Лей Грийнууд
Фърн (1)

Глава първа

Абилийн, щат Канзас, 1871

Със стиснати юмруци и дрънчащи шпори Фърн Спраул зави зад ъгъла на „Дроувърс Котидж“. Спря се, когато видя, че Джордж Рандолф е застанал на верандата, потънал в размисъл. „Мамка му!“ — измърмори ядосано. След това мина покрай него с предизвикателно вдигната брадичка и влезе в хотела.

— Откога е тук този боклук? — запита тя мъжа на рецепцията, посочвайки с тънкото си пръстче към Джордж.

— Говори по-тихо — помоли я Франк Търнър.

Едва тогава Фърн забеляза, че прозорците бяха отворени, за да може да влиза хлад в стаята. Джордж Рандолф вероятно бе чул всичко, но на нея не й пукаше. Крайно време беше да разбере какво мисли за него и за останалите от неговия род. Тя мразеше хората, които смятаха, че парите им дават правото да вършат каквото си искат. Дори да убиват.

— Ако той и останалите тексасци се преместят в хотел „Плантърс“, аз ще бъда разорен — обясни Франк.

Фърн се облегна на бюрото му.

— Бих искала всички те да се върнат обратно в Тексас и да си останат там завинаги.

— Това е все едно да искаш да отнемеш храната на децата ми.

— Защо ли не го тресне мълния, или не го прегази побесняло стадо? — прокле Фърн, без да обръща внимание на възражението на приятеля си.

— Аз пък си мислех, че мразиш Хен Рандолф. Джордж не е направил нищо лошо.

— Не мога да понасям нито един от тях. — Думите й бяха предназначени за Джордж, но той с нищо не показа, че ги е чул.

— На процеса ще се разбере дали Хен е убил Трой — каза Франк.

— Джордж ще се опита да го откупи.

— В Абилийн хората не са продажници — увери я Франк.

— Половината от този град вече зависи от тексаските фермери — заяви Фърн, като отново посочи с пръст, но този път към Франк. — Губернаторът отложи процеса на Хен, докато пристигне печеният адвокат на семейството, а сега нареди делото да се гледа в Топека.

— Откъде знаеш, че чакат адвокат?

— Че за какво друго могат да изпращат телеграма? Освен това защо някой ще бие път от Бостън чак до тук? Значи в Канзас или Мисури няма достатъчно добър защитник за тях.

— Не е влизало в работата на Бънч да ти показва телеграмата — каза Франк намръщено.

— Той просто се опитваше да помогне. Трябва да бъдем единни против пришълците.

— В скоро време това ще ви докара доста неприятности.

— Едва ли ще е нещо, с което да не мога да се оправя — заяви Фърн, повдигайки уверено рамене. — Намислила съм да кажа на Джордж какво мисля за него и за брат му.

— На твое място не бих го направил — посъветва я Франк. — Такива думи не се приемат добре тук. Аз не съм единственият, който си изкарва прехраната от търговците на говеда.

— Тогава по-добре започни да се занимаваш с нещо друго. Много скоро фермерите и уважаваните ранчероси ще изгонят всички тексасци от Канзас. Но не и преди да обесим Хен Рандолф.

— Никой не е видял убиеца на братовчед ти — отбеляза Франк спокойно. — Не казвам, че не е бил Хен Рандолф, но не можеш да го докажеш. А в този град никой няма да бъде обесен без неоспорими доказателства. Хората се страхуват, че тексасците биха могли да преместят предприятията си в Елсуърт или да сравнят града със земята.

— Вие сте просто една банда страхливци — заяви Фърн ядосано.

— Никой не обича да бъде наричан страхливец, Фърн, най-малко пък те. Сега тук има доста тексасци, така че, ако не смяташ да се държиш настрани от града…

— Смятам да си стоя тук, докато не огледам добре този адвокат.

— По-добре си мери думите. В противен случай внимавай много.

