Джуд Деверо
Спомен (34)

Глава тридесет и четвърта

— Не, благодаря — отказа Кали на Талис с цялото високомерие, което успя да събере. — Бих предпочела да отида с Алейн.

Тримата бяха на селския панаир. Обикновено спокойните улици сега тътнеха от търговци, акробати и виковете на пазачите на ястреби. И богати, и бедни щъкаха навред.

— Трябва да те пазя — настояваше Талис. Сравнен с изправения му гръб, всеки дъб би изглеждал като гега. — Лорд Джон ми нареди да те пазя.

— От кого? — сряза го Кали. — От нежелани кавалери като теб ли?

Алейн се наду, за да изглежда по-висок. Поне две години по-голям от Талис, той имаше определено повече опит с жените.

— Хайде, Каласандра — подкани я той и я хвана за ръката.

— Не я наричай така! — изкрещя Талис, като отмести ръката на Алейн от Кали. — И изобщо — никак не я наричай. Кали, трябва да дойдеш с мен.

Тя гледаше Талис свирепо.

— Не трябва да идвам с теб нито сега, нито никога. Хайде, Алейн. Да вървим.

Почувствал се победител — като си го обясняваше с изключително красивите си черти, — Алейн отново хвана Кали за ръката.

— Пусна я! — достатъчно високо каза Талис, за да привлече погледите на околните.

Кали застана между Талис и Алейн, но докато се инатеше на Талис, се дръпна от Алейн.

— Какъв си ми ти? Нито баща, нито брат. Всъщност никакъв не си ми. Никакъв. Нямаш право да ми нареждаш какво да правя. Върви си и ни остави.

И Кали запретна поли; вкопчи се в ръката на Алейн и двамата се отдалечиха.

Талис остана загледан след тях. Кипеше от гняв. Как смее тя, мислеше той. Как може да се отнася така с него? Особено след всичко, което стори, за да са заедно? Изпълнява неотклонно желанията на лейди Алида, търпи цяла тълпа безмозъчни, хихикащи момичета, които не само му пречат да тренира или да учи, но и постоянно настояват да прави какво ли не за тях. „Тази игла е много тежка“ — беше изчуруликала една от тях и така завъртя очи, че Талис непременно трябваше да остане очарован.

Със свито сърце Талис си спомняше за дните, когато бяха заедно с Кали, когато не се налагаше непрекъснато да е толкова възпитан. Ако му се мълчеше, можеше да мълчи с часове, ако му се говореше, можеше да говори безспир. И — което беше най-хубавото — не се налагаше да й прислужва: да й донася или отнася разни неща. Нищо от глупостите, които тези превзети натруфени жени постоянно изискваха от него.

Сега, мислеше си той, трябва да наруши заповедите на сър Джон Хадли и да я остави на мира. Щом мъжете така се превъзнасят по нея заради… заради нейната красота, защото според него тя е най-красивата на света, това не го засяга. Нека онзи кльощав бледолик младеж, за който се е вкопчила, да се грижи за нея.

Но въпреки тези разсъждения Талис тръгна след тях.

— О, Алейн, колко добре го измисли — рече Кали и като отметна глава назад, косата й се закачи в колана.

— Позволи ми — предложи Алейн, готов да зарови жадни ръце в буйните коси на Кали, за да й помогне да ги освободи.

Талис се появи изненадващо с извадена кама, готов да отреже ръката му, стига само да докосне косата на Кали.

Кали разбра какво ще последва.

— Само ме докосни, и ще съжаляваш — скастри го тя.

— Защо си я разпуснала така? Защо не я прибереш под бонето?

Тя му се усмихна:

— Яд ли те е, че и другите мъже могат да видят косите ми?

Той се стегна.

— Само се закача и пречи. Цяло чудо е, че птиците не си свиват гнезда в нея.

Талис реши, че е направил находчива забележка, но от зачервеното лице на Кали разбра, че тя никак не я намира за оригинална.

— Алейн харесва косата ми — изсъска тя. — Ако искаш да знаеш — всички мъже я харесват. Дори много я харесват.

— Не съм казал, че не харесвам косата ти — премига Талис насреща й. Чудеше се какво й става. Цял живот я бе дразнил. Защо сега бе по-различно от друг път?

