Джуд Деверо
Спомен (5)

Глава пета

След като се поуспокоих и овладях, успях да разсъдя и разбрах, че Рейчъл не би могла да бъде онази лейди дьо Грей, свързана с Фаберже. От прочетеното излизаше, че е прекалено отдадена на съпруга си. Как тогава може да се посвети истински в прослава на изкуството на велик творец като Фаберже?

Добре, вече открих: Рейчъл не съм „аз“; сега нека преглътна някой и друг стипчив грозд. „Моята“ лейди дьо Грей не беше прахосница, а „покровителка на изкуствата“.

Тъй като търсената лейди дьо Грей не бе имала късмета да се омъжи за известен човек, се оказваше доста трудна за издирване. Отвратително, но факт — често никой не зачита жените само защото са привързани към пеша на някой виден мъж. От друга страна, за да съм честна, искам да напомня, че има и няколко прочули се жени, за чиито съпрузи никой не си спомня. Но ако трябва да съм още по-честна и откровена — повечето прочути жени никога не са се омъжвали, така че не се е налагало да искат разрешение от съпрузите си, за да вършат онова, което са искали.

Както и да е. Моята лейди дьо Грей наистина бе трудна за издирване. Казваше се Хортенс, но не успявах да открия рождената й дата, защото по времето на крал Едуард VII се е считало за невъзпитано да се споменава възрастта на една дама дори в родословната книга. Лично на мен би ми се искало част от тези нрави да са на мода и в наши дни. Особено в списание „Пипъл“. Там не са в състояние да споменат когото и да било и да не отбележат възрастта му, сякаш това е най-важното. (Открих, че мразя този им маниер в деня, когато навърших тридесет и пет.)

Затварянето на библиотеката ме свари наникъде. Бях изровила само някои основни факти: омъжила се за сина на Рейчъл — Адам — през 1904 и починала през 1907, тоест четири години след кончината на Рейчъл.

Според събраната информацията и Хортенс, и съпругът й бяха починали на 8 юни 1907 година. Озадачих се дали не са загинали при злополука и си отбелязах да проверя кога е потънал „Титаник“. След кончината на Адам титлата изчезнала поради липса на наследник.

На път към къщи почувствах, че съм тъжна. Като писателка на любовни романи, прекарала доста време заровена в историческа литература, знаех голямото значение на един наследник. Наслаждавайки се на божествения глас на Фредерика фон Стад по стереоуредбата, разсъждавах за огромната трагедия на младия граф и неговата графиня: не са се сдобили с наследник и нямало кой да продължи семейното им име.

Вероятно ще прозвучи абсурдно, но се почувствах гузна, защото знаех, че вината е моя. С никого не съм споделяла, но преди десетина години имах гадже и понеже бях убедена, че е ТОЙ, в продължение на година не прибягнах до никакви предпазни средства. Тогава смятах, че постъпвам правилно. Въпреки всичко не забременях и струва ми се, че това бе решаващият фактор да приключим с този почти-получил-се-съюз.

Дали твърдението на Нора за непроменящия се характер не означава, че жената остава безплодна през вековете? В крайна сметка Хортенс и съпругът й бяха женени цели три години и въпреки това нямаха деца. Проблемът не е с Адам. Като всяка авторка и читателка на любовни романи знам — има жизнени и нежизнени имена. Има дори жизнени букви. Именно но тази причина не намирате много герои, чийто имена започват с О. Л също е трудна буква. Най-добрите букви за герои са Р, С и Т. Но Адам и Александър са подходящи имена. Освен това всяка авторка на любовни романи има по някой герой, когото е нарекла Николас.

Е, добре: знаех че с жизнено име като Адам причината не може да е у него; Хортенс е виновна, че бяха останали без наследник и фамилното име е загинало.

Рано на следващата сутрин бях в библиотеката. През нощта ми хрумна, че ако една от другите покровителки на Фаберже е кралица Александрия, в книгите за нея може би ще открия нещо за моята лейди дьо Грей.

Много бързо съжалих за бляскавата си идея. Попаднах на данни за Хортенс в писания, посветени на кръга Марлборо. Имението на принца на Уелс, бъдещия крал Едуард VII, се наричаше Марлборо; невъздържаните диви люде — негови чести посетители, бяха станали известни като кръга Марлборо.