— Мислиш ли, че Джордж Рандолф би ме застрелял?

— Не. Той е твърде голям джентълмен, въпреки мнението ти за него, но не всички тексасци са такива. Когато имат неприятности, те се поддържат, като че ли са членове на едно семейство. Не че на него му е необходима чужда помощ — каза Франк и хвърли бърз поглед към Джордж. — Говори се, че имал шестима братя, един от друг по-зли.

— Не ми пука, ако ще да има и сто и шестима — отговори тя. — Хен Рандолф ще увисне на бесилката. Давам ти думата си.

Локомотивът на „Канзас Пасифик“ избълва гъсти облаци черен дим в синьото небе и намали, за да влезе в Абилийн. Джеймз Мадисън Рандолф седеше на мястото си в единствения пътнически вагон.

— Не се заблуждавайте от външния му вид — каза единственият друг пътник, приказлив мъж, с когото Мадисън се опитваше да не започва разговор още от Канзас Сити. — Марли Томпсън основа малкото ни градче само преди дванадесет години, но то вече е едно от най-важните в целия щат. Някой ден ще стане най-големият град в Канзас.

Мъжът се бе представил с името Сам Белтън, собственик на най-голямата фирма за продажба на земи в Абилийн. Мадисън се бе опитал да не му обръща внимание, както и на отвратителния шум и воня, които идваха от наредените край железопътната линия обори на кланиците, но и в двата случая не му се бе удало.

— Разбира се, много хора се интересуват само как да спечелят възможно най-много пари, докато продължава оживлението в търговията с добитък — продължи Белтън, — но имаме и много солидни граждани, които мразят тази търговия толкова, колкото и аз. Един ден наоколо ще има само ферми.

На Мадисън не му бе необходимо да разглежда околността, за да разбере, че фермерството би било твърде рисковано начинание. Един-единствен поглед му бе показал, че земята е също толкова безплодна, колкото и в Тексас.

Но той не можеше да си позволи да се замисля за Канзас или за бъдещите му фермери. Джордж щеше да дойде на гарата, а заедно с него и въпросите, които от осем години чакаха отговор. Откакто се бе качил на влака в Бостън, Мадисън мислеше със страх само за тази среща.

Влакът спря и той бавно се изправи. Погледна дрехите си и се намръщи. Пътят и горещината бяха съсипали облеклото му. Канзас не приличаше на Бостън или Вирджиния, но потискащо наподобяваше Тексас. Трите години, прекарани в този щат, бяха кошмар, за който предпочиташе да си спомня рядко. А най-добре щеше да бъде, ако можеше да ги забрави завинаги.

Не мисли за това. Просто го направи. Тогава дългът ти ще бъде изплатен и ще можеш отново да заживееш собствения си живот.

— Най-добре е да отседнете в „Гълф Хауз“ — посъветва го Белтън. — Не е луксозен хотел, но „Дроувърс Котидж“ е пълен с тексасци. Нямаме нищо против да им прибираме парите, но никой не иска да спи близо до тях.

Начинът, по който Мадисън го погледна, накара Белтън да слезе от влака, без да обели нито дума повече.

Мадисън не знаеше какво би могъл да очаква от Абилийн, но се бе надявал, че ще има поне гара, затова се изненада, че вместо да стъпи на перон, скочи на гол участък прерия с големината на казармен плац, който разделяше железопътната линия от града.

Багажът се приземи в краката му.

Черният му костюм привличаше слънчевите лъчи и усилваше жегата с още десетина градуса. Мадисън вдигна чантите си и се отправи към първата сграда, която забеляза. Думите „Дроувърс Котидж“ бяха изписани с големи букви над входа на триетажния хотел. Мястото предлагаше сянка и стая и Мадисън се надяваше, въпреки забележките на Белтън, да намери поне малко спокойствие.