— Махай се! — нареди тя. — Не разбираш ли, че не искам да си наблизо? Иди да тормозиш някоя друга!

Докато я наблюдаваше как се отдалечава, Талис усещаше как гневът му се надига. Направи всичко на света, за да са заедно, за да й покаже, че съществува чрез нея, а сега тя се е заплеснала по този слабак-полумъж Фробишър.

Решително тръгна след тях и когато двамата спряха пред камара с плодови сладкиши, той се облегна на сергията и се направи, че случайно е попаднал там.

— О, да, Алейн — каза Кали така високо, че можеха да я чуят на стотина метра, — с удоволствие бих изяла един ябълков сладкиш. Те са любимите ми. Благодаря ти извънредно много. Колко си мил и грижовен. Винаги знаеш как да се държиш с жените.

Алейн се изчерви от удоволствие — само какви похвали — и подаде медна монета, за да плати двата ябълкови сладкиша.

Едрата ръка на Талис го спря.

— Тя предпочита сладкиш с праскови. Намира, че ябълковите сладкиши са много скучни, освен ако не са посипани с много канела, а по миризмата личи, че тези не са. Ако наистина искаш да й доставиш удоволствие, купи сладкиш с праскови или кайсии. Но не и с къпини, защото семенцата влизат между зъбите й, а и тя е доста небрежна — без друго ще си окапе роклята. Тъй че — най-добре с праскови.

— Аз… ъ… — заекна Алейн.

Кали гледаше свирепо Талис, но той избягваше да срещне погледа й.

— Промених си решението. Всъщност не искам сладкиш. Хайде, Алейн, да отидем да видим акробатите.

— Има една мечка за стръв — предложи Алейн колебливо. — Може би искаш да видиш как кучетата ще я нападнат. Много е забавно.

— Никак няма да й хареса — обади се Талис, като нарочно гледаше Алейн в очите, за да покаже, че е поне с десет сантиметра по-висок от русолявия мъж.

— Много бих искала — заяви Кали през зъби. — През дългите месеци, откакто не съм се виждала с теб, се промених.

Произнесе „теб“ сякаш ставаше дума за билка от Отровната градина.

— А, това ли те притеснява? — попита Талис. — Не съм идвал да те видя? Напоследък бях изключително зает. Нали разбираш — всевъзможните задължения да помагам на жените, докато бродират, и какво ли не още ми отнемат всичкото време. Надявам се да ми простиш.

— Аз не ти принадлежа, както и ти на мен — стараеше се да прикрие гнева си тя. — Прави каквото искаш. Точно сега бих желала да ни оставиш. С мен е мъж, който разбира, че съм жена.

Тя взе ръката на Алейн и я положи около кръста си. Изгледа го по начин, който би трябвало да изразява любов. С известно усилие Талис успя да се намести между двамата.

— Баща ми разпореди да те защитавам и съм длъжен да му се подчиня. Какво ще кажете да разгледаме сергията с книги?

Алейн се изсмя.

— Трябва да отбележа, Хадли, младок такъв, че нищо не знаеш за жените. — Не бе така висок като Талис, но като по-голям имаше повече опит. — Жените предпочитат вълненията, нещо като борба на мечка с кучета, а не книги. Мозъкът на жените е нагоден за романтика и любов, но не и за написаното в книгите. Нали така, скъпа? — и повдигна ръката на Кали към устните си.

— О, извинете ме — възкликна Талис, като буквално се стовари върху Алейн и почти го събори, за да му попречи да целуне ръката на Кали. — Някой ме бутна.

— Тромаво копеле — промърмори Алейн под носа си и започна да се отърсва, защото се блъсна в човек с чувал брашно.

— Отново моля за извинение — рече Талис привил, но мило, — но не съм копеле. Баща ми е Джон Хадли. А кой е твоят баща?

Алейн изгледа Талис злобно — неговият баща не бе благородник от величината на Джон Хадли.

— Алейн, моля те — прекъсна ги Кали, — не му обръщай внимание. Опитва се да те ядоса. Хайде да се забавляваме и да се правим, че го няма. Ела да видим онези платове там.