При общуването ми с хора, които не прекарват около осемдесет процента от времето си в миналото като мен, полудявам от снизходителната им усмивка, когато спомена, че нещо в онези години е било невъздържано и диво. Всяко поколение си въобразява, че именно то е измислило секса. Наистина. Така е. Днес мнозина си въобразяват, че дори родителите им не знаят нищо за секса, та какво остава за съвременниците на кралица Виктория? Оттук възникваше и въпросът им — какво са правили онези от кръга Марлборо, че да се окачестви като невъздържано?

Страшно ми се иска да успея чрез моите книги да убедя читателите, че всяко поколение си е падало по секса. Ако днес електричеството спре или се развихри голяма буря, след девет месеца от новините научаваш, че… се забелязва увеличение на броя на ражданията.

Защо никой не събере две и две и не се досети защо в миналото хората са имали толкова много деца?

Край на лекцията, но остава истината, че от кръга Марлборо действително са били невъздържани. Всяка седмица те посещавали огромното имение на някой благородник; налагало се домакинята да окачва по вратите на стаите картички с имената на гостите. И като знаели кой къде е, любовниците можели да се открият. Известна е комичната случка с един ревнивец, който подменил картичките и се озовал в леглото на собствената си съпруга! Как се е разчуло, ако не е била разказана от един от двамата участници и защо се възприема за забавна, ако всеки не си е лягал с когото пожелае?

Виждате, че тези хора са изнамерили как да се забавляват и не са имали нужда от телевизия, която да им промива мозъците. Вместо да седи в тъмната кинозала и да наблюдава как поредната холивудска красавица се разсъблича пред някой баровец, мъжът от времето на крал Едуард VII се изтягал върху леглото в осветената от свещи стая и съзерцавал как съпругата му сваля осем ката дрехи. Пред него се откривало тяло, невиждано от никой друг в света, защото — за разлика от днешните жени — онези не носели тениски и джинси. Освен това не е имал под ръка и кориците на списания, изобразяващи съблазнителки, с които да я сравнява. Ах, добрите стари времена!

Докато четях за кръга Марлборо, започнах да попадам на името на лейди дьо Грей. Очевидно сред тази разюздана компания лейди дьо Грей е била една от най-палавите. Тя е имала толкова много връзки с мъже, че дори била отлъчена от кръга на принца.

Била отлъчена обаче не защото е лягала с прекалено много мъже, а защото е нарушила един от кардиналните закони: никакви любовни авантюри докато не се роди наследникът. Било прието, че притежателят на огромно имение и наследствена титла трябва да е сигурен в бащинството си на първородния син. Затова след брак с някоя подходяща осемнадесетгодишна девойка съпругът я отвеждал в провинцията и полагал усилия да я забремени моментално. Веднага щом заченела, той естествено се връщал в града, за да се отдаде на забавления. След раждането на първото дете той я посещавал, за да направи второ. Щом го даряла с две деца, нейна светлост била свободна да си живее живота.

По времето на крал Едуард VII във висшето общество било задължително първите две деца да приличат на съпруга. По-нататък било въпрос на безкрайни догадки на кого приличат останалите.

Една дама разказва в мемоарите си как в деня на сватбата, точно преди да бъде въведена в обществото, майка й я посъветвала: никога не коментирай на кого приличат по-малките деца. Години по-късно въпросната дама открила, че неин баща всъщност е „чичо“ й Хари.

Очевидно Хортенс е нарушила това правило и се е отдала на любовни авантюри, преди да роди наследника. Единствената причина, която успях да открия за тази простъпка, е ширещото се мнение, че е мразела съпруга си. Тогава обаче това не се е възприемало като достатъчно извинение за нейното поведение.

Не ми се иска да призная, но докато четях тази история доста се разстроих. За съжаление трябва да отбележа, че подобно поведение ми приляга. Какво щеше да стане, ако родителите ми биха се наложили и ме омъжат за някого, когото не харесвам? Никога не съм се съобразявала с правилата на другите и знам, че ако съм нещастна, съм в състояние да извърша ужасни неща — някои не бих споделила с никого. Но дълбоко се съмнявам, че има жена на тридесет и девет години, която да не е предприела нещичко, за което би предпочела да не си спомня.

И така лейди дьо Грей била омъжена три и половина години за мъж, когото не обичала, и имала доста любовни приключения. Дали се е опитвала да намери Любовта? Дали по този начин си е отмъщавала на хората, които са я принудили да постъпи против желанията си?

Налагаше се да продължа със справките, но бе дошло времето за поредния ми сеанс с Нора, затова си събрах нещата и напуснах библиотеката.

