Джуд Деверо
Спомен (31)

Глава тридесет и първа

— Готово — обади се Алида. Тресеше се от умора докато Пенела й помагаше да се съблече и да си легне. През последните седмици, по време на пътуването здравето на Алида силно се влоши. Само преди петнадесетина дни по кърпичката оставаха малки кървави петънца, а сега често храчеше големи съсиреци, които идваха от дробовете.

Но си заслужава, мислеше тя, докато опитваше да отпие от топлата напитка, която Пенела й поднесе. Направи знак на прислужничката да я остави, защото искаше да се усамоти с мислите и спомените си.

Тя и малката й свита пътуваха дни наред, за да стигнат до мръсния стар замък, който Гилбърт Рашър наричаше свой дом. Посрещна я мъж, разяждан от омраза и желание за мъст. Когато му съобщиха, че е съпругата на Джон Хадли, трудно го удържаха поне за малко да спре да се гневи, за да разбере, че тя желае същото като него.

Седнала на мръсната маса и облъхвана от дъха му — толкова натежал от алкохолни изпарения, че й признаваше, — най-после успя да го накара да разбере, че иска да му помогне.

След като му съобщи, че синът му е жив и е в нейния дом, трябваше да мине час, преди той да престане да крещи и да му попречат да се метне на коня, за да отиде да прибере момчето.

— Той няма да ти е от полза — опитваше се да го надвика Алида. — Не е образован. Няма светски обноски. Не може да пее, не може да свири на лютня.

Гилбърт я изгледа, сякаш е луда.

— Какво значение имат тези неща за един мъж! — изкрещя той. — На мъж не са му нужни подобни глупости!

— За мъж от кралския двор са нужни — крещеше тя също толкова високо в отговор и си мислеше, че това е най-глупавият мъж на света. Сякаш е решил всичките житейски въпроси в деня на раждането си и никой никога не може да го накара да мисли по друг начин.

— Кралският двор? — повтори той, като че ли никога не е чувал за него.

— Изслушай ме — настоя тя и с усилие се сдържа да не му каже всичките лоши неща, които мисли за него. — Забрави ли, че си роднина на кралицата? Знам, връзката е далечна, но съществува. — Изразът на глупавото му лице не се промени, но тя продължи: — Кралицата е на петдесет и четири години. Предстои да оповести кой ще я наследи на престола. Спомняш ли си, че има братовчедка, която е далечна претендентка? Арабела Стюард, племенничката на Бес от Хардуик. Сега момичето е на десет години и се говори, че Бес я държи като затворничка и постоянно й търси подходящ съпруг.

Алида се наведе напред към състарения мъж с посивели мустаци и мазна коса, облечен в лекьосани дрехи.

— Бес иска племенничката й да се омъжи за човек, който би могъл да стане крал.

— Крал?

На Алида й бе дошло до гуша от глупави мъже. Нима не са в състояние да проумеят и най-простите неща? Поемайки си въздух, тя се опита да се успокои, но същевременно реши да е брутално откровена с този човек. Умът му не е настроен да приема тънкости.

— Гилбърт Рашър, ти даваш живот на красиви синове. Едри, интелигентни момчета; направо възхитителни. Но след това попадат под твоето неморално влияние, под примитивните ти идеи за дисциплина, под грубите ти мисли за образование и се превръщат в животни като теб. Съсипваш онова, което може да се окаже ценен продукт.

Докато седеше и му говореше така, той я зяпаше като нещо, което трябва да бъде поставено на чиния и да му бъде поднесено за ядене. Но не каза нищо, защото най-после започна да проумява, че има причина за нейното посещение.

— Този ти син — продължи тя — е имал добрият късмет да ти бъде отнет при раждането.

Не го каза, но си помисли, че Талис е имал късмет да израсне и далеч от Джон.

Алида се усмихна на Гилбърт, защото знаеше, че все още е привлекателна; е, може да е малко посъстарена, но не изглежда зле.

— Трябва да видиш това момче: висок, горд, възприемчив ученик, внимателен, възпитан. Идеален във всяко отношение.

Гилбърт свъси вежди, но продължи да мълчи.