 

 

Фърн усети как стомахът й се свива. От влака току-що беше слязъл най-страхотният мъж, когото бе виждала. Отпусната върху перваза на отворения прозорец, тя го гледаше с широко отворени очи и уста. Не бе облечен като обикновен гражданин. Би се откроявал където и да отидеше. В Абилийн със сигурност щеше да бъде истинска атракция.

Беше свикнала да вижда здрави мъже, покрити от работа с прах, загрубели от трудния живот, който водеха, силни, защото трябваше да оцелеят. Те бяха чисти само в момента, в който излизаха от банята. След това се държаха така, като че ли това непривично състояние ги притесняваше.

Но този мъж не се чувстваше неуверено. Изглеждаше силен и решителен като млад бик, разучаващ територия, която смята да направи своя. Дрехите му бяха елегантни и скъпи. Сакото прилепваше към широките му рамене така плътно, както ръкавиците към ръцете й.

Мъжът стоеше и презрително оглеждаше всичко около себе си и Фърн усети как краката й се подкосяват. Този човек приличаше толкова много на Джордж Рандолф, че можеше да мине за негов двойник. Трябваше да е още някой член на клана Рандолф.

Гневът й върна напускащите я сили, но тя не можа да устои на изкушението да хвърли един последен, продължителен поглед към този Адонис, който бе накарал сърцето й да подскочи. Ако беше по друго време… ако той беше друг човек…

Но не беше. Той бе Рандолф.

Тя си припомни убийството на Трой и се овладя. Този човек беше неин враг. Бе дошъл да се подиграе с правосъдието.

Нямаше да му позволи това.

Мадисън се спря, когато почти беше слязъл от верандата. Джордж. Дразнеше го, че толкова много си приличаха. За последен път се бяха видели, когато той бе още юноша, а Джордж бе станал мъж. Сега имаше чувството, че вижда себе си в някакво огледало. Това накара миналото му да се върне със страшна сила.

Хаосът от силни и противоречиви чувства го разстрои. Беше решил да не се вълнува от нищо. Не искаше да се вълнува от нищо. Но само един поглед към по-възрастния му брат, когото не беше виждал от десет години, породи много повече чувства, отколкото беше очаквал, преди двамата да застанат лице в лице.

Раздразнен, че е нарушил спокойното темпо на вървежа си, Мадисън си наложи да продължи.

Срещнаха се по средата на широката прашна гола земя. Двама мъже. Сами.

— Казах им, че си жив. — Джордж втренчи поглед в брат си, сякаш искаше да попие всяка подробност от външността му. Думите прозвучаха като дълго потискана въздишка.

Мадисън не бе очаквал Джордж да се хвърли радостно на врата му, но също така не бе очаквал, че първите му думи щяха да върнат със силата на стоманено копие агонията на годините, през които брат му не е знаел дали е още жив. Изпита вина. Твърде тежка и голяма, за да я отрече. Вина, защото бе знаел, че Джордж ще се тревожи, ако не му пише. Вина заради страха, че семейството му по някакъв начин би могло да разруши новия живот, който си бе изградил.

— Знаех, че ще се завърнеш.

Не бяха прекарали дори една минута заедно, а Джордж вече се опитваше да го върне пак в семейното лоно, което бе задушавало Джеймз преди години. Стори му се, че някаква ръка, опряна в гърба му, го буташе напред. Всички самообвинения се изпариха.

— Не съм се завърнал, Джордж. Тук съм само защото Хен е загазил.

— Той загази още когато ти избяга, оставяйки мама и другите в онази дяволска дупка без мъж, който да ги пази. Защо си дошъл тогава?

Мадисън бе спокоен човек, но сега бе готов да избухне.

— Виж, Джордж, не съм тук да споря за това, което направих преди осем години. Ако не искаш да остана, ще си тръгна.

— Разбира се, че искам да останеш. Защо си мислиш, че съм дошъл да те посрещна?

— Показваш го по много странен начин.

— Може би, защото не мога да реша дали искам да те ударя, или да те прегърна.