 

Нора бе с онова пусто изражение в очите, което тайничко (може ли човек да има тайни от ясновидец?) ме радваше. Означаваше, че е била будна цяла нощ и се е взирала в кристалната топка или знам ли в какво, за да открие нещо за миналите ми животи. В очакване на следващата порция от разказа се опитвах да обуздая любопитството. Приличаше ми на четене на дебел роман, от който не можеш да се откъснеш. Разликата е, че нямаше как да се сгуша на дивана с чаша лимонада в ръка и да чета на воля. Откривах нещата парченце по парченце, ден след ден.

— По времето на кралица Елизабет I на теб и на този мъж са се случили много лоши неща — започна Нора.

— На мен и моята сродна душа?

— Да. И двамата сте извършили самоубийство.

— Защо?

Винаги е важно да се разбере защо. Голото съобщение, че е имало убийство, не представлява интерес. Само ако се разкажат емоциите, довели до него, това би задържало вниманието на читателите; а в моя случай — плащаше и сметките.

— Не сте си вярвали помежду си и са намесени проклятия.

— Проклятия? Все едно, когато някои говори мръсни думи?

Не се присмивах. Да се използва или не циничен език в любовните романи е въпрос от голяма важност.

Тя не отговори нищо. Наблюдаваше ме и чакаше сама да разбера.

— А… Имаш предвид онези неща, като в сицилиански филм? Или в най-долнопробните любовни романи. Някой, който предстои да бъде обесен, поставя загадка, която влияе на следващите седем поколения? За такова нещо ли ми говориш?

По изражението на лицето й разбрах, че не бе прочела няколко хиляди любовни романа като мен. Поех си въздух.

— Да не намекваш, че тези двамата точно преди да се убият, са се проклели? Нещо като: да не видиш бял ден, докато плешив син не се омъжи за коте с червеникава козина, след което, поколения по-късно се появява момиче, наречено Коте, и… — Млъкнах, защото Нора очевидно нямаше и най-бегла представа за какво говоря. — Какви са били проклятията? — попитах аз. Предугаждах отговора.

— Не знам.

Тъкмо се канех да започна да протестирам, но си дадох сметка, че през вековете конкретните думи може да са се позабравили.

— Значи не си вярвали, проклели се и се самоубили?

— Да.

— И затова днес, стотици години по-късно, допускам глупостта да ми се изплъзне страхотен мъж като Стийв?

Нора ми се усмихна, сякаш знаеше някаква тайна, която напразно се опитвам да укрия.

— Какво има? — озъбих се аз; вече ми писна да се опитвам да отгатна какво е открила за мен.

— Ти не харесваш Стийв. Той те отегчаваше. Искаше да се омъжиш, защото се страхуваш, че времето ти изтича. Не желаеш да си сама. Трябва ти съпруг, с когото да споделиш старините. — Гласът й се сниши. — Би искала да имаш дете или дори две.

Наистина си я биваше да нанася удари. Когато ходех по терапевти и седмица след седмица разказвах за родителите си и пак за родителите си, и отново за родителите си, със сигурност знаех само, че си харча парите. А ето тази жена ми заявяваше нещо, което не смея да спомена дори пред себе си. Да, страхувам се от възрастта и от бързо отлитащата младост. Да, страхувам се от самотата. Години наред ми бе достатъчно да пиша книги и да жъна успехи, ала вече не ме удовлетворява. Бях се уморила да се утвърждавам. Копнеех за снажен, шумен, истински мъж, който да се върти около мен и да ми повтаря, че съм страхотна.

А и наистина, признавам, Стийв ме бе отегчил. Стийв бе идеален. Щеше да е фантастично, ако и аз бях идеална, но доста се разминавам с такова нещо. Не бяха малко дните, когато предпочитах да ближа сладолед, вместо да посещавам гимнастическия салон. Не бяха малко и дните…

Не желая повече да мисля за Стивън. Той бе страхотен и аз го съзнавам, и ако твърдя нещо друго, ще е лъжа. Отнасях се лошо към него, без да мога да обясня защо. Не си представях как средновековните проклятия, изтъквани от Нора, имаха нещо общо, но определено съзнавах, че нещо не е наред с мен.

— На тридесет и девет години съм — заявих аз толкова тихо, че едва се чух. — Малко е късничко да намеря мъж и да имам деца. Мъжете на моята възраст не си мислят за хлапета… Освен ако не са на осемнадесет години и по бикини — довърших аз, опитвайки се, както обикновено, да се пошегувам.

От начина, по който Нора ме погледна, разбрах, че не ми е писано да имам деца. Какво бе казала тя? Твоето бъдеще е твоето настояще. Помислих си, че съм такава, каквато винаги ще бъда. Самотна, само с няколко книжни герои — единствено те ще ме обичат.