Зад гърба им Талис простена.

— Как ще гледаш платове в ден като този? Ей там има въжеиграчи, а и толкова неща за ядене.

Кали се извърна така бързо, че косата й удари Алейн.

— За твое сведение, другите мъже не са егоисти като теб. Понякога извеждат жената и правят, което иска тя. Не всички са себични като теб. Точно сега Алейн с удоволствие ще разглежда коприните и кадифетата, нали Алейн?

— Ами… ъ… Аз…

— Ето, видя ли, господин син-на-Джон-Хадли, че иска да гледа платове. Ако реша цял ден да разглеждам коприни, Алейн с удоволствие ще остане при мен. Някой като теб дали може да разбере подобно великодушие?

Талис нямаше ни най-малка представа за какво приказва Кали. Започваше да си мисли, че зъл дух я е обладал. Онази Кали, която познаваше, би предпочела да гледа книги и въжеиграчи, а не купища платове. Какво става днес?

Кали схвана, че Талис не я разбира. Стисна юмруци и го загърби.

— Хайде, Алейн. Да отидем да погледаме мечката и кучетата.

— Но от това ще ти прилошее — обади се Талис зад гърба й с искрена загриженост в гласа. — Ти ненавиждаш да гледаш как се наранява животно.

Тя се извърна:

— Ненавиждам теб! Теб и твоята самоувереност, че ти принадлежа и знаеш всичко за мен. Нищо не знаеш. Абсолютно нищо. Харесва ми да гледам хапането на мечка. Това състезание изисква умение и дързост и Алейн знае, че вълненията ме привличат. Не съм скучна, безжизнена, превзета девойка за каквато ме мислиш. А сега искам да ни оставиш на мира. Всъщност на желая да те виждам повече през живота си.

Тези думи предизвикаха усмивката на Алейн. С всяка измината минута Кали ставаше все по-хубава. От гнева скулите й порозовяха, а очите й блестяха — превръщаше се почти в красавица.

Най-после думите й като че ли стигнаха до това момче Талис, защото не я последва. Наложи се Алейн да потича, за да я догони.

Напълно убеден, че я е спечелил след словесен двубой, Алейн подхвана:

— Мечките и кучетата са насам.

Тя го погледна с ужас.

— Нямам никакво намерение да гледам как мечка се бие с кучета. Ненавиждам кървавите спортове.

— Но ти каза… Заяви на онова момче… Мислех…

— Никога ли не можеш да довършиш едно изречение? — попита тя войнствено. — Ти да не би наистина да смяташ, че жените не са достатъчно интелигентни да прочетат една книга? Да не мислиш, че всички жени си пропиляват живота като теб: изтегнат под дървото ме зяпаш как копая? Само за това ли си въобразяваш, че ме бива?

— Не… Искам да кажа…

— Да. И какво искаш да кажеш? Хайде. Говори.

Алейн си пое дълбоко дъх. Ако не бяха примамливите суми, които лейди Алида му предлагаше, за да седи при момичето, щеше да си отиде още сега. Нека си е за Талис — щеше да го благослови. Двамата са достойни един за друг.

— Искаш ли чаша вино? — попита Алейн свъсено. — Или да ти купя цяла каруца с пиене, за да се удавиш в него?

За негово смайване Кали избухна в смях. Цял живот Алейн се опитваше да спечели жените, затова пазеше саркастичните забележки за себе си. Жените си падаха но сладките слова, а не но остри хапливи подмятания, затова бе шокиран, когато Кали се зарадва на язвителната му забележка.

Нямаше никаква представа, че и Талис би казал нещо подобно. Щом Кали бе в лошо настроение, Талис винаги предлагаше нещо невероятно, за да я развесели — например да я удави в мед или да я свари в захарен сироп. Един горещ ден, когато бяха на дванадесет, тя бе прекалено кисела за неговия вкус, затова той я метна в каруца с праскови, като каза, че има нужда от нектара, за да омекоти характера си.

Всичко, което Алейн си помисли, когато тя се разсмя, бе, че той наистина е много умен мъж.