По дяволите. Джордж винаги бе знаел как да накара вътрешностите му да се свият.

— Май ще е по-добре да ме удариш. В този град не биха те разбрали, ако направиш нещо друго. Освен това така ще се почувстваш по-добре.

— Мисля, че ще трябва да се опитат да ме разберат — каза Джордж, пристъпвайки напред, за да прегърне брат си.

Мадисън се вцепени, отказвайки да приеме прегръдката. Не искаше Джордж да си помисли, че отстъпва дори един инч от толкова трудно спечелената независимост. Искаше да бъде добре дошъл, но по свой начин.

— Защо не писа? — попита Джордж, след като пусна Джеймз и се дръпна назад. — Всички мислеха, че си мъртъв.

— Но не и ти. Защо?

— Твърде много си приличаме. Щях да го почувствам.

Мадисън щеше да отрече — изглеждаше невероятно да е като друг човек, който е доволен от това, че живее в ранчо за крави в Южен Тексас — но не можа, защото, гледайки Джордж, имаше чувството, че вижда себе си.

— Как разбра за Хен? Не повярвах на очите си, когато получих телеграмата ти.

— Случаят беше описан в един фирмен отчет.

— Какъв отчет?

— Ще ти кажа някой друг път. Сега това няма значение. Разкажи ми за Хен.

— Каква полза има от това?

— Аз съм адвокат. Дойдох, за да докажа невинността му.

Произнасяйки тези думи, Джеймз осъзна, че Хен едва бе навършил четиринадесет години, когато той бе напуснал Тексас. Знаеше за него още по-малко, отколкото знаеше за Джордж.

Той вече не познаваше братята си. Преди да слезе от влака, преди ужасната панорама на Канзас да му бе припомнила реалността на жестокия Тексас, Джеймз не си бе давал сметка, че си ги представя такива, каквито бяха във Вирджиния. Там, в къщата с една дузина слуги, би било невъзможно един Рандолф да извърши убийство. Но тук, в тази жестока местност, всичко беше възможно.

Включително и убийство.

— Да влезем вътре — каза Джордж, когато тръгнаха към хотела. — Вие от изтока не сте свикнали с тукашните горещини. Мислех си, че вие, изтупаните контета, се обличате в бяло, като тръгнете за тропиците.

— Изтупаните контета може и да го правят — отвърна Мадисън с нотка на грубост в гласа, — но това тук не са тропиците. Освен това предпочитам да ме смятат за джентълмен.

По лицето на Джордж се появи някакво подобие на усмивка.

— Можеш да предпочиташ, каквото си искаш, но всички тук ще те наричат конте. В най-добрия случай, просто новобранец. Никой не би повярвал, че си живял кучешки живот в продължение на три години.

Джеймз се бе опитвал да се залъже, че тези години никога не са съществували. Имаше дни, в които се бе чувствал като животно и се бе бил с нокти и зъби само за да оцелее.

— Какво правиш в Канзас? — попита Мадисън. — Това е доста далеч от Южен Тексас.

— Дойдох да разуча възможностите за някои инвестиции.

— Инвестиции ли? В какво?

Джордж наклони глава и погледна към брат си.

— „Кръг седем“ е едно от най-големите и преуспяващи ранчота в Тексас. Изхарчихме по-голямата част от парите си за закупуване на животни за разплод, с които да подобрим породата, но трябваше да продадем стария добитък, за да се освободи пасището. Печалбите бяха толкова добри, че започнахме да търсим начини за инвестиране. Когато започнем да продаваме подобрената си порода, приходите ще бъдат още по-големи.

— „Кръг седем“ ли? Мислех, че е „Бягащото С“. Да не си купил ново ранчо?

— Не. Роуз мислеше, че ни трябва ново име.

— Роуз?

— Жена ми.

— Ти си се оженил!

Джордж изглеждаше развеселен от изненадата му.

— Имаш си и племенник.

