, кой ни нарича така?

— … ще се отрази зле на железницата. Те ни уведомиха незабавно.

— Значи си узнал, че Хен е арестуван също толкова бързо, колкото и аз.

Мадисън кимна.

— Ще продължиш ли да научаваш новини за нас от отчетите на фирмата, когато се върнеш в Бостън?

— Надявам се да не ми се наложи.

— Няма, ако наистина се интересуваш какво става с нас.

— Интересувам се.

Беше му много трудно да изрече тези две думи. Мадисън се почувства, като че ли си беше признал някаква слабост. Все едно казваше, че е направил грешка, като ги е напуснал преди осем години.

— Бих избягал отново — заяви Джеймз. — Тогава не можех да направя нищо друго.

— Не мисля, че някога ще те разбера, но ще се опитам.

— Близнаците няма да ме разберат.

— Ние всички се учим да приемаме неща, които не разбираме. Джеф се опитва да приеме, че ръката му е ампутирана. Аз се опитвам да приема баща ни.

— Татко е проблем за всички ни.

— Но не е чак толкова зле, ако сме заедно.

Мадисън се надяваше, че това беше вярно. Той никога не бе признал, че има нужда от любовта и одобрението на баща си. В това просто нямаше смисъл. По-лесно му беше да си признае, че се нуждаеше от одобрението на Джордж.

— Защо си нарекъл сина си на него? Едва не припаднах, когато разбрах.

— Някой ден ще ти разкажа.

— Защо не сега?

— Още не си готов.

Това ядоса Мадисън.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да има нещо, което само живеещите в Тексас могат да разберат?

— Не. Става въпрос за нещо, което никой мъж не може да разбере, ако не е сложил оръжие, не е прекратил всякакви кавги и не е насочил вниманието си към нещата, които е мислил, че никога няма да притежава. Ти още не си постигнал това. У теб се е насъбрал твърде много гняв и ти се съпротивляваш твърде силно, за да можеш да разбереш.

На Мадисън не му хареса този отговор, но той бе достатъчно честен, за да знае, че Джордж бе прав. Джеймз все още искаше да докаже, че е бил прав, когато бе напуснал ранчото.

— Имаш ли нещо против, ако попитам какво има в тази кутия? — запита брат му.

Настроението на Мадисън се промени внезапно.

— Чувал ли си за любопитната котка, която била изядена от кучето?

— Не е чак толкова зле — отвърна Джордж с усмивка. — Един от начините да се интересуваш от благосъстоянието на всички е да се интересуваш и от техните работи.

— Това не би било проблем, като се има предвид, че вие всички живеете под един покрив.

— Ти не живееш при нас.

По лицето на Джеймз премина сянка.

— Не мисля, че искам да ти кажа. Това е една игра, от която може нищо да не излезе. Аз не обичам да се разчува за провалите ми.

— Искаш ли да ти дам един съвет?

— Не.

— Добре. И без това нямам опит с жените.

— Кой е казал, че става въпрос за жена?

— Няма мъж, който да е бил женен от пет години и да не се е научил да разпознава кутия за рокли — каза Джордж с насмешливо пламъче в очите. — Или тук е замесена жена, или ти си възприел някои доста странни навици, откакто живееш в Бостън.

Мадисън се изсмя високо.

— Забравих, че винаги си знаел какво става в съзнанието ми, дори и когато решавах да не ти го разкривам.

— Някои неща никога не се променят.

— Но има толкова много, които се променят.

— Не и онези, които имат значение. Ние просто се научаваме да гледаме на тях по различен начин.

Мадисън не беше сигурен дали бе разбрал последните думи на брат си, но не искаше да се задълбочава точно сега. Той бе обяснил на самия себе си защо беше купил тази рокля в Абилийн и това бе достатъчно.