— Не мога ли да направя нещо? Сигурна ли си, че нямаш някой нечервенокос братовчед, който да иска да се ожени за симпатична авторка на любовни романи?

Нора не се усмихна.

— Мисля, че те е проклел да не обичаш никого друг.

Тя ме погледна доста натъжено, но едновременно с това сякаш доволна, че никой не е стоварил подобно проклятие върху нейната глава.

Изненадах се.

— Искаш да кажеш, че… Имам предвид, ако наистина съществува такова нещо като минали животи, че никога не съм обичала никого от шестнадесети век насам? Че прераждане след прераждане съм била все сама?

— Била си омъжена и…

— А имала ли съм деца?

— Не особено много. Не си много плодовита.

Леле, помислих си аз, май ще е по-добре да се върна при онази терапевтка, дето ми обясняваше, че съм искала да се любя с баща си. Тя поне ми даваше някаква надежда за бъдещето. Нора ме лишаваше от надежда дори за миналото.

— Не съм ли обичала съпрузите си?

— Не по същия начин, както си обичала мъжа, който е другата ти половинка. Духът му не ти позволява да обичаш истински друг освен него.

— Но аз не съм го виждала от времето на Елизабет I!

— О, срещали сте се.

Съобщи го, сякаш съм пропуснала да разбера за какво ми говори и продължи:

— Дамата с бижутата, за която споменах, е била омъжена за него. Тя…

— Какво?! Лейди дьо Грей е била омъжена за човека, когото обичам?

— Да.

— Но доколкото успях да разбера, тя и съпругът й са се мразели.

— Любов. Омраза. Това е едно и също.

Не и в моите романи, помислих си аз. Ненавиждах един, с когото работех и който постоянно се мъчеше да пъхне ръка под полата ми. Досега не ми се бе случвало да мразя някого, когото бях обичала.

— Истинската омраза — обясни Нора — е обратната страна на монетата и означава любов. Омразата, подобно на любовта, продължава години.

— Ако толкова са се мразели, защо са се оженили?

— Защото са се обичали.

— Случайно да имаш джин?

Тя се усмихна.

— Не се тревожи. Скоро всичко ще си дойде на мястото.

— Скоро! След три прераждания, нали така?

— Да. Разбираш ли — ти пишеш за него. За този мъж… — тя млъкна, изчаквайки да произнеса името му.

— Джами — прошепнах аз. — Джами е… моята сродна душа?

— Да. Той е като теб, нали. Силен е, но не винаги е уверен в себе си. И постоянно има нужда от теб, нали?

— Да — потвърдих аз и млъкнах, защото иначе щях да се разплача.

— Започваш да му прощаваш, че те е предал.

— Наистина ли ме е предал?

— Ти си мислиш, че го е сторил. Мислиш си, че не те е обичал както ти него, затова…

— …съм се самоубила?

— Да.

— А после и той се е самоубил?

— В същия ден и в същия час.

Никога не съм гледала на двойното самоубийство като на романтично преживяване. Почти ми се повдига от подобно нещо. Но, ако Нора не греши, бях се самоубила с мъж, когото обичам — и мразя — достатъчно, за да ми повлияе през следващите четиристотин години.

— Чакай да видим — настоях аз, — дали разбирам правилно. Обичала съм този мъж през Средните векове и той може да ме е предал или не, затова аз… Ние сме се самоубили от… Любов? Или омраза? Май бъркам тези две понятия.

Нора сви рамене — знак, че между тях няма разлика.

— И сме умрели — продължавах аз, — после са ни давали някакви шансове да оправим нещата помежду си, но не сме се справили и затова едва сега, след четиристотин години, започвам да му прощавам? Доказателството, че се отказах от реално съществуващ мъж, за да го подменя с някой само на хартия, но когото ще срещна отново чак след три прераждания? Това ли са фактите?

Нора ми се усмихна:

— Да.

— Тогава, Нора, според теб коя от нас двете е луда?

Тук и двете се разсмяхме, защото всичко звучеше абсурдно. По-вероятно бе причина за нашата раздяла със Стивън да е случка от детството ми, отколкото нещо, станало преди векове.

Всъщност, помислих си аз, приказките на Нора нямат нищо общо с мен. Просто поредният сюжет и толкоз; а аз й плащам, за да ми помогне да привършим изследователската работа, преди да го напиша.

Сбогувах се с Нора и се прибрах.