— Още един Рандолф от мъжки пол — каза Мадисън саркастично. — Как щеше да се радва старецът.

— Вероятно, но Роуз беше много разочарована. Тя твърдо вярва, че едно момиченце би ни оправило всичките.

— Как си намери жена, която би искала да се омъжи за цял клан?

— Тя се яви по една обява за икономка и бързо ни вкара в правия път. През това време Монти едва не умря.

Джеймз усети, че ще се разсмее.

— Бих искал да се запозная с жената, която е пожелала да се грижи за шестима Рандолф.

— Седем. Очаквах те всеки ден в продължение на пет години.

Желанието му за смях изчезна. Мадисън бавно осъзнаваше, че миналото не е погребано. Джордж винаги щеше да го помни.

— Трябва да поговоря с Хен.

Оживлението в очите на Джордж се стопи.

— В Бостън вероятно не е чак толкова прашно и горещо — каза той.

— Там е като в Кейп Код през някой юлски следобед — отвърна саркастично Джеймз, ядосан от необяснимата промяна в настроението на брат си.

— Имаш ли къща там?

Мадисън се подразни, че Джордж не му обърна внимание. Той вече не бе дете. Ако имаше нещо, което трябваше да знае, искаше да го чуе веднага.

— Не, но семейството на Фреди има. Обикновено отсядам при тях.

— Приятелят ти от училище ли?

Мадисън кимна.

— И кой работи, когато ти си играеш?

— Никой не работи прекалено много през лятото. В града е твърде горещо.

— Кравите се нуждаят от грижи през цялата година — отбеляза Джордж — независимо дали е горещо, студено, вали, пада сняг, има поледица или удря градушка с големината на кокоше яйце.

— Точно затова реших да стана адвокат вместо ранчеро.

Бяха стигнали до верандата на хотела и тъкмо щяха да се изкачат по стълбите, когато някакъв младеж изскочи през вратата и се спря на пътя им.

— Един от вас не беше достатъчен — изръмжа той, втренчен в Джордж. — Трябваше да доведете още един. — Той гневно посочи с пръст към Мадисън. — Е, това няма да свърши работа. Хен Рандолф уби Трой и ще бъде обесен за това. Така че ти — отсече раздразненият младеж, гледайки Джеймз, — можеш още сега да се качиш на влака и да се разкараш от града.

Като изрече това, младежът се обърна и се отправи към оборите.

— Кой бе този млад грубиян? — попита Мадисън, поглеждайки през рамо към отдалечаващата се фигура, докато се изкачваха по стълбите към „Дроувърс Котидж“. — Ако този тип говори винаги така, направо е чудно, че някой от твоите каубои още не му е видял сметката.

— Няма каубой в Тексас, който би вдигнал ръка срещу този грубиян — отговори Джордж, усмихвайки се едва забележимо.

— И защо не? Аз самият доста се изкуших да му изтупам панталоните.

— Защото той е тя — отговори брат му, усмихвайки се по-широко. — Под всичкия този прах и овчи кожи се намира Фърн Спраул, единствената дъщеря на Бейкър Спраул.

— Искаш да кажеш, че това беше жена? — възкликна Мадисън и се обърна, за да хвърли още един поглед. Едва тогава разбра защо панталоните са толкова широки и походката — толкова наперена. — Боже милостиви! Учудвам се, че не са я арестували.

— Според местните клюки тя си е такава открай време. Тъй като другите момичета не са имали желание да последват примера й, никой не обръща внимание на облеклото й.

Джеймз изгледа брат си изненадано.

— Ти откога се вслушваш в клюки?

— Тук има малко други неща, които човек може да чуе, освен ако не си говори сам. След Бостън и Ню Йорк ще видиш, че в този град забележителните случки са рядкост. — Бяха стигнали до рецепцията. — Това е Франк Търнър, собственик на „Котидж“.

Франк кимна разтревожено.