На няколко метра зад тях Талис стисна зъби; ноктите му се забиха в дланите, когато сви ръце в юмруци. Познаваше кога смехът на Кали е истински и кога — не. Досега цялото й внимание бе насочено към него, Талис. Беше наясно, че не харесва бледокосия фукльо. Но щом се отдалечиха, тя се засмя на нещо, което той каза. Истински се разсмя. Досега само той я бе карал да се смее така. Нито Уил, нито Мег, нито който и да било от селото, което продължаваше да счита за свой дом, никой никога не успя да я разсмее по този начин. Обикновено тя стоеше близо до него, разчиташе на него за всичко споделяше с него.

Но сега очевидно предпочиташе друг.

Да върви по дяволите, помисли си Талис. Щом тя не го иска, и той не я иска.

Обърна се непохватно. Нека се наслаждават един на друг, помисли си той. Нека да прекарат заедно до края на света.

Беше така заслепен от гняв, че се препъна и почти падна. Бе загубил обичайната си гъвкавост и енергична походка; вече губеше и чувство за равновесие.

— Извинявай — Талис чу гласа на Хю Келън, защото се бе препънал тъкмо в неговия крак. Но тонът на рицаря подсказваше, че извинението не е истинско. — Какво се луташ наоколо? Денят е прекрасен, ето толкова хубави момичета, а ти имаш вид, сякаш си готов да започнеш война.

— Трябва да вървя — отвърна Талис сковано. — Извини ме.

— Не! — спря го рязко Хю. И доста по-меко додаде. — Остани с мен. Имам нужда от компания.

— Трябва да се връщам — процеди с мъка Талис през стиснати зъби.

— Онова там не е ли твоето момиче? — попита Хю и кимна към Кали и Алейн, които, хванат под ръка, се разхождаха из тълпата.

— Тя не е моя — отвърна Талис навъсено. — А сега, ако ме извиниш, наистина трябва да вървя.

— Гордостта е хубаво нещо — констатира Хю високо и накара Талис да се обърне. — Човек винаги трябва да пази гордостта си. Тя е гръбнакът на мъжа.

— Да — съгласи се Талис, доволен, че поне един човек го разбира. — Гордостта е много важно нещо за мъжа.

— Най-важното — побърза да добави Хю сърдечно. — Гордостта винаги е ръководила живота ми и мога да се закълна, че винаги съм пазил гордостта си. През целия си живот я опазих. Каквото и да ми се е случвало, аз запазвах своята гордост.

— Хубаво е рицар да постъпва така — одобри Талис. Но все още скован от гняв, избягваше да гледа към предателката Каласандра.

— Да — продължи Хю, — когато бях на твоята възраст, гордостта бе най-важното нещо за мен. Точно както е сега за теб. Дори мога да кажа, че съвсем приличах на теб тогава; имаше една хубава червенокоса девойка — бях влюбен в нея.

Талис вдигна вежди, а Хю се засмя.

— О, аз не й казах, че я обичам. Не, разбира се, че не. Нямаше да е мъжествено. Но я обичах; сънувах я; постоянно мислех за нея. Можеш ли да разбереш подобно чувство?

— Мога — пророни Талис тихо и същевременно си помисли, че Кали не е в състояние да изпита такова нещо. Защо не бе забелязал досега, че е капризна и невярна? Че не може да издържи проверката на любовта?

Хю продължи:

— Един ден тя дойде при мен с лъскавите си червени коси на полето за тренировки и много надуто ми съобщи, че майка й възнамерява да я омъжи за друг. Каза ми, че ако аз я желая, е добре да го съобщя. И добави нещо странно: „Ще се бия за теб, ако ти се биеш за мен.“ Исках да й призная, че най-много от всичко на света мечтая да се оженя за нея, но наоколо имаше толкова много момчета, а аз бях прекалено горд, за да изрека такива нежни думи в тяхно присъствие, затова отговорих, че не разбирам за какво говори. Ясно ли ти е — ако й бях казал пред всички, че я обичам, те щяха да ми се присмеят, а гордостта ми нямаше да може да го понесе.

— И какво направи? — полюбопитства Талис, макар да се престори, че го прави от любезност. Наистина, как може толкова възрастен мъж като Хю да обича?

— О, разбира се, запазих гордостта си. Какво друго очакваш? Нямах избор.