— Не ме гледай така. Аз не искам момчето. Но има една друга жена, която си пада по красиви млади мъже.

Гилбърт продължаваше да не дава знак, че проумява нещо. Тя отново прокле мълчаливо глупостта му.

— Кралицата! — обяви тя. — Доведеният син на граф Лестър, онзи Робърт Деверо, е в кралския двор; той е на двадесет и една години и чувам, че очарова кралицата денонощно. Талис, твоят син, е по-привлекателен от Деверо и много по-чаровен. Освен това Талис няма нечисти мисли. А се знае, че този Деверо е амбициозен като майка си.

Продължаваше да няма искрица разбиране в затъпелите от алкохол очи на Гилбърт, затова Алида още по-простичко обясни:

— Ти и аз имаме една и съща цел. Аз искам синът ти да напусне живота ми. Не желая съпругът ми да даде всичко спечелено и придобито от женитбата му с мен на момче, което не е моя кръв.

Тук вече очите на Гилбърт светнаха.

— Не мисли, че той ще стане наследник и после ти ще се сдобиеш с всичко — продължи тя, защото правилно разбра какво се върти в главата му. — Като те гледам на какво приличаш, едва ли имаш живот до края на годината, а мъжът ми пращи от здраве. Синът ти трябва да остане при нас още две години. Тогава ще дойдеш да го вземеш. Дотогава ще е готов за кралския двор; доста ще се понрави на кралицата. Ти само трябва да я уговориш да го ожени добре. Ако бях на твое място, щях да поискам да го ожени за лейди Арабела Стюард. Кой знае? При твоите връзки с трона и неговите качества нищо чудно, когато умре, да му завещае Англия.

— Ще го прибера веднага — заяви Гилбърт, надигайки се. — Ще го направя крал още сега.

— Не! — почти извика тя. — Той не е готов. Казах ти го вече. Ако целта ти е да попадне в кралския двор и да подковава коне — добре. — Тя се поуспокои, преди да продължи: — Не подковаването на коне допада на кралицата. Преди да отиде в Двора, трябва да научи по-изисканите неща в живота: да свири, да пее, да танцува, да ухажва жени.

— Бива ли го да язди? — изръмжа Гилбърт. — Умее ли да държи пика? Само това му е нужно.

— Само това му е нужно, ако ще живее при теб и ще прекара живота си да тероризира селяните — просъска тя насреща му. — Ако го представиш такъв, какъвто е сега, в още суров вид, кралицата би ти се изсмяла… — тя го погледна — …отново.

Гилбърт седна обратно. Никога не го призна, но когато кралицата му се присмя, гордостта му бе наранена, че толкова хора потвърдиха желанието си синът му да е мъртъв. Въпреки цялата си грубост Гилбърт по свой начин обичаше момчетата си и този му липсваше. Той бе чудесен компаньон за пиене.

— Ти какво ще получиш от всичко това? — попита той.

— Щастието на съпруга си — отвърна тя.

Гилбърт се изсмя.

— Ако не ми кажеш истината, няма да направя нищо.

Алида пое дълбоко въздух, за да спечели малко време, и именно тогава реши да му каже истината.

— Искам отмъщение.

Тя го погледна. Гилбърт Рашър не бе човек, пред когото да се изповядаш, но може би именно това го правеше подходящ. Нищо на света — никакъв мотив — нямаше да го шокира. Той разбираше и се поддаваше на всеки порок. Алида знаеше, че няма да пилее време да съжалява някого.

— Омъжих се за съпруга си по любов. Не заради пари, а защото го обичах. Бях много млада и наивна и си въобразявах, че и той ме обича. Не беше така. Цялата ми младост мина в стремеж да го даря с идеален син. Не успях. — Направи пауза. — Вероятно нямаше да ме обича дори и да бях успяла. Представа нямам. Но знам, че животът ми бе истински ад именно защото някога го обичах. Гледам как дъщерите ми са без съпрузи и се превръщат в свадливи стари моми, защото той се скъпи да им даде зестра. Свидетел съм как пренебрегва всичко около себе си, завладян от глупавия си стремеж да постигне нещо, което смята, че е мечтата на живота му. — Отново погледна Гилбърт. — Сега той се сдоби с този мечтан син. Има това скъпоценно момче, което винаги е желал. Би трябвало да видиш Талис. Той е като сбъдната мечта: красив, внимателен и много, много добър. И съпругът ми го обожава; наистина го обожава.