— Бих искал да получа стая — каза Мадисън. — Най-добрата, която имате. Колкото и добра може да означава това — добави той с нотка на съмнение, като оглеждаше презрително фоайето на хотела.

— Вече съм ти запазил стая — каза Джордж.

— Ще бъда ли събуждан посред нощ от някой плачещ мой племенник?

— Само от веселящи се каубои — отвърна брат му, докато го водеше към преминаващия по цялата дължина на „Котидж“ тесен коридор. — Роуз и аз сме отседнали в една къща в града. Тя няма голямо желание да се грижи за тригодишно дете в хотел, но иска да се срещне с теб и те очаква в стаята ти. — Лицето на Джордж бе огряно от усмивка на особено доволство. — Роуз обича да ме защитава. Никога не е сигурна, че някой, особено измежду братята ми, няма да се опита да се възползва от добрата ми страна.

— Тя май не познава много добре семейство Рандолф, така ли е? — изсмя се Мадисън тъжно. — Ние нямаме добра страна.

— В действителност тя ни познава доста по-добре, отколкото си мислиш. — Джордж почука на вратата, преди да отвори.

Джеймз влезе и видя дребна жена, седнала на стол до прозореца. Очите му се разшириха, когато тя стана да го поздрави. Съпругата на Джордж беше бременна.

— Ти да не си откачил да влачиш жена си през тази пустош, когато тя… тя…

— Трябва да ражда — довърши Роуз вместо него, оглеждайки ту единия, ту другия от братята. — Джордж ми каза, че ще те позная веднага, но нямах представа, че си приличате почти като близнаци.

Мадисън измънка някакво извинение.

— Ужасно съжалявам, че съм толкова прям, но ако с Джордж сте женени от доста време, знаеш, че на всички ни липсват обноски.

— Омъжена съм за брат ти от достатъчно дълго време, че да надуя корема за втори път — отговори Роуз откровено, — но все още се учудвам на безкрайните възможности на мъжете от семейство Рандолф да се приспособяват към промени.

— Тя е истински дипломат — забеляза Мадисън. — Предполагам, че трябва да бъде такава, ако иска да оцелее.

Джордж погледна жена си така, че тя избухна в смях.

— Нещо лошо ли казах? — попита Джеймз. Мразеше хората да му се смеят. Това го караше да се чувства като глупак. Баща му бе имал навика да му се присмива, когато искаше да го накаже.

— Да не забравиш да питаш Монти за първите й два дни на ранчото — каза Джордж.

Мадисън не знаеше нищо за бременността, но предположи, че Роуз не трябва да стои права. Жените в Бостън се намъкнаха в леглата си веднага щом научеха, че са бременни, и не ставаха, докато не се възстановяха напълно. Роуз изглеждаше, като че ли всеки момент ще се пръсне, и въпреки това бе пътувала заедно с Джордж през тази забравена от бога пустош.

— Седни — каза той и се отпусна в един стол, надявайки се и Роуз да направи същото. Така и стана.

— Как успя да убедиш брат ми да се съгласи да пътуваш толкова дълго? — попита Джеймз. Не беше въпрос, който се задава на току-що срещната жена, пък била тя и снаха му, но той искаше да знае.

— Не му казах — отвърна Роуз. — Той изобщо не беше доволен, когато разбра. Все още не ми е простил. Буквално трябваше да го вържа, за да не ме върне обратно.

Мадисън с удивление се опита да си представи как тази дребна женица връзва огромния си съпруг. В детството си и той бе искал да направи същото, но с големината и силата си Джордж винаги имаше непреодолимо предимство в борбите им.

— Не я върнах, защото ми обеща да си почива колкото се може повече — обясни брат му. — Точно затова те чакаше тук, а не на гарата, както тя искаше. — Той помогна на жена си да се изправи. — Сега ще те оставим да се настаниш. Ще се върна след час. Ще вечеряме, след като се срещнем с Хен.