Талис си помисли, че това е много опростено възприемане на нещата.

— Можел си да й кажеш, че я обичаш. Все някога момчетата щяха да спрат да се смеят.

— Ха! Какво трябваше да направя? Да падна на колене в прахта, да целуна края на полата й и да й призная, че я обичам повече от самия живот? Онези момчета щяха да ми се смеят с години. Никога нямаше да спрат.

Талис помълча, но умът му работеше трескаво.

— А какво стана с червенокосата?

— Омъжи се за онзи, когото майка й избра, и сега имат две момчета и три момичета с червени коси, като нейните.

— А ти никога не се ожени? — попита Талис.

— Не. Никога не обикнах друга както нея. Просто не можех да се оженя. Истинската любов идва веднъж в живота.

— А онези момчета, за които си мислел, че ще ти се смеят?

— Нямам представа — весело рече Хю. — Само знам, че са запазили спомена, че Хю Келън е много горд човек. — Той тупна Талис по гърба. — Така че, момчето ми, казвам ти — гордостта е най-важното нещо на света. Нека им липсва гордост на онези плахи същества като Алейн Фробишър, но ние, истинските мъже, да съхраним нашата. Нека момчета като Фробишър вървят с Каласандра и да й носят пакетите. Нека й купуват безсмислени подаръци. Нека слушат доволните й възклицания. Те не са горди, не са мъжествени. А ти трябва да останеш такъв, какъвто си: свободен, неангажиран, самотен. И продължавай да се държиш така. Приличаш на млад благородник: прекалено недостижим и горд. Кой го е грижа за смеха на някакво глупаво момиче, за докосванията му, за погледа му пълен с любов? Ти си над тези неща, нали? Ти си прекалено голям и горд, за да се правиш на глупак пред всичките тези хора и да покажеш на момичето, че то е по-важно за теб от цялата гордост на света. Ти, разбира се, си…

Талис прихна — най-после схвана какво му говори Хю, каква е поуката от неговата история.

— Мислиш, че се държа като глупак, нали?

— Според мен гордостта оставя леглото празно. Тази девойка те обича, но напоследък прекарваш прекалено много време с други жени и тя мисли, че не я обичаш.

На Хю му допадаше идеята да внуши на Талис, че е мъдър, но всъщност му повтаряше думите на Уил.

Талис огледа тълпата. Кали бе толкова далеч, че едва я видя. Уил му бе казал същото като Хю сега, но тогава Талис се изсмя. Кали вечно си мислеше, че той, Талис, не я обича. По-рано, когато му загатваше подобна глупост, той обикновено й отвръщаше с физически действия, а не с думи. Най-малкото съмнение, че не тя е причина за неговото съществуване, бе така абсурдно, че само да му намекнеше подобно нещо — и той я вдигаше на ръце, хвърляше я в потока или каруца, пълна с плодове, понякога дори на ниските клони на дърво. За пръв път я хвърли сред кравите — бяха на пет години — и Мег веднага реши да го напердаши. Но Кали застана между него и пръчката и заяви: „Талис ме обича“, и не позволи на Мег да докосне момчето.

— Върви, момче — подкани го Хю нежно. — Не ме питай защо, но жените обожават мъже, които заради тях се правят на глупаци. В двубой може да събориш двеста души от коня и пак да не получиш и един поглед от жената, която искаш да впечатлиш. А понякога се подхлъзнеш на огризка от ябълка и се строполиш по стълбите, и тя вече се влюбила в теб.

Талис отново се разсмя — даде си сметка колко верни са думите на Хю.

— И, момче, каквото и да правиш, кажи й, че имаш нужда от нея. Най-обичат да чуват това.

В погледа на Талис се четеше „Защо?“, но Хю само сви рамене.

— Хайде, върви. Дръж се като селския идиот. Гордостта е самотен приятел.

— Но лорд Джон… — започна Талис. — Другите момичета ще… — той млъкна, осъзнавайки, че е на път да постъпи като Хю някога. — Да, разбирам.

Накани се да тръгне, но рязко се спря и попита:

— Наистина ли имаше червенокосо момиче?

— Да — увери го Хю с искрен глас. — И аз не се борих за него.