Тя се надигна от стола и направи няколко крачки по мръсния под, осеян с останките на стотици предишни гуляи.

— Умирам. Остават ми най-много две години и на смъртния си одър искам да нараня съпруга си така, както той ме нарани. Искам единственото нещо, което някога е обичал, да му бъде отнето, така както аз бях лишена от моя копнеж. След като умра, искам да чуе какво ще разправят всички за момчето, на което толкова много държи. Искам да чуе как всички ще говорят за възхитителния син на Гилбърт Рашър, а не за сина на Джон Хадли.

Обърна се отново към Гилбърт:

— Разбираш ли ме? Използвам те като оръдие на своето отмъщение.

Да бъде използван не бе ново за Гилбърт; онова, което искрено го вълнуваше, бе какво ще получи той.

— Какви пари ще получа?

— В продължение на две години няма да получиш нищо. Но когато дойдеш след две години, съпругът ми ще ти даде всичко, за да запази момчето за себе си.

— Но момчето ще остане при него. Познавам този тип. Ще мисли, че Хадли му е баща. Синовете винаги са много привързани към бащите си.

Алида се усмихна при мисълта, че може би Гилбърт не е чак толкова глупав, колкото смята.

— Погрижила съм се и за това.

— О? — зачуди се Гилбърт и й наля вино от гарафата.

Евтино вино, почти не се пиеше, а оловната чаша изглеждаше, сякаш са я ръфали кучета, но за него това бе нечувана щедрост. До този момент на бе предложил нито на нея, нито на прислугата й дори коричка хляб.

— Какво правиш, за да разрушиш тази привързаност?

— Момчето иска да се ожени за една от моите дъщери. Онази, която родих в нощта, когато и Талис се появи на бял свят. През всичките тези шестнадесет години са живели заедно с дойката и съпруга й и са силно привързани един към друг.

— Той не бива да се ожени за нея — отсече Гилбърт. Вече се изживяваше като баща на английския крал. Като такъв поне ще може да си отмъщава на враговете. Иначе казано — той щеше да е веднага след краля на Англия. Щеше да реже глави така, че да потопи Лондон в кръв.

— Разбира се, че няма да се ожени за нея. Недопустимо е. А когато му дойде времето, момчето с охота ще напусне Джон.

— А това как си уредила?

Тя си играеше с оловната чаша, без дори да забелязва полепналата по нея храна.

— Съпругът ми смята, че момчето стои у нас, защото иска да стане рицар, защото му харесва цялото богатство, което може да му предложи. Но момчето стои заради момичето. Прави всичко само заради нея. Само че аз вече започнах да ги отдалечавам един от друг и когато приключа, даже няма да се помнят.

И така ще е най-добре, помисли Алида. Дори да няма други интереси, беше й ясно, че не бива да позволи на своя дъщеря да се омъжи по любов. Родителите на Алида бяха прекалено мекушави и склониха на молбите и сълзите й да се омъжи за Джон Хадли. И ето докъде я доведе това. Ако се бе омъжила за друг, духът й нямаше да се сломи така, когато я пренебрегнеше.

— Разделих децата и правя така, че всеки да среща други хора. Искам винаги около тях да има тълпи. Досега са прекарали живота си заедно и затова си въобразяват, че се обичат. Това е защото не са виждали други хора.

Гилбърт не се интересуваше как се държи тя с децата, стига накрая той да излезе победител.

— Трябва да получа нещо, докато чакам — настоя той и Алида нямаше начин да не се възхити на неговата последователност. Този мъж се интересува единствено от себе си и само онова, което иска, има значение.

— Ще се споразумеем — увери го тя и му предложи нищожно малко. Когато той, от своя страна, поиска в замяна луната и звездите, Алида разбра, че тази нощ няма да